Втора главаЗагадъчно посещение

Там, където тясната горска пътека излизаше на широкия коларски път, водещ към лесничейството, старият спря и наостри слух.

— Я се ослушай! Чуваш ли нещо? Ей там отдолу идва шейна! Толкова късно и в такава снежна виелица! Странно! Е, едва ли ще са контрабандисти, защото те обикновено не пътуват с шейни, или поне не слагат на конете звънчета.

Двамата продължиха нататък. Пътят се изкачваше нагоре. Въпреки това Едуард и лесничеят съвсем скоро бяха настигнати от шейната. Тя спря съвсем близо до тях и кочияшът ги поздрави.

— Добър вечер, хора! Тукашни ли сте? Познавате ли околностите?

— Тъй ми се струва! — навъсено промърмори лесничеят, който не обичаше да се разправя с непознати хора.

— Този път ли води до лесничейството?

— Ами да.

— Колко има още да пътуваме?

— Само до лесничейството ли отивате?

— Да. Този господин иска да се види с лесничея Вундерлих.

— Ще посети стария Вундерлих? Е, ами това съм аз. При тези думи пътникът в шейната разтвори отпред кожената яка, така че да се вижда по-добре лицето му с черните мустаци. Навярно този жест трябваше да замени представянето, което непознатият преднамерено пропусна. Сега той се намеси в разговора:

— Самият вие ли сте господин лесничеят? Добре, че така се случи. Колко ни остава още?

— Само пет минути. ; ?

— Тогава, моля, качете се при мен.

— Благодаря! Мога и да повървя. Пътят е стръмен, а снегът — дълбок. Не искам конете да…

— Те са яки, а нали и както казахте, става дума само за съвсем късо разстояние. Елате!

При тези думи непознатият вече отметна одеялата в шейната.

— Е, както желаете! — каза старият Вундерлих. — Но аз съм топло облечен и мога да седна на капрата, а това момче носи летни дрехи, понеже няма други. Вземете го при вас!

Едуард се поколеба, ала непознатият го хвана за ръката и го дръпна да се качи в шейната. Лесничеят Вундерлих се покатери на капрата и пътуването продължи.

Не размениха нито дума повече. Режещият вятър, който свиреше в гората и лудо гонеше снежинките из въздуха, не даваше никаква възможност да се завърже разговор. Едуард се сгуши по-удобно под топлите одеяла. Непознатият, който грижливо му направи място, не му обърна повече никакво внимание, а Вундерлих безмълвно седеше на капрата и си блъскаше главата над толкова необичайното посещение.

След около пет минути малко встрани от пътя под високите, отрупани със сняг борове, видяха да се появява лесничейството. По знак, даден от Вундерлих, кочияшът свърна натам, но още преди да спре шейната, вратата се отвори и на прага застана доста закръглена жена с фенер в ръката.

— Добър вечер, Бербхен! — подвикна лесничеят. — Звънчетата ли те накараха да излезеш? Едва ли си си мислила, че днес твоят старец ще си пристигне у дома като знатен господин, а?

Жената учудено възкликна и излезе на стъпалата.

— Вярно, вярно… ама шейната я очаквах!

— Ти ли? Че какво общо имаш с тази шейна?

— Малко след като ти излезе, един каруцар докара от града два куфара и ми обясни, че господинът, комуто принадлежи багажа, ще дойде по-късно с шейната.

Старият хвърли поглед към непознатия, който току-що беше слязъл след Едуард.

— Значи вие сте собственикът на куфарите, така ли?

— Да. И всичко останало ще узнаете незабавно. Но нека първо побързаме да влезем в къщата!

При тези думи той пъхна в ръката на кочияша бакшиш, след което човекът му благодари с дълбок поклон и доволно усмихнат, отново се метна на шейната.

— Както виждате, драги ми господин лесничей, аз изгарям мостовете след себе си — засмя се изпадналият в добро настроение непознат. — Вече не мога да се върна обратно и в тази разбесняла се снежна виелица съм предоставен на вашето гостоприемство. Волю-неволю ще трябва да ми разрешите да вляза.

Лесничеят, комуто обноските на непознатия явно допаднаха, махна с ръка.

— Готово! Вървете пред мен!

Госпожа Вундерлих им освети тъмния коридор, за да минат по-него и да влязат във всекидневната — едно ниско помещение, чиито стени бяха покрити с дървена ламперия. Мебелите бяха най-обикновени и съвсем непретенциозни, но всичко блестеше от чистота, а огромната кахлена печка в ъгъла излъчваше приятна топлина.

Лесничеят доверчиво подаде ръка на непознатия и каза:

— И така, добре дошли, господине! Съблечете си палтото и се настанете удобно! Жено, супата готова ли е? Този път трябва да стигне за още двама души.

— Да, да, отивам — увери го лесничейката и делово се завтече към кухнята.

Непознатият закачи коженото си палто и шапката на една кука в стената до самата врата.

— Моля ви, не си правете никакъв труд заради мен! — възпротиви се той. — Не съм гладен, а и преди да мога да помисля да си пъхна краката под вашата маса, ще трябва да ви се представя, за да знаете кой толкова неочаквано е нарушил домашния ви уют. Този млад човек роднина ли ви е?

— Не. Срещнах го по пътя и го взех с мен, за да свършим с него тук една работа.

— Тогава първо се оправете с него! Аз не бързам.

— Съгласен съм, понеже не ми се иска да карам Едуард да ме чака. Гладът е неприятно нещо!

На стеснително застаналия на прага Едуард лесничеят направи знак да го последва в кухнята. А там край огнището бе застанала госпожа Вундерлих и разбъркваше димящата супа.

— Жено, водя ти един много гладен гост. Преди всичко напълни на момчето една чиния със супа! Положението у Хаузерови е лошо… Едуард, я седни ей там на масата! Тъй, ето ти хляб, ето и масло, а тук има нож! Бербхен, можеш да му донесеш и парче салам.

Едуард седна и започна да се храни. Лесничейката припряно се засуети насам-натам, за да задоволи глада на младежа. Междувременно мъжът й разказа всичко, което беше научил от Едуард. Спомена и за срещата им в гората. Госпожа Бербхен го слушаше с високо вдигнати вежди. Отначало в очите й се появи израз на нескрито учудване, но в края на разказа те излъчваха само дълбоко и искрено състрадание.

— Боже, Боже, какво нещастие, каква беда! Човек трябва да помогне с каквото може. Аз ще…

— Да — прекъсна я лесничеят, — а после ще направиш на Едуард един пакет с хляб, малко брашно и разни други неща. Не забравяй дърва и едно чувалче с въглища! Нека вземе малката шейна и да натовари всичко върху нея! Сега аз отивам във всекидневната да се погрижа за непознатия. Изглежда ми свестен човек, но все пак е странна птица, още повече че тъй тайнствено премълчава името си. Бербхен, ти знаеш ли нещо за него?

— Само това, което вече ти казах. Първо е изпратил двата куфара, а ето че и той самият пристигна.

— Е, ще трябва малко да го поразпитам. Погрижи се добре за Едуард! Нека после дойде при мен да се сбогуваме!

Когато Вундерлих отново влезе във всекидневната, видя, че непознатият се беше разположил на канапето тъй удобно, сякаш си беше у дома. Той се усмихна весело и доволно на влизащия лесничей, а после му подаде отворената кесийка с пури:

— Моля, господин лесничей, вземете си една, за да мога и аз да запаля! Дяволски много ми се иска да запуша. Но Вундерлих отказа с думите:

— Благодаря, господине! С тези нещица никога не успях да свикна. Оставам си верен на моята лула. Но, за Бога, пушете колкото искате! Ето, вижте, тъпча я с моя най-обикновен тютюн. Тъй, а сега ще можем малко да си поприказваме. Междувременно ще нахранят момчето в кухнята. Клетият Едуард! Наистина е зле. Лоши времена и лош живот настанаха тук в планините! Но навярно вие си нямате никаква представа от тези неща.

— Хмм — обади се непознатият, — струва ми се, че добре съм запознат с тукашното положение. Ами кой е този младеж?

Ето как разговорът отново се насочи към Едуард Хаузер. Лесничеят още веднъж повтори разказа, който жена му вече беше чула в кухнята. Така самият той пак осуети изпълнението на собственото си желание, защото все още не можеше да узнае кой е странният посетител. А когато най-сетне свърши с описанието на тежкото положение на Хаузерови, Едуард се върна от кухнята, за да благодари на лесничея и да се сбогува с него.

Но те не го пуснаха да си отиде тъй бързо. Непознатият, чието съчувствие към бедното семейство на тъкачите се беше събудило, го задържа още доста време, за да си поприказва с него.

— Лесничеят ми разказа някои неща за вас. Млади човече, я ми кажете, умеете ли да мълчите?

Доста учуден от странния въпрос на непознатия, Едуард го погледна въпросително и колебливо отвърна:

— Разбира се.

— Тогава вземете! Това е сумата, която дължите на Зайделман, а това е за вас, защото твърдо сте устояли на изкушението да откраднете.

Той бръкна два пъти в кесията си и първо в дясната, а после и в лявата ръка на Едуард пъхна няколко златни монети.

От радост и от изненада Едуард бе толкова слисан, че не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи.

— Бре, да се не види! — възкликна лесничеят. — Господине това шега ли е, или е сериозно?

— Съвсем сериозно е, а на мен ми прави удоволствие като някоя хубава шега. — Че нима можете ей тъй на, без нищо, да пилеете толкова ужасно много пари?

— Няма да обеднея.

— По дяволите, господине, ама че работа! Хей, Едуард, ти какво ще кажеш? Зайделман ще си получи грешните пари, ай за теб ще останат предостатъчно. Виждаш ли как всичко се оправи! Още утре сутринта ще поговоря с главния надзирател на мината. Мисля, че заради мен все ще ти намери някаква работа… Да, да, момчето ми, добрият стар дядо Боже е все още жив!

Най-после Едуард си възвърна способността да говори. Никога през живота си не беше държал в ръце такава сума.

— Господине — каза той с потреперващ глас, — не мога да ги приема! !

— Не ме лишавайте от тази радост! — махна с ръка непознатият. — Не съм беден и ви помагам с удоволствие, но поставям условието да мълчите. Никой освен баща ви не бива да узнае откъде имате парите. Дори майка ви е по-добре да не знае, защото по отношение на дискретността на жените не винаги може да се разчита.

Едуард почувства как радостното вълнение накара очите му да се налеят със сълзи. Едва сега той сви юмруци, стискайки здраво своето златно съкровище. Като в полусън погледна непознатия дарител и попита:

— Ами какво да кажа на баща си, ако ме попита за вас?

— Кажете му, че съм братовчед на лесничея и че съм му дошъл на гости за няколко дни!

Старият Вундерлих ококори очи, ала нищо не продума. А Едуард грижливо скъта парите и срамежливо хвана ръката на непознатия.

— Господине, от радост не знам какво да правя. Избавихте ни от голяма беда. Бог ви изпрати при нас като ангел спасител. Иска ми се да го помоля някой път да ми даде възможност да ви докажа колко съм ви благодарен.

— Е, може би все някога ще е възможно. А сега побързайте! Онзи, който носи щастие, не бива да се бави дълго.

Като насън Едуард Хаузер излезе от стаята заедно с лесничея.

Непознатият дочу откъм кухнята високия учуден глас на лесничейката и разбра, че двамата й разказваха току-що случилото се. Той пак се настани на канапето и потъна в мисли, докато лесничеят и жена му се върнаха във всекидневната.

— Бога ми — промърмори старият Вундерлих, — наистина се появихте като същински ангел, момчето е право. Вие сте много свестен човек, ала онова, дето го казахте за братовчеда… хмм… е, ами то изобщо не е вярно. Бербхен няма никакви роднини, а, и аз със свещ да ги търся, пак няма да намеря нито един, който може да се похвали, че ми е братовчед.

Непознатият усмихнато поглади черните си мустаци.

— Разбира се, че с вас не сме никакви роднини, но нали все нещо трябваше да отговоря на момчето. Тъй като тука никой не бива да узнае кой съм всъщност, просто се представих за ваш братовчед. Надявам се това да бъде за мен най-добрата препоръка за пред местните хора и да ми спести излишните любопитни въпроси.

— Навярно ще е така, но, хмм, не ми се сърдете… ала щом веднъж вече съм се сдобил по този начин с роднина, ще ми се поне да узная кой е всъщност този мой братовчед!

— Напълно сте прав. С удоволствие ще ви обясня. Едуард Хаузер отиде ли си?

— Да. Подтичва надолу по пътя като Дядо Коледа.

— Какви други хора живеят у вас?

— Помощник-лесничеят и един стар горски пазач.

— Къде са те?

— Вече спят, защото утре рано сутринта трябва да излизат.

— Значи тук няма кой да ни смущава, така ли?

— Това звучи извънредно тайнствено. Но можете да сте напълно спокоен. Помощникът ми спи като пор. Сега и с топ не можеш да го събудиш и да го извадиш от топлите завивки. А старецът пък съвсем няма да дойде да ни безпокои. Вярно, че сънят му вече не е толкова дълбок, но на него никога и през ум няма да му мине да вземе да ни подслушва. Той е вярна и честна душа.

— Значи мога открито да говоря. Естествено е да се чудите как така един съвсем непознат човек с два куфара идва и се нанася у вас по никое време. Затова за мое извинение ще ви кажа, че ме изпраща един човек, който твърди, че е ваш добър приятел.

— Мой приятел ли? Хмм! През целия си живот съм бил много пестелив с думата приятел. Човечеството просто не я заслужава. Моят най-скъп и най-близък приятел е Бербхен. Е, навярно има и неколцина други, които са настроени благосклонно към мен… но приятели? В действителност има един-единствен човек, когото мога да нарека така, и това е старият Майер, дето по-рано беше лесничей във Вилдщайн.

— Сега живее в Дрезден на улица Елбщрасе, нали?

— Вярно е! Наистина сте осведомен.

— Да, така е. Той ми каза, че няма да ме изгоните от пътната си врата.

— Така ли ви каза старият Майер? Е, тогава не бива да го изкарвам лъжец. И тъй, още веднъж добре дошли, господине!… А ти, Бербхен, нареди ли на помощника ми да занесе куфарите в стаичката и изобщо приготви ли всичко както му е редът?

— Естествено!

— Е, тогава бързо тичай и провери дали в къщата все още е останало нещо за ядене, или Едуард отмъкна всичко!… Трябва да ви кажа — обърна се той към непознатия, — че когато става дума да помогне някому, моята Бербхен е способна да изнесе всичко от дома.

Госпожа Вундерлих понечи да се отдалечи, обаче непознатият я задържа с думите:

— Чакайте! Нали вече ви казах, че не съм гладен! Ако не бързате с вечерята, иска ми се първо да ви обясня защо дойдох при вас.

— Е, моят глад все още се понася. А щом като вие вече сте хапнали, тогава започвайте!

Тримата седяха вече като стари добри приятели. Вундерлих здравата пафкаше с лулата си, а госпожа Бербхен сключи някак смирено ръце върху престилката си и зачака с голямо любопитство. Непознатият дръпна още веднъж от пурата си и поде:

— Името ми е Арнд и тъй като имам основателна причина да минавам тук за ваш братовчед, ви моля да ме наричате само братовчеда Арнд.

— Щом така желаете, с удоволствие. И така, господин братовчеде, какво ви води при нас?

— Дошъл съм по много важна работа. Ще трябва да ми помогнете да разкрия коя е тайнствената личност, която тук се представя за Горския призрак. И няма как, принуден съм да ви призная, че всъщност съм детектив. Лесничеят тихо свирна през зъби.

— Аха-а… хмм… тъй, тъй! Значи таен полицай!

— Отгатнахте! А сега преди всичко ми кажете наистина ли тук никой няма никаква представа кой може да е този Горски призрак?

Вундерлих вдигна вежди, но нищо не отговори. Това даде възможност на жена му да се намеси в разговора. Тя спадаше към онези хора, по чиито гърбове полазваха студени тръпки винаги когато дори само се спомене името на Горския призрак. И сега тя седеше свита и изплашена на мястото си, отправила боязлив поглед към непознатия „братовчед“. Някак срамежливо тя отговори:

— Драги господине, ами призракът си е призрак, или пък хайде да го наречем и дух. Е, как тогава да знае човек…

По лицето на Арнд се появи снизходителна усмивка. Лесничеят я забеляза и побърза да прекъсне жена си:

— Бербхен, какви ги бръщолевиш? Да не би да мислиш, че един таен полицай ще вярва в такива бабини деветини! И самият аз винаги съм заявявал, че не съществуват никакви призраци. Зад този дух, който всява такъв страх в тукашните прости хорица по границата, се крие човек от плът и кръв. Поне това е ясно.

Братовчедът Арнд кимна одобрително на тези думи.

— Прав сте, господин лесничей. Призраци не съществуват. Но има хора, които вярват в привидения, а има и други, които използват за собствена изгода това суеверие. Някой такъв тип е и Горския призрак. Ето защо и въпросът ми беше основателен. Хора като нас имат вече опит в подобни неща. Обзалагам се, че Призрака се появява в различна маскировка пред хората, които иска да изплаши. Можете ли да ми кажете нещичко по този въпрос?

— Хмм — промърмори лесничеят, — твърдят, че Горския призрак изглеждал съвсем бял, като току-що паднал сняг, и бил едър като великан. Освен това страшно въртял искрящите си огнени очи. Ала никой не знае каквито и да било подробности. Навярно всичко е само празни приказки. Но относно другото имате право. Наоколо се навърта някакъв непознат, който се представя за закрилник на контрабандистите. Той се появява в къса тясна шуба, с широкопола шапка и ботуши с високи кончови. Около кръста си носи колан с нож и револвер на него, а на лицето си слага маска. На ремък през рамото му е преметната пушка. Та този непознат винаги твърди, че идва и действа от името на Горския призрак. Той изнудва хора, изпаднали в беда, да започнат да се занимават с черна борса, всячески подпомага контрабандистите, закриля ги и лошо отмъщава на онези, които дръзнат да предприемат нещо срещу тях.

— Тогава ще повторя предишния си въпрос — каза Арнд — никой ли няма някакви подозрения или предположения кой може да е този човек?

— Никой. Той се появява така внезапно, сякаш го е довял вятърът, и изчезва по такъв начин, като че потъва в земята! Повярвайте ми, господин братовчеде, не е никак чудно, че хората от селото се страхуват толкова много от него!

— Значи е някой изпечен и дързък престъпник, сигурно не е обикновен човек.

— Не, разбира се, не е. Наистина трябва да си мъжага и половина, за да можеш да ръководиш такава отчаяна банда като контрабандистите и да ги държиш в покорство. Този тайнствен непознат изглежда понякога всезнаещ и вездесъщ — истински дявол е!

— Я оставете дявола на мира! Нека се занимаем само с хората! На последната спирка чух, че снощи тук пак е било извършено престъпление.

— Застреляха един граничен офицер — кимна Вундерлих. — Сигурно го е направил някой от подчинените на закрилника на контрабандистите.

— И не откриха никаква следа от извършителя, така ли? При този въпрос Вундерлих понечи да разкаже за бележката, намерена в джоба на мъртвеца, но новият му братовчед махна с ръка:

— Знам вече, знам. Това, разбира се, е само хитър трик от страна на престъпника, за да заличи следите на собствените си злодеяния. В известна степен той се прикрива зад гърба на Призрака и както вече казах, използва суеверния страх на пограничното население. Но тук в случая имах предвид истински дири, оставени в снега. Нищо ли не си личеше?

— Вятърът беше засипал всичко със сняг — поясни Вундерлих. — Търсихме според силите си. И самият аз бях там. Може би ще е възможно през пролетта, след топенето на снеговете, да се открие още нещо. Ах, драги ми господине, това е вече истинска беда! Направо да те хване страх да живееш сега тук в гората. Несъмнено дължа живота си единствено на голямата си предпазливост. Изпълнявам дълга си на лесничей и никога не се бъркам в делата на контрабандистите. Това е работа само на граничарите.

— Да не би да искате да намекнете, че не мога да разчитам на помощта ви? Та нали целта ми е да разкрия тайната на Горския призрак!

— Хмм, не съм имал предвид подобно нещо. В случая става дума за подло убийство и то е извършено в моята гора. Тогава като лесничей върху мен пада и задължението да се занимая с престъплението. Само че, господин братовчеде, струва ми се, че за цялата работа ще е по-полезно да не участвам съвсем явно в издирването. По-късно сигурно ще ми дадете право.

— Възможно е, но и аз съвсем не искам нещо друго от вас, освен тайно да ми помагате. Никой човек не бива да разбере защо и самият аз съм тук.

Лесничеят кимна бавно и замислено. Лека-полека започна да му харесва мисълта да помага на мнимия си братовчед да постигне своята цел.

— Имате ли вече някакъв план? — попита той. — Как смятате да подхванете тази работа?

— Все още не съм решил. Преди всичко малко ще се поогледам.

— Тогава ви пожелавам повече късмет, господин братовчеде, макар че се съмнявам в успеха ви.

— Вие май предварително се съмнявате, а? Защо? Лесничеят внимателно огледа Арнд от глава до пети.

— Хмм, имате здраво телосложение и изглежда, сте сръчен и пъргав, но си остава открит въпросът дали предстоящите трудности и опасности ще са по силите ви, за да ги преодолеете. Не бива да забравяте, че вече много хора опитаха какво ли не, за да открият следите на Горския призрак и да сложат край на безчинствата на контрабандистите, но без никакъв успех. Защо пък точно вие да имате повече късмет?

Арнд вдигна рамене.

— Ще видим. Във всеки случай ще направя всичко възможно да заловя тайнствения Горски призрак, чиито ръце дърпат конците на всички престъпни кроежи тук по границата. Не знам дали имам основание да се страхувам от този непознат, ако застанем като мъже лице в лице. Не мога да кажа също и дали не ме превъзхожда по хитрост, той, който очевидно е хитър, лукав и находчив колкото си иска. Но просто съм длъжен да опитам. Все пак имам едно предимство пред него.

— Кое е то?

— Известни са ми неговите престъпления и трикове, докато той нищо не подозира за намеренията ми.

Тук вече лесничеят си позволи лека снизходителна усмивка и тъй като неговият гост го погледна въпросително, Вундерлих открито изрази съмненията си:

— На първо време — каза той, — само на първо време, господин братовчеде! Впрочем, мисля, че този изпечен негодник полека-лека ще разбере, че един мъж, тоест вие, го търси и е попаднал на следите му.

— Да, но вие казахте „един мъж“. Ами ако успея да направя така, че да не се появявам винаги като един и същ човек? Навярно знаете, че изкуството за преобразяване на външността е част от професията ми.

Лесничеят отново се усмихна.

— Чувал съм за това, но ми се струва, че твърде лесно може да се разпознае перуката или някоя фалшива брада.

— Тъй ли? Значи тъй мислите? Я да видим! Арнд се изправи и се приближи до малката пейка на кахлената печка, където имаше леген, пълен с вода. Докато мокреше крайчето на носната си кърпа, той попита през рамо:

— Колко години ми давате?

— Около четирийсет.

— Ами сега?

Той хвана косата си, последва рязко дръпване, след което се обърна. Черната му коса изведнъж бе станала руса. Лесничеят ококори очи, а жена му изненадано извика. А Арнд се усмихна и каза:

— Е, досега забелязахте ли, че нося перука?

— Не, наистина не, и при това, докато все още бяхте загадка за мен, аз много внимателно ви огледах.

— Виждате ли! А сега ще ви покажа и още нещо.

Арнд махна и мустаците си. После прекара влажната носна кърпа няколко пъти по цялото си лице, сякаш искаше да приглади някакви бръчки.

— Така. Ами сега какво ще кажете, господин лесничей?

— Мътните го взели, подобно нещо наистина не бях смятал за възможно! Преди ми изглеждахте на четирийсет, после на трийсет, а ето че сега ми се виждате и още по-млад. Това действително е такъв майсторски номер, който едва ли някой друг ще направи тъй лесно, господин таен полицай! Вече, кажи-речи, вярвам, че можете три пъти да минете под носа на някой преследван от вас престъпник, без той да забележи, че пред очите му се мярка един и същ човек. Бербхен, не си ли и ти на същото мнение?

Добрата лесничейка само кимна. Просто не намери думи. Беше безкрайно слисана и удивена. А Арнд разказа на тези обикновени хорица, които в този затънтен край изобщо не влизаха в допир с шумния и динамичен живот по широкия свят, за хитрините и триковете, използвани от него при упражняването на трудната му и опасна професия. Говори им за най-различни дрехи, употребявани при дегизирането, като например сако с две лица, към което можеха допълнително да се пришиват различни части. То имало четири ръкава и дори било възможно да се превръща в дълго палто. Обясни им, че умеел да променя походката си, гласа и жестовете си според това дали иска да играе ролята на най-обикновен човечец, или на аристократичен господин, на младеж или пък на грохнал старец.

Всичко това представляваше за лесничейското семейство чудо невиждано. Уважението им към братовчеда Арнд нарастваше с всяка изминала минута, а с това укрепваше и упованието на Вундерлих в успеха на плановете, които се ковяха в дома му срещу Горския призрак. Лесничеят се вживяваше все повече и повече в бъдещите събития, а ролята му на помощник, която щеше да играе, го въодушевяваше с все по-голяма сила. В хода на тези размишления у него все пак се появиха някои опасения и той побърза да ги сподели с братовчеда Арнд:

— Господине — обади се той, — сега вече и самият аз се страхувам, че някой път може да не ви позная, ако на едно или друго място ви срещна маскиран.

— Добре, че се сещате за това — кимна тайният полицай. — От думите ви виждам, че ще можете да ми окажете твърде полезна помощ. Ще трябва да уговорим помежду си някакъв знак за разпознаване, и то такъв, който няма да бие на очи. КаквО ще кажете за следното предложение: срещнем ли се през деня, с дясната си ръка ще направя кратко движение, посягайки от лявото си ухо към дясното.

— Хмм. Ами ако се видим някоя вечер в тъмното?

— В такъв случай ще се стремя незабелязано да се приближа до вас и да ви прошепна думата „непознатият“. Съгласен ли сте? !

— Естествено! Дори страшно ми харесва. Изглежда толкова интересно и авантюристично и звучи също като в някой роман.

— Значи се разбрахме и сега остана да уредим само най-важното. След всички мои разяснения ще мога ли да остана да живея при вас неопределено време?

— Излишно е да питате — обади се госпожа Барбара.

— От само себе си се разбира — промърмори лесничеят. — Нали работите за едно добро дело, което най-живо интересува и самия мен, и освен това… е, ами освен това изобщо ми харесвате. Не мога да открия защо, нито да го обясня, но имам чувството, че вече отдавна се познаваме.

— Е, да, понякога хората наистина изпитват подобно чувство, драги господин братовчеде.

— А има и още нещо важно! Как да ви регистрирам пред властите?

— Сам ще го направя. Ще се погрижа да не ми създават пречки нито граничарите, нито полицията. Като таен полицай разполагам със съответните документи. Така че спокойно оставете това да е моя грижа! Трябва само да ви помоля да определите някаква цена за моята стая, както и за храната.

— Само това липсваше! Да ми плаща човек, който е дошъл да избави клетите хорица от такава беда? Ама че работа! Ще получите всичко каквото имаме и ние самите, и то безплатно. Точка по въпроса!

— Добре, дадено, а за останалото се уговорихме! Ето ви ръката ми! Нека сега госпожа братовчедката провери дали ще намери нещо за ядене и за нас! А вие, господин братовчеде, междувременно ще ми покажете ли къде ще живея и къде се намират куфарите ми?

Лесничейката бързо се завтече към кухнята, а Вундерлих се надигна бавно и тежко.

— Елате! Стаичката за гости е на първия етаж. Обзавеждането ни не е изискано, но ще имате меко легло, маса, стол, огледало, а дори и събувалка за ботуши, която сам издялах от един брезов чатал.

Той се засмя и като поведе госта си нагоре по стъпалата, скоро влязоха в малко уютно помещение, където бяха оставени и куфарите. Междувременно навън луната вече бе изгряла, а снегът бе престанал да вали. Лесничеят пристъпи до прозорчето и като посочи насреща към гората, каза:

— Виждате ли ей там онези три великански бора? Недалеч от средното дърво лежеше убитият граничар.

— Значи е било съвсем наблизо, а?

— Съвсем наблизо. Искате ли утре преди обед да отидем заедно до там?

— Току-що се канех да ви задам същия въпрос. Ще отидем и вие ще имате добрината на място да ми разкажете всичко с най-големи подробности. Може би така ще ми хрумне някоя мисъл…

Скоро човекът, който искаше да залови тайнствения Горски призрак, остана сам. След като угаси светлината, той се изправи до прозореца на стаичката и замислено впери поглед навън в лунната нощ към трите бора, където бяха намерили убития офицер на граничарите. Видя как един залутан лунен лъч се заплете в клоните на великанските дървета и накара дебелата им снежна покривка да заискри. Той възприе тази картина със собствените си очи. Ала въображението му я разшири, рисувайки пред него допълнителни подробности. Стори му се, че убитият все още лежи отсреща в снега, а до трупа изплува някакъв силует, загърнат в бяла одежда — появи се безмълвно, призрачно. И тогава изведнъж десницата на мъртвеца се вдигна като за клетва и нечий глух глас каза:

— Обвинявам те, обвинявам теб. Горски призрако! Тогава белият силует се стопи и на негово място, сякаш повикан с вълшебна пръчица, изникна някакъв мъж, облечен в къса тясна шуба, с филцова шапка на главата и обут във високи обувки. На лицето му имаше маска, а на гърба му бе преметната пушка. И отново се разнесе онзи глас:

— Обвинявам те, обвинявам теб. Горски призрако!

— Но този път той добави и още едно изречение, което проехтя като вик за помощ на давещ се човек: — Тук се извършват злодеяние след злодеяние. Къде се бави отмъстителят?

На мъжа до прозореца се стори, че последните думи прозвучаха като зловеща подкана, като напомнящ призив. Тогава той изпъна снага и промълви с ясен глас:

— Аз съм отмъстителят! Тук много стари грехове чакат изкупление, грехове, за които знам само аз. Няма да намеря покой, докато справедливостта не възтържествува!

Той се отдръпна от прозореца. Междувременно един черен облак беше закрил луната. Някаква нощна птица тежко и безшумно прелетя покрай старите борове и после побърза да се шмугне в гората, сякаш беше съгледвач на Горския призрак и трябваше час по-скоро да занесе на своя господар вестта, че в лесничейството се е появил някакъв непознат, който се одързостява да играе ролята на отмъстител.

* * *

В това време Едуард Хаузер, кажи-речи, беше вече стигнал до дома си. При мисълта за близките сърцето му започваше лудо да блъска в гърдите от радост. Зад себе си теглеше цяла шейна, натоварена с дърва и въглища, а върху тях имаше голяма кошница, пълна с храна — това бяха все такива неща, които до преди един час му изглеждаха недостижими съкровища.

Почти през цялото време пътят се спускаше надолу, затова той стъпи отзад на плъзгачите на шейната, остави я сама да се спуска колкото може по-бързо, като само на завоите я направляваше ту с левия, ту с десния си крак.

Щом стигна до портата на къщицата, която съвсем скоро Зайделманови се канеха да вземат на баща му заради заема, той остави там на първо време своето возило и се завтече към всекидневната. Вътре в стаичката около масата седяха, зъзнейки от студ, родителите, братчетата и сестричетата му, а пред печката бе коленичила Енгелхен. Едуард едва повярва на очите си. Наистина беше Ангелика Хофман, която се мъчеше с няколко цепеници и малка купчинка въглища да разпали огъня.

— Едуард си идва! — развикаха се хлапетата.

— Слава Богу! — въздъхна майката. По лицето й си личеше какъв страх беше изживяла заради сина си. Енгелхен пъргаво скочи на крака.

— Но, Едуард, къде се губиш толкова дълго? Всички страшно се тревожехме за теб.

Едуард взе да разтрива вкочанените си ръце.

— Ху, какъв отвратителен студ! Време е да запалите огън! Майко, съседът ли ви услужи?

— Да, зае ни няколко тънки цепеници и две лопати въглища. Каза, че повече не можел да ни даде, защото запасите трябвало да му стигнат до края на зимата.

— Сварихте ли картофи? — продължи да разпитва Едуард.

— Още не сме. Дървата не искат да горят.

— Тъй, тъй, значи сте стояли гладни.

Едуард изглеждаше съвсем променен. На всичката мизерия и мъка, която виждаха очите му, той успя дори да се подсмихне. И ето че повече не можа да се сдържи и с изведнъж избликнала радост направо изтърси:

— А пък аз преди малко вечерях царски!

— Че какво? Къде? — заразпитваха любопитните хлапета и бързо се скупчиха около него.

— Един цял супник булгурена чорба, масло, хляб, че и салам!

— О-о-о-о-о! — изразиха удивлението си хлапетата и в гласчетата им се долови малко завист и силен копнеж.

Бащата и майката се спогледаха въпросително. Вече съвсем не разбираха своя син. И по лицето на Енгелхен се беше изписало учудване. Едуард се разсмя.

— Почакайте, и вие ще получите каквото ви се полага. Той изхвръкна навън и първо донесе кошницата с храната.

— Ето, майко, това помага срещу глад!

С тези думи той отново хукна навън, за да занесе дървата и въглищата в килера. Взе само малко от тях, колкото да стъкне хубав огън, обаче на първо време изобщо не му бе дадена възможност да свърши тази работа. Твърде въпросително и любопитно се бяха впили в него всички погледи, погледи, в които се четеше безкрайно удивление и върховна радост. Онемяла, госпожа Хаузер стоеше със сключени ръце. Енгелхен съвсем не знаеше какво би трябвало да означава всичко това. Но бащата побърза да си изясни загадката:

— Я ми кажи, момче, откъде са всички тези неща?

— От лесничея Вундерлих и неговата жена.

— Нищо не разбирам. Вярно, семейство Вундерлих са добри хора, това го знае цялото село, но от къде на къде ще им хрумне да ти направят толкова голям подарък?

— Ще ви разкажа, но първо разопаковайте всичко и вижте какво съм донесъл! Ето ви хляб и масло, ето един цял салам, а също и парче сланина! Тук има брашно, захар, а ето и кафе!

— Кафе, кафе! — заликуваха хлапетата. Преди доста време веднъж им бяха дали да си пийнат малко кафе и вече знаеха колко е ароматно и вкусно. Всички ръце започнаха да разопаковат, а удивлението и ликуването нямаха край. Майката се видя принудена незабавно да нареже хляба, за да задоволи вълчия глад на децата. Обаче старият Хаузер настоя веднага да узнае как е могло да се случи всичко това. Той беше трезвомислещ човек и не вярваше много-много в приказки и чудеса.

Едуард разказа случилото се в гората. Съвсем честно си призна, че за малко щял да открадне дърва за огрев и да се превърне в бракониер. Спомена също и как за секунди му се е сторило, че между заснежените дървета се е мернал Горския призрак. Най-накрая стигна до срещата си с лесничея. Тук обаче се отклони от истината. Премълча историята с непознатия. Не биваше да създава ядове на човека, който тъй щедро му беше пъхнал в ръката златните монети. Вярно, че непознатият го беше предупредил само да не казва никому откъде е получил парите, като направи изключение единствено за баща си, обаче от думите му Едуард подразбра, че е по-уместно да не споменава за непознатия пред цялото си семейство. И така той разказа само, че Вундерлихови го посрещнали много гостоприемно и освен това, след като им обяснил в колко голяма беда е изпаднал, те щедро го дарили с какво ли не.

Щом свърши, Енгелхен първа се обади:

— Намирам, че старият е постъпил много почтено — заяви тя. — Всъщност никога не съм очаквала подобно нещо от този вечен мърморко. Винаги съм си мислила, че може да е любезен единствено към мен, защото обикновено към другите е все недружелюбен.

Но бащата на Едуард изтълкува щедростта на лесничея по свой начин:

— Сега вече мога лесно да си представя как се е случило всичко. От теб Вундерлих е узнал какъв лош номер са ти погодили Зайделманови. Тогава си е помислил: „Почакайте само, ще ви покажа, че Хаузерови не са зависими единствено от вашата милост!“ Той не обича особено Зайделманови. Знам, защото веднъж сам ми го каза.

Малките братчета и сестричета на Едуард дъвчеха вече своите филийки, намазани с масло. Майката се залови да мие картофи, за да ги сложи да се варят. Енгелхен започна да прибира скъпоценните хранителни запаси в долапа. А Едуард седеше на масата и с лъчезарна усмивка оглеждаше всички един подир друг. Но по едно време му се стори, че от устните на майка му се отрони тиха въздишка. Защо ли въздишаше, след като домът им тъй изненадващо бе споходен от такова щастие? Той съвсем открито я попита за причината и тя му отговори също тъй откровено:

— Виж, Едуард, разбира се, ти ни достави голяма радост и аз от сърце благодаря на Господ Бог, че тъй неочаквано ни избави от най-страшната беда, ала грижите ни далеч не са се свършили. Ами какво ще стане по-нататък? Докога ще ни стигне храната? Щом като нищо няма да печелим, няма да можем и нищо друго да купим. И освен това трябва да си платим дълга. Как ще успеем? Ще дойде ден, когато пак ще гладуваме и на всичко отгоре дори няма да имаме покрив над главите си.

Думите на жената изведнъж развалиха веселото настроение, обзело хората в малката стаичка. Мрачният призрак на немотията отново заплашително се изправи на прага на дома им. Но Едуард пак побърза да го прогони с няколко чевръсти движения на ръката. Той бръкна в джоба си, където бяха златните монети на непознатия, и усмихнат започна да подрежда и да брои на масата едно подир друго малките лъскави кръгли късчета метал.

— Ето, ето, ето и ето! — Образува се цяла редица. — Е, не стигат ли? Нима не е повече, отколкото ни е необходимо, за да платим на Зайделманови? Вижте, ей това ни остава, а и лесничеят ми обеща да се застъпи за мен пред надзирателя в мината, за да получа някаква работа. Какво искате повече?

Този път майката бе завладяна от чувството на такова неземно щастие, каквото тази простичка женица не беше изпитвала през целия си живот. Енгелхен, кажи-речи, се смръзна, безкрайно смаяна. Само старият Хаузер замислено сбърчи чело.

— Момче — каза той съвсем сериозно, наблягайки на всяка дума, — тази история започва да ми изглежда вече малко странна. Не е възможно да си получил парите от Вундерлих.

— Наистина не са от него.

— Ами от кого тогава?

— Налага се да ти го кажа на четири очи, тате. Погледът на стария тъкач се впи в сина му, сякаш искаше да проникне до най-скритото кътче на сърцето му. Така те размениха ням въпрос и ням отговор. После бащата кимна.

— Имам ти доверие, момчето ми. Но трябва да признаеш, че парите не се търкалят току-така на пътя. Ела с мен да отидем в килера и там ми кажи каквото имаш да ми казваш!

След като пъхна парите в ръката на баща си, Едуард го последва. Оттатък, в малкото помещение той му разказа за непознатия, който пристигнал със шейна и отседнал в лесничейството. Но младежът не знаеше нищо друго за него, освен че се беше представил за братовчед на Вундерлих и че беше проявил такава невероятна, просто приказна готовност да му помогне. Старият Хаузер не спираше да клати глава, обаче не намери никаква причина да не повярва на сина си. Най-сетне двамата отново се върнаха в другата стая, където ги посрещнаха изпълнени с напрежение погледи.

— Всичко е наред — заяви Хаузер. — Едуард ми разказа цялата история. Спокойно можем да приемем парите. Работата е безукорно законна. Златните монети са подарък от един благороден приятел на бедните. А сега нека седнем заедно на масата и най-сетне забравим всички беди и неволи!

Огънят в печката пращеше, а водата в тенджерката започна да шушне. Постепенно ниското помещение се затопли, а хората се отпуснаха и оживиха. Затова толкова по-странно беше, че именно Енгелхен, която изобщо си нямаше грижи, седеше мълчаливо на мястото си.

Едуард бързо забеляза това и когато си тръгна, той я придружи до дома й, за да върне веднага взетите назаем дърва и двете лопати въглища. Възползва се от случая да я попита защо е толкова мълчалива.

— Енгелхен, обиди ли те някой от нас?

— Не, Едуард, разбира се, че не.

— Ти изведнъж стана тъй сериозна, докато ние се радвахме и бяхме весели.

— Само защото се сетих за татко, който беше толкова нелюбезен към твоите близки. Много му се искаше да откаже на баща ти тази дребна услуга.

— Но защо?

Тя много добре знаеше защо, но не желаеше да му каже. На всичко отгоре причината за нейната мълчаливост беше съвсем друга. Беше се замислила за увеселението, на което я бяха поканили. Пакетът с маската и костюма на италианка, както и писмената покана от „Казиното“, бяха вече донесени у тях. За момент тя се беше пренесла мислено в балната зала и… какъв голям беше контрастът между тази картина и бедната стаичка на Хаузерови! Дали в края на краищата баща й не беше прав със своите укори? Дали действително Хаузерови бяха хората, с които й подобаваше да общува… тя, която получаваше покани даже от „Казиното“?

— Знаеш ли причината? — настоя Едуард.

— Не — колебливо отвърна тя. Това беше първият път, когато лъжеше съседския син. Едуард се опита сам да намери някакво обяснение:

— Може би за баща ти не сме достатъчно изискани и заможни, а ? — попита той.

— Ти пък какво си помисли веднага! — побърза да възрази тя. — Възможно е да е бил толкова недружелюбен към баща ти само защото тъкмо тогава му се е била запалила главата от работа.

— Да не би Зайделман да му е дал твърде труден десен за плата? С удоволствие ще му помогна да изчисли броя на нишките.

Едуард често беше вършил това. Той беше по-сръчен тъкач от Хофман. Но Енгелхен поклати глава отрицателно.

— Цялата работа изобщо не засяга него, а мен.

— Тебе ли? Че защо?

Малко гордо и високомерно Ангелика леко вирна нослето си и каза:

— Получих един пакет.

— И това ли толкова занимава мислите на баща ти? Нищо не разбирам. Говори по-ясно! Днес си тъй странна. Че какво имаше в пакета?

По характер Ангелика беше добро и свястно момиче, но си имаше и една слабост, която беше наследила от баща си — беше суетна. Чувстваше се страшно поласкана от поканата на непознатия, който бе член на клуба „Казино“ и следователно сигурно беше някой заможен и знатен човек. Това се оказа достатъчно, за да забрави донякъде дори и симпатията и увлечението си към Едуард Хаузер. Ето защо реши малко да си поиграе с него, като му съобщи новината, която несъмнено нямаше да го зарадва, не направо, а лека-полека.

— Ами случаят с този пакет е малко по-особен — каза тя превзето. — Я познай какво има в него!

— Че откъде да знам? Вероятно някакъв подарък.

— И да, и не. Пакетът съдържа маска и костюм на италианка.

— Мас… какво?

— Рокля и маска, каквито се носят на бал с маски. Нима не знаеш какво е това?

Едуард се обърка още повече. Какви ги приказваше Енгелхен за някакъв си бал с маски? Вече беше чул, че във вторник, когато се падаше карнавалът, в странноприемницата на селото щеше да се състои едно такова увеселение, организирано от „Казиното“. Но това беше нещо, което изобщо не го засягаше. Членовете на казиното бяха все заможни хора, които боязливо и високомерно страняха от обикновените тъкачи. Значи Енгелхен едва ли можеше да има предвид именно този бал с маски, защото и Хофманови бяха също бедни тъкачи.

Но съвсем скоро го накараха да си промени мнението. Ангелика му сервира цялата истина на части. Отначало той си помисли, че не е чул и разбрал правилно.

— Искаш да отидеш на бала, организиран от „Казиното“? И си получила покана за него? От кого? — И аз не знам.

— Слушай, Енгелхен, цялата работа ми е много тъмна. Някакъв човек, който изобщо не си казва името, те кани на едно увеселение и дори ти изпраща костюм, за да се маскираш, а ти намираш всичко това напълно в реда на нещата?! И какво казаха твоите родители?

Тъкмо с този тон добрият Едуард не биваше да започва да й говори. Ангелика бе единственото дете и разглезената любимка на стария Хофман. Ето защо никак не можеше да понася някой да й държи такъв нравоучителен тон и да й чете „евангелие“ — така наричаше тя подобни опити за поучаване и съветване. Веднага се почувства засегната и думите на Едуард само предизвикаха упорството й. Тя надменно вирна красивата си главичка и го сряза:

— Можеш и сам да ги попиташ, да видиш какво казват! Може би татко ще ти отговори както трябва. Смятам, че е голямо безобразие да се опитваш да ме кориш за нещо, което дори моите родители одобряват. Знай, че баща ми познава господина, изпратил ми поканата, и се гордее с честта и уважението, оказани на дъщеря му.

Това „конско“ здравата изплаши Едуард.

— Но, Енгелхен! — заекна той.

— Я стига, само завиждаш, че не можеш и ти да присъстваш. Ако наистина чак толкова ме обичаш, както все се преструваш, би се радвал заради мен, че ще отида на това безобидно забавление.

В уплахата и объркването си Едуард побърза примирително да каже:

— Да, да, и аз се радвам заради теб. Само че всичко това ми се стори толкова… толкова загадъчно и необичайно.

— Действително е нещо необичайно едно момиче от Хоентал да получи покана за бал на „Казиното“.

— Ами да… точно заради това. И ето защо… затуй си помислих, че…

— Помисли си, че трябва да се намесиш, а това никак не беше хубаво от твоя страна. По-добре беше да споделиш радостта ми! Толкова се гордеех и тъкмо исках да те попитам дали желаеш да видиш моя костюм за бала.

— Та нали и бездруго ще дойда у вас, за да донеса дървата и въглищата.

— Не, така няма да стане. Дай ми ги на мен! Сама ще ги внеса. Вече е късно и баща ми може да се разсърди, ако те заведа у нас, за да ти покажа роклята.

— Аха, значи имаш намерение направо да ми се представиш в роклята, за да видя как ти стои, тъй ли? Наистина много ми се иска.

Така вече Едуард отново започна да се харесва на Енгелхен. Фактът, че беше любопитен да види как ще изглежда в хубавата рокля, я поласка. Ето защо тя му направи едно предложение, което само по себе си говореше за доста голямо внимание и любезност.

— Ще ти кажа нещо: върви си спокойно у дома! Татко скоро ще си легне да спи. Тогава ще се преоблека и набързо пак ще изтичам до вас. Мама ще ми разреши. И така, чакай ме!

— Да, да, ще те чакам. — Едуард сам не знаеше дали да се радва на предложението й, или не. Изобщо вече нищо не знаеше. — Довиждане, Енгелхен!

Той й подаде ръка. Тя беше странно студена. Но тази студенина не беше последица от зимния мраз, а идваше отвътре, от голямата душевна възбуда, в която бе изпаднал Едуард. Енгелхен потрепери от този допир и бързо отдръпна десницата си. После припряно грабна кошницата с дървата и въглищата от другата му ръка и изчезна зад вратата.

Той постоя малко, гледайки подир нея, и едва тогава се обърна да си върви. Вътрешно в себе си чувстваше някаква безкрайна празнота. С голяма мъка се опита да събере мислите си. Потъна в размисъл както за себе си, тъй и за Енгелхен.

Познаваха се още от малки. Той винаги е бил приятел и добър другар в игрите на момичето. И през ум не му беше минавало, че може да остане и един-единствен ден без нея. Подобно нещо бе за него просто невъзможно. Двамата бяха израснали заедно. Никога не му беше хрумвало да си даде сметка за своите чувства. До този ден. До този ден, когато изведнъж със съкрушителна сигурност и яснота го връхлетя прозрението, че я обича с цялото си сърце и че я е загубил, преди още да бе осъзнал любовта си.

Едуард продължаваше да стои неподвижно. Мразовитата зимна нощ го държеше в прегръдките си. Пулсът туптеше в слепоочията му, а сърцето му лудо блъскаше в гърдите. С дълбока въздишка той си каза:

— Енгелхен, иска ми се да бях умрял!

Когато Енгелхен влезе във всекидневната, видя, че родителите й все още бяха на крак. Баща й веднага отново започна да говори за поканата, както и за щастието, което би могла да означава тя за нея. Майка и разгърна обсипаната със сребърни и златни пайети рокля и взе да й дава съвети как тук-там било възможно да се разкраси още повече.

Ангелика ги слушаше доста разсеяно. Мислеше си за непознатия, който я беше пожелал като своя дама на бала. Сигурно беше някой знатен господин и неин таен обожател. Това не беше ли достатъчно важно, за да изостави на втори план приятелството си с Едуард, което водеше началото си още от детските й години? Може би сега единствено от нея зависеше да стане богата жена и съвсем скоро да отърве родителите си от този труден и повече от скромен живот.

Най-сетне на тъкача Хофман започна да доскучава както мълчаливостта на дъщеря му, така и безкрайното бърборене на жена му за разни дантели, панделки и джувки. Той се изправи, протегна се и се прозя.

— Отивам да си легна. А вие можете да украсявате и труфите роклята колкото си искате. Само гледайте да не гори ненужно лампата през цялата нощ! И утре е ден. Лека нощ!

Той се помъкна към спалнята. Тогава Енгелхен се оживи. Щом се увери, че баща й се е съблякъл и вече е в леглото, тя изложи пред майка си своята молба.

— Много ми се иска да я облека и съвсем за малко да изтичам при Хаузерови.

— Сега? В този студ?

— Ще си взема наметката! Ах, пусни ме да отида! Вече обещах на Хаузерови. Те ще се зарадват. А и аз се гордея толкова много с тази рокля и искам да я покажа пред някого от селото.

При тези думи майката отстъпи, понеже и тя не беше лишена от глупава гордост, породена от хубостта на нейната дъщеря. Само след няколко минути Енгелхен стоеше преоблечена вече като италианка. Майка й имаше намерение да й се порадва, оглеждайки я от всички страни, но Енгелхен не й остави кой знае колко време. Тя извади наметалото си от шкафа и забърза към вратата.

— След четвърт час се връщам.

Скоро тя влезе в стаята на Хаузерови, където Едуард я очакваше сам. Малките отдавна си бяха легнали да спят, а и родителите му се бяха оттеглили, защото младежът им беше казал, че Енгелхен ще дойде да му представи една нова рокля, но изненадата била единствено за него. Те решиха да доставят тази радост на голямото си момче, понеже чувстваха и разбираха в какво положение се намира и освен това се надяваха напук на всички трудности и пречки, двамата млади да станат един ден мъж и жена.

Едуард отвори вратата на своята приятелка от детинство. Отначало видя само грейналото й от щастие лице и дългата наметка, която скриваше цялата й фигура. Но след като я свали, младежът се закова на мястото си, заслепен и същевременно изплашен. Енгелхен се завъртя около него на пръсти, обърна се насам-натам, така че полите на късата рокличка се вдигнаха още по-нагоре. Тя с нетърпение очакваше да чуе възгласи на възхищение от Едуард, които според нея непременно трябваше да последват, но младежът остана безмълвен, странно безмълвен, и когато тя се вгледа в лицето му, прочете там всичко друго, само не и възхищение.

— Е, харесвам ли ти? — попита тя малко несигурно. От гърдите на младежа се изтръгна дълбока въздишка, понеже му струваше големи усилия да отговори така честно, както в случая се налагаше.

— Никак! — призна си той.

Лицето на девойката се покри с лека руменина. Тя се нацупи.

— В такъв случай можех да си спестя идването. А няма ли поне да ми кажеш защо не ти харесвам?

Едуард с мъка си пое дъх. Не беше тъй лесно да изрази с думи онова, което чувстваше. Той беше едно обикновено селско момче и познаваше жените такива, каквито ги виждаше всеки ден — в техните затворени догоре блузи и в дълги поли от груби платове. А костюмът на Ангелика за бала с маски оставяше открити ръцете и врата, деколтето беше дълбоко изрязано, а рокличката едва-едва стигаше до коленете.

— Не мога току-така да ти го кажа — смутено и навъсено измърмори той. — Ти сигурно вече и сама знаеш какво имам предвид. Толкова… толкова разголено не излиза нито едно порядъчно момиче… и то с непознати мъже.

С тези думи той, наистина си забърка хубава каша. Сега Енгелхен, която се почувства засегната и обидена, не щеше вече дори и да знае за някакво старо приятелство или другарство с този млад човек, позволил си по такъв начин да й каже истината. На лицето й изведнъж се появи отблъскваща студенина. С един нахакан жест тя го сряза:

— Личи си, че нямаш никаква представа за изисканото общество. Тази рокля представлява носията на една италианка. Такива корсети и рокли са на мода в Италия. Там всяко момиче ходи по улицата ей така. Но ти естествено не си и чувал за това. Съжалявам, че изобщо си направих труда да идвам до тук заради теб.

— Но, Енгелхен — прекъсна я той, — бъди разумна и…

— По-добре ти да се беше държал разумно и вместо благодарност за моята добра воля да не ми беше наговорил такива неприлични неща!

— Аз бях само толкова изплашен… аз… наистина направо се засрамих.

— По-добре се срамувай заради думите си!

— Представих си, че на бала ще ходиш така пред непознатите мъже. Помисля ли си го, изпитвам такова чувство, сякаш всеки момент ще се задуша. Енгелхен, моля те, моля те от цялото си сърце, не отивай на това забавление!

По друго време този негов тон, в който ясно си личаха молба, страх и искрена любов, сигурно щеше да направи впечатление на момичето, което дълбоко в сърцето си също така обичаше Едуард, само че все още не беше осъзнала тази любов. Обаче в момента гордостта й бе наранена, самата тя бе обидена и раздразнена. И ето че в крайна сметка възбудата й я накара да избухне. Тя гневно тропна с крак и му се сопна:

— Я ме остави на мира с твоите приказки! Всичко е точно така, както ти казах преди малко. Ти просто ми завиждаш и те е яд, че не можеш да присъстваш на увеселението. Изобщо мислиш само за себе си. Затова искаш и аз да си остана у дома и да си проваля хубавата вечер. Но подобно нещо и през ум не ми минава. Освен това нямам никакъв друг избор, защото татко направо ми заповяда да се отзова на поканата. Е, сега знаеш как стоят нещата. Лека нощ!

Вратата се хлопна зад гърба й. Едуард понечи да каже още нещо, ала устните му не можаха да отронят нито дума. И телесно, и душевно той бе като парализиран. Само в главата му кипеше трескава мозъчна дейност и се въртяха най-безумни мисли, гонейки се една друга.

И от тази бясна гонитба постепенно възникна и се оформи една-единствена ясна мисъл — Енгелхен просто не съзнаваше какво върши. Тя сляпо беше тръгнала право в ръцете на ужасна опасност. Още от деца ти си бил неин приятел и си длъжен да я закриляш, дори и срещу собствената й воля!

После той се замисли над начина, по който можеше да стане това, блъска си главата цяла нощ, но без да успее да намери някакъв изход. На следващото утро главата му бе натежала, а мислите му бяха съвсем объркани, тъй че трябваше да полага големи усилия да участва в радостта на своите родители, братчета и сестричета, които толкова неочаквано се бяха отървали от надвисналата над тях ужасна беда и мизерия.

— Отивам при надзирателя в мината и ще го попитам за някаква работа — заяви той на баща си. А тайно в себе си си каза:

„Непременно трябва да направя нещо за Енгелхен… нещо, каквото и да е!“

Загрузка...