Горски призрак

Петнадесета главаВ червената воденица

Вилхелми излезе от селото по околния път, който водеше към Хайнгрунд, но преди да стигне до там, минаваше покрай една воденица, построена от червени тухли. Затова в цялата околност всички я наричаха Червената воденица.

Тя беше разположена в края на гората в подножието на стръмен планински склон и представляваше стара полусрутена постройка. Мелничарят беше работил тук дълги години като калфа, а после се беше оженил за дъщерята на своя майстор. Така воденицата му се падна като наследство, разбира се, заедно с всички дългове, които тегнеха над нея.

Новият мелничар беше работлив и сръчен човек и допреди някоя и друга година все още можеше да се надява, че ще преуспее със собствени сили. Но ето че собственикът на каменовъглената мина „Божия благословия“ барон Фон Вилдщайн изгради съвсем наблизо огромна парна мелница по американски образец и оттогава Червената воденица често не работеше по цели седмици.

Вилхелми мина през долината и скоро видя, че от комина на старата постройка се извиваше дим. Помисли си : „Те могат да си позволят поне една отоплена стая.“

Когато влезе в коридора, носът му усети много приятен примамлив аромат.

„Печено?! — учуди се той. — И то, както ми се струва, от дивеч. Как ли брат ми се е докопал до него? Да не би да…“

Вилхелми почука на вратата и отвътре се разнесе едно силно: „Влез!“

Той натисна дръжката, влезе и в стаята завари брат си и жена му да се хранят.

Мелничарят доста приличаше на десенатора, но изглеждаше много по-добре охранен от него. Жена му беше, кажи-речи, дебела. И все пак по лицата им личеше, че не са били пощадени от грижи и тревоги.

— Идваш тъкмо навреме! — подвикна му мелничарят. — Сядай и си хапни с нас!

— Ухае ми на печен дивеч! — Сърнешки бут!

— Че откъде го взе туй скъпо ядене?

— Подарък.

— От кого?

— Тайна.

— Ами тогава… по-добре да не…

— Глупости! Не съм станал бракониер. Сядай и започвай! Макар и все още малко колебливо, десенаторът се подчини. Мелничарката сложи на масата чиния и прибори и за него, а после пак седна на мястото си.

Скоро всички съмнения и колебания на Вилхелми относно произхода на печеното бяха забравени. Измъчван от вълчи глад, той лакомо посегна и си отряза едно парче. Но тъкмо когато се канеше да пъхне в устата си първата хапка, изведнъж пак се разколеба.

— Какво има? — попита го Мелничарката.

— Не мога… жена ми и децата ми…!

Той остави вилицата и ножа на масата и с въздишка се облегна назад. Мелничарят слисано поклати глава, ала жената кимна като на себе си и каза:

— Струва ми се, че знам какво му е. Не може да яде, защото семейството му гладува. Нали, Вилхелми?

— Да — призна десенаторът. — Още първата хапка ще ми приседне.

Брат му смутено се изсмя.

— Да, да, такъв си си ти! На пръв поглед имаш вид на корав и суров човек, но сърцето ти сякаш е от восък. Ала ако те измъчва само мисълта за семейството, хапвай си спокойно! И за жена ти, и за децата ти ще има достатъчно. Подариха ни цяла сърна.

— Цяла сърна ли? Да не би да е от лесничея Вундерлих? От него може да се очаква подобно благодеяние, макар по този начин сам да се лишава от няколко разкошни гуляя.

— Няма да ти отговоря нито с „да“, нито с „не“. Първо да се нахраним, а после ще научиш всичко.

Вилхелми не чака да го молят повторно и за съвсем кратко време изяде голямо парче месо.

— Днес нагъваш като разпран! — засмя се мелничарят. — Навярно си имал дълги пости, а?

— Да, така е — въздъхна брат му. — В последно време ми върви дяволски зле.

— Защо не дойде по-рано при нас?

— Че какво ще търся у вас? Нали знам какви грижи са ви налегнали.

Мелничарката хвърли на своя девер съчувствен поглед.

— Наистина ли сте толкова зле у дома? — тихо попита тя.

— За съжаление — кимна десенаторът. — Не ни провървя като на вас. Вие си имате печеното, топла стая, а и… както разбирам от тракането на мелницата… не ви липсва и работа.

— Слава Богу, работа имаме! — каза мелничарят. — Де да можеше все така да продължава!

Мелничарката наведе глава, сякаш искаше да преглътне някаква забележка, която й беше на езика.

В същия миг отвън се разнесе звън. Мелничарят трябваше да излезе, за да досипе ново зърно.

— Нещо ти тежи на сърцето, а? — попита Вилхелми, когато останаха насаме с мелничарката.

— И още как! — въздъхна жената.

— Мога ли да попитам какво е то?

— Навярно той сам ще ти каже. В името на Бога, моля те да го посъветваш да се откаже!

— Нима брат ми замисля нещо лошо?

— Да, да! Направи ми тази услуга, опитай всичко възможно, за да го разубедиш!

Веднага след това разговорът между двамата бе прекъснат. Мелничарят се върна и хвърли въпросителен поглед към жена си.

— Е, сигурно вече ти е изплакала мъката си — подхвърли той с добродушна усмивка. — Паулине, вдигни масата и бързо се върни пак при нас! Съпрузите трябва да са искрени един към друг. Трябва да чуеш какво ще каже и брат ми за онази работа.

Жената разтреби масата и после отново седна при мъжете.

— Значи у вас върви на зле, а? — поде мелничарят. — По-зле от когато и да било.

— Вече спомена, че нямате какво да ядете. Впрочем и ние я бяхме докарали дотам.

— А жената и децата лежат тежко болни и не се знае дали ще оживеят.

В очите на мелничарката се появиха сълзи. Вилхелми ги видя и вече не му беше възможно да се владее. Подпря лакти върху масата, скри лице в дланите си и заплака беззвучно.

Мелничарят понечи да му каже някоя утешителна дума, обаче жена му направи знак да не се меси. И беше права. Наплаче ли се човек, тогава и на сърцето му олеква.

Оставиха Вилхелми на мъката му, докато най-сетне той вдигна глава, изтри сълзите си и каза, сякаш трябваше да се извини:

— Не се чудете, че не успях да се сдържа тъкмо пред вас. Но нали у дома не бива да издавам какво ми е на душата.

— И добре правиш — кимна мелничарката. — Спокойно можеш да споделиш с нас каквото ти тежи на сърцето!

И Вилхелми им изплака цялата си мъка. Накрая подробно им разказа и какво му се беше случило при Зайделман. Тогава неочаквано мелничарят удари с юмрук по масата и извика:

— Постъпил е лошо, направо отвратително! Не очаквах подобно нещо от него, защото… към нас се държи по-дружелюбно.

— Към вас ли? Какво имаш предвид?

— Осигури ни работа. Сега мелим за него. Затова от толкова дълго време насам във воденицата ни пак има живот.

— За Зайделман? — учуди се десенаторът. — Че за какво му е на него толкова много брашно и откъде е взел зърното? Семейството му не е чак толкова голямо, че да му е необходимо такова количество за изхранване.

— Той си е направил сметката. Получил е зърно от другата страна на границата. Сега го мели, а после ще продаде брашното на едро. Казва, че щял добре да припечели.

— И къде е складирано това зърно?

— Горе, в парната мелница. Тя не може да се справи с всичкото, понеже много бързат, и затова аз ще им помогна. Ето как получих работа за по-дълго време, а Зайделман скрепи сделката, като веднага ми даде сто марки в предплата.

— Сто…?! Невероятно! Това хич не е в характера му! Мелничарката хвърли скришом многозначителен поглед към мъжа си, после му даде таен знак с очи, посочвайки към девера си, и накрая, без да я види десенаторът, направи с пръсти познатата пантомима за броене на пари.

— И така сам виждаш — продължи мелничарят след това, — че поне за близкото бъдеще се отървахме от грижите си. Хмм… в крайна сметка бих могъл да се лиша от четирийсет марки. Ако ти трябват, вземи ги!

Вилхелми скочи на крака и зяпна двамата така, сякаш мислеше, че сънува.

— Мили Боже… четирийсет марки!… Това не може… не може да е истина!

Както изглеждаше, тази сцена взе да става за мелничаря, кажи-речи, мъчителна. Той попита:

— Е, искаш ли?

— И още как! О, никога няма да го забравя! Сега ми олекна на сърцето! Ще можем да се нахраним, да стоплим стаята, а също да купим и лекарства! Сякаш се преродих! Имам чувството, че ми се е появил ангел спасител.

— Е, е — усмихна се мелничарката. — Ние сме само хора и освен това наш дълг е да помагаме, когато ни е възможно.

— О, какво добро сърце имаш! Но сега трябва да вървя! У дома моите хора са в бедствено положение. Не бива нито минута да ги оставям в тази мъчителна тревога!

Десенаторът се отправи към вратата, преди още да беше получил четиридесетте марки. Но мелничарят го възпря, посочи му стола, откъдето току-що беше станал, и го помоли:

— Почакай още мъничко! Колкото и да са зле твоите хора, все ще могат да издържат някоя и друга минута. Трябва да ти разкажа нещо и да те помоля за съвет, защото много ми се иска да знам какво мислиш по един въпрос.

Десенаторът отново седна на мястото си, а мелничарят смутено взе да се почесва зад лявото ухо.

— Е, Паулине — обърна се той най-накрая към жена си, — как да започна? Все пак това е една твърде опасна и съмнителна история!

— Да — кимна тя, — твърде опасна история!

— И за какво става въпрос? — попита Вилхелми.

— Хмм! За една сделка.

— С кого?

— С… хмм!… Е, нека ти кажа, с Горския призрак! Мелничарят очаквателно погледна брат си право в очите. Мислеше си, че признанието му непременно ще подейства на десенатора като пословичния гръм от ясно небе. Ала се видя измамен в очакванията си. Вилхелми не се изплаши, не скочи от мястото си, от устата му не се отрони никакво възклицание, изразяващо изненада. Само краткотрайният по-особен блясък в очите му издаде, че тази страшна вест изобщо му беше направила някакво впечатление.

— Тъй, тъй — каза той учудващо спокойно. — Значи предводителят на контрабандистите ти изпрати свой човек, така ли?

— Не. Самият той дойде при мен.

— Кога?

— В неделя.

— Разкажи ми всичко по-подробно!

— Е, нали знаеш, че жена ми и лесничейката са добри познати. В събота Паулине отиде в лесничейството и аз останах сам почти до полунощ. И ето че някой внезапно почука отвън по капака на прозореца. Помислих си, че е Паулине, и това ме учуди, защото, доколкото си спомнях, тя беше взела ключ. Но когато отворих входната врата, за моя изненада пред мен застана един мъж. Беше Горския призрак.

— Ти веднага ли го позна? Как изглеждаше?

— Отначало, разбира се, не успях нищо да различа, защото непознатият без много церемонии се вмъкна покрай мен в къщата, а в коридора нямаше светлина. „Сам ли сте? — попита ме той. — Знам, че жена ви е у лесничея, и използвам случая да поговоря с вас. Пуснете ме да вляза в стаята!“ Той тръгна пред мен, а аз го последвах. И ето че след малко се изправи пред мен точно такъв, какъвто го описват: крачолите на панталоните натъпкани в ботуши с високи кончови, къса шуба и шапка. На лицето му черна маска. Изпод нея гласът му звучеше глухо.

— Тъй, тъй! — обади се Вилхелми все още толкова необяснимо спокойно. — И какво искаше от теб? Кажи-речи, вече го подозирам.

— Не, не можеш да го подозираш. Пожела нещо много странно — да му дам на разположение задната изба!

— И ти се съгласи с предложението му?

— Това не беше предложение, а настоятелно искане. Да не си мислиш, че кой знае колко ме е питал или молил?

— Е, все пак е трябвало да те попита.

— И през ум не му е минавало. Настоя да му отстъпя избата и предложи годишно да ми плаща за нея по двеста марки. И незабавно ми даде половината от тази сума.

— Аха! Значи парите, които искаш да ми заемеш, са от Горския призрак, така ли?

— Не, Спокойно можеш да ги вземеш. Те са от Зайделман. Стоте марки на Призрака си лежат непокътнати в чекмеджето.

— Но ти знаеш ли на каква опасност се излагаш? Той сигурно ще използва избата ти за склад на контрабандни стоки. Това е съвсем ясно.

— О, не! Нищо подобно! И тъкмо това представлява за мен най-голямата загадка. Ще ми плаща годишно по двеста марки само за да му разреша да… да засипе избата ми! По-късно, след изтичане на договора ни, ще мога отново да извадя всичката пръст от нея.

— Е, това наистина не го разбирам — призна си десенаторът. — Може би иска само да те заблуди, а?

— Не — увери го брат му, — наистина ще я засипе. До тази вечер трябва да я опразня и да оставя ключа на вратата й. След две седмици, тъй ми заяви зловещият посетител, сам ще мога да се убедя, че избата действително е затрупана, и тогава ще си получа обратно ключа. Както виждаш, изобщо не съществува никаква опасност.

Десенаторът бавно поклати глава.

— Това тепърва предстои да се разбере — каза той замислено. — Но ми стана ясно, че не си могъл да се противопоставиш. Обикновено Горския призрак подкрепя исканията си със страшни заплахи. И тежко и горко на онзи, който дръзне да не се подчини на тайнственото чудовище!

— Е, това е то! — възкликна мелничарят. — Горския призрак ме заплаши със смърт, ако откажа да му дам избата. А в противен случай много скоро съм щял да забележа, че всичко щяло да ми потръгне. И тъй аз се съгласих, след като ми обеща да уреди нещата така, че да си нямам никакви неприятности. А сега идва най-учудващото от цялата история. Още на следващия ден във воденицата дойде Зайделман и ми предложи да работя за него. Не е ли като в приказките?

— Хмм — промърмори десенаторът, — не вярвам в приказките. Те са за децата, а не за нас. Казваш, че Зайделман дошъл при теб, и то бащата, нали?

— Бащата. Вече ти обясних най-подробно, че иска да смели зърното възможно най-бързо, за да може по-изгодно да продаде брашното, и така нататък.

— И ти наистина ли мислиш, че тази поръчка е в някаква връзка с Горския призрак?

— Изобщо няма място за съмнение. През нощта ми обещават, че работите ми ще потръгнат, ако отстъпя избата си, и още на следващия ден получавам тази чудесна поръчка. Едва ли е случайно.

— Хмм! И как си обясняваш връзката между едното и другото?

— Доста дълго си блъсках главата над това и най-сетне изведнъж проумях как стоят нещата. Огледаш ли въпроса както трябва от всички страни, виждаш, че съвсем не е толкова сложен и загадъчен. Горския призрак оказва огромен натиск върху хората от Хоентал и околността. Той е, така да се каже, не-коронованият крал в тези планини. Бедните хорица са му пряко подчинени като контрабандисти, укриватели, пратеници и още знам ли как — стига само Горския призрак да има нужда от помощта им. Другите оставя на спокойствие. Но онези, които са му необходими, са принудени непременно да се подчинят на волята му, иначе така ще загазят, че ще е по-добре да вземат едно въже и да се обесят. Забележи добре — бедните хора! Винаги съм си мислил така. Обаче моят случай ми отвори очите. Незабавното появяване на Зайделман с въпросната поръчка сигурно е станало под натиска на Горския призрак. С изключение на барон Фон Вилдщайн Зайделманови са най-богатите в цялата околност, а очевидно и те са били принудени да се подчинят на волята на тайнствения Горски призрак. Кой знае с какви средства за оказване на натиск разполага кралят на контрабандистите дори и срещу независимите предприемачи и търговци! Премисли ли човек по-дълбоко нещата, направо може да го хване страх. И ако нещата се погледнат от тази гледна точка, на клетник като мен, дето има само тази Червена воденица, никой не може да му се сърди, че не се е противопоставил на настоятелното искане на Горския призрак.

Мелничарят млъкна и очаквателно погледна брат си. И жената, която следеше разговора с нескрит страх, наостри слух да чуе какво ще отговори Вилхелми. Обаче той гледаше втренчено пред себе си и изобщо не отвори уста. Тогава брат му не се сдържа и викна така, сякаш трябваше да го събуди от дълбок сън:

— Че кажи една дума, де! Ти какво мислиш за тази работа? Вилхелми изправи глава.

— Какво мисля ли? Ах, тъй! Е, ами може и да си прав! А може и не. За теб най-важното е, че сега си добре. Разказвай по-нататък!

— Не остана кой знае колко за разказване — промърмори мелничарят. — Най-много да чуеш още за сърната. Снощи я намерих пред входната врата с една бележка, на която пишеше: „Подарък от Горския призрак.“ Впрочем — продължи той със смутена усмивка, — глупаво стана, че Паулине се прибра, докато все още разговарях с призрака. Беше се вмъкнала съвсем тихо в кухнята и оттам чула всичко. Излезе едва след като Горския призрак си отиде. И сега трепери от страх. Но аз съм на мнение, че в тези неща жените нямат думата. Те са мъжка работа.

— О, напротив! — възрази госпожа Паулине. — Горския призрак нарушава законите. Този човек е не само контрабандист, а е и убиец, а който сключва с него споразумения, също може да очаква съд и присъда.

— Но, жено! Вразуми се, де! Може и да си права, но не бива да забравяш какви заплахи изрече срещу мен Горския призрак! Ако не се бях съгласил с предложението му, щях да си създам в негово лице опасен враг, а това можеше да ми струва живота. Горския призрак няма да се поколебае да ликвидира някой свой противник.

Жената въздъхна и замълча. Но затова пък изведнъж, без някой да го беше подканил, десенаторът заговори:

— Да, това може да се очаква от него — съгласи се той с брат си. Горския призрак е безскрупулен и жесток. Самият аз го изпитах на гърба си.

Мелничарят му хвърли учуден поглед.

— Ти ли? — попита го. — Че нима имаш някакво вземане-даване с него?

Десенаторът само кимна и ъгълчетата на устата му се свиха. После каза:

— Донякъде! За съжаление! Този подлец поиска от мен да изпълнявам куриерски поръчки за него. Досега, все още не е успял да ме склони, макар че положи големи усилия.

— Значи е разговарял с теб, така ли?

— Да. На няколко пъти ме издебва, когато вечерно време излизам за около половин час на въздух, за да си почина от работата. Този човек е колкото нахален, толкова и хитър и умее да се възползва от удобни за него случаи. Той знае, че съм в тежко положение, а както е известно, нуждата закон изменя. Той на това и разчита. Изпаднал ли си в беда, боледуват ли жената и децата ти, боледуват ли тежко, тогава приемаш всякаква помощ и си склонен да не се вслушваш много-много в гласа на съвестта, на който иначе всеки почтен човек винаги обръща внимание. Можете да си представите колко ми беше трудно на три пъти да отхвърлям предложението на този изкусител. Винаги ми обещаваше по един лъскав талер само за да отнеса някакво писмо в близката околност. Но устоях на тази съблазън.

— Блазе ти! — кимна мелничарката. — Чистата съвест… Но тя не успя да продължи. Ядосан, мъжът й я накара да млъкне с едно рязко махване на ръката.

— Не говори така, жено! Сигурно е, че не съм негодник и винаги съм гледал ръцете ми да останат чисти. Но човек трябва някак да живее, а още повече ако е глава на семейство, той има задължения към близките си. Сама виждаш какво е донесла моралната устойчивост на моя брат. Нищо, освен мизерия! Кой знае как и колко хора е настроил срещу него Горския призрак и преди всичко самия Зайделман! И това ще продължава, ако той реши и по-нататък да се опъва. Мислех си, че преди малко достатъчно убедително ви обясних нещата. Законно — незаконно, все едно. Стигнал съм до извода, че обърне ли се към теб Горския призрак за нещо, не бива да му отказваш. Иначе в Хоентал, а и изобщо в този край за теб няма да има оправия. Ако това положение на нещата се струва на властите непоносимо, нека намерят някакъв изход и нека сложат край на престъпленията на краля на контрабандистите. Ама изобщо не са в състояние да го направят. Неспособни са да ни защитят срещу този безскрупулен тип, тъй че ние сами трябва да се погрижим за себе си. Братко, ако си умен, занапред постъпвай според това, което чу от мен!

Жената не каза нищо, а десенаторът бе станал много замислен.

— Да, да — промърмори той като на себе си, — пак ще си помисля. — После изведнъж стана. — Трябва да си вървя. Моите хора сигурно ме очакват с болезнено нетърпение.

— Тогава ще отида да взема парите — каза мелничарят. Той се отдалечи и след малко донесе обещаните четирийсет марки. Очите на десенатора заблестяха от радост и вълнение, докато ги прибираше в джоба си.

— Братко, това се казва да помогнеш на хора, изпаднали в крайна нужда! — рече той. — Сега ще можем да се нахраним! А семейството ми може и да оздравее.

— Може би парите ще ти стигнат за някоя и друга седмица.

— Ще ги харча страшно пестеливо и преди всичко още тази нощ в отоплената стая ще нахвърлям няколко нови десена, които сигурно ще станат хубави.