Горски призрак

Деветнадесета главаКълбото се разплита

Арнд, Вундерлих и комисарят отидоха най-напред до воденицата, за да видят какво правят задържаните контрабандисти, защото заради последните събития плановете на детектива се бяха променили.

Докато вървяха през градината на мелницата, лесничеят подхвърли една забележка, която му беше на езика още откакто тъй щастливо се натъкна на детектива.

— Господин братовчеде — поде той, — сега ви предстои да преживеете една голяма изненада.

— Тъй ли? — детективът се престори, че нищо не подозира, макар да предполагаше какво Щеше да последва. — Каква е тя?

— Свалихме маските на заловените контрабандисти и внимателно поогледахме тези негодници. Ще има да се чудите, като разберете кого открихме сред бандата.

— Е?

— Двама стари познати.

— Двама ли? — попита Арнд, този път наистина озадачен. — Мислех си, че ще е само един.

По лицето на лесничея се изписа разочарование.

— Да не би вече да знаете? Господин братовчеде, не ми разваляйте удоволствието! Вие за кого говорите?

— За „търговския партньор“ на Горския призрак, който с помощта на своите десетима носачи прехвърли тук контрабандни стоки през границата на Бохемия. Всъщност той е достопочтеният търговец Михаловски.

— Разпознали сте го въпреки маската му, макар преди никога да не сте го виждали?! Но това е невъзможно! Дори и аз самият му обърнах необходимото внимание едва след като забелязах онзи особен пръстен, който носеше и днес. Веднага си спомних описанието, дадено от собственика на „Златния вол“. А освен това и фигурата му е съвсем същата като на онзи човек, когото проследих чак до „Синята звезда“. И така, казах му право в лицето, че е Михаловски и… той си призна. Но туй наистина си имаше своите по-особени основания.

Арнд, който нямаше никаква представа какво се беше случило междувременно във воденицата, не обърна внимание на последната забележка на Вундерлих.

— А аз — каза той — отдавна вече знаех каква роля играе този човек. От известно време успях да открия и кой е Горския призрак… или по-точно кои са Горските призраци!

Тук Арнд млъкна. Бяха стигнали до воденицата. Мелничарят Вилхелми излезе да ги посрещне. Беше много бледен и видимо възбуден.

— Заловихте ли Горския призрак? — беше първият му въпрос. Страхът от отмъщението на предводителя на контрабандистите не му даваше мира.

— Струва ми се, мога да ви уверя, че веднъж-завинаги Горския призрак е обезвреден — заяви Арнд. Той си мислеше за страхотната експлозия, от чието опустошително въздействие беглецът в галерията едва ли се бе изплъзнал…

Той бързо прехвърли през ума си цялото положение на нещата и още при най-близкия двоен пост на двора направи знак на единия от полицаите да се приближи.

— Хей, вие!

На четири очи даде указания на полицая незабавно да се отправи към къщата на Зайделманови и да арестува всеки, било то мъж или жена, който се опита да я напусне.

После, минавайки покрай мелничаря, влезе в коридора и нареди да му отворят килера, където бяха събрали всички арестувани, както първата, тъй и втората група контрабандисти. Вилхелми гледаше да стои по-назад. Временно беше отстъпил своя фенер на комисаря. Освен това и Арнд отново беше запалил сигналния си фенер. Но и бездруго в охраняваното от полицаите помещение вече имаше осветление.

Пред очите на току-що влезлите хора се откри странна картина. Подредени в редици, тук лежаха както десетимата носачи на Михаловски, така и десетимата контрабандисти на Горския призрак. Всички бяха здраво вързани. Самият Михаловски беше положен върху малко слама в един от ъглите. Изглеждаше смъртно бледен и едва-едва дишаше, Палтото, панталоните и ризата му бяха разкопчани и разтворени. Лявото му рамо заедно с част от гърдите бяха превързани. От превръзката се процеждаше кръв.

— Този нададе предупредителен вик, когато трябваше да задържим втората група контрабандисти — доложи един от застаналите на пост полицаи. — И тогава стрелях по него. За съжаление е тежко ранен. Нямах възможност да се целя добре.

Комисарят само махна с ръка. А Арнд проследи един знак на лесничея, който му посочи към ъгъла вляво от входа. Там, последен в първата редица на пленниците, лежеше някакъв човек, облечен в шуба и обут във високи ботуши, чийто поглед, изпълнен с пламтяща омраза, се беше впил в детектива.

— Помощник-главатарят на бандата! — каза Вундерлих, като многозначително наблягаше на всяка дума. — Това не е ли изненада?

— Тъй, тъй — кимна Арнд спокойно и невъзмутимо. — Значи затова ми споменахте за двама стари познати и затова Горския призрак, ми заяви, че сред групата от негови хора имал свой специален човек, който надзиравал всичко! Самият търговец Мартин Зайделман!

Той пристъпи близо до задържания негодник.

— Господин Зайделман, край на ролята ви, която играехте толкова време в Хоентал. Никога повече няма да използвате и да измъчвате бедните тъкачи. От днес нататък Горския призрак престава да бъде господарят и потисникът на цяла т а област.

— Оставете ме на мира, шпионин, доносник, лицемер такъв! — просъска Мартин Зайделман.

— Скоро ще ви направя тази услуга, но се опасявам, че после с вас ще започнат да се занимават други хора, с които служебно ще трябва да си поговорите много сериозно. Моята задача беше да разоблича както вас, така и вашите съучастници. Не ми беше особено трудно. Самият вие, вашият син и вашият брат извършихте безброй глупости, тъй че беше сравнително лесно човек да ви прозре. Спомнете си за Ангелика Хофман, за Хаузерови, за онази вечер със сказката, както и за всичко, свързано с нея, за десенатора Вилхелми, за вашия приятел Михаловски и за неговия нескопосан номер с уж извънредно важните документи, за черните дантели, за разговора ни горе в склада при мината, както и за…

Макар и вързан, Зайделман положи усилия да се изправи.

— Вие… значи вие бяхте онзи мъж…?

— Точно така. Аз бях човекът, който ви обеща блестяща сделка, само и само да ви залови.

Това обяснение беше също толкова необходимо, колкото и оправдан беше въпросът на Зайделман, защото още когато започна преследването на Призрака в галерията, Арнд бе свалил ужасните очила и фалшивата брада, които толкова променяха външността му.

— Подлец! — избухна Зайделман. — Лицемер!

— Продължавайте да ругаете! Няма да ви помогне. Сега ще давате отчет. Ще заплатите вината си с живота, защото сте не само измамник, контрабандист, изкусител на почтени хора и знам ли още какво, но сте и убиец. Ваше дело беше, когато един доблестен служител на граничните власти стана жертва на контрабандистите!

— Доказателства! Доказателства! — изкрещя Мартин Зайделман.

— Имам доказателства. Ще ги чуете пред съда. Ние знаем всичко.

— Нищо не знаете! Попитайте сина ми! Той ще ви даде правилния отговор, който заслужава вашето безсрамие. Арнд сбърчи чело.

— Вече се опитах да го попитам, но той избяга с маскировката на Горския призрак, която според случая дели с вас. Изплъзна ни се в старата галерия, а тя, както вече знам, води до вашата къща.

— Избягал е! — при тези думи гласът на Зайделман потрепери. — Чух тътена от взрива. Слава Богу, че синът ми е успял да офейка!

— Чухте ли, господа? — обърна се Арнд към своите придружители. — Свидетели сте, че току-що господин Зайделман неволно направи признание.

— Ха, признание! — ликуващо извика задържаният. — Синът ми е успял да избяга! Значи всичко е наред!

— Вярно, не можахме да го заловим — кимна Арнд със сериозно изражение, — но затова пък, доколкото сме в състояние да преценим, се е изправил пред Божия съд… и то по собствена вина. Той взриви галерията, обаче силата на експлозията, както и нейният ефект, бяха далеч по-големи, отколкото, изглежда, си е представял. Цялата шахта на „Божия благословия“ също пострада. Сигурно галерията има отдавна изоставени странични ходове, които са свързани с мината. Тъй като се срути на голямо разстояние, може да се предположи, че и синът ви лежи погребан под сриналите се каменни и земни маси. Едва ли ще има възможност да лъжесвидетелства в полза на престъпния си баща.

Лицето на Мартин Зайделман стана бяло като тебешир. Устните му се раздвижиха, той явно се опита да проговори, ала отначало не можа да пророни нито дума.

Арнд го остави на спокойствие. Продължаваше само да го фиксира с поглед. Този тип беше истинско чудовище, кръвопиец и мъчител на най-бедните, които бяха изцяло във властта му. Но все пак той беше човек и баща на един син, когото сигурно обичаше тъй, както и хищното животно обича своята рожба. Ето защо опитният детектив реши да засегне именно това слабо място. Предполагаше, че точно там е най-уязвим.

И наистина се оказа, че сметките на Арнд са верни. Докато детективът, комисарят и Вундерлих си разменяха многозначителни погледи, най-сетне Зайделман проговори:

— Божи съд — промърмори той. — Да, да, експлозията!… Винаги съм ги предупреждавал. Когато слагахме взрива, между нас нямаше нито един специалист.

— Кой го постави? — внезапно се намеси комисарят. Зайделман му хвърли безизразен, невиждащ поглед, но все пак отговори:

— Фриц, брат ми Аугуст и аз.

— Нямаше ли и други хора?

— И Лаубе беше там.

— Аха, пазачът!

— Да, той! Също и Шпенглер.

— Кой е Шпенглер?

— Та вие го познавате! Ей онзи там!

Зайделман, който правеше впечатление на напълно сломен човек, кимна с глава по посока на сламената постеля, където лежеше Михаловски.

— Разбирам — рече Арнд повече на своите хора, отколкото на Зайделман. — Михаловски не е истинското му име. Всъщност този човек се казва Шпенглер.

После отново се обърна към Зайделман.

— Съветвам ви да се разкаете и да се подготвите за пълни самопризнания! Може би така ще облекчите положението си.

Зайделман хвърли особен поглед към своя обвинител. Личеше си как в него се топяха последните останки от прекършената му съпротива.

— Все ми е тая — въздъхна той, — понеже и бездруго вече е загубено толкова много, мога и да си призная.

— Тогава ни кажете преди всичко защо искахте да засипете избата на Червената воденица!

— Защото галерията минава съвсем близо под нея и тъй като води чак до границата, замисляхме в бъдеще да прекарваме контрабандните стоки през този подземен проход. Но много лесно можеше някой да ни чуе от избата.

— Тъй, тъй. Виждам, че казвате истината, а сега преди всичко друго ще отида да проверя какво е станало с вашия син. Зайделман отново се оживи.

— Да, проверете! — настоя той. — И… ми съобщете резултата! Аз… не мога повече да понасям тази неизвестност.

Арнд само кимна. После направи на останалите знак с очи. Те напуснаха помещението и излязоха в коридора.

— Първо отивам до мината — заяви Арнд. — Тя ни е на пътя. Нека се опитаме да разберем какво е положението там. Следващата ни цел ще е домът на Зайделманови. Оттам някакъв подземен проход трябва да води до другия край на галерията, където ни се изплъзна младият Зайделман. Вероятно има и някакво разклонение, което я свързва с мината, и именно през него се е разпространила нататък онази ужасна гибелна експлозия. Ще вземем с нас всички работници от рудопреработвателната фабрика, от които в момента могат да се лишат. С доста голяма сигурност очаквам да намерим Фриц Зайделман затрупан нейде близо до изхода на галерията. Или пък няма да го намерим. Не е изключено завинаги да остане погребан под срутилите се скали. Но в никакъв случай не се е измъкнал здрав и читав. Ако допусках подобно нещо, би било непростимо лекомислие от моя страна да се бавя тук дори и минута. Но за всеки случай преди малко дадох указание на един от полицаите в двора да отиде да охранява къщата на Зайделманови и да задържи всеки, който се опита да я напусне.

Той подаде ръка на мелничаря и се сбогува с него. Този човек беше толкова потресен от факта, че търговецът Мартин Зайделман и синът му Фриц са играли ролята на Горския призрак, че изобщо не бе в състояние да говори. Комисарят направи знак на трима от хората си да го придружат. Вундерлих също се присъедини към тази група.

Лесничеят не беше по-малко слисан от ужасното разкритие, засягащо семейство Зайделман, ала бе замесен от по-друго тесто. Той чувстваше голяма необходимост да говори за онова, което го вълнуваше, за да му олекне на сърцето. Ето защо, щом се отправиха към мината, веднага заприказва Арнд.

— Кой можеше да си го помисли? — припряно поде той. — Значи зад маската на Горския призрак се е крил Зайделман! Едва сега разбирам подхвърлената от вас забележка за двата Горски призрака. Бащата и синът са играли тази роля на смени. Ами рентиерът?

— Той е бил третият в това съзаклятие.

— Мътните го взели! Едва сега се прояснява! И то не само в главата ми! Господин комисар! — Лукаво усмихнат, старият се приближи до полицейския служител. — Не ми се сърдете, но ще си позволя въпроса какво ще стане сега с нашия Едуард Хаузер.

Комисарят прие с усмивка леката подигравка в това подмятане.

— Бъдете спокоен! Вашият млад приятел е невинен.

— И е освободен?

— И това ще стане! Търпение!

— Енгелхен също, нали?

— Госпожица Ангелика Хофман? Нейният случай е малко по-различен, но никой няма да може да я обвини в извършване на наказуемо действие само заради това, че във възбудено състояние се е нахвърлила върху един престъпник и го е ранила.

— Слава Богу! — с облекчение въздъхна лесничеят. — Е, тогава пак ще е истинско удоволствие да се живее в Хоентал.

Ето че вече стигнаха до мината и при потискащата гледка на страшните разрушения всички млъкнаха.

Теренът на каменовъглената мина представляваше ужасна картина. С изключение на най-малките деца и старците, които не можеха да вървят, всички жители на селото бързо се бяха стекли. Високият комин беше рухнал и представляваше само голяма купчина развалини. Както шахтата, тъй и жилищните постройки на миньорите бяха силно пострадали. Вместо бял сняг наоколо се виждаха само купища отломки и сажди. Свободните от смяна миньори бяха пристигнали, за да видят кой от другарите им в мината все още можеше да бъде спасен. Неколцината надзиратели се намираха долу под земята, а главният надзирател ръководеше спасителните работи при шахтената кула.

— Значи сте сигурен — попита го тъкмо в този момент един от полицаите, дошли тук от воденицата, — че за днес никой не е издавал заповед за взривяване?

— Съвсем сигурен съм. И за днес, а и за следващите дни не се предвиждаше подобно нещо.

— Но все пак не е изключено…

— Невъзможно! Самият аз съхранявам всички взривни материали.

— Тогава причината за експлозията е рудничният газ, така ли?

— Не. Беше истинско взривяване.

— Но нали сам казахте, че не е издавана подобна заповед!

— Така е! И въпреки всичко имаше взривяване, и то не с барут, а с динамит! Хора като нас умеят да различават едното от другото.

— Но тогава изобщо не разбирам… Дотук Арнд беше слушал мълчаливо, но реши, че е време да се намеси в разговора, и каза:

— Извинете, мисля, че съм осведомен по този въпрос. Аз ще…

Той млъкна, понеже в същия момент изнесоха на повърхността първите жертви на престъпното взривяване — обгорени, разкъсани, обезобразени почти до неузнаваемост тела. Жените пронизително се разпищяха, а тълпата им отговори със сълзи и ридания. Главният надзирател нареди да освободят мястото от хората и да блокират най-близката околност на шахтата, както и да накарат тълпата да се отдръпне по-назад, за да може да се поддържа необходимият ред.

Арнд разбра, че в тези минути никой нямаше да го чуе, и затова реши да се заеме със собствената си работа.

— Ще трябва да сложим ръка също и на пазача Лаубе — каза той на комисаря. — И той е съучастник и доверено лице на тези престъпници. А най-накрая ще се отправим към дома на Зайделманови!

Пазачът не си беше в къщи. Комисарят даде заповед на неколцина от хората си да го намерят и да го задържат. В същото време Арнд се обърна към жената на Лаубе:

— Над вашия мъж тегне подозрението, че е помагач на Горския призрак. Вероятно и вие сте негова съучастница. Затова съм принуден да наредя да арестуват и вас.

Жената се изплаши и се разтрепери.

— Да ме арестувате? Мен? През целия си живот съм била почтен човек и достатъчно често съм предупреждавала мъжа си.

— Предупреждавахте ли го? За какво?

Тя разбра, че е казала твърде много, и не пожела повече да отговаря, обаче Арнд не я остави на мира и на първо време успя да изтръгне частично признание.

— За… за… ами за онзи звънец — макар със запъване, жената изплю камъчето.

— Я ни го покажете!

Тя заведе мъжете (междувременно комисарят отново се беше присъединил към Арнд) пред един стенен шкаф, на чиято задна стена имаше поставено звънче, а до него се виждаше и шнур, само че двете не бяха свързани.

— Накъде води този шнур? — попита Арнд. — И откъде идва жицата, която задвижва този звънец?

— Не знам.

— Много жалко за вас, добра жено — намеси се комисарят. — Ще ви държим в ареста, докато си спомните.

Жената пребледня. Ясно си личеше, че страхът й нарастваше.

— Нямам никаква вина — заекна тя.

— Това ще се изясни.

— Чувала съм, че една жена не е длъжна да прави донесения в полицията срещу мъжа си — опита да се измъкне тя. — Не е длъжна да дава показания срещу него и в съда.

— Все пак този случай е малко по-различен — поучи я Арнд. — Тук не става дума само за контрабанда, а и за убийства. Разберете ме добре, има голяма разлика между жена, която не прави донесения срещу мъжа си, и жена, която е съучастник на мъжа си, която се е провинила в укривателство. Съветвам ви да бъдете искрена. Имате ли деца?

— Четири.

— Е, тогава помислете за тези деца! Ако баща им отиде в затвора, не бива да изгубят и майка си! Кажете ни истината! Не искам да съм безсърдечен. Ще приема, че нямате пряка вина, но сигурно знаете накъде води този шнур, нали?

— Да — призна тя най-сетне. — Стига чак до кантората на господин Зайделман.

— Вашият мъж и Зайделман са си разменяли сигнали, така ли?

— Да.

— С каква цел?

— Винаги, когато Зайделман искаше да доведе тук някакъв човек, преди това позвъняваше, а мъжът ми звънеше, когато при него дойдеше някой непознат и пожелаеше да разговаря с… със Зайделман.

— Нека кажем — с Горския призрак! Добре, добре. Продължете! Какви бяха тези хора?

— Не ги познавах. Те рядко влизаха в стаята.

— Какво искаха?

— Не знам. Само си мислех, че може би са контрабандисти. Но не биваше да казвам на мъжа си нито дума, иначе той просто побесняваше.

— Хубаво. Вярвам ви. Затова няма да ви арестувам. Но останете си в къщи! Може би ще се наложи пак да разговаряме. Всеки опит за бягство ще има много лоши последствия за вас.

Мъжете излязоха от къщата на Лаубе, за да се отправят най-сетне към Хоентал и да посетят дома на Зайделманови. Комисарят изпроси от главния надзирател неколцина работници, които, въоръжени с кирки и лопати, се присъединиха към групата им.