Горски призрак

Шестнадесета главаМежду вечерта и утрото

Арнд и Вундерлих се върнаха от окръжния град в лесничейството. Ратаят Кристиян получи доста голям бакшиш, който усмихнато пъхна в джоба си. Парите, които трябваше да получи неговият господар за направената услуга, бяха собственоръчно предадени от лесничея още през следобеда на същия ден. Той сам предложи да свърши тази работа, защото веднага разбра, че няма да го свърти в къщи. Измъчваше го безпокойство, както и трескаво очакване на обещаното му от Арнд приключение.

Среща с Горския призрак! Иха-а, та това беше съвсем по вкуса на лесничея. Не беше в състояние да мисли за нищо друго. А както е известно, комуто сърцето прелива от вълнуващи чувства, той не може да мълчи и тъкмо затова на добрия и почтен съпруг му беше страшно трудно да си държи устата затворена пред своята Бербхен.

Тъй като все още беше февруари, мракът се спусна сравнително рано, още повече, че небето се бе покрило с тънки облаци, които не пропускаха нито лунната, нито звездната светлина.

Този път вечерята в лесничейството бе твърде мълчалива и припряна. Накрая Вундерлих взе лулата си, запали я и нетърпеливо започна да крачи нагоре-надолу из стаята.

— Какво ти става? — учудено попита лесничейката. — Днес си направо като живак.

— Не ги разбираш тези неща. Предстои ми да върша важна работа.

— Ах, ти, мили Боже! Да не би да си попаднал по дирите на някой бракониер? Внимавай, старче! Ако стрелят по теб и те ранят…

— Глупости! — изръмжа Вундерлих. — Избий си бракониерите от главата. Имам далеч по-важна задача. Излизам с господин братовчеда.

— Аха, тъй значи. Всъщност можех да се досетя. Господин братовчедът изведнъж стана най-важната личност сред нас.

— И наистина е така. Бербхен, ако знаеше само онова, което аз знам! — каза лесничеят с дълбока въздишка, защото страшно му тежеше тайната, от която не можеше да се отърве. — Казвам ти, това е истински мъж! Ще има да се чудиш и маеш!

— На какво?

— Хмм! На какво! Ама че въпрос! Не бива да му отговарям. Но, Бербхен, бъди спокойна! Скоро и ти ще узнаеш всичко.

В същия миг на вратата на стаята се почука. Арнд, който вече беше вечерял горе в стаичката си, дойде, за да вземе Вундерлих и да отидат да свършат своята толкова важна работа. Лесничеят мигновено навлече дебелата шуба и си сложи филцовата шапка. После посегна и към пушката си.

— Да я взема ли? — попита той Арнд. Детективът само кимна и с няколко кратки думи се обърна към лесничейката:

— Ако някой в наше отсъствие дойде и попита за мъжа ви, моля ви, не казвайте, че е излязъл с мен. Просто е отишъл в гората и ще се върне едва към полунощ. Тези сведения са достатъчни.

След това двамата мъже излязоха навън. Арнд определяше посоката. Насочи се към местността, където се намираше мината. Щом лесничеят забеляза това, не скри учудването си и попита:

— Към каменовъглената мина ли отиваме?

— Да. Там наблизо имаме уговорена среща. Пазачът Лаубе ще ме свърже с Горския призрак. Вундерлих тихо подсвирна.

— Лаубе ли? Старият лицемер! Дяволът ми е свидетел, винаги съм подозирал, че работата му не е съвсем чиста. Но че е бил и един от най-доверените хора на Горския призрак, не, и през ум не ми е минавало. Значи Лаубе ще ви свърже с него! А ще ми кажете ли какво друго предстои и преди всичко каква роля ще играя аз тази вечер?

— И бездруго току-що се канех да ви дам необходимите указания какво да правите — заяви Арнд. — И така, слушайте! Наближим ли терена на мината, ще се разделим. Възможно е да ме очакват, тъй че някъде може да има поставен пост, а нали не бива да разберат, че не съм дошъл сам! Ще се насоча право към къщата на Лаубе, Насреща, но малко встрани, има някакъв стар склад.

— Знам го — кимна Вундерлих. — Отлично съм запознат с цялата околност.

— Толкова по-добре. Та именно онзи склад е уговореното място за срещата ни с Горския призрак. Как мислите, ще успеете ли да се промъкнете зад задната стена на постройката, така че никой да не ви забележи?

— И още как! Това е дреболия за стар ловец като мен!

— Имам пълно доверие в сръчността ви, драги Вундерлих! Но ако все пак някой ви открие и ви спре, може би ще можете да обясните присъствието си с някакво служебно задължение.

— Разбира се, че мога, господин братовчеде. Необходимо ще е само да кажа, че наблизо съм намерил примки, заложени от някакъв негодник, който вероятно е решил да хване някой и друг изгладнял заек. Никой не може да ми каже каквото и да било. Целият тамошен терен е собственост на господин барона, а аз съм на служба при него. Следователно имам не само правото, но дори и задължението да обикалям наоколо.

— Чудесно! — похвали го Арнд. — А сега по-нататък! Докато аз преговарям вътре в склада с Горския призрак, вие стойте на пост до задната стена на дъсчената постройка! Така ще преследваме няколко много важни цели. Първо, вероятно ще станете свидетел на разговора ни. Предполагам, че през тънката стена ще чуете всяка полугласно изречена дума. Второ, внимателно ще се оглеждате, за да видите дали нейде около склада не се е притаил някой съмнителен тип, който после ще ме проследи, за да разбере къде ще отида. Ако има такъв негодник, би трябвало да ме отървете от него по някакъв безобиден начин, който да не събуди никакви подозрения. Бъдете много предпазлив! Никой не бива да надуши умисъл в постъпките ви. И трето, пригответе пушката си за стрелба! В подобно положение човек никога не знае какво ще стане. Ако видите или чуете, че някой се кани да ме нападне или изобщо да използва насилие, намесете се! Но дори и тогава не е нужно да се издавате, че сте мой съюзник. Възможно е да сте се озовали наблизо съвсем случайно. Но това е само в краен случай. Докато обстоятелствата ви позволяват, останете скрит! Ясно ли е?

— Старият Вундерлих съвсем не е вчерашен — подсмихна се лесничеят. — Вече знам какво трябва да правя. Остава открит само въпросът как и къде пак ще се срещнем след като свърши разговорът ви с Призрака.

— Хмм. Имате ли някакво предложение?

— Предполагам, че после ще поемете по пътя за Хоентал, нали?

— Отначало — да. Но по-късно мисля да свърна към шосето за града. Ще изглежда така, сякаш искам още през нощта да стигна до окръжния град.

— Съвършено вярно. Точно така си представях и аз цялата работа. А сега внимавайте! Тръгнете ли по шосето, съвсем скоро ще минете през малка горичка. Там ще ви чакам. Ще се промъкна до нея направо през полето. Значи във всички случаи ще стигна до там преди вас. Само отначало ще внимавам да видя дали на връщане не ви застрашава някаква опасност, а после изчезвам към горичката.

Така всичко вече беше уговорено. Детективът използва един гъсталак край пътя, за да си сложи перуката и брадата, които беше носил още при първата си среща с непознатия. Скоро двамата се приближиха до околностите на мината и се разделиха както се бяха разбрали. Вундерлих потъна в тъмнината на нощта отдясно на пътеката, а Арнд продължи да върви направо към минната шахта.

За свое учудване той никъде не можа да види жив човек, а с голяма сигурност бе предполагал, че тук някой ще го очаква. Най-сетне се отправи към жилището на Лаубе и почука на вратата. Съвсем скоро му отвориха. Лаубе се взря в тъмнината.

— Какво има? — попита той кратко и недоволно. Арнд посегна с десницата си към дясното око. Преди това беше застанал така, че върху него да пада слабата светлина, идваща откъм отворената врата. Нали Лаубе трябваше да забележи жеста му.

— Очакват ме — същевременно каза детективът.

— А-аа, вие ли сте! Но нали дадохте съгласието си за вчера?

— Да, обаче ми беше невъзможно да дойда. Надявам се и сега да мога да видя човека, с когото исках да преговарям.

— Ще опитам. Но ще се наложи малко да почакате. Най-добре ще е веднага да отидете в склада.

— Хубаво. Ще чакам там.

Лаубе изчезна в къщата, след като грижливо затвори вратата зад гърба си, а Арнд се отправи към склада. Докато вървеше, внимателно се оглеждаше за дебнещи наоколо шпиони, но не успя да открие нищо. В склада се настани най-удобно върху сламата и наостри слух. По едно време му се стори, че долови слаб шум край задната стена на дъсчената постройка. Вероятно това беше Вундерлих, който заемаше своя пост, но Арнд не желаеше да поема риска да му се обади, защото не знаеше дали някой не го наблюдава тайно.

Тъй измина около половин час. После вратата на склада се отвори. Някой влезе вътре. Арнд се размърда и се покашля, за да обърне вниманието на човека върху себе си.

— Кой е там? — попита нечий глас.

— Завчера бях тук — отвърна Арнд.

— Накарахте ме вчера да чакам напразно — дойде твърде неблагосклонният отговор.

— За съжаление. Нямаше как. Та нали затова предварително си дадох един по-дълъг срок от два дни. Иначе и през ум нямаше дами мине без всякаква причина да си навличам беля на главата и да изпадам в немилост пред могъщия и страшен Горски призрак.

Непознатият кратко се изсмя.

— Тъй, тъй! Е, не приемам думите ви за чиста истина, а по-скоро за подигравка. Нека не си губим времето в излишни приказки! Чух, че сте доста добре осведомен за всичко, но въпреки това трябва да съм предпазлив. Нямам ви доверие и ще ви кажа, че няма да напуснете жив това място, ако не успеете да ме убедите, че не сте шпионин или някой преоблечен детектив, който си е поставил за цел да залови и мен, и хората ми.

„Мътните го взели — помисли си Арнд. — Това звучи доста по-различно от разговора ни завчера. Самият Горски призрак не е като своя доверен човек — хич не си поплюва.“ Но той не се остави да бъде сплашен с тази закана. Нали за всеки случай в джоба си имаше зареден револвер, а освен това Вундерлих стоеше зад склада с пушка в ръка.

— При тези обстоятелства — каза той привидно ядосан, — съжалявам, че изобщо се свързах с вас. Мислех си, че ще ме посрещнете по-добре и по-любезно.

— Не мога иначе — сърдито отвърна Горския призрак, чийто глас явно излизаше изпод някаква маска. — Налага се да съм по-предпазлив от всякога. Успях да узная, че наоколо се скита някакъв непознат подлец, който е попаднал на следите ми.

— А-а, тъй ли! — засмя се Арнд с добре изиграна непринуденост. — И сега се опасявате, че е възможно този човек да съм аз, така ли? Ами тогава, драги, навярно никога няма да се споразумеем. Съвсем иначе си представях сключването на нашата сделка. Един мой приятел, чието име не бива да назовавам, е много добър познат на някой си господин Михаловски, който от време на време идва да живее в окръжния град, и както ми казаха, бил с вас в постоянни делови връзки. Та този Михаловски е човекът, който чрез моя приятел ми обърна внимание на възможността да се отнеса до вас и аз много се надявам, че…

— Какво казахте? Че познавате Михаловски ли?

— Моят приятел го познава.

— То е едно и също. Трябва да ви призная, че сега изчезват всичките ми опасения. Вече наистина съм склонен да опитам някоя сделка с вас. Извинете ме за недоверието! Но сам ще признаете, че хората от нашия занаят трябва да са безкрайно предпазливи. Хайде да започнем да преговаряме! За мен е много важен следният въпрос: какво искате — да изпратите стока, или да получите?

— Искам да изпратя.

— Значи стоката трябва да бъде пренесена в Бохемия, така ли?

— Да.

— За какво става дума?

— За лекарства и бои.

— По дяволите! Митото за тях оттатък е страшно високо!

— Но пък гешефтът е толкоз по-добър!

— И какво може да се спечели от тази работа?

— Шест хиляди марки.

— Чиста печалба? Така значи! Това се казва сделка! Съвпада с това, което ми съобщи моят… човекът, дето завчера е разговарял с вас. Кога смятате да изпратите стоката?

— Веднага когато на вас ви е удобно.

— Тогава още утре се предлага един много изгоден случай. Тези дни ми обещаха да получа от Бохемия доста солидна пратка, която ще приема тук и с помощта на хората си ще прибера на сигурно място. Това ще стане още през следващата нощ, в два часа след полунощ.

— Къде?

— В отсамния край на Хайнгрунд.

— Където, както разправят хората, съвсем наскоро сте имали толкова лош късмет?

— Да, именно заради това!

— Нищо не разбирам.

— Е, а работата е тъй проста! Граничарите ще мислят, че скоро едва ли ще дръзнем отново да се отправим към Хайнгрунд. Ето защо там ще се намираме сравнително в безопасност. Предполагам, че в момента Хайнгрунд ще е най-слабо охраняваната местност.

— Би било чудесно — кимна Арнд.

— Освен това — продължи маскираният, — не е изключено граничарите да си мислят, че изобщо няма повече да предприемем каквото и да било.

— Защо?

— Защото смятат, че вече са заловили Горския призрак, предводителя на контрабандистите. Сигурно сте чули тази новина в града. Несъмнено тя е била съобщена незабавно и на бохемските граничари. Спипали са и са задържали някакъв млад тъкач от Хоентал на име Хаузер…

— Да, да, носят се такива неясни слухове, които смятах за преувеличени. Помислих си, че всъщност става въпрос за някой обикновен член на вашата организация.

— О, не! Истината е съвсем друга. Онзи хлапак няма нищо общо с нас. Той е абсолютно невинен. Просто му е поставена клопка. Сега ще трябва да плаща за греховете на Горския призрак. За известно време това ще отклони вниманието на копоите на властите от нас. Но стига с тази история! Нека се договорим докрай! И така, съгласен ли сте с място като Хайнгрунд?

— Нямам какво да възразя.

— А ще ви бъде ли удобно, ако утре прехвърлим и вашата пратка?

— Разбира се — съгласи се Арнд. — Само трябва да узная още някои неща. Колко души ще пренасят другата стока?

— Десет.

— Отлично! Какво съвпадение! Моите стоки също са разпределени в товари за десет души, така че вашите хора от Бохемия ще могат веднага да се заемат с моята контрабандна пратка.

— Готово. Тогава ще са достатъчни десетте души, които поръчах, за да пренесат моята стока от Бохемия.

— Хубаво! И така, по този въпрос се разбрахме. А сега нещо друго. Какво ще правим с паролата?

— В последно време изобщо не сме използвали пароли.

— Защо? Човек трябва да е безкрайно предпазлив. Във всеки случай моите носачи ще предадат стоката само срещу парола. Не желая излишно да се излагам на опасност.

— Нямам нищо против. Да речем, паролата ще бъде „Прага“. Ще предам думата на моите хора.

— Чрез съобщение в дъба?

— Да. За това кратко време нямаме друга възможност за уведомяване.

— Значи хората ви един по един ще отиват до дъба и също един по един ще се отправят към Хайнгрунд, нали?

— Да, така не е ли по-добре, отколкото ако преди това се съберат на едно място, което може да направи впечатление?

— Прав сте. И така утре в два часа след полунощ при отсамния изход на Хайнгрунд — обобщи Арнд още веднъж уговореното. — Вие самият ще бъдете ли там?

— Естествено — при толкова важна сделка!

— И аз ще дойда. Е, през самата граница няма да минавам. Затова ми се иска да разбера какви гаранции ще ми дадете. Едва ли очаквате, че ще ви поверя стоката, без да бъда поне донякъде осигурен.

— Хмм — обади се Горския призрак. — Разбирам ви. Не искате да поемате никакъв риск. Но аз за пръв път съм изправен пред такъв случай. Обикновено работя с търговските си партньори в пълно взаимно доверие. Вижте! Не мога да ви откупя стоката, защото така ще понеса цялата загуба, ако бъдем заловени. А мине ли всичко добре, тогава ще трябва да деля с вас печалбата. Ето това не ми харесва.

— Имах предвид само някаква малка гаранция — отвърна Арнд. — Да речем, две хиляди марки. Ще ми издадете съответния документ. После при поделянето на печалбата ще приспаднем тази сума.

— А как смятате да делим?

— За вас две трети, за мен една трета.

— Приятно ми е да го чуя. Ще ви издам такъв документ. Ще го донеса при Хайнгрунд. А на следващата вечер, да речем, в десет часа, ще ви чакам пак тук, за да си поделим печалбата.

— Добре. Тогава ще уведомя моя доверен човек в Брайтенау, че през следващата нощ моите стоки ще бъдат вече отвъд границата. Той е запознат с всичко и както сам ми каза, лесно ще се свърже с вашите хора. Имате ли други въпроси?

— Не.

— Значи се споразумяхме. Дайте си ръката!

Двамата мъже си разтърсиха ръцете.

Горския призрак се отдалечи с бавни крачки. Арнд го проследи с поглед през открехнатата врата и видя, че зловещият бандит поговори още малко с Лаубе, който бе стоял отвън на пост. За щастие пазачът не беше обикалял около дъсчения склад, иначе може би щеше да се натъкне на Вундерлих. След като двамата изчезнаха зад най-близкия ъгъл, Арнд също излезе от склада.

Престори се, че не може веднага добре да се ориентира в тъмнината, тръгна наляво, после пак се върна малко надясно. С това преследваше единствената цел да хвърли някой поглед зад дъсчената постройка, за да се убеди, че Вундерлих все още стои на своя пост. Най-сетне детективът се насочи към пътя и когато излезе на него, пое в посока към града. По този начин изобщо нямаше да се мярка в Хоентал. Крачейки най-спокойно, той се приближи към горичката, за която беше споменал лесничеят.

Не беше посмял явно да се обръща и да се оглежда дали някой тайно го следи, защото непременно трябваше да остави впечатлението, че не подозира абсолютно нищо лошо. Освен това подобна предпазливост бе излишна, понеже можеше да разчита на дадената от Вундерлих дума да бди над сигурността на „господин братовчеда“.

По-нататък всичко се разви според уговорката им. В горичката Арнд най-напред свали перуката и фалшивата брада, които си беше сложил за разговора с Горския призрак, за да не може кралят на контрабандистите да го разпознае, ако някой път случайно го срещне в Хоентал. Тъкмо свърши тази работа и някой го извика полугласно. Лесничеят се присъедини към него и му съобщи, че човекът с високите ботуши, с шубата и филцовата шапка, който бе излязъл от склада, се е отдалечил заедно с Лаубе, без да се интересува повече от своя непознат търговски партньор. Думите „търговски партньор“ бяха изречени с неописуем тон и особена усмивка. Това доказа на детектива, че с острия си слух Вундерлих бе успял да проследи подробно целия му разговор иззад дъсчената стена на склада.

Докато вървяха по един коларски път през полето, който, описвайки голям завой, водеше надолу към Хоентал, лесничеят изприказва всичко, което силно занимаваше мислите му, за да му олекне.

— Господин братовчеде, уважението ми към вас нараства, кажи-речи, с всеки изминал час. Номерът, който току-що изиграхте на Горския призрак, няма равен на себе си. Трябва да си призная, че отначало имах какви ли не опасения. Една среща с този тип съвсем не е безопасна работа. А пък после адски се изпотих и притесних, когато негодникът взе тъй да ръмжи и да ви заплашва, че нямало да излезете жив от склада, ако не сте успеели да разсеете съмненията му. Но малко по-късно всичко се разви съвсем иначе, тогава вие тъй чудесно го вкарахте в капана. Вече подозирам какво ще стане. Искате ли да отгатна?

— Отгатнете, драги Вундерлих! Убеден съм, че ще улучите истината.

— Е, след всичко, което чух, няма да е кой знае колко трудно. През идната нощ контрабандистите ще се съберат при изхода на Хайнгрунд в очакване да направят някоя страхотна сделка. Но ще се видят измамени, понеже там ще се натъкнат на силен отряд от граничари и полицаи под ваше ръководство. Познах ли?

— Точно така ще стане — кимна Арнд. — Утре още в ранни зори ще трябва да се захвана на работа.

— Това ще рече, пак да пътувате за града, нали?

— Да. Отново ще посетя полицията. Струва ми се, че ще успея за кратко време окончателно да реша задачата, която съм си поставил.

С такива разговори двамата стигнаха до селото, през което трябваше да преминат по цялата му дължина, за да се доберат откъм другата му страна до пътя, водещ към лесничейството. Би било твърде опасно, ако от мината бяха тръгнали направо да се прибират, защото някой скрит шпионин много лесно можеше да установи кой е бил непознатият, който бе направил толкова примамливо предложение на Горския призрак за неговата банда.

Двамата закрачиха по дългата селска улица. Прозорците на повечето къщи от двете й страни бяха вече тъмни. Беше късно, а жителите на Хоентал, които покрай всичко друго трябваше да пестят и осветлението, имаха навик през зимните месеци да си лягат доста рано.

Ето защо рядко срещаните тук-там осветени прозорци с още по-голяма сила привличаха вниманието на двамата среднощни странници. По едно време Вундерлих се взря в една малка порутена къщурка, която едва ли можеше да се каже, че има вид на обитаемо човешко жилище.

— Хмм — промърмори той под нос, — при Шулце още свети. Или той, или жена му будува, а ми се струва, че отдавна вече можеха да са си легнали. Та нали би трябвало да пестят всеки пфениг!

— Кой е Шулце? — попита Арнд.

— Може би най-големият бедняк в цялото село, като се изключат, разбира се, хората, настанени в приюта за бедни. Той обслужва вагонетките в мината и за това получава такова възнаграждение, с което буквално може да си купи само сол, хляб и картофи.

Арнд се накани да отговори, но не успя. В същия миг забеляза нещо, което го накара да забрави всичко друго, да сграбчи ръката на спътника си и припряно да го дръпне настрани.

— Бързо, Вундерлих! Елате!

С тези думи детективът се притаи зад гъстия жив плет, растящ покрай улицата. Лесничеят го последва без никаква съпротива. Но след като се скри, пожела да узнае какво става.

Детективът предпазливо посочи насреща към мизерната къщичка, където живееше онзи Шулце, за когото бе споменал Вундерлих.

— Погледнете там!

Вратата на малката постройка беше отворена. В рамката й се появиха двама мъже. Единият, който държеше в ръка запалена газена лампа, за да осветява пътя на другия, бе облечен тъй мизерно, а и иначе изглеждаше толкова беден, че сигурно беше собственикът на порутената къщурка. Другият обаче имаше по-скоро вид на заможен човек. Носеше високи ботуши, шуба и шапка, а на лицето си беше поставил черна маска.

— Мътните го взели! Горския призрак! — прошепна лесничеят, защото си помисли, че пред очите му отново е онзи човек, който бе видял неотдавна да излиза от дъсчения склад при мината.

— Горския призрак! — кимна Арнд. — Или пък не! Защото това не е същият човек, с когото преговарях горе при мината. Този тук е по-строен, а и малко по-нисък. Имам много набито око за такива разлики и сигурно не се лъжа. Но облеклото на двамата е абсолютно еднакво. Винаги, когато не броди из заснежената гора, Горския призрак се появява в такива дрехи.

— Ами тогава значи има два Призрака, така ли? — попита смаяният Вундерлих.

— Точно така. Двама души, които работят в пълно разбирателство, се появяват под маската на Горския призрак. А сега тихо! Да видим какво става отсреща!

Човекът с лампата се сбогува с другия, като направи почтителен поклон. В отговор посетителят само едва-едва кимна с глава. После вратата се затвори. Горския призрак закрачи нагоре по улицата, а това означаваше, че няма да мине покрай Арнд и Вундерлих, които го проследиха с напрегнати погледи от скривалището си.

— Ще трябва да установим накъде ще се отправи маскираният — тихо каза детективът. — Внимание! Винаги ще вървим в самия край на улицата и ще търсим прикритие! Ако случайно се обърне, не бива да ни забележи. А сега напред, преди да сме го изгубили от очи!

И така те се запромъкваха подир непознатия, който постоянно се оглеждаше ту наляво, ту надясно, но само не и назад. Очевидно въпреки късния нощен час Горския призрак не се чувстваше в пълна безопасност в селото и в случай на някаква неочаквана среща имаше пълна готовност веднага да изчезне нейде между плетищата и оградите и да офейка надалеч.

Преследването не продължи дълго. Арнд и Вундерлих трябваше внезапно пак да се прикрият, защото човекът с маската спря пред една къща, която не изглеждаше кой знае колко по-добре от съборетината на Шулце.

Изглежда, тук Горския призрак познаваше отлично всяка педя. Той почука на прозорчето, от което идваше слаба светлина на газениче. Някаква стара кърпа играеше криво-ляво ролята на перде. След почукването някой я отмести и на малкото прозорче се появи фигурата на мъж.

— Зайците започнаха да хапят кучетата! — изруга Вундерлих по своя особнячески начин с приглушен глас и любопитно надзърна над дъсчената ограда, зад която набързо се бяха скрили с Арнд. — Нима цялото село се е превърнало в бандитска бърлога?! Първо Лаубе, после Шулце, а сега и десенаторът Вилхелми!

— Тихо! — предупреди го Арнд, като вдигна възпиращо ръка. Искаше да чуе думите, които вероятно двамата щяха да си разменят:

Но се видя излъган. Прозорчето не се отвори. Нямаше какво да се подслушва. Главата на мъжа зад слабо осветеното стъкло рязко се отдръпна като при внезапна уплаха. А Горския призрак посочи повелително с лявата си ръка към входната врата. Несъмнено това означаваше само едно: отваряй!

И действително, обитателят на малката къща се подчини. При това действията му бяха толкова припрени и объркани, че забрави отново да закрие прозореца с кърпата, така че можеше да се вижда какво става в стаята.

Вратата се отвори. Горския призрак побърза да се вмъкне в коридора. Вратата пак се затвори.

Арнд незабавно се придвижи малко по-напред покрай дъсчената ограда, за да може по-добре да наблюдава стаята, където вероятно щеше да се състои разговорът между Горския призрак и стопанина на къщата. Вундерлих, който не се отделяше от детектива, проточи врат. Почакаха така доста време, но напразно. Пред погледите им се откриваше бедняшка стая, или по-точно само част от нея, средата, където имаше маса и един стол. На масата бяха пръснати широки листове хартия, голям линеал и какви ли не други пособия за чертожни работи. Ала хора не се появиха — нито Горския призрак, нито домакинът.

Най-сетне вратата отново се отвори и Призрака излезе навън. Този път сбогуването не беше толкова раболепно. Предводителят на контрабандистите продължи нагоре по селската улица.

Още при появяването на маскирания, Арнд и Вундерлих бързо се бяха скрили зад дъсчената ограда, но скоро пак се изправиха. Най-напред детективът погледна към прозореца и направи едно важно откритие.

Човекът, когото беше посетил Горския призрак, стоеше пред чертожната маса и държеше в ръка нещо бяло — очевидно някакво запечатано писмо. След като го обърна няколко пъти насам-натам, той най-сетне го пъхна в левия вътрешен джоб на палтото си. За Арнд това беше достатъчно. Той предполагаше за какво става въпрос и смяташе да си изясни тази работа докрай. Но първо трябваше да се уреди нещо друго. Направи знак на своя придружител да продължат преследването на Призрака.

При по-нататъшния развой на тяхното приключение ги очакваше още една изненада, изненада поне за Вундерлих. ДоблеСтният лесничей направо не повярва на очите си, когато видя Горския призрак внезапно да се отбива встрани от улицата и да се отправя към къщата на Зайделманови. Там непознатият свърна към една малка портичка в градинската ограда откъм задната страна на парцела.

Горския призрак се пресегна над оградата, дръпна отвътре резето и влезе в градината на Зайделманови. Там за пръв път се огледа и назад. Беше цяло щастие, че още от самото начало Арнд се съобразяваше с подобна възможност и двамата с лесничея непрекъснато търсеха някакво прикритие. И макар това прикритие не навсякъде да беше особено добро, дори нощната тъмнина им предлагаше известна закрила. Ето защо и този път Горския призрак не забеляза преследвачите си. Той пак затвори с резето градинската портичка зад гърба си и се отправи към дома на Зайделманови.

— Е, сега направо ми се взе акълът — рече лесничеят и това заявление бе последвано от дълбока въздишка. — Дори и у Зайделманови мерзавецът си влиза и излиза както си иска! Вярно, никога не съм смятал Зайделманови за образец на кой знае какви добродетели, но… не, чак такова нещо наистина не съм очаквал от тях. Да общуват с Горския призрак, с краля на контрабандистите, с най-големия престъпник, който може да се срещне надлъж и нашир! Господин братовчеде, вие какво ще кажете?

— Е, да — обади се Арнд, който посрещаше всичко много по-сдържано от Вундерлих, — сега-засега Горския призрак наистина е истинският господар и повелител на Хоентал. За предводителя на контрабандистите всички врати са отворени. Всички трябва да му се подчиняват… дори и богатите независими Зайделманови… Но оставете това, драги Вундерлих! Във всички случаи Горския призрак скоро ще бъде свален от своя трон. Елате! Да се връщаме!

— Няма ли да почакаме, докато маскираният излезе?

— Не. Предпочитам да се върнем в селото. Имам си основания. Искам колкото е възможно по-скоро да си поговоря сериозно с онзи мъж, когото преди малко нарекохте Вилхелми. Що за човек е той? Очевидно го познавате.

Двамата закрачиха обратно по пътя, по който току-що бяха дошли. Не беше необходимо да се крият повече и затова вървяха по средата на улицата и спокойно разговаряха, без да си шепнат.

— Любопитен съм да разбера дали има жител на Хоентал, когото да не познавам — заяви Вундерлих. — Селото не е голямо. Поживееш ли известно време тук, опознаваш всички. А чертожникът Вилхелми си е роден хоенталец.

— Тъй, тъй. Чертожник ли е?

— Да, десенатор. Работи за Зайделманови.

— Изглежда, живее твърде мизерно, а? — Онзи, който е зависим от Зайделманови, сигурно никога няма да напълнее. Те никому не плащат прилично.

— Женен ли е?

— Да, има жена и деца, които вече от доста дни са тежко болни. На всичко отгоре трябва да се грижи и за старата си тъща. След като се ожени, брат му получи Червената воденица, дето е горе до самата гора.

— Предполагам, че братът живее по-добре и тогава би трябвало по закон да помага на десенатора.

— Но не може, господин братовчеде. Самият той няма какво да яде. С построяването на новата парна мелница барон Фон Вилдщайн му подля такава вода, че, кажи-речи, няма вече никакви поръчки. А преди това работата му процъфтяваше. Мелничарят е трудолюбив човек, също както и десенаторът. Наследи воденицата потънала в дългове, но полека-лека я изправи на крака. Ала туй време вече отмина.

— Значи и десенаторът Вилхелми е трудолюбив човек? А иначе свестен ли е?

— Разбира се. Честен, почтен, порядъчен. Само е малко озлобен. Мизерията го направи такъв.

— Тогава вече знам как стоят нещата. Лесно обяснимо е, че макар и да обича справедливостта и законността, един такъв човек като нищо може да се поддаде на съблазнителните примамки на Горския призрак. Нуждата закон променя. А често нуждата погазва и най-хубавите човешки принципи. Както казах, искам да си поговоря с Вилхелми. Ще го накарам да се откаже от краля на контрабандистите, а така ще успея после да науча от него и последното, което ми е необходимо да знам за Призрака, за да сложа край на противозаконната дейност на този негодник.

— Хмм — промърмори Вундерлих. — Всъщност би трябвало да говорите за двама негодници. Нали преди малко сам заявихте, че двама мъже играят ролята на Горския призрак.

— Точно така — усмихна се Арнд. — Ще заловя и ще обезвредя и двамата.

Междувременно Арнд и лесничеят отново бяха стигнали долния край на селото. Няколко минути по-късно се изправиха пред вратата на къщичката, където живееше десенаторът Вилхелми. Без да му мисли много-много, Арнд повтори онова, което бе направил Горския призрак, и почука на осветеното прозорче, което отново бе закрито с кърпата. После побутна лесничея да мине напред.

— Вие говорете с човека! Той ви познава. Молим го само за един кратък разговор по важна работа.

Така и стана. Този път десенаторът отвори прозореца, изслуша желанието на Вундерлих и ги пусна да влязат.

— Това е моят братовчед Арнд — представи Вундерлих детектива. — Спешно иска да ви попита някои неща.

Десенаторът измери „братовчеда“ с неспокоен изпитателен поглед. Ясно си личеше, че съвестта му не е чиста.

— За съжаление не мога да поканя господата в стаята — извини се той, — понеже тя едновременно е и спалня, и всекидневна, и работна стая. Там лежат жената и децата ми. Те са болни. Ако нямате нищо против, да отидем в кухнята…

— Добре, добре — дружелюбно кимна Арнд. — Да вървим в кухнята!

Малката къщичка, която нямаше горен етаж, се състоеше само от две помещения — отдясно голямата стая и отляво кухнята, която не беше кой знае колко по-малка от нея. Между тях се намираше коридорчето.

Вундерлих се настани върху пейката на зиданата печка. Явно се канеше да играе ролята на слушател в предстоящия разговор. Вилхелми побутна един стол към детектива, а сам седна на масата точно срещу него.

— Мога ли да попитам какво ще желае господинът от мен? — с несигурен глас поде разговора Вилхелми.

— Само някои сведения — отвърна Арнд, който се стараеше и с тона, и с поведението си да разсее недоверието на десенатора. — Чух, че работите за фирма „Зайделман и син“. Добре ли печелите?

Въздишка на облекчение повдигна гърдите на Вилхелми.

— Ах, това ли било? — рече той, без веднага да отговори на въпроса, зададен му от Арнд. — Сега разбирам. Вероятно сте работодател, а може би дори и фабрикант и искате да ми предложите работа, навярно с по-благоприятни условия, отколкото при Зайделманови.

— Във всеки случай искам да ви помогна — избегна прекия отговор детективът. — Мисля, че в момента не сте особено добре.

— Господине, с такива подробности мога да ви разкажа що е глад и мизерия — призна десенаторът, — че да ви се изправят косите. Само до вчера бях в безнадеждно положение и не знаех какво да правя. Жената и децата са тежко болни, стаята е неотоплена, няма нищо за ядене, никакви лекарства, нито пукнат грош, че и дългове на всичко отгоре. Направо да се отчаеш. В страшната си безизходица отидох при Зайделман. Нищо не ми даде. Помолих го за малка сума от спомагателната каса на рентиера Зайделман. Нищо не ми даде. Исках да му продам няколко готови десена. Каза ми, че съм откраднал скиците от някакъв друг човек, който наскоро бил оставил на бюрото му своите листове с десени. В това няма нито капка истина.

Спомня ли си този час, кръвта ми кипва и ме обзема страшно огорчение. Ето на какви мъчения ме подложи Зайделман. Тук Арнд прекъсна десенатора.

— Но, моля ви, нещо не разбирам.

— Какво не разбирате?

— Как сте изпаднали в такава крайна мизерия? Та нали имате и допълнителни приходи, които сигурно не са малки.

— Допълнителни приходи ли? Какви?

— Ами разнасяте писмата на Горския призрак, а това несъмнено се заплаща добре.

Седналият на печката Вундерлих се почеса зад ухото. Изведнъж му стана твърде задушно, защото предположи, че решителният момент е настъпил. В първите мигове Вилхелми изглеждаше напълно обезоръжен. Той пребледня като мъртвец и втренчи поглед в Детектива така, сякаш виждаше зъл дух.

— Писмата на… на Горския призрак… ли казахте?

— Ами да — най-спокойно заяви Арнд без никакъв упрек в гласа. Съвсем делово. — Ей там във вътрешния ви ляв джоб има едно такова писмо. Знам го със сигурност.

Вилхелми скочи на крака. Но после остана като вцепенен.

— Господине — заекна той, — откъде…

— Откъде го знам ли? Може би ще ви обясня по-късно, когато станем добри приятели. Но първо трябва да се убедя, че сте откровен и честен към мен. Ще признаете ли, че съм прав за писмото?

Десенаторът се отпусна на стола си. Ръцете му се плъзнаха и безсилно провиснаха от двете му страни. Главата му клюмна на гърдите. Беше на края на силите си.

— Още първия път ме спипаха! — простена той. — Сега вече всичко свърши, всичко свърши!

Арнд се пресегна през масата и сложи длан върху рамото му.

— Успокойте се, господин Вилхелми! Лъжете се. Нищо не е свършило. Дойдох при вас като приятел, а не с намерението да направя нещастието ви още по-голямо. Нека оставим на първо време писмото настрана! Казахте, че Зайделман е отхвърлил всичките ви молби и ви е измъчвал, нали?

След тези думи десенаторът рязко изправи глава. Очите му искряха от гняв и омраза.

— Да, Зайделман е чудовище, сатана в човешки образ!

— Изглежда, не цените особено високо господин Зайделман — каза Арнд. В същото време той извади портфейла си, измъкна от него една банкнота и я сложи на масата пред Вилхелми. — Вместо отказаната ви предплата! Някой и друг ден тези пари ще ви стигнат за храна, отопление, лекарства и всичко, от което спешно се нуждаете.

Изненаданият Вилхелми втренчи поглед първо в банкнотата, а после в щедрия дарител.

— Петдесет марки!… Господине, от къде на къде ми предлагате такава сума?

— Искам да ви помогна да се отървете от властта на Горския призрак, който може най-много да ви докара някоя още по-голяма беда.

Десенаторът поклати глава с явно съмнение.

— Не мога да повярвам в толкова голяма човечност. Просто трябва пак да ви попитам: от къде на къде ми давате тези пари?

— Тогава ще се опитам да ви дам известно обяснение — дружелюбно се усмихна Арнд. — Към това ме подтиква професията ми, за която имам малко по-особено схващане и която упражнявам също малко по-различно от другите. Аз съм таен полицай.

Бледите страни на десенатора придобиха пепеляв оттенък.

— Вие сте… полицай? — По лицето на изплашения човек си личеше, че вътрешно се подготвя за отчаяна съпротива. — Какво искате от мен?

— Истината за Горския призрак.

— Нищо не знам за него.

— Току-що той беше при вас. Или ще отречете?

— Това не беше Горския призрак.

— Ами кой тогава?

— Мой добър приятел.

— В селото ли живее?

— Да.

— Как се казва?

— Защо се интересувате?

— Защото искам да отида при него и да го попитам защо в едно съвсем миролюбиво село най-ненужно си слага маска, когато посещава приятеля си Вилхелми.

Банкнотата все още лежеше на масата. Възмутеният Вилхелми я побутна обратно към Арнд.

— Даже и един таен полицай не бива да си служи с толкова долни средства — да се представя за благодетел пред един бедняк, да предлага пари на един гладуващ човек, само и само да го уличи в някакво престъпление и да го погуби.

— Лъжете се — възрази детективът. — Вярно е, че съм таен полицай, но при вас идвам като човек. Не желая да ви докарвам нови нещастия. Напротив, иска ми се да ви помогна да се отървете от Горския призрак. Нали вече ви го обясних!

— Кой ви каза, че съм от хората на Призрака? Арнд махна пренебрежително с ръка.

— Откажете се от това безсмислено отричане, господин Вилхелми! Мисля ви доброто, а вие ненужно ми усложнявате работата. Не можете да ме заблудите. С дългогодишния си опит хората като мен придобиват, така да се каже, едно шесто чувство. Просто си личи, че не сте престъпник. Заради болното си семейство работите дори и през нощта. Изпаднал сте в беда и ми се струва, че по тази причина срещу заплащане, а може би и защото сте поставен под натиск, извършвате услуги на един човек, когото при нормални обстоятелства бихте отбягвали. Прав ли съм?

Вилхелми ококори очи.

— Бог ми е свидетел — тихо каза той, — че пред тукашната полиция никога не съм изпитвал кой знае какво уважение. Но ако в нея служат такива мъже…

— … тогава ще е истинско безумие да продължавате да отричате — усмихна се Арнд. — Виждате ли, ето така ми харесвате повече. Нека си поговорим открито! Горския призрак ви посещава. Той иска да ви превърне в свой роб, нали?

— Така е, точно така е!

— Тъй си и мислех. А сега погледнете на мен като на ваш приятел, господин Вилхелми, и отговорете честно на въпросите ми. Предполагам, че после ще мога да ви спестя някои грижи и тревоги.

— Питайте! Ще ви отговарям най-откровено. Вундерлих си отдъхна в своето ъгълче на печката. Този поврат в развоя на нещата му хареса. Той отново изпита възхищение от „господин братовчеда“. А в същото време Арнд започна разпита спокойно и внимателно.

— Как попаднахте на служба при Горския призрак?

— Всъщност не съм на служба при него — обясни Вилхелми. — Вече неколкократно отказвах да разнасям негови писма. Днес най-после непознатият успя със заплахи да ме принуди да приема да занеса едно писмо, като за услугата ми даде един талер.

— До кого е писмото?

— До ковача Гьорнер от Лихтенберг.

— Знаете ли какво съдържа писмото?

— Не. Нямам представа.

— Тогава ще го погледнем и ще разберем. Моля ви, покажете ми го!

След известно колебание Вилхелми извади писмото. Арнд го отвори. Беше написано на половин лист хартия, върху който бяха нахвърляни няколко реда с цифри.

— Шифровано писмо! — каза десенаторът, който надничаше над рамото на детектива.

— Да, но шифърът не е измислен особено умно. Вече имам ключа за разгадаването му. Я да видим какво ще ни кажат тези числа!

Арнд извади молив и хартия от портфейла си, написа азбуката и под всяка буква от А до Я постави цифрите от 30 до 1 по такъв начин, както вече бяха постъпили при разгадаването на известието, намерено в скривалището на дъба. После започна да подрежда буквите една подир друга.

Силното вълнение караше Вилхелми да пристъпва от крак на крак. Вундерлих също се беше изправил и с голямо напрежение следеше всяка чертичка, направена от молива на Арнд.

— Ето го решението! — каза най-сетне Арнд. — Това е заповед.

Той подаде бележката на Вилхелми. Под числата и азбуката се виждаше дълга редица от букви, която, разделена на думи, имаше следния смисъл: „През идната нощ голям удар при Хайнгрунд. Погрижете се да привлечете вниманието на граничарите към вас!“

Вилхелми подаде листа на лесничея и замислено втренчи поглед пред себе си. Но Вундерлих не можеше да не даде израз на напиращите в него чувства:

— Мътните го взели! — възкликна той. — Какво откритие! Горския призрак наистина е страшно изпечен мошеник! Този тип е по-хитър и от лисица!

— Ами, ами! — усмихна се детективът. — Не се изхвърляйте толкова! Ако ви чуе някоя лисица, много ще ви се разсърди. В крайна сметка Горския призрак е глупак!

Междувременно десенаторът пак се беше приближил до кухненската маса. Продължаваше да размисля над нещо важно и беше съвсем отнесен. Пръстите на лявата му ръка неволно започнаха да си играят с банкнотата от петдесет марки. А когато след последното твърдение на Арнд, изречено с рязък тон, лесничеят измърмори нещо и направи гримаса, в знак че все още не е склонен да приема Призрака за глупак, Вилхелми внезапно вдигна глава, направи две крачки към детектива и сложи длан върху ръката му с думите:

— Сега вярвате ли ми?

— Вярвам ви. Съвсем ясно виждам и разбирам както положението, така и поведението ви и ще гледам така да направя, че да не си навлечете неприятности загдето за пръв и последен път сте отстъпили пред настоятелното искане на Горския призрак.

— Вие наистина сте много човечен — кимна Вилхелми така, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на детектива. Очевидно се канеше да изрази с думи резултата от мълчаливия си размисъл. — Ето защо трябва да изповядам и нещо друго. Струва ми се, че и към моя брат ще постъпите също тъй човечно, както и към мен.

— Към вашия брат ли? — попита Арнд. — Имате предвид собственика на Червената воденица? Какво е станало с него?

— Посетих го след като при Зайделман не успях да постигна абсолютно нищо. Казах си, че макар да не е в състояние да ми помогне, със сигурност мога да очаквам от него поне някоя утешителна дума. За моя изненада заварих положението във воденицата коренно променено. На брат ми му беше потръгнало и с готовност ми услужи с четирийсет марки.

След това десенаторът най-подробно разказа всичко, което беше чул при брат си във воденицата. Спомена за сърнешкото печено, за посещението на Горския призрак, за избата, която по настояване на краля на контрабандистите щеше да бъде засипана, както и за изненадващата поръчка от страна на Зайделман.

Междувременно Вундерлих отново се настани на малката пейка на печката и показвайки най-живо съчувствие, започна да придружава разказа на десенатора с възклицания на удивление, а понякога и с кратки ругатни. Арнд беше смръщил вежди. Докато слушаше, той напрегнато размисляше. Когато Вилхелми свърши, детективът изпитателно го изгледа и рече:

— Преди малко ви казах, че ясно виждам и разбирам както положението, така и поведението ви, господин Вилхелми, но това вече съвсем не е така. Сега се налага да ви задам следния въпрос: защо сте устоявали толкова дълго на настоятелното искане и на заплахите на Горския призрак, и то докато сте били в такава беда и всеки талер ви е бил толкова необходим, а после изведнъж сте отстъпили, когато помощта на вашия брат ви е избавила от най-страшната мизерия? Ето кое не разбирам. Трябва най-откровено да ви заявя, че това не говори във ваша полза.

— Просто последвах съвета на брат си — призна десенаторът и сведе очи пред пронизващия поглед на детектива. — Моят брат ми доказа черно на бяло, че човек, отказал веднъж предложеното му от Горския призрак сътрудничество, не може повече да живее в Хоентал. И обратно — както показва и неговият случай, ако проявиш готовност да изпълняваш поръченията на Призрака, това ти носи изгода след изгода.

— Ами законът? Властите?

— Ако това положение на нещата не им харесвало, каза брат ми, нека се погрижат да сложат край на безчинствата на Горския призрак. Но бедните зависими жители на Хоентал не били в състояние да се противопоставят нито на дейността, нито на неумолимата воля на неизвестния престъпник.

— Е — обади се Арнд, — тази гледна точка е твърде несъстоятелна. Всеки гражданин е длъжен и без да му се напомня или нарежда да спазва закона и да укрепва неговия авторитет. И все пак направените от брат ви изводи доказват, че първата предпоставка за създаване на нормален живот за народа и на здрави порядки в държавата е наличието на силна държавна власт, която с необходимата непреклонна настойчивост успява да налага изпълнението на своите разпоредби.

— Това означава ли — смутено попита Вилхелми, — че осъждате разсъжденията и начина на действие на моя брат? Че може би вече не сте готов да закриляте и мен?

— Доколко ще мога да се застъпя за вас, а и за брат ви, ще зависи единствено от поведението на двама ви в бъдеще. Нуждая се и от вашата помощ, и от помощта на брат ви, за да заловя Горския призрак.

— Бъдете сигурен, че ще я получите. Спокойно мога да ви гарантирам същото и за брат си.

— Ще се радвам, дори и само заради вас. Имате възможност незабавно да ми дадете доказателство за добрата си воля. Иска ми се да получа някои сведения относно избата. Знаете ли по какъв начин се заключва вратата й?

— С обикновен ключ и желязна брава.

— Влизали ли сте в тази изба?

— Често.

— Това ми стига. Брат ви е предал ключа на Горския призрак, нали?

— Да. Междувременно сигурно го е направил.

— Жалко. Много ми се искаше да поогледам избата.

— Това все още може да стане. Брат ми има и друг ключ, но нарочно не го е споменал пред Призрака. Искал да си запази възможността от време на време да проверява какво се върши в избата. Каза, че спрямо престъпниците тази малка хитрост е оправдана.

— И наистина е така — кимна Арнд. — Радвам се, че сте толкова откровен с мен и искам да ви направя едно предложение. Заведете ме при вашия брат!

— С удоволствие. Но кога?

— Веднага. Нямаме време за губене. Контрабандистите са планирали своя удар за утре. Горския призрак е наел избата с някаква цел, която е тясно свързана с контрабандата на стоки. Трябва да разбера дали на това помещение му е отредена някаква роля за утре и тъй като през деня едва ли ще намеря необходимото време, налага ми се още през нощта да отида да видя как стоят нещата.

— Нямам нищо против. След продължителната работа пред чертожната дъска нощната разходка ще ми се отрази добре.

— Тогава да тръгваме! — каза Арнд на лесничея, който незабавно стана от мястото си. — А вие — продължи детективът, обръщайки се към десенатора, — вземете най-после банкнотата! Ако щете гледайте на тези пари като на предварително изплатено възнаграждение за услугите ви при залавянето на Горския призрак!

— Щом поставяте въпроса така — с облекчение въздъхна Вилхелми, — тогава наистина ще я взема. Няма да ви благодаря многословно. Надявам се с дела да мога да ви докажа добрата си воля.

Той измъкна доста стар протрит портфейл и грижливо скъта в него скъпоценната банкнота.

— Тъй — каза после той, — вече съм на ваше разположение. Или не, само още един миг! Първо ще трябва да събудя тъщата, за да бди над болните, докато ме няма.

Арнд се съгласи.

— Добре, събудете я! Но не споменавайте нито дума за разговора ни!

— И за парите ли да мълча?

— И за тях. Разбирам, че много искате да зарадвате своите близки с тази хубава вест, но ви предупреждавам! Трябва да сме безкрайно предпазливи. Разчуе ли се нещичко за намеренията ни, като нищо можем да останем с празни ръце. А сега побързайте! Вече стана много късно. На всичко отгоре няма да тръгнем направо за воденицата, а първо ще направим едно посещение на работника от мината Шулце. Надявам се, че все още не си е легнал да спи.

— На Шулце ли? На вагонеткаджията, както го наричат в цялото село? — учудено попита Вилхелми.

— Да, на него. После ще ви обясня всичко. А сега побързайте!

Броени минути по-късно тримата напуснаха къщата. Пътем детективът започна да обяснява:

— Преди да дойде при вас, Горския призрак посети Шулце — каза той на десенатора, който с голямо напрежение следеше всяка негова дума.

Вундерлих също слушаше внимателно.

— Предполагам — продължи детективът, — че Шулце е получил някакво поръчение, което е подобно на вашето. Искам да се уверя дали наистина е така.

— Мислите, че Шулце също трябва да отнесе някъде писмо на Горския призрак? — осведоми се Вилхелми. — До кого ли е то?

— Не знам, но мога да се обзаложа, че горе-долу се досещам.

— Охо! — намеси се лесничеят. — Моите уважения към вашата хитрост и находчивост, господин братовчеде, но такъв костелив орех едва ли се чупи толкова лесно!

— Е, нека опитаме! — усмихна се детективът. — В случая трябва само добре да се размисли. Горския призрак планира удар при Хайнгрунд. За да си осигури свобода на действията, предводителят на контрабандистите изпраща господин Вилхелми да отиде в Лихтенберг. Ковачът Гьорнер ще подлъже граничарите да тръгнат в противоположната посока. Лихтенберг е разположен на запад оттук. Тогава не е ли близо до ума предположението, че един друг пратеник, тоест въпросният Шулце, ще отиде при някой човек някъде на изток, който от своя страна ще отвлече вниманието на граничарите именно в източна посока? По този начин Горския призрак ще раздели граничните служители, а по средата, точно там, където контрабандистите смятат да преминат, ще бъде съвсем „чисто“.

Междувременно тримата се озоваха пред порутената къщица на Шулце. Един от прозорците все още бе осветен. Вундерлих, когото и тук познаваха, натисна дръжката на входната врата. Тя се отвори, защото още не беше заключена. Разнесе се звън на звънче. Мъжете влязоха в тъмния коридор.

Откъм стаята от лявата им страна някой силно извика:

— Кой е там?

— Аз съм, съседе… лесничеят Вундерлих!

— Посред нощ? Какво има?

Вратата на въпросната стая се отвори. Шулце слисано огледа тримата посетители. Вундерлих му обясни:

— Водя един човек, който иска да говори с вас.

— Е, влизайте тогава!

Тримата се възползваха от поканата му.

— Седнете! — промърмори Шулце не особено любезно. — И направо започвайте! Любопитен съм да разбера какво толкоз има да разговаряте по туй време с вагонеткаджията.

— Сами ли сме тук? — попита Арнд.

— Да, съвсем сами сме. Жена ми е вече в леглото. Веднага заспа от изтощение. Аз останах на крак, защото имам да свърша още нещо.

— Тогава значи стана добре, че дойдохме, за да ви попречим да извършите нещо, което би могло да ви докара големи неприятности — подхвърли Арнд безучастно, сякаш между другото.

— Тъй ли? И какво е то? — сопна се Шулце. — Забранявам ви дами..

— Успокойте се, Шулце! — кротко се намеси Вундерлих. — Този господин ви мисли само доброто. Идва при вас с най-почтени намерения.

— Хайде бе! — изръмжа Шулце. — В това загубено и гадно село всеки гледа само собствената си изгода.

— Има и изключения — спокойно каза Арнд. — Не бива да мислите за хората все най-лошото!

— Ах, я ме оставете на мира с тези тъй наречени хора! Дрипава сган! Това са зверове, хищни животни!

— Е, е, господин Шулце!

Но Шулце нямаше намерение да се успокоява. Той енергично размаха ръка във въздуха и извика:

— Лешояди и отровни змии! Ще ви го докажа! Вижте, аз печеля шест марки, а жена ми малко повече от две. Това прави по осем марки на седмица. И сам можете да си направите сметката — твърде малко, за да живееш, и твърде много, за да умреш! А надлъж и нашир няма и един човек, който да ти помогне. На хора като нас гледат надменно, а на мен презрително ми викат „вагонеткаджията“.

— Не бива да говорите така — смъмри го Арнд. — Не забравяйте, че от всяка беда има изход и за всяка болка има цяр.

— И моята жена все това ми опява… а ми готви супа от картофени обелки. Ха-ха-ха-ха!

— Скоро ще имате далеч по-питателна храна. Аз ще ви бъда лекар и ще ви предпиша болничната диета. Какво ще кажете, господин Вилхелми, дали и на него да дам от същото лекарство, от което дадох и на вас?

Десенаторът усмихнато кимна.

— Бих се радвал за него. Никой лекар не е предписвал по-хубаво лекарство от това.

— Е, нека видим тогава дали и на него ще помогне! С тези думи детективът извади от кесията си няколко монети и ги предложи на Шулце върху изпънатата си длан. С широко отворени очи вагонеткаджията зяпна парите.

— Какво означава това? — подозрително попита той.

— Това ще е възнаграждението ви, ако се откажете от Горския призрак и ми помогнете да заловя този престъпник.

— Него никой няма да го залови — изръмжа Шулце. — Освен това изобщо не разбирам какво ме засягат вашите намерения. Струва ми се, че се опитвате да ми подложите динена кора. Аз нямам нищо общо с Горския призрак. Ако искате да го спипате, ще трябва да се обърнете към някой друг. Не мога да ви бъда полезен.

Развеселен, Арнд се изсмя в лицето на Шулце.

— Сега ме послъгахте, драги.

— Ами!

— И то как! Послъгахте! Само преди около час Горския призрак беше при вас. Къде оставихте писмото, което ви даде, за да го занесете на неговия човек?

Шулце се стъписа.

— Господине, кой сте вие? Защо сте дошли при мен? Да не би да сте от полицията?

За да спести на Арнд някоя по-продължителна разправия, лесничеят се намеси:

— Спокойно, съседе! — усмири той възбудения Шулце. — Този господин действително е таен полицай. Той знае всичко. Вилхелми също си призна пред него, че е бил принуден да изпълни едно поръчение на Горския призрак. Полицията ще залови престъпника и ще ни отърве от него.

— Тоест — добави Арнд, — сам едва ли ще се справя. Налага се да ви помоля за съдействие. Ще ми помогнете ли? Шулце колебливо погледна детектива. После каза:

— Но ако Горския призрак узнае?

— Ами! — засмя се Арнд. — Надценявате този човек. Онова, което хората разправят за него, е или измислица, или пък е силно преувеличено. Разбирам, че е успял да ви сплаши, но сега положението е съвсем друго. Вече сте под моята закрила. Няма ли да ми покажете писмото, което ви е дал, за да го занесете някому?

По лицето на Шулце се изписа колебание. Той безмълвно поклати глава. Очевидно не желаеше да се обвързва с думи. Най сетне със заекване се обади:

— Но…

— Дайте го смело! — подкани го Арнд. — Не бъдете страхливец! Обещавам ви, че няма да имате ни най-малката неприятност!

Най-накрая Шулце донесе писмото, ала все пак се изплаши, когато Арнд отвори плика. То имаше същото съдържание, както и другото писмо. Детективът го установи още от пръв поглед.

— А сега ще ми кажете за кого са предназначени тези редове! — настоя той.

— За сарача Крюгер от Вайскирх — призна Шулце след известно колебание.

Арнд кимна, пъхна листа в нов плик, залепи го и го върна на Шулце.

— Ще предадете писмото на сарача Крюгер все едно че нищо не се е случило. Предполагам, че не е първото, което разнасяте. А вашето писмо, Вилхелми, ще възстановя в първоначалния му вид малко по-късно. Имаме време. Нали пак ще се върнем в жилището ви. После ще го занесете на ковача Гьорнер, но гледайте с нищо да не издавате, че нещата са се променили!

— Ами аз? Какво ще правя, ако Горския призрак дойде да ми потърси сметка? — попита Шулце.

— Изобщо няма да свари отново да ви посети. Утре всичко ще свърши. В краен случай просто ще се преструвате, че нищо не знаете.

С тези думи Арнд пъхна монетите в ръката на вагонеткаджията, набързо се сбогува и заедно с Вилхелми и Вундерлих пое към воденицата.

След като силно почукаха на вратата на жилището на воденичаря, госпожа Паулине им отвори. Тя освети тримата с фенера и здравата се изплаши.

— Ти ли си, Вилхелми! За Бога… да не се е случило нещо лошо у вас?

— Не се тревожи! Всичко е наред. Мога ли да поговоря с брат си?

— Да. Вече отиде във воденицата. Нали сега трябва да започваме още в ранни зори!

— Само така! Извикай го! Имаме да обсъдим нещо важно с него.

— Тогава влезте в стаята! Ще го доведа. Скоро воденичарят се появи, поздрави и учудено огледа присъстващите. Погледът му се спря върху неговия брат.

— Слава Богу! — каза той с облекчение. — Бях се разтревожил за теб, но изглеждаш толкова щастлив, сякаш ти се е случило нещо много хубаво.

— Прав си. Я погледни!

Вилхелми подхвърли своята банкнота от петдесет марки върху масата със самочувствието на някой милионер.

— Вчера ти ми зае четирийсет марки. Ето ти петдесет. Върни ми десет!

— Петдесет марки! — удиви се мелничарят. — Човече, откъде намери толкоз много пари?

— Тук пред теб е моят ковчежник! Ето този господин ми подари банкнотата.

Вилхелми накратко обясни на брат си как стоят нещата, след което задълго се възцари радостно вълнение. Мелничарката направо засия, щом чу, че скоро с Горския призрак ще бъде свършено. Та нали по този начин и мъжът й щеше да се отърве от онова странно и тайнствено споразумение с предводителя на контрабандистите.

Арнд поиска да му покажат избата. Отвориха вратата й с другия ключ. Избата се оказа продълговато четириъгълно помещение, което бе направо изсечено в скалите зад мелницата. Арнд беше разочарован. Въпреки това внимателно го огледа педя по педя, но за съжаление без никакъв резултат.

— Какво търсите? — попита мелничарят.

— Имах едно предположение, но то не се потвърди. Затова няма смисъл да говорим за него. Хайде да вървим!

— И какво ще ме посъветвате?

— Оставете нещата така, както са. След два-три дни всичко ще се изясни.

Това беше единственото обяснение, което Арнд даде. Докато заедно с десенатора си тръгваше от воденицата, той дори и не подозираше какво значение тепърва щеше да има тази изба за него.