Горски призрак

Седма главаОпасно начинание

Едуард Хаузер също не можа да спи тази нощ, но, разбира се, по съвсем друга причина. Мислите му бяха при Ангелика, а това не му даваше покой. На следващото утро, в деня на карнавалното увеселение, той завари братчетата и сестричетата си вече на закуска. Заедно с тях седяха и новите обитатели на дома им — дечицата на писаря Байер. Понеже столовете не стигаха, дребосъците бяха насядали върху един стар сандък.

Тъкмо в този момент на вратата се почука и на прага й се появи старият селски бръснар.

— Добро утро! — поздрави човечето и потърка зачервените си от студа ръце.

Съвсем учуден, той дълбоко пое въздух, защото усети аромата на кафе.

— Какво е това, кумец? — удиви се старецът. — Та вие си живеете направо царски. При вас ухае като при кръщене.

— И, кажи-речи, си е така — засмя се госпожа Хаузер. — Ще пийнеш ли с нас чашка кафе?

— Охо, ей това е вече изискана покана! Изглежда, най-неочаквано сте забогатели! — любопитно се подсмихна бръснарят и приседна на ръба на сандъка, който му освободиха децата след като се сбутаха. — Такова чудесно кафе не съм помирисвал никога през живота си дори и отдалече. А има и захар! Е, естествено ще си взема! Но няма да го пия съвсем даром. Нося ви небивали новини!

Новини! Тази дума накара цялото семейство Хаузер да наостри слух. Изведнъж старият бръснар стана център на всеобщо внимание и той се усмихна поласкан. След като тайнствено сниши гласа си, поде:

— Струва ми се, че са спипали Горския призрак.

— Горския призрак? Спипали го?

В мизерната стаичка на тъкачите просто никой не смееше да си поеме дъх. Мълчанието продължи, докато най-сетне старият Хаузер успя да продума:

— Белия Горски призрак?

С надменно изражение бръснарят махна с ръка:

— Горски призрак — вятър! Я не споменавайте повече това плашило за децата! Имам предвид предводителя на контрабандистите. Той е Горския призрак, той и никой друг. Вече се знае от сигурен източник.

— Тъй, тъй! — обади се тъкачът. — И аз бях започнал да го предполагам. Значи… заловили са този предводител, така ли? Бръснарят някак се смали, сведе глава и призна:

— Е, самия предводител все още не са хванали.

— Но хората му, нали?

— Ами и тях още не.

На Едуард му идваше да се разсмее на глас. Старият Хаузер се ядоса, а жена му бе разочарована. А физиономиите на хлапетата се удължиха и придобиха глуповато изражение.

Тогава бръснарят се опита да спаси честта си, придаде си важен вид и започна отново:

— Но са сгащили контрабандистите, сгащили са ги, мили мои хора! И това не е малко. Станало е през нощта в Хайнгрунд. А сега идва най-важното! Граничарите, дето все слухтят из селото, били вчера някак си предизвестени, че при Финкенфанг се готви нещо. Е, и какво предприели тези хора? Отишли там и налягали в засада в снега и студа зад камънаците, за да заловят контрабандистите. Но чакали, чакали, а нищо не се случило. Тогава ненадейно се появил някакъв непознат и им казал, че някой ги е пратил за зелен хайвер. Бандитите щели да се съберат в един часа и през Хайнгрунд да преминат границата.

Този разказ бе последван от смаяно мълчание. Сами по себе си фактите бяха нечувани. Освен това поне за госпожа Хаузер изведнъж границата между Горски призрак и човек бе напълно заличена. Самите събития потвърждаваха, че Горския призрак наистина не е никой друг освен предводителя на контрабандистите. И на трето място идваше споменаването на тайнствения непознат, който беше предпазил граничарите от голяма грешка, от една измама, чиято жертва за малко не бяха станали.

Пръв се съвзе Едуард. Той попита:

— Непознат ли? Бръснарят кимна.

— Да, някакъв съвсем непознат човек. Отначало граничарите не му повярвали, но в крайна сметка тръгнали към Хайнгрунд и ето, видиш ли на, там им паднала в ръцете цяла върволица от контрабандисти. Тоест… — тук разказвачът потисна малко прекомерната си радост — е, престъпниците захвърлили товарите и избягали, така че граничарите успели да задържат само стоките им. Никой от негодниците не бил пленен и затова не се знае нищо повече.

Ето това беше разказът на бъбривия бръснар за събитията от изминалата нощ. Бил разговарял със свой бивш клиент, един граничар, и от него научил всичко.

Едуард Хаузер не узна кой знае колко нови неща. Следобед той тръгна на път за града, за да вземе костюма си за бала с маски.

По пътя го пресрещна някакъв стар селянин с гъста брада и силно посивяла коса. На главата си човекът носеше вехта изпокъсана шапка и енергично изпускаше големи облаци дим от дебела лула.

— Добър ден, дядо! — поздрави го Едуард.

— Благодаря ти, момче! Откъде идваш, ако разрешаваш да те попитам?

— Идвам от Хоентал и отивам в града.

— Май си доста изискан момък, а?

— Кажи-речи — засмя се Едуард, развеселен от странния въпрос на стареца.

— Просто ти личи. Който посещава балове и карнавали, сигурно има доста пари в джоба си.

Докато изговаряше тези думи, непознатият хитро намигна на младия Хаузер, без да престава да пафка гъсти облаци дим от дебелата си лула.

Едуард не знаеше какво да мисли. Никога не беше виждал този старец. Откъде ли непознатият можеше да знае, че вечерта младежът се кани да ходи на бал с маски?

— Какво искате да кажете? — попита го най-сетне. — Всъщност кой сте вие?

Тогава старецът свали маската си. Това ще рече, че изведнъж заговори с неподправен глас:

— Непознатият! Тъй, момчето ми, сега разбра ли кой е пред теб? Не всеки е онова, което изглежда! Запомни!

После му обърна гръб и продължи пътя си. Само през рамо му подхвърли едно „довиждане“!

— Какъв съм глупак! — каза си учуденият Едуард, след като детективът отмина. — Разбира се, че беше Франц Арнд! Затова знаеше и за бала! Но трябва да му се признае, че може да заблуди и родния си брат!

Докато Едуард влизаше в магазина, където се даваха под наем карнавални костюми, пулсът му леко се ускори. Опасяваше се, че е възможно Щраух да е забелязал липсата на декоративната си игла, служеща в случая като пропуск за бала на клуб „Казино“, и да е идвал да пита за нея.

Докато се оглеждаше наоколо с неприятното чувство на несигурност, търговецът направи учтив поклон и каза:

— Днес мога да ви предложа нещо по-хубаво от онова домино, но при условие че сте съгласен да добавите още няколко марки.

— И какво ще е то? — попита Едуард, като тайничко въздъхна с облекчение.

— Един великолепен характерен костюм с маска! Ей там! Представлява турчин. Търговецът Щраух го беше поръчал за себе си, но изпрати човек да ми каже, че за съжаление в последния момент му се налага да се откаже от него.

Младежът изслуша тези думи с изострено внимание. Първо, това му беше добре дошло. Сега спокойно можеше да се появи на бала вместо Щраух, дори и в случай, че някой знаеше в какъв костюм ще отиде търговецът. Второ, вече беше сигурен, че Щраух наистина ще си остане у дома и че писмото, глупавото писмо, както го беше нарекъл Арнд, бе свършило добра работа. И трето, така ставаше ясно, че Щраух или все още не беше забелязал изчезването на иглата си, или поне не беше идвал да я търси.

Едуард тържествуваше, но на първо време се опита да потисне тези мисли и попита:

— А каква е цената?

— Шест марки без предплатата.

Този ден Едуард нямаше защо да играе ролята на скъперник. Той веднага наброи сумата върху масата.

— Ето ви парите! Опаковайте костюма!

После си тръгна радостен, че беше уредил тази работа. Изобщо във всяко отношение беше радостен. Изглежда, неговото начинание се намираше под щастлива звезда.

Когато отново достигна Хоентал, той не тръгна по главната улица. Не биваше хората да виждат пакета, който носеше. Опасяваше се, че биха могли да отгатнат какво има в него. Затова избра пътя, който минаваше зад къщите. Въпреки всичко не успя да се прибере у дома съвсем незабелязан. Пред градинската портичка на Хофманови Ангелика се бе заела да разчиства снега и да проправя пътечка.

Веднага щом зърна Едуард, лицето й пламна и се покри с гъста руменина. Тя се извърна, давайки си вид, че изобщо не го е забелязала. Но Едуард разбра, че просто не иска да го вижда, и тази мисъл болезнено прободе сърцето му. Почувства се дълбоко засегнат, но все пак спря близо до нея и прошепна името й. Ала Енгелхен продължи да стои с гръб към него и така енергично развъртя метлата, че ситният сняг се разхвърча нависоко.

— Енгелхен! — повтори младежът.

Тя се престори, че и този път нищо не е чула.

— Ангелика!

Едва сега девойката се поизвърна към него, обаче продължи да работи, без да вдига глава.

— Госпожице Хофман!

Тя подскочи като ужилена.

— Какво желаете, господин Хаузер? Тогава неговото добро и вярно сърце отново си каза думата и той й протегна ръка.

— Искам да се помирим, Енгелхен, да се помирим! Дай си ръката!

Сигурно Енгелхен имаше вече твърде нечиста съвест, за да не чуе зова на сърцето му и да се направи, че не вижда протегнатата ръка. Но наистина гордостта и високомерието са лоши неща и като нищо могат да причинят големи злини на някоя невинна и доверчива човешка душа. И тъй, Ангелика направи единственото, което й бе останало, понеже не искаше да се откаже от суетното си удоволствие. Тя поклати глава.

— Не знам какво искате от мен… Едуард побърза да я прекъсне:

— Но, Енгелхен, заговорих те така, без никаква лоша умисъл. Исках само… исках да те изтръгна от твоята унесеност. Та ти изобщо не ме забеляза, изобщо не ме чу! А сърцето толкова ме заболя. Енгелхен, нима наистина можеш да си толкова лоша към мен?

Тя отново направи опит да се защити само с празни думи:

— Не съм лоша! — И тъй като Едуард се позабави с отговора си, подтиквана от гузното си чувство за вина, девойката сама продължи мисълта си: — Знам какво си мислиш. Смяташ, че върша нещо лошо, като искам да отида на бала с маски, като искам поне веднъж да си позволя едно удоволствие, което тук не ти се предлага всеки ден. Ако действително ме обичаше, ако не мислеше винаги единствено за себе си, нямаше да се опитваш да ме лишиш от тази безобидна малка радост.

Най-после Едуард успя да си възвърне самообладанието. Сега успя да подбере и правилните думи:

— Енгелхен, пожелавам ти да изживееш всичкото истинско щастие на този свят! Но онова, което търсиш в случая, не е никаква безобидна радост, а едно доста съмнително развлечение.

— Тъй ли?

В този момент Едуард дори намери смелостта сериозно да се разсърди. Малко надменно той изтърси следното:

— Я недей да питаш така! Знаеш много добре какво имам предвид. Ако щеше да ходиш с мен на това увеселение, тогава всичко…

В същия миг той бе рязко прекъснат от силен полувисоко-мерен, полунахакан смях.

— Е, да, с вас, господин Едуард Хаузер! Тогава наистина всичко щеше да е по-различно… Ревност, ревност!

Тя отново грабна метлата и бързо припна към входната врата. През рамо подвикна на смаяния младеж само още следното:

— След карнавала пак ще си поговорим! Може би тогава вашата ревност ще се е изпарила!

И… хоп! — изчезна в къщата.

Едуард прекара длан по лицето си като човек, който иска да заличи някакво много грозно впечатление. Дишаше дълбоко и тежко. Не, всичко вече свърши. Край на всичко!

Прехвърли се през градинската ограда в имота на своите родители и скри маскарадния костюм там, където пазеха храната за козата. Близките му в никакъв случай не биваше да узнаят какви намерения таеше за вечерта.

Обикновено карнавалният вторник навсякъде е ден на радост и веселие. Но който иска да празнува заедно с другите, има нужда от пари и ето защо тъкачите, не успели да завършат работата си в събота, заприиждаха в кантората на Зайделман, за да предадат изтъкания плат и да вземат възнаграждението си. Някои бяха работили дори и през нощта, само и само да припечелят по някой и друг грош в повече за карнавалната вечер. Затова и този следобед във фирмата „Зайделман и син“ имаше голямо оживление. Едва след като се смрачи, и последният тъкач си тръгна за дома.

После Зайделманови вечеряха рано. Щом се нахраниха, Фриц отново отиде в задното помещение на кантората, за да нанесе още някои цифри в търговските книги. След някоя и друга минута при него влезе чичо му.

— Няма да ти преча! — каза му той и тежко се отпусна в едно кресло. — Това, което ме води при теб, не е нещо важно.

— И бездруго вече свърших.

Фриц остави перото настрани и очаквателно погледна чичо си.

— Става въпрос само за днешния карнавал. Наистина ли мислиш, че момичето ще дойде?

— Съвсем сигурно.

— Понякога жените са капризни като времето през март.

— Възможно е, но един костюм на италианка примамва. Освен това си осигурих и подкрепата на бащата. Ако случайно на дъщерята й дойде друг акъл, той ще се погрижи все пак тя да удържи на думата си.

Аугуст Зайделман изгрухтя. В този момент в лице приличаше на истински фавн. Той издаде устни напред, като че виждаше пред себе си някакво голямо лакомство. Племенникът му добре разбра какво означава тази гримаса и нагло се изсмя.

— Да, да, малката Хофман е прелестно същество. А и шампанското го сложих вече да се изстудява. Ха-ха-ха.

— Към подобни неща се домогват езичниците — каза рентиерът, като по стар навик неволно си послужи с онзи патетично-сладникав начин на изразяване. — Шампанско. Хмм! Туй девойче от семейство на тъкачи сигурно никога не е пило шампанско. Трябва да си призная, че ти завиждам за тази вечер.

— Мога да си представя — изсмя се Фриц. Но тази забележка не вършеше никаква работа на чичото. Беше си наумил нещо друго. И най-сетне направо го каза:

— Фриц, всъщност би могъл да ми направиш една услуга.

— И каква е тя?

— Да ме вземеш със себе си. Иска ми се да участвам в карнавалното увеселение.

— О, не, драги чичо! — махна с ръка Фриц. — Балът е само за членове на клуба!

— Ами! Няма никакво значение дали ще присъства един човек повече, или не.

— Не можем да допуснем никакво изключение, иначе накрая всеки ще поиска да доведе някого.

Зад вратичката на едно шкафче в стената глухо започна да звъни някакво звънче. Фриц хвърли поглед натам и взе да брои.

— Едно… две… три… четири — по дяволите, някой иска да пита нещо! А в момента нямам време.

— Заради бала ли?

— Да. След половин час трябва да тръгвам.

— Но нали някой трябва да им даде необходимата информация!

— Разбира се! Направи ми тази услуга и се заеми с това.

— Всъщност не искаш ли твърде множко от мен? — изръмжа рентиерът. — Без да се замисляш, отхвърли молбата ми, а сега…

— Ако не си съгласен, ще трябва да повикам баща си — побърза да го прекъсне Фриц. — Тази работа не търпи отлагане.

И той веднага се запъти към вратата. Тогава чичото отстъпи.

— Добре! Аз ще се заема. Нали съм в течение на нещата. А сега им отвори!

Фриц измъкна от джоба си ключ, отвори с него споменатия стенен шкаф, посегна с ръка между многото чаши и бутилки към една дръжка на задната му стена, поставена там кой знае за каква цел, и после пак заключи вратичката му.

— Един дявол знае кой какво иска!… Фенерът е в мазето, там е и всичко друго. Ето ти ключа!

Аугуст Зайделман излезе от стаята. Пипнешком се спусна в тъмната изба и там запали един фенер. В дъното й отвори намиращата се там врата, прекрачи прага й и пак я заключи. Беше се озовал в коридор, който много приличаше на галерия и изглежда, продължаваше нататък под земята. Близо до вратата имаше някакъв стар сандък, чиято ключалка отвори със същия ключ. Известно време чичото се позабави при сандъка, а после бавно пое по мрачния коридор.

Когато Хаузерови и четирите деца на писаря Байер бяха вече насядали на масата за вечеря, на Едуард изведнъж му се стори като че някой тихичко почука на капака на прозореца.

Никой не обърна внимание на лекия шум, а Едуард използва първия удобен случай, за да се измъкне навън, без това да направи някому впечатление. Веднага разбра, че не се е излъгал. Облегнат на малкия обор за козата, зад къщата стоеше и го чакаше Арнд. Беше се прикрил така, че да не може да бъде забелязан от други.

— Има ли нещо важно? — любопитно попита Едуард.

— Все още не — отвърна Арнд. — Но съм решил да направя нещо, което би могло да има важни последици. Значи твърдо си решил да ходиш тази вечер на бала, така ли?

— Да.

— Възможно е днес пак да поискам да разговарям с теб.

— Кога и къде да ви се обадя?

— Ще дойда в кръчмата и ще изпия чаша бира.

Това предложение, изглежда, не се хареса много на Едуард.

— Искате да кажете в помещението за посетители? — несигурно попита той. — Мислите ли, че ще мога да се появя там в моя карнавален костюм и да разговарям с вас?

Арнд се усмихна. Хареса му се очевидното старание на младия човек да се съобразява с всички обстоятелства. Впрочем, самият той бе обмислил вече всичко най-обстойно. Ала най-важното за него не беше тази вечер неговият помощник Едуард Хаузер да му е по всяко време подръка, а по-скоро искаше да е наблизо, за да бди над този свестен младеж, когото бе взел под свое покровителство, защото подозираше, че присъствието му на бала вероятно нямаше да премине съвсем гладко. Там щеше да има твърде много „подводни рифове“ и опасности. И така, той му заяви:

— Не, няма да идваш при мен. Ще гледам да седна така, че да можеш да ме видиш веднага щом открехнеш вратата на залата, където ще е балът. Ако това не стане докато трае увеселението, тогава огледай се за мен, когато си тръгваш. Естествено по всяко време ще съм на твое разположение и…

— А-а, тъй значи! — прекъсна го Едуард. Беше разбрал за какво всъщност става въпрос. — Имате известни опасения, нали?

— Обичам във всички неща да проявявам предпазливост. Изисква го професията ми, а го препоръчвам и на теб. Залогът е твърде висок. Ти обичаш онова момиче. Друг ще танцува с нея през цялата вечер. Любовта и ревността лесно биха могли да те подведат да извършиш някоя голяма непредпазливост.

— Обещавам ви да…

— Добре, добре! — прекъсна го Арнд, като махна с ръка. — Знам, че имаш най-благородни намерения. Ще изчакаме да видим какво ще стане.

Арнд стисна ръката на младия човек и си тръгна. Мина през селото и после пое нагоре по пътя към мината. Когато стигна там, той закрачи покрай отделните постройки и се насочи към един осветен прозорец точно срещу големия комин.

Това, че детективът се ориентираше в околностите на мината толкова добре, се дължеше на старателното събиране на сведения, извършено от него много предпазливо още следобеда. Той дори беше идвал вече веднъж тук и от безопасно разстояние внимателно бе огледал терена. После обаче благоразумно беше преценил, че е по-добре да изчака вечерта и тогава да проведе изпълнението на плана си. Необходима му бе закрилата на тъмнината, понеже предполагаше, че приключението му може и да не протече съвсем безпрепятствено и безопасно. В известна степен той се одързостяваше да влезе в бърлогата на звяра.

Детективът почука на малкото стъкло, плътно закрито отвътре с перде. Някакъв глас подвикна:

— Ей сега идвам!

Само миг след това се отвори вратата до прозорчето и на прага й се показа една жена.

— Какво има? — попита тя.

— Тук ли живее пазачът Лаубе?

— Да.

— Мога ли да разменя няколко думи с него?

— Влезте, влезте!

— Предпочитам отвън да му кажа каквото имам да му казвам.

— Но тук е студено, а той е седнал да се храни.

— Няма значение. Ако е необходимо, ще почакам малко. И освен това мъжът ви може да остави яденето за няколко минути.

Тези думи прозвучаха толкова категорично, че жената не посмя да възрази. Тя изчезна и скоро след това се появи пазачът Лаубе, за когото бе споменал Едуард във връзка с тайното послание в големия дъб.

— Защо не искате да влезете в стаята? — навъсено попита той, без ръката му да изпуска дръжката на отворената врата.

— Имам си някои съображения — многозначително заяви Арнд. — Задачата ми е от по-особен характер. Я затворете вратата!

Пазачът колебливо се подчини, после огледа непознатия, доколкото му позволяваше тъмнината, и забеляза как с десница той потърка дясното си око.

— Аха — рече Лаубе успокоен и сякаш неволно направи същото движение като своя късен гост. — И какво желаете?

— Всъщност би трябвало вече да сте се досетили.

— Да се досетя ли? — престори се пазачът на ни лук ял, ни лук мирисал. — Защо?

— Затова! — отвърна Арнд и повтори тайния разпознавателен знак на бандата на Горския призрак. И същевременно се покашля многозначително.

Ала Лаубе беше предпазлив човек. Само бавно и замислено поклати глава.

— Не би навредило, ако благоволите да се изразите малко по-ясно — рече той. — Продължи ли така, няма да стигнем доникъде и само ще измръзнем в тази студена нощ.

— Тогава ще ви посъветвам после да изпиете един горещ грог. Това помага — усмихна се Арнд, извади кесията си и подаде на пазача цял талер.

Лаубе хвърли бегъл поглед на монетата и я пусна в джоба си.

— Благодаря — промърмори той. — Изглежда, не сте лош търговец. Знаете, че първо трябва да се вложи нещо в търговията, за да потекат печалбите.

— С тези думи улучвате точно в десятката — кимна Арнд. — Наистина мисля за една сделка, и то за една доходна сделка.

— Тъй, тъй. Но времената са лоши.

— Знам. Та нали и снощи местните делови хора понесоха тежък удар.

— Снощи ли? Тук?

— Ами да, в Хайнгрунд.

Тогава Лаубе реши отново да си пробва актьорските способности, за да бъде по-сигурен.

— Господине — кипна той, — за какво ми говорите? Надявам се, не си мислите, че имам нещо общо с контрабандистите!

Но Арнд остана съвсем спокоен. Той се засмя и сложи ръка върху рамото на Лаубе.

— Естествено, че си го мисля, драги приятелю! Иначе не бих дошъл тъкмо при вас. И аз съм от тези делови хора… или по-точно казано, много ми се иска да стана един от тях, искам с тяхна помощ да пренеса нещо през границата. Хайде, стига сте се престрували! Жалко за изгубеното време. Нали виждате, че съм посветен във всичко! Просто ми отговорете на въпроса мога ли да поговоря с предводителя им?

— Кого имате предвид?

— Е, него, великия непознат!

— Познавате ли го?

— Не, нали иначе можех да си спестя идването при вас като при посредник. Освен това ми казаха, че изобщо никой не го познавал.

Все още цялата работа се виждаше на пазача малко съмнителна. Ала Арнд не отстъпи и в крайна сметка упоритостта му победи. След като още един талер се озова в джоба на Лаубе, той заведе непознатия до една дъсчена барака и отвори вратата й.

— Почакайте вътре! Ще видя какво може да се направи. Арнд направи две крачки навътре в бараката и забеляза, че по-голямата й част бе изпълнена със снопи слама. Преди да се отдалечи, Лаубе се накани да заключи вратата, но детективът не му позволи.

— Чакайте! Няма да допусна да ме затворите. Бъдете тъй добър да не забравяте, че и аз трябва да съм също така предпазлив, както и вие! А сега вървете! Ще ви чакам тук при отворената врата.

По заглъхващия шум от стъпките му Арнд разбра, че Лаубе наистина се отправи към жилището си. Още някоя и друга минута детективът напрягаше слух, но после се настани възможно по-удобно върху един висок куп слама. Подпря глава с двете си ръце и взе да обмисля положението. То не беше безопасно. Но за него това не беше нищо ново. Даже му харесваше. И така с голямо любопитство зачака да види какво щеше да се случи.

Най-сетне след около половин час се разнесоха тихи стъпки. После Арнд забеляза как в бараката влезе някакъв тъмен силует. Междувременно силното му зрение дотолкова бе привикнало с тъмнината, че горе-долу сносно можеше да различи фигурата на човека. Беше със среден ръст, облечен в стара шуба със старателно вдигната доста висока яка, а на главата си носеше овехтяла филцова шапка, чиято периферия падаше твърде ниско. Лицето му бе закрито от черна маска, а ръцете му бяха в ръкавици.

„Този човек е много предпазлив! — каза си Арнд. — Никак няма да ми е лесно с него.“ И зачака да го заговори.

— Има ли някой тук? — попита маскираният с дълбок, явно преправен глас.

Арнд се плъзна надолу от купа слама и тупна точно пред краката на непознатия.

— Ето ме — каза той, стремейки се също да промени гласа си. Той имаше не по-малки основания от другия да се погрижи по-късно да не бъде разпознат по тембъра на гласа.

— Какво искате от мен?

— Да се спазарим за една сделка — обясни Арнд.

— Това вече ми го каза пазачът, но от приказките му нищо друго не разбрах. Само подозирам, че си ни объркал с контрабандистите, които са ръководени от Горския призрак. Но се заблуждаваш. Ние също сме тайна организация, но нашата цел е да сложим край на техните безчинства и да разобличим Горския призрак. Както виждам, ти искаш да се сдушиш с контрабандистите и заедно да въртите гешефти. Ето защо ще те задържа и ще те предам на полицията. Внимавай! Не мисли за съпротива! Въоръжен съм, а отвън е застанал Лаубе и държи готов за стрелба револвер. Ти си в ръцете ни. Ние ще…

Арнд не позволи на маскирания да дрънка повече. Търпението му се изчерпи. Той грубо го прекъсна:

— Спести си тези глупави приказки. Горски призрако! Ти и аз, и двамата теглим една и съща кола и ще направим добре, ако се разберем съвсем мирно. Ще сключим много доходна сделка.

— Аз не съм Горския призрак — изръмжа другият.

— Я не ме будалкай!

— Така е — все едно дали вярваш, или не.

— Тогава съжалявам, че само бих път до тук, а и че теб те разкарах. Но от цялата работа за нас двамата щяха да паднат шест хиляди марки.

Последната забележка бе подхвърлена от Арнд привидно само ей така, между другото, но всъщност тъкмо в нея се криеше стръвта, с която смяташе да хване своя противник на въдицата си. Просто разчиташе на алчността на краля на контрабандистите. Затова спомена тази голяма сума. И незабавно се оказа, че детективът е добър познавач на хората. Непознатият омекна.

— Шест хиляди марки? Вярно ли е?

— Може и да са повече, но по-малко — не!

— Значи при тази сделка… ще се спести толкова много от митото?

— Разбира се.

— И кой или какво ще ми гарантира, че имаш честни намерения?

— Собствената ми изгода. Аз имам нужда от вас.

— Ти го казваш. Но не е изключено да си шпионин на граничарите.

Арнд се изсмя право в лицето на човека с шубата.

— Струва ми се, че аз съм по-искрен от теб. Веднага ти изложих желанието си. Но ти отначало изцяло се преструваше. Е, сега най-сетне мълчаливо призна, че си тъкмо човекът, който ми е необходим за моите цели. И така, стига се опъва тъй безполезно!

— Трябва ми гаранция — упорстваше другият.

— Нали вече я имаш! Не забравяй, че се представих на Лаубе с тайния поздрав!

— Може да си го узнал чрез предателство.

— Остави ме да довърша! Освен това знаех, че трябва да се обърна тъкмо към Лаубе, което също е едно доказателство, че съм от посветените хора.

— Да, но откъде си го разбрал?

— Разказа ми го старият дъб горе в гората.

— Ти знаеш…

— Знам къде е скривалището и кутийката с тайните послания! Да, така е!

— Хмм — измърмори посредникът на контрабандистите и се замисли. Но после изведнъж смени тона. Стана учтив. — Ще ви направя едно предложение. Аз наистина не съм предводителят и следователно не мога да вземам решения. Но ще предам вашето желание да се свържете с нас. Утре елате пак тук!

Арнд въздъхна с облекчение. На първо време беше постигнал достатъчно. Но продължи разговора с маскирания още доста дълго, поиска да му даде по-точни указания и съвсем неусетно измъкна от него някои сведения, които бяха твърде важни. Така лека-полека започна да разбулва ревниво пазената тайна, витаеща около личността на Горския призрак. Неговият противник все още бе твърде предпазлив, ала Арнд беше по-умният от двамата, така че хитростта му победи.

Най-накрая използва един въпрос на непознатия относно количеството на стоките, които уж трябваше да се прехвърлят контрабандно през границата, за да хвърли поглед върху някакви измислени цифри на едно малко листче, приготвено най-грижливо от него и пъхнато в портфейла му специално за този случай. Същевременно, за да може да ги прочете, той измъкна малкия затъмнен фенер, който винаги носеше под връхната си дреха, и го запали. Така преследваше двойна цел. Първо, контрабандистът можеше да види многото банкноти, при които Арнд нарочно съхраняваше бележката. Тази гледка щеше още по-силно да разпали алчността му, щеше да го подмами да сключи сделката с мнимия търговец. Но детективът не гледаше толкова портфейла си, колкото лицето на бандита, закрито от маската. Ето че в своята възбуда човекът побутна маската си насам-натам, взе да я оправя, за да може да вижда по-добре, и така една част от лицето му се показа.

Останал доволен, Арнд закри светлината на фенера си. Хитростта му беше успяла й докато делово разменяше последните думи с човека в шубата, установи сам за себе си, че вече знае доста неща за Горския призрак.

Най-сетне двамата излязоха навън в тъмната нощ.

— И така, до утре! — разнесе се изпод маската на непознатия.

— До утре или до вдругиден… както ми позволят сделките — отвърна Арнд.

После той си тръгна, без да се оглежда, отдалечавайки се от мината. Малко настрани в тъмнината видя човешки силует. Това беше пазачът Лаубе. Арнд се престори, че не го е забелязал. Пое по пътя, който минаваше зад селото и продължаваше към града. Постъпи така, защото не беше изключено някой да го проследи. Едва след като се убеди, че опасенията му са излишни, бързо свърна обратно към селото, заобикаляйки по-отдалече, като не забрави зад едни по-гъсти заснежени храсти пак изцяло да промени външността си. Имаше намерение да отиде в кръчмата, за да бди над Едуард. Все пак беше възможно там да се появи Лаубе, за да изпие препоръчания му грог. И така, трябваше да е предпазлив. Ако пазачът дойдеше в гостилницата, не биваше да познае в негово лице онзи човек, който само преди малко беше преговарял с посредника на Горския призрак.