Горски призрак

Девета главаНищо не остава скрито-покрито

Едва след като стъпките на Ангелика заглъхнаха в стаичката й, Фриц Зайделман посмя да излезе от скривалището си и да се измъкне навън.

Злорадство и жажда за отмъщение бяха разкривили чертите на лицето му. Той беше много доволен от самия себе си, както и от хрумването си да проследи влюбената двойка. Сега държеше в ръцете си не едно и две оръжия срещу двамата и те скъпо щяха да си платят, загдето му бяха изиграли такъв лош номер в паметната карнавална нощ. А поне на младия Хаузер цялата история щеше да му излезе още по-солена. Само че в момента Зайделман не можеше да реши как точно да постъпи, защото мислите му бяха много объркани.

Именно в това състояние на духа Зайделман се канеше да излезе от сянката на къщата, когато долови тих шепот. Опасяваше се да не се натъкне на своя съперник, с чиито юмруци, ако се стигнеше до бой, не можеше да се мери. Затова побърза да се сниши. После предпазливо запълзя в посоката, откъдето идваха гласовете, и скоро забеляза разговарящите Арнд и Едуард.

За Зайделман детективът беше съвършено непознат човек и все пак, щом го видя, в младия негодник започна да се прокрадва подозрение. Не беше ли това онзи дървеняк, който толкова несръчно му се изпречи на пътя в кръчмата и го забави тъкмо когато най-много бързаше? В онзи миг Зайделман го беше погледнал съвсем бегло и все пак сега му се струваше, че по силуета, по целия външен вид доста сигурно можеше да разпознае същия човек, още повече че на светлия фон на снежния пейзаж фигурата му се различаваше доста ясно.

Изведнъж Зайделман видя онзи сблъсък в преддверието на кръчмата в съвършено друга светлина. Дали всъщност не-сръчността, с която човекът му се беше изпречил на пътя, не е била привидна и дали всичко не е било нарочно скроено? Дали този тип не беше прикривал отстъплението на младия Хаузер?

За какво ли си говореха двамата тук посред нощ? Лека-полека Зайделман започна да налучква истината. Да не би непознатият да се окаже онзи тайнствен човек, за когото голтакът Хаузер преди малко беше разказвал такива фантастични неща на високомерната си фуста? Фриц Зайделман яростно заби нокти в дланите си и реши да не го изпуска из очи. И така, приклекнал на земята, той упорито изчака, докато най-сетне непознатият се отдалечи. Едва тогава Фриц Зайделман се осмели да се изправи и предпазливо да тръгне подир него. Човекът пое по пътя, водещ на изток, и вървя по него до там, където той се разклоняваше. Направо продължаваше за съседното село, а надясно извиваше към лесничейството. И точно там непознатият внезапно изчезна.

Къде ли?

Зайделман спря и внимателно се ослуша. Напразно. Сякаш подозрителната личност изчезна вдън земя. Това изглеждаше като истинско чудо, но се обясняваше твърде лесно. Франц Арнд беше противник, с когото преследвачът му не беше до-расъл да се мери. Той имаше изключително остър слух. Малко след като се беше разделил с Едуард, му се стори, че на известно разстояние зад него се разнесе стържещият шум на леки стъпки по твърдата заледена повърхност на снега. А Арнд беше човек на бързите решения и действия. Ако веднага спре, за да се ослуша, щеше да издаде обзелите го подозрения. Ето защо бавно продължи да крачи нататък. Не след дълго спря, за да се изсекне, при което уж по невнимание изпусна носната си кърпичка. Навеждайки се, той използва случая незабелязано да се огледа назад. Зад себе си зърна някакъв човек. Веднага се сети за Зайделман, чието присъствие нейде наблизо направо очакваше. Продължи още малко нататък, спъна се в тояжката си и отново се огледа. Човекът все още вървеше подир него, но този път бе по-близо от преди. Това не беше вече случайност. Трябваше да си изясни какво става. Сигурно някой го следеше.

Арнд изчака с провеждането на плана си, докато най-сетне стигна до едно място, където гъсталаците от дясната му страна много улесняваха намерението му. Това беше съвсем близо до споменатото разклонение на пътя. Там той светкавично се шмугна надясно зад закриващите го храсти, измъкна чаршафа, който по всяко време носеше със себе си, и го наметна. После се просна по очи в заснежения ров, проточил се зад самите храсталаци. Така никой не можеше да го забележи на фона на бялата снежна покривка.

Преследвачът му се спря и наостри слух в нощната тишина. Изглежда, не знаеше какво да прави.

И наистина, в този момент Фриц Зайделман се почувства безпомощен. След като не чуваше вече никакви стъпки и не виждаше никого, в крайна сметка предположи, че непознатият е ускорил ход. Затова след кратко колебание се затича, като непрекъснато напрегнато се взираше напред в далечината.

Но не стигна далеч. Както споменахме, почти веднага след гъстия храсталак пътят се разделяше и Зайделман пак изпадна в затруднение. На това място нямаше как да се различат отделните следи в снега, защото през деня оттук минаваха много хора. Накъде ли се беше отправил непознатият? Дали беше тръгнал за съседното село, или пък на първо време искаше да се скрие в гората?

Зайделман не стигна до никакво решение и най-сетне направи онова, което единствено му оставаше в това положение — пое обратно към Хоентал. Изобщо не му мина през ума да огледа по-внимателно гъсталаците, зад които, напълно скрит под белия си чаршаф, Арнд лежеше в рова. В кисело настроение Зайделман се помъкна обратно към селото, без нито веднъж да се огледа назад.

Щом се изгуби в тъмнината, Франц Арнд предпазливо се надигна от мястото си. Надникна иззад храстите. И наистина, беше успял да заблуди Зайделман и да го накара да се откаже от преследването.

Арнд се подсмихна. Тази работа взе да му харесва. Сега вече бе извън опасност и реши незабавно да обърне листа и на свой ред малко да проследи младия Зайделман. Небрежността и невниманието му улесняваха задачата на детектива. Освен това в откритото заснежено поле белият чаршаф го правеше напълно незабележим. И на всичко отгоре, вървейки бавно и предпазливо, Арнд се държеше на разумно разстояние от Зайделман.

Така най-накрая детективът отново стигна до селото Хоентал. Зад ъгъла на първата къща свали бялото си „наметало“ и продължи да се промъква подир фриц Зайделман. Това бе съвсем безопасно, понеже вече беше към полунощ и по улицата не се мяркаше жив човек.

Пред дома на Хаузерови Зайделман спря, а после се прокрадна зад къщата. Арнд напразно си напрягаше ума да отгатне каква ли цел може да преследва.

Съвсем предпазливо го последва и забеляза, че около четвърт час негодникът неподвижно и безмълвно стоя пред един прозорец и изглежда, се мъчеше да подслушва. После се отдалечи. Арнд продължи да поддържа същото разстояние между себе си и младия Зайделман, докато последният най-сетне стигна до жилището си и изчезна зад входната врата.

Арнд спря и се размисли.

„Дали да се върна, или не?“ — запита се той. Горе прозорците все още светеха. Явно очакваха завръщането на сина. Вероятно мислеха, че младият Зайделман ще донесе у дома какви ли не новини от карнавалната вечер. Следователно за детектива тук нямаше повече работа. Можеше спокойно да си отиде. Ала той остана. Някакво необяснимо вътрешно безпокойство го закова на мястото му. Имаше предчувствие, че тепърва предстои да се случи нещо изключително важно.

Не след дълго светлината в предната стая на горния етаж угасна, но затова пък светна прозорецът на приземния етаж, който беше обърнат към градината.

Арнд се стъписа. Какво ли означаваше това? Дали на приземния етаж се намираха търговските кантори, както веднъж му беше разказал Едуард. Нима тъкмо в този късен нощен час някой се канеше просто да си побъбри там? Но това едва ли бе вероятно.

Взел бързо решение, Арнд се прехвърли през оградата. Искаше да си изясни тази загадка. Сигурно тук щеше да научи нещо важно. Без някаква особена причини едва ли някой от Зайделманови щеше да слезе в служебните помещения.

За ловкия и пъргав детектив не беше трудно да се покатери на покрива на ниската барака, служеща за склад, която под прав ъгъл опираше в главната сграда съвсем близо до осветения прозорец. Очевидно наскоро почти половината от леко наклонения покрив се беше освободил от белия си товар, тъй като снегът там се беше сринал долу, така че Арнд можеше да поеме риска да стъпи на покрива, да се приближи до въпросната стая, която беше разположена всъщност зад същинската кантора и винаги стоеше заключена, и да надникне в осветения прозорец. Вътре видя тримата Зайделманови — баща, син и чичо. Фриц Зайделман седеше на масата до рентиера и изглежда, разпалено обясняваше нещо. Бащата беше стъпил върху един стол до стената и тъкмо в този момент сваляше някаква картина.

Зад картината се откри голяма и дълбока дупка в стената — нещо като тайник, откъдето Зайделман измъкна една кутия и я сложи на масата.

Най-напред извади от нея един блестящ предмет, явно някакво украшение, и го остави настрани. При вида му очите на залегналия върху покрива на склада детектив изведнъж се разшириха и много особено заблестяха. После търговецът изрови от кутията нещо черно. С голямо учудване Арнд установи, че това бяха дантели, скъпи дантели, които Зайделман подаде на брат си и на сина си, за да ги разгледат най-внимателно.

По-нататък Арнд бе принуден да прекъсне наблюденията си. По някаква причина (вероятно защото в стаята се обсъждаха какви ли не тайни неща) рентиерът изведнъж скочи на крака и припряно се приближи до прозореца. Арнд помисли, че вече са го разкрили, и в първоначалната си уплаха се прилепи плътно върху покрива, ала после видя, че в момента тримата Зайделманови явно бяха решили само да спуснат завесите на прозореца. Аугуст Зайделман свърши тази работа бързо и нетърпеливо, а с това скри от очите на детектива всичко, което вършеха в стаята.

Арнд слезе от своя наблюдателен пост на земята и тръгна да се прибира в лесничейството. Можеше да е доволен от свършеното през този ден и наистина беше доволен. Докато крачеше енергично, в главата му се въртяха какви ли не мисли. Най-важна роля в тях играеше онова бижу, което беше видял на масата у Зайделманови.

После се откроиха два въпроса: защо преди малко Фриц Зайделман толкова дълго бе подслушвал пред прозореца на Хаузерови? И какво щяха да правят онези тримата в стаята с черните дантели?

На детектива не му хрумваше никакво разрешение на тези загадки. Причината се криеше може би в това, че винаги, ще не ще, неизбежно свързваше всичко с Горския призрак, около чиято тайнствена същност витаеха всичките му мисли през тези дни.

Да, наистина всичките му мисли!

Когато малко по-късно в гората, където боровите клони бяха силно огънати под тежестта на натрупалия сняг, Арнд бегло се огледа настрани, пак му се стори, че вижда бял силует, мълчаливо втренчил поглед в него. Но се оказа, че това е заснежен храст, висок колкото човешки бой. Зад него безмълвно се издигаше широката стена на гората, от която в същия миг се отдели тъмна сянка. Тя безшумно се понесе към едно отделно растящо дърво, откъдето веднага се разнесе дрезгавото грачене на гарван, сякаш искаше да поздрави самотния среднощен пътник.

След като се завърна у дома си от карнавалната вечер и от безуспешното си преследване, Фриц Зайделман действително завари баща си и чичо си все още на крак. Баща му го посрещна навъсено с думите:

— Е, прибра се най-сетне!

— Да — кимна Фриц. — Доста продължи. Учудвам се, че все още не сте си легнали и ме чакате.

— Има си причини — недоволно изръмжа търговецът. — Исках да си поговорим малко. Я ми кажи що за щуротии си вършил тази вечер?

Нищо не остава скрито-покрито.

— Щуротии ли? — възмути се синът му.

— Да, имам предвид скандалната сцена с младия Хаузер.

— Това наистина бе много глупаво, но в случая аз нямам никаква вина. Че как успяхте толкова бързо да го научите?

— И още питаш? Цялото селце я знае вече — като започнеш от пастора и стигнеш до нощния пазач. Достатъчно хора са присъствали на нея. В девет часа отскочих за малко до кмета, за да обсъдим нещо. Но там ме забавиха и мина доста време. Знаеш как става. На връщане срещнах мелничаря. Идваше от кръчмата и с най-големи подробности ми разказа цялата история, случила се между теб, Хаузер и малката Хофман. Можеш да си представиш колко злорадо се хилеше негодникът! А аз трябваше мълчаливо да изслушам всичко. Глупост е било от твоя страна, момчето ми, голяма, ама огромна глупост! Мислех те за по-умен.

Фриц Зайделман прехапа устни, а после гневно избухна:

— Ако онзи подлец Хаузер не се беше вмъкнал при нас, нищо подобно нямаше да се случи!

Но баща му изобщо не призна това възражение.

— Първоначално вината е твоя — не отстъпи той. — Как можа да ти хрумне такава шантава идея да поканиш на бала дъщерята на един жалък тъкач! Ако си се заплеснал по тази празноглава кукличка, съвсем не е речено, че веднага трябва да я заведеш сред членовете на „Казиното“. Това е чисто малоумие. Има си други възможности и места, където да флиртуваш с нея. А сега си станал за подигравка на цялото село.

— Нали преди това те уведомих за всичко и ти изобщо не възрази. Не го забравяй! А и чичо също знаеше!

Този път, тъй като и той самият бе въвлечен в цялата история, рентиерът Аугуст Зайделман най-сетне се намеси:

— Моля те, Фриц, не ми прехвърляй отговорността! Да, вярно, ти ми представи случая и дори на мен ми се прииска да отида на увеселението. Признавам го. Но това е всичко. Цялата работа изобщо не ме засяга. А ти какво би ми отговорил, ако бях изразил несъгласие с избора на твоята дама за тази вечер?

Фриц Зайделман понечи нещо да отвърне, но баща му го изпревари:

— Не спорете излишно за безполезни неща! Станалото — станало! Нищо не можем да променим. Дано тази глупава история не ни навреди на добрата репутация. Знаете, че…

— Не се безпокой! — прекъсна го синът му. — Ще му го върнем на младия Хаузер, и то тъпкано! Първата стъпка в тази насока вече е направена.

Старият Зайделман му хвърли подозрителен поглед.

— Дано не е някоя нова щуротия!

— О, не! — изсмя се Фриц самоуверено. — Подслушах един разговор между онзи тип и любимата му и узнах цял куп много важни неща.

— Едва ли са били някакви кой знае какви мъдрости — промърмори търговецът.

— Влюбените млади изобщо дрънкат само глупости — добави рентиерът.

Но Фриц запази спокойствие.

— Хмм — рече той, — наистина беше глупаво от страна на Хаузер да започне тъй безгрижно да дърдори, без предварително да се увери, че наоколо няма неканени хора, чиито уши могат да чуят всичко. Така сам ни даде в ръцете превъзходно и силно оръжие срещу себе си.

След това младият Зайделман разказа най-напред за отличителния знак на членовете на клуба „Казино“, който Хаузер получил в магазина, където заемали маски и костюми за карнавала, както и за писмото, изпратено от Едуард до Щраух със съдбоносния подпис на Горския призрак. С нарастващ интерес и напрежение бащата и чичото го слушаха, без да продумат. В очите им се четеше нескрит триумф, породен от необмисления номер на омразния Хаузер-младши.

— И ти си съвсем сигурен в това, което казваш, така ли? — попита Мартин Зайделман, щом Фриц най-сетне млъкна. — Писмото действително съществува, а?

— Разбира се, иначе Едуард Хаузер нямаше да може да дойде на бала вместо моя приятел Щраух. Впрочем, ти питаш съществува ли писмото. Естествено не мога да знам дали той го е запазил, или не. Но предполагам, че сигурно е постъпил така.

— Нищо не е сигурно. Още утре трябва да отидеш в града и да установиш дали Щраух все още пази писмото.

— Точно така — бавно и замислено кимна Аугуст Зайделман. — В случая наистина разполагаме с чудесно средство за действие срещу Едуард. Сам се е представил за Горския призрак. Великолепно! Значи той е предводителят на контрабандистите. Само това може да му струва главата. Но още по-хубаво ще е, ако и по някакъв друг начин върху него падне подозрението за контрабандиране на стоки, ако би могло, макар и привидно, да се докаже, че е извършил нещо подобно и…

— Каква полза от едно голо подозрение? — прекъсна го Фриц. — Трябва наистина да пренесе контрабандна стока, наистина!

— Но той не се занимава с такива неща — възразиха му.

— Все пак просто трябва! Дори и сам нищо да не подозира!

— Това са празни и глупави приказки.

— Не са! Още докато се връщах към къщи, размислях над този въпрос. Имам готов план. Слушайте внимателно!… Намират ли се у дома някакви фини дантели?

— Разбира се. За какво са ти?

— Ще ви обясня. Преди малко надничах през капаците на прозореца у Хаузерови. Онзи тип си легна да спи. Видях, че палтото му остана да виси на закачалката във всекидневната.

— Е? И?

— Много просто. Промъкваме се в дома на Хаузерови и пъхваме под хастара на палтото на онзи мерзавец… малко дантели. От загубата на няколко метра дантели няма да ни заболи. Заслужава си да го направим. Дантелите са изключително фини и той изобщо няма да ги забележи. После по някакъв начин ще го изпратим отвъд границата и ще направим донесение срещу него. Ще го заловят. След като стане ясно, че той е подписал онова писмо с името на Горския призрак…

Чичото бързо се изправи на крака, енергично вдигна ръце към тавана и извика:

— Мътните го взели, сече ти главата! Да, така ще направим! Нали?

Въпросът му се отнасяше до брат му Мартин, който побърза да се съгласи:

— Несъмнено планът е добър. Само че съществуват няколко трудности, които трябва да бъдат обмислени. Я елате преди всичко да слезем долу в кантората! Там ще дообсъдим цялата работа.

Те изгасиха лампата и се запътиха към стаята на приземния етаж, където Арнд ги наблюдава известно време. Там Зайделман-старши продължи мисълта си:

— Преди всичко един такъв въпрос: ще може ли току-така да се влезе в къщата на Хаузерови?

— Нищо по-лесно от това — увери ги Фриц. — Задната врата не представлява никаква трудност. Както е обичайно за домовете на всички тъкачи, тя има само едно дървено мандало, което с помощта на въженце може да се вдигне и отвън. А на вратата на всекидневната е поставен райбер, като онези, каквито и ние имаме на няколко врати. С тези неща се наемам аз да се оправя. Но това трябва да стане възможно по-скоро, още тази нощ.

Рентиерът беше толкова въодушевен, че вече взе да мисли за по-нататъшното усъвършенстване на плана.

— А не може ли да се направи така, че в решителния миг Хаузер да се опита да избяга от граничарите или дори да им окаже съпротива? — предложи той.

— И това можем да обмислим — кимна племенникът му. — Но най-важното са дантелите. Предлагам веднага да се залавяме на работа.

Бащата даде съгласието си по по-разсъдлив и многословен начин:

— Вярно, че към това дело те подтиква само омразата ти заради историята с онази глупава фуста, но си прав. Едуард Хаузер да бъде заловен по време на контрабанда като Горския призрак! Великолепна идея! Побързай и опитай късмета си! Направо ме сърбят ръцете да изиграем такъв номер на тази проклета пасмина!

— Око за око, зъб за зъб! — изтърси рентиерът със съвсем неподобаваща тържественост, хвърляйки скришом дебнещ поглед към племенника си.

В това време Мартин Зайделман взе един стол, постави го до стената, извади от тайника зад картината споменатата кутия и я сложи на масата. След като вдигна капака й, най-напред изрови от нея лъскавото бижу, при вида на което в очите на Арнд се беше появил онзи странен блясък.

— Още един предмет, с който са свързани толкова спомени! — рече той замислено.

— По дяволите всички спомени! — измърмори рентиерът. — Ако бях на твое място, отдавна да съм продал това украшение. Само се търкаля тук и ти пречи.

— Да не съм глупак! Толкова много приказки се изприказваха на времето за него, че не бих поел риска да го продам.

— Но аз поне бих дал да го претопят.

— Глупости! Това е старинна изкусна изработка, която струва три пъти повече от самото злато. Не, тук е добре скрито!

После старият Зайделман измъкна черната дантела и я показа на Фриц и брат си. Тъкмо в този миг рентиерът бързо скочи на крака и спусна завесите на прозореца, тъй че Арнд не можа да види повече какво се разиграваше в стаята. А това бе голям късмет за Зайделманови и лош шанс за Арнд и за Едуард Хаузер, защото по този начин тъмните и нечисти интриги на Зайделманови останаха поне за момента неразкрити.

След като спуснаха завесите на прозореца, търговецът поиска от Фриц ножица и отряза един-два метра от дантелата. Междувременно младият Зайделман се съоръжи с малък фенер и с всичко, което му се струваше необходимо; не забрави да вземе ножица, игла за шев и конци, за да може пак да зашие разпраната подплата на палтото. Но преди всичко пъхна в джоба си дантелата. След всички тези приготовления той излезе от къщата. Това стана малко след като детективът вече си беше тръгнал.

Фриц си мислеше, че баща му и чичо му ще отидат да си легнат. Ала скроеният от тях план им се струваше толкова важен, че двамата решиха да изчакат завръщането му. Така измина повече от час, преди младият Зайделман да се появи.

— Успя ли? — попитаха го двамата в един глас.

— О, и още как! Само палтото ми създаде главоболия. Не съм шивач и не разбирам много-много от шиене.

Той им разказа накратко как бе преминало всичко и тогава отново се появи напористата предприемчивост на рентиера, който, подсмихвайки се и потривайки ръце, ходеше нагоре-надолу из стаята.

— Значи това го свършихме. Сега следва другият въпрос: как ще накараме онзи тип да премине границата? Няма ли оттатък роднини?

— Има. Защо питаш?

— Ами би трябвало да му напишем писмо, с което тези роднини да го поканят да отиде при тях.

— Става много сложно. Нали писмото ще трябва да мине през пощата, а така ще се наложи първо някой от нас да прехвърли границата, за да го пусне оттатък. И ще загубим три дни.

— А и да пишеш писма винаги си остава рисковано — заяви бащата. — Че кой може да подправи съответния почерк така, че никой нищо да не забележи?

— Аз! — с известна гордост се обади рентиерът.

— Не се заблуждавай! Има такива опитни заклети вещи лица, които веднага ще разкрият измамата ти. Освен това откъде ще намерим някакво писмо от онзи роднина, за да можеш да подправиш почерка му?

— Е, добре де, добре! Тогава при Хаузер ще отиде някой наш човек, който уж ще е изпратен от роднината му.

— И това е твърде опасно. Отвъд границата нямаме такъв човек, на когото да се доверим и да разчитаме напълно. Рентиерът се изсмя кратко и надменно.

— Наистина ви мислех за по-умни. Та нима пратеникът непременно трябва да живее оттатък? Нали тук разполагате с достатъчно хора, които познавате добре и на които можете да се осланяте.

— Вярно! Но пратеникът трябва да познава роднините на Хаузер. Със сигурност може да се очаква, че ще му зададат хиляди въпроси, ако изведнъж се изтърси у тях със споменатата покана. Там е бедата. А дори и да намерим подходящ човек, той от своя страна ще трябва да е познат на Хаузерови като близък на техните роднини, живеещи отвъд границата. Това е една безкрайна верига от навързани условия и предпоставки, а и когато пристъпим към действие, ще се окаже, че едно или друго не сме догледали, и тогава ще загазим. Не — търговецът Зайделман се замисли за малко, а после продължи, — не, налага се да намерим някакъв друг, съвсем сигурен начин. Фриц, какво ще кажеш, ако утре рано сутринта, веднага след като разговаряш с Щраух, отидеш да посетиш нашия стар приятел Шпенглер? Добре ми е известно, че понастоящем той временно пребивава в окръжния град и…

— Великолепна идея! — прекъсна го синът му. — Шпенглер! Изобщо не помислих за него! Естествено, че той е най-подходящият човек. Има къща отвъд границата и там е постоянното му местожителство, а освен това…

— … и преди всичко е много съобразителен и ловък човек, който се оправя и в най-трудното положение — допълни бащата.

Рентиерът, който не познаваше въпросния Шпенглер, хвърли въпросителен поглед към роднините си и попита:

— Този Шпенглер… той от нашите добри търговски партньори ли е?

— Точно така, много е добър — кимна Мартин Зайделман.

— Той е агент за туй-онуй — добави Фриц. — Залавя се с всичко, което му носи пари.

— В такъв случай наистина ми се струва, че е най-подходящият човек за нас.

— Несъмнено. Именно на него ще възложа цялата работа. Той заслужава пълното ни доверие. Не е необходимо да крия или да премълчавам каквото и да било пред Шпенглер. Както обикновено ли да се срещна с него?

Този въпрос бе отправен към бащата.

— Да, както обикновено — отвърна той многозначително. — Тогава ще гледам да тръгна по-рано на път, за да не би да излезе по работа. Малко ще се спи през тази нощ. — Фриц Зайделман се прозя, но после в очите му се появиха особени пламъчета и той продължи далеч по-оживено: — Преди това трябва да ви съобщя още нещо, което нарочно премълчавах досега. Ще има да се чудите и маете. И така, решихме да разобличим Едуард Хаузер, доказвайки, че той е Горския призрак. Така ще си отмъстим. Остава само въпросът какво ще стане с истинския Горски призрак?

Смаяни, неразбиращи погледи въпросително се впиха във Фриц Зайделман. А той се разсмя и каза:

— Не ме ли разбирате? Та нали всъщност Хаузер не е Горския призрак!

— Това и ние го знаем — промърмори рентиерът.

— Но — тържествуващо продължи младият Зайделман — той си е втълпил в главата непременно да залови Призрака!

Рентиерът само се изсмя, но брат му, търговецът Мартин изръмжа:

— Какво си е втълпил?

Фриц разказа всичко, каквото беше научил за връзката между Едуард Хаузер и неговия непознат покровител, както и за тайните им намерения. Най-накрая спомена и за онова сблъскване с непознатия в преддверието на кръчмата, както и за последните си наблюдения при къщите на тъкачите и особено за безплодното преследване на непознатия.

Тези негови разкрития предизвикаха двамата му слушатели голямо вълнение. Неочаквано нощният им разговор взе нова посока, оживи се още повече и продължи толкова дълго, че на Фриц, кажи-речи, не му остана време да спи и най-сетне на зазоряване, изморен и капнал за сън, пое на път за града.