Горски призрак

Тринадесета главаЛесничеят Вундерлих в акция

На следващото утро Вундерлих отрано беше на крак. Според принципа отвръщай на любовта с любов или пък едната ръка мие другата, братовчедът Арнд още през нощта му беше помогнал да направи сметките си с дървения материал, които след привличането на една толкова прилежна и способна работна сила бяха приключени изненадващо бързо. Лесничеят имаше чувството, че му падна огромен камък от сърцето. Киселото му настроение се беше изпарило изцяло и когато се оттегли в спалнята си със своята Бербхен, той отново нарече Арнд много умна глава и изключително полезен човек.

В резултат на всичко това още в ранни зори той с двойно по-голямо желание пое по пътя за Хоентал и успя да придума своя познат от селото незабавно да нареди да впрегнат шейната. Обясни му, че неговият братовчед, който му бил дошъл на гости, имал много важна работа в града, а и той, лесничеят, също Трябвало служебно да прескочи дотам, тъй че щели да пътуват заедно. А да тръгнеш пеша през този сняг и при лошите зимни пътища, било крайно неприятно и неудобно.

Докато Кристиян, ратаят на неговия познат, по заповед на господаря си впрягаше конете, Вундерлих настоя пред жената да сгорещи две големи грейки и да ги сложи в шейната при краката им. В лесничейството ги очакваха вече приготвени одеялата. И така пътуването можеше да започне.

Най-напред се върнаха пак в лесничейството. За шейната заобикалянето не беше особено голямо, а по този начин Арнд изобщо нямаше да мине през селото и никой нямаше да го види.

О, всичко бе обмислено най-подробно! Та нали Арнд беше детектив, а и помощникът му, лесничеят Вундерлих, не беше вчерашен.

Когато шейната спря пред лесничейството, Арнд току-що беше приключил със закуската си, едно удоволствие, на което Вундерлих се беше отдал още преди часове. След кратко сбогуване с жената на лесничея двамата се настаниха в лекото превозно средство зад ратая и поеха в светлото снежно утро през прекрасната зимна гора, а малко по-късно и по искрящите белоснежни полски коларски пътища.

Вундерлих беше много приказлив. Това отговаряше на чудесното му настроение. Той просто надушваше във въздуха приключението и му се радваше. И това бе напълно естествено — не напразно бе ловец до мозъка на костите си. Арнд също се беше оживил и между двамата се завърза бодър разговор. Детективът тайно в себе си се чудеше как така лесничеят през цялото време не му зададе нито един любопитен въпрос относно предстоящите събития. Това му хареса. Или неговите забележки и наставления от миналата вечер бяха дали удивително бързи резултати, или пък самият Вундерлих беше достатъчно умен, за да си мълчи заради ратая, който въпреки силния звън на вързаните на конете звънчета все пак сигурно можеше да долавя всяка тяхна дума. Най-сетне, когато вече бяха стигнали до покрайнините на окръжния град, Арнд се обърна към кочияша, за да му даде по-точни указания.

— Карай към странноприемницата „Златния вол“! — подвикна той на Кристиян.

Ратаят само кимна и пое по пътя към споменатата цел. Не след дълго шейната се плъзна под големия сводест вход на странноприемницата. На двора притича да ги посрещне конярят. Той дружески поздрави Кристиян, свали шапка и пристъпи да помогне на господаря му да слезе от шейната. Едва тогава, за свое учудване, вместо него забеляза непознатия и седналия до него Вундерлих, лесничея от горите край Хоентал.

Добрият човечец, разбира се, и не подозираше, че вече е виждал веднъж и Арнд, а това бе станало, докато детективът разговаряше в кухнята с жената на съдържателя, малко преди да разиграе онази комедия със слисания собственик на „Златния вол“.

Придружен от коняря, Кристиян отиде да се погрижи за конете. Разпрегнаха ги, а шейната оставиха на двора, където си беше. После заедно влязоха в малката стаичка в задната постройка, където обикновено отсядаха кочияшите, слугите и други такива, докато чакаха господарите си. А двамата пътници се отправиха към помещението за посетители. В него нямаше жива душа. Те се настаниха на същата маса до прозореца, където неотдавна беше седял Михаловски и беше успял да надхитри Едуард Хаузер. Скоро вратата зад тезгяха се отвори и съдържателят на странноприемницата се появи.

Той поздрави лесничея като стар познат, макар че Вундерлих рядко идваше в града, а и още по-рядко влизаше в „Златния вол“, защото заплатата му не даваше възможност да си позволява често подобни лични удоволствия извън семейството.

Когато Арнд също подаде ръка на съдържателя и го заговори като някой близък познат, човекът се стъписа и каза:

— Ами да, господине, имам чувството, че сме се срещали. Гласът ви ми се струва познат, но наистина не знам…

— Спомнете си за онзи странен чудак със сините очила! Кръчмарят подскочи.

— Да не би да сте… непознатият…?

— Точно така! Аз съм.

На собственика на „Златния вол“ му бе необходимо известно време, за да се съвземе от слисването си. Но слисан беше и лесничеят. Най-напред съвсем накратко Арнд трябваше да му обясни, че с господин съдържателя се познават вече от преди. И тогава първото здрависване бе последвано от второ, далеч по-сърдечно.

— Господа, няма да повярвате, ако ви кажа колко много се радвам на вашето посещение! — увери ги кръчмарят, а като се обърна към Арнд, добави: — Очаквах да се появите, особено след като доста време изобщо не се мярнахте насам. Нали неотдавна ми казахте, че търсите Горския призрак, а още от ранна сутрин из града се носи мълвата, че вече сте си свършили работата.

— Аха! — рече Арнд, като многозначително кимна с глава към лесничея. — Разчуло се е вече!

— Само такава мълва се носи, господине! — уточни съдържателят. — Нищо определено не се знае. Но се надявам от вас да узная нещо повече.

— И ще научите, драги, ще научите! Дори ще чуете повече неща, отколкото който и да било знае по въпроса. Но преди това ни донесете по едно горещо кафе! От сутрешното пътуване с шейната измръзнахме… въпреки че добре се бяхме опаковали. Съгласен ли сте да пием кафе, господин братовчеде?

Това обръщение към лесничея немалко слиса собственика на странноприемницата. Досега изобщо не беше чувал старият Вундерлих да има толкова солиден братовчед на такава високопоставена служба. Уважението му към простичкия лесничей изведнъж нарасна многократно. Междувременно Вундерлих промърмори нещо, поклати няколко пъти глава и накрая каза:

— Хмм, дали съм съгласен, или не! Едно горещо кафе, и то направено чисто и силно, в такъв студен ден като днешния не е за пренебрегване. Но…

— Е? — попита Арнд. — Какво „но“? Казвайте, де!

— Бих предпочел един юнашки грог! — направо изтърси лесничеят.

Арнд се разсмя.

— Тогава значи един юнашки грог за господин лесничея! А аз оставам на кафе!

Кръчмарят се отдалечи. Вундерлих извади неизбежната лула, натъпка я с тютюн и бавно и обстоятелствено я запали. Арнд пък си взе пура.

— Тъй! — обади се Вундерлих. — Дотук приключението страшно ми харесва. Сега може да продължава и по-нататък. Всичко ли смятате да разкажете на кръчмаря?

— Само най-необходимото. Всъщност искам да получа от него важни сведения.

— Наистина ли мислите, че може да ви бъде полезен?

— Да, мисля. Не си ли спомняте какво ви казах снощи? Че нашият общ приятел Едуард Хаузер е бил изигран от някакъв непознат, който сигурно му е поставил тази клопка тук, в „Златния вол“? Навярно съдържателят е видял двамата да разговарят, може и да ги е наблюдавал по-дълго, не е изключено да си спомни за онзи негодник и да…

— Мътните го взели! — намеси се лесничеят. — И ето че кучето поема вече по следата! Естествено! Наистина сте голям хитрец, господин братовчеде. — При тези думи той се почеса зад ухото и продължи: — Колкото и да е близка до ума тази мисъл, трябва да си призная, че нямаше да ми хрумне, макар да съм учил как се проследява диря.

В същия миг разговорът между двамата беше прекъснат. Най-напред кръчмарят донесе грога за Вундерлих, а веднага след това сервира и кафето на Арнд. После, без да ги пита, се настани на масата им. Лесничеят седна по-удобно на стола си и с доволното изражение на човек, който след последния звънец в театъра с нетърпение очаква започването на някоя интересна пиеса, Арнд се обърна към съдържателя с думите:

— Значи до ушите ви е стигнал слухът, че Горския призрак е бил заловен и отведен в затвора, така ли?

— Да, така е. Хората разправят, че бил някакъв младеж от Хоентал, син на много свестни тъкачи.

— И по-нататък?

— Ах, това е нечувана история! В цялата работа било забъркано и някакво момиче. То било стреляло по един от преследвачите на престъпника.

— Е — отвърна Арнд най-невъзмутимо, — струва ми се, че понякога хората си приказват съвсем безотговорно. Ще ви открия истината. Но добре запомнете, драги, онова, което чуете сега от мен, на първо време ще си остане между нас! Дяволите ще ви вземат, ако се изпуснете пред някого!

— Господине, как бих могъл! Давам ви думата си, че ще си държа устата затворена!

— Да приемем, че ще е така — кимна Арнд. — Впрочем, още от първата ни среща знаете, че ви имам доверие. А сега внимавайте! Младият човек, когото са арестували като Горския призрак, е невинен!

— Охо!

— Гарантирам за него, а вие знаете кой съм аз. Той е мой помощник.

— Ваш помощник ли?

— Ами да, той ми помага при издирването и разкриването на Горския призрак.

— Мътните го взели! Е, как тогава са го тикнали в затвора?

— Сега-засега е само в предварителния арест, господин съдържателю. Това все още съвсем не е като да си затворник с присъда.

— И все пак! Необходима е голяма доза глупащина, за да постъпят така с невинен човек.

— Просто са се заблудили. Ами ако тази заблуда е била старателно подготвена от врагове на младия човек?

— Това би било безподобна подлост. Мерзавците, надробили тази каша, би трябвало да бъдат…

— … заловени и самите те тикнати в затвора. Нали? Е, виждате ли, точно това искам да направя. Искам да спипам онзи негодник и тъкмо за тази цел се нуждая от помощта ви, господин съдържателю.

— От моята помощ? Господине, с удоволствие се поставям на ваше разположение. Какво ще трябва да направя?

— Да ми опишете човека, който тук, в „Златния вол“, е оплел в мрежите си един нищо неподозиращ младеж на име Едуард Хаузер от Хоентал, който попаднал в поставения му капан вместо истинския Горски призрак.

Арнд изговаряше всяка дума бавно и подчертано внимателно. Беше толкова спокоен, сякаш ставаше въпрос за някаква все пак важна, но съвсем обичайна сделка. Но затова пък Вундерлих бе обзет от такова силно вълнение и въодушевление, че, кажи-речи, остави лулата си да угасне. Най-съсредоточено наблюдаваше кръчмаря, който пък от изненада зяпна с уста и доста време забрави да я затвори.

Ето как за десетина секунди в стаята се възцари мъртвешка тишина, докато Арнд най-сетне сложи край както на слисаното мълчание на кръчмаря, тъй и на особеното желание на лесничея безмълвно да наблюдава и изучава физиономията на събеседника му.

— Е? — подкани го той. — Какво става? Спомняте ли си за въпросния човек? Той е негодникът, когото търся.

Най-сетне съдържателят затвори уста, но после веднага пак я отвори, дълбоко въздъхна и каза:

— Де да знаех! — бяха първите му думи.

Изразът на напрежение изчезна от лицето на Арнд. Той разбра, че посещението му в странноприемницата няма да е напразно.

— Искате да кажете, че си спомняте онази случка, така ли? — все пак попита той, за да е по-сигурен.

— Спомням си я и още как! Че нали беше едва вчера, в сряда преди обяд. Тук, в това помещение влезе слабичък младеж, който преди няколко дни вече беше идвал при мен. Тогава той поиска да му донеса мастило, перо и хартия, за да напише някакво писмо.

— Точно така — кимна Арнд, — това е бил Хаузер. И по-нататък?

— Едва се беше настанил на една маса до прозореца и си беше поръчал кафе, когато влезе още един посетител, когото не познавах.

— Как изглеждаше?

— По-полека, по-полека, господине! Всичко поред! Работата е достатъчно важна, за да бъде обсъдена обстойно и внимателно. И така — непознатият! Беше среден на ръст, добре охранен, много прилично облечен, имаше гъста брада и носеше големи очила. На един от месестите му пръсти на дясната ръка забелязах великолепен пръстен, чудесна изработка на златарското изкуство с блестящ зелен скъпоценен камък. Накратко казано, той правеше впечатление на човек, с когото си заслужава да си разменят кесиите дори и хора като нас.

— Моля ви — прекъсна Арнд словоизлиянията на кръчмаря, — само още един въпрос! Струва ми се, че лека-полека във вашата професия човек придобива навика и способността да преценява хората по тяхната външност. Та той порядъчна личност ли беше, или мошеник? Приблизително с какво може да се занимава? Образован ли е, или не? Е, и така нататък!

— Прав сте, наистина съм придобил такъв навик и трябва да ви кажа, че след време не веднъж и дваж съм установявал колко вярна е била тази преценка. Та непознатият ми приличаше на търговец на зърно или на добитък. Съвсем определено нямаше кой знае какво образование, но затова пък несъмнено имаше добър търговски нюх. И макар да не правеше впечатление на мошеник, смятам, че в случаите, когато си заслужава, съвестта му като нищо е готова на компромиси.

— Хич не е малко това, дето сте го забелязали — похвали го Арнд. — Сведенията ви са изключително ценни за мен, господин съдържателю, и аз ще…

— Почакайте, почакайте! — припряно извика другият, прекъсвайки го. — Най-важното тепърва следва. Ще има да се чудите, господине. Само слушайте по-нататък!… И така, човекът седна ей тук, до прозореца, и си поръча бира. Никак не беше разговорчив и аз го оставих на мира. Но той продължи да занимава мислите ми, защото малко преди това го видях на ъгъла на улицата да разговаря с един от най-известните мъже в областта, а именно с младия Зайделман от Хоентал, когото тук всеки познава.

— Аха! — кимна Арнд. — Знам го! И аз познавам Зайделманови.

— Толкова по-добре. Тогава мога да си спестя някои думи. И така, беше Фриц Зайделман. Двамата се поздравиха зарадвано, но с учудени физиономии, като двама души, които след доста време случайно се срещат на улицата. Зайделман се държеше доста свойски, а пък после моят слуга, който случайно минавал покрай тях и доловил някоя и друга дума, ми разказа, че ухиленият до уши Зайделман поздравил дебелия, наричайки го своя приятел Михаловски.

— Ето на, имаме вече дори и името му! Чудесно! Знаете ли и още нещо?

— Ами да! Историята продължава.

След това кръчмарят разказа как Михаловски и Едуард завързали разговор. Собственикът на странноприемницата не забрави да спомене, че много се учудил на един въпрос на непознатия относно Хоентал, защото този човек току-що твърде свойски приказвал с един жител на селото, а именно със Зайделман.

Лесничеят слушаше напрегнато и на всичко се усмихваше, а Арнд само кимаше. Картината, която си беше създал за цялата тъмна история, довела в крайна сметка до арестуването на младия Хаузер, се попълваше все повече и повече и ставаше все по-ясна. Всичко в нея, изглежда, си пасваше съвсем точно. Само в края на разказа на кръчмаря оставаше открит един съществен въпрос.

— И тъй, непознатият искаше да отиде до Хоентал — подхвърли той, — и младият човек, значи Едуард Хаузер, се съгласи да му покаже пътя. Но от тази работа очевидно нищо не е излязло. Както вече споменах, по едно време оставих двамата сами в помещението, защото си имах по-важни неща за вършене, отколкото да слушам някакъв разговор, на който естествено не придавах ни най-малко значение. А когато по-късно отново влязох в помещението за посетители, момчето вече беше изчезнало, а дебелакът плати и неговата сметка. Значи не са тръгнали заедно за селото и аз не знам какво е станало по-нататък.

Това беше откритият въпрос, нещо като подводен риф, преодолян от детектива веднага с лекота. Той се усмихна и каза:

— Но аз знам — след което разказа, че непознатият дал на неопитния и наивен младеж някакви уж много важни и тайни документи, за да ги пренесе през границата до Брайтенау, като му е надрънкал какво ли не и на всичко отгоре се позовал на него, Арнд, братовчеда на лесничея Вундерлих.

— В момента и аз не мога да си обясня как тази банда (защото тези хора са в явна връзка помежду си и преследват една и съща цел), е разкрила връзките ми с младия Хаузер, но скоро ще разбера и ще подрежа крилцата на цялата шайка — заплашително каза Арнд, обзет от истински гняв. — И тъй, Едуард действително е стигнал до границата през нощта и е бил заловен, заловен от хора, които са му направили там засада, защото предварително са знаели, че ще мине оттам. И изобщо са знаели повече от нищо неподозиращия младеж.

След тези думи той разказа за дантелите и с абсолютна сигурност заяви, че са били тайно зашити под подплатата на палтото на младия човек, за да минат като контрабандна стока и така да го погубят. Във връзка с това детективът спомена накрая и за съдбоносното писмо до Щраух с подписа на Горския призрак. Необходимо беше само още едно кратко обяснение защо и как Едуард се е решил на подобна глупава стъпка и кръчмарят знаеше вече всичко. А и Вундерлих беше най-после достатъчно добре осведомен.

Излишно е да се казва, че и двамата веднага дадоха шумен израз на голямото си възмущение от толкова много подлост и коварство. Съдържателят така се разпали, че изобщо забрави да попита какво е станало с момичето, което също бе заплетено в тази история и уж стреляло по един от преследвачите на Горския призрак. Той се впусна в лют и гневен, но добронамерен и впрочем съвсем безполезен спор с Вундерлих и в същия момент Арнд реши да се възползва от случая и да остави двамата сами да бистрят нещата.

— Господа — каза той, — онова, което все още има да се допълни и обясни, можете да направите и без мен. Междувременно имам да свърша една важна работа.

С тези думи той стана от мястото си и си взе шапката и палтото.

— Господин братовчеде — обърна се после към лесничея, — чакайте ме тук и в това време изпийте за мое здраве още един грог или пък два! Надявам се след около час пак да съм тук!

Набързо отхвърли няколко възражения и изчезна през вратата. Искаше час по-скоро да посети криминалната полиция и да поговори с комисаря, който се занимаваше със случая на Едуард и Ангелика Хофман.

След излизането му двамата, останали сами в голямото помещение на „Златния вол“, продължиха тихия си поверителен разговор.

— Моите уважения! Това се казва мъж на място! — така даде израз на небивалото си възхищение от Арнд доблестният кръчмар.

— Да, мъж и половина! — кимна лесничеят и се почувства толкова силно поласкан, сякаш похвалата се отнасяше до него самия.

— И този човек наистина ли ви е братовчед?

— Ами че разбира се, нали сам чухте.

— И как се казва служебният пост, дето го заема? Сигурно не е само някой най-обикновен детектив, нито пък криминален инспектор, нали?

Ето че съвсем неочаквано Вундерлих се озова натясно, защото може би съдържателят на „Златния вол“ беше по-добре информиран за професията и положението на мнимия му роднина от самия него. Но лесничеят не се остави да бъде поставен в затруднение. Съзнателно или подсъзнателно му мина през ума, че с добре развита ловджийска фантазия човек може да се оправи по целия свят. И така той смело започна да лъготи.

— Какво си мислите, драги мой! Детектив? Смешно! Криминален инспектор? Вятър! Директор е, ви казвам, дори генерален директор!

Кръчмарят се стъписа. Генерален директор? Че такова нещо изобщо нямаше в криминалната полиция.

— Не го разбирам — откровено си призна той.

— Е, да, драги, не всеки може да го разбере. И аз самият едва се оправям в тези неща. Но щом като веднъж имаш такива роднини, длъжен си да се опиташ мислено да проникнеш и в най-сложните въпроси.

Тъй продължиха да разговарят в същия стил и когато доблестният лесничей Вундерлих стигна вече до третия си грог, приказките му станаха още по-неясни. Ловджийската му фантазия се развихри дотам, че най-сетне леко вкиснатият и засегнат съдържател на „Златния вол“ махна с ръка и каза:

— Хайде, стига толкова, господин лесничей! Не обичам да ме правят на глупак!

В същото време Арнд седеше в стаята на криминалния комисар, който отначало го посрещна резервирано и хладно, но след като посетителят му представи служебната си легитимация и пълномощията си, стана извънредно любезен и приветлив.

— Моля да ми изложите по каква работа идвате при мен, господин Арнд.

— Става въпрос за младото момиче и особено за младежа, които са задържани през нощта в Хоентал.

— Досещах се, че ще е заради тях — кимна комисарят. — По-настоящем този случай е най-важното нещо, с което се занимаваме тук. Вие познавате и двамата, така ли?

— Отскоро, но затова пък ги познавам много добре.

— А имената им, семействата, начина на живот и конкретните обстоятелства по време на задържането им?

— Посветен съм във всичко.

— А знаете ли също, че арестуваният младеж е под силното подозрение, че е Горския призрак?

— И това ми е известно. Но е голяма заблуда!

— Така ли мислите, господине? Е, всичко предстои тепърва да се докаже. Една задача, която не ми се вижда толкова лесна, макар и на самия мен да не ми се вярва кой знае колко, че сме спипали истинския Горски призрак.

— О, веднага мога да ви дам едно доказателство! Не е възможно Едуард Хаузер да е Горския призрак по простата причина, че е моята дясна ръка.

— Какво? Младият Хаузер е вашата дясна ръка?!

— Разбира се. От няколко дни съм в този край, защото много ми се иска да открия и да заловя тайнствения Горски призрак. За целта ми беше необходимо да си осигуря помощта на някой от местните жители. Известни особени обстоятелства ме насочиха към Едуард Хаузер. Съвсем неусетно за него го подложих на проверка, установих, че е почтен и свестен младеж и… е, и го направих свой помощник.

— А ето че сега, кажи-речи, във ваше присъствие го арестуват с подозрението, че е Горския призрак! Наистина е забавно!

— На мен никак не ми се струва толкова забавно — сериозно отвърна Арнд. — Напротив, жал ми е за Хаузер и затова дойдох при вас. Той е невинен и искам да издействам освобождението му. За целта мога да ви бъда полезен с най-различни сведения и наблюдения и се надявам така да стигнем до напълно задоволителен резултат. Мога ли да попитам дали имахте вече някакви подозрения относно Хаузер? Самият вие смятахте ли го за Горския призрак?

— Не. Само до преди ден-два нито бях виждал този младеж, нито бях чувал за него.

— Значи някоя трета страна ви е насочила вниманието към него, така ли?

— Да.

— И кой го направи?

— Фриц Зайделман, синът на търговеца от Хоентал. Той дойде при мен и ми показа едно писмо, което Хаузер изпратил до един от местните търговци на име Щраух, като го подписал с „Горския призрак“.

— Знам за това писмо.

— Така ли? Това е важно. Как узнахте за него?

— Хаузер сам ми каза за писмото. В своята смайваща наивност отначало смятал глупавия си номер за чудесно хрумване, но после все пак го обзело безпокойство, че така може да си навлече големи неприятности.

— Хмм! Както виждате, неприятностите никак не закъсняха.

— И аз от това се опасявах. Дано властите не придадат на писмото кой знае каква тежест.

— След като се изясни истинското положение на нещата, сигурно няма, макар само по себе си писмото да е безспорно доказателство за едно незаконно и наказуемо действие. Разбирате ме, нали?

— Напълно. И все пак трябва да се вземе предвид, че Хаузер е написал тези опасни редове, обзет от известен страх за своята любима!

— Знам. Баща му ми разказа някои неща, а и после, докато пътувах заедно с двойката за града, двамата млади ме запознаха с доста подробности. Така лека-полека все повече се убеждавах, че Едуард Хаузер…

— … е невинен и почтен младеж — допълни Арнд.

— Сигурно — призна комисарят, — но тъй като веднъж следствието е започнало, трябва да бъде доведено до край. Можем да освободим младия Хаузер едва след като получим достатъчно доказателства за неговата невинност. Вие в състояние ли сте да ги дадете?

— Да, господин комисар.

След тези думи Арнд най-подробно описа наблюденията си през онази нощ в дома на Зайделманови, които беше направил от покрива на ниската складова постройка. Но за лъскавото бижу си замълча.

С най-голямо напрежение комисарят следеше разказа му.

— Вашите изводи и догадки ми се струват толкова естествени и логични, че, кажи-речи, съм склонен да се присъединя към тях — каза той накрая, без да попита защо през онази вечер Арнд тайно се е промъкнал в двора на Зайделманови, — но — продължи той — между дантели и дантели може да има разлика.

— Може — кимна Арнд, — но в дадения случай сигурно става въпрос за черни дантели с фино изработени фигурки на полумесеци и точки между линии, пресичащи се под прав ъгъл. Вярно ли е, господин комисар?

— Наистина, вярно е!

— Знаех си — продължи детективът. — Предполагам, че разполагате с дантелите, намерени у младия Хаузер. В единия си край те непременно ще паснат съвсем точно с парчето, от което са били отрязани. А то трябва да се потърси у Зайделманови. И още нещо: вярвате ли, че Фриц Зайделман си е губил времето да търси конци в дома на Хаузерови, за да зашие дантелите под подплатата на палтото?

— В никакъв случай. Ако предположим, че догадките ви са верни, той е взел от къщи и иглата, и конците.

— Как извадихте дантелата от палтото? — осведоми се детективът.

— С джобното си ножче срязах подплатата.

— Много добре! Значи шевът е останал непокътнат?

— Напълно! И лесно ще се разбере дали първоначалният шев е разпран от чужда ръка и дали после отново е бил зашит със съвсем друг конец. Нека проверим веднага! Палтото на Хаузер виси в съседната стая.

Полицейският служител излезе, но скоро се върна с дрехата и я разпростря върху масата.

Арнд внимателно огледа подплатата.

— Предположението ми е вярно — каза той най-накрая. — Шивачът е работил с тънък копринен конец, а ето тук долу виждате мястото, където подплатата е била разпрана, а после отново зашита с едри, припряно направени бодове, и то със съвсем друг, по-дебел конец.

— Ще трябва да потърсим у Зайделманови такива конци — кимна комисарят. — Ако всичко това излезе вярно, значи си имаме работа с такава подлост и мерзост, каквито не съм срещал, откакто съм на служба в полицията.

— И които ни позволяват да направим и други изводи — сухо добави Арнд.

— Какви?

— Защо Зайделманови ще полагат чак такива усилия, за да лепнат върху Едуард тъмното петно, че той е Горския призрак? — отвърна Арнд на въпроса с въпрос.

— Според мен от омраза, от жажда за отмъщение, господин Арнд.

Детективът се усмихна. В този момент почувства превъзходството си над комисаря, защото всъщност наистина знаеше повече от него.

— Добре, нека речем, че е за отмъщение! Но тази жажда за отмъщение е придобила вече такива измерения, които надхвърлят всякакви граници. Сам знаете, господин комисар, че тук в града младият Хаузер е получил от някакъв непознат уж много важни документи, които е трябвало тайно да пренесе през границата, нали?

— Естествено, че го знам. Тези документи са у мен и след като ги прегледах, мога да заявя, че…

— Е?

— … че са без каквото и да било значение. С изключение на едно коварно измъдрено писмо, с което навярно са подлъгали Хаузер, те представляват само набързо нахвърляни безсмислици. Между тях се намират и няколко съвсем празни листа.

Арнд отново се усмихна.

— Виждате ли, господин комисар, точно това очаквах да чуя. Хаузер е бил жестоко измамен.

Комисарят кимна бавно и замислено.

— Само се пита от кого?

— Мога да ви осведомя. Човекът се нарича Михаловски. Полицейският служител скочи на крака, сякаш бе изхвърлен от пружина.

— Какво казахте?

— Въпросното лице се нарича Михаловски.

— Вие знаете името на измамника?

— На първо време само името, но не и нещо друго. Обаче разполагам с описанието на това лице и се надявам да попадна на следите на негодника, който едва ли е смятал за възможно да бъде разкрит, иначе щеше да внимава повече и щеше да направи всичко необходимо онова фалшиво измамническо писмо никога да не попада в ръцете на полицията. Впрочем той е близък познат и приятел на семейство Зайделман.

Комисарят подсвирна през зъби.

— Аха, оттам ли духа вятърът?… Господин Арнд, ще трябва да ми разкажете всичко най-подробно.

И Арнд му разказа, разказа му случилото се толкова убедително, че накрая полицейският служител му стисна ръката с думите:

— Оказахте ни голяма услуга, господин… колега. Постепенно започнах да виждам нещата по-ясно. Младият Хаузер няма да остане дълго в предварителния арест. Неговият случай е вече, кажи-речи, разрешен, само… не знам дали се досещате какво още липсва.

— Все още липсват доказателства за вината на другата страна. Ще направя всичко, което е по силите ми. Ще се помъча да издиря господин Михаловски.

— Същото ще опитаме и ние по служебен път. Струва ми се, колега, че по този случай сигурно това не ни е последният разговор.

— Винаги съм на ваше разположение, господин комисар.

— А къде мога да ви намеря?

— Живея в Хоентал, тоест извън селото, при лесничея Вундерлих.

Двамата се разделиха. Арнд отново се върна в странноприемницата „Златния вол“. Там го очакваше голяма изненада. Съдържателят беше сам в помещението за посетители. Лесничеят никъде не се виждаше.

— Отиде ли си? — учуди се Арнд. — Защо?

Той се ядоса малко на своеволието на своя придружител, но след краткото обяснение на кръчмаря веднага промени мнението си за постъпката на Вундерлих.

— Господине, по време на отсъствието ви се случи нещо извънредно важно — гласеше отговорът. — Представете си само! Както си седяхме тук и господин лесничеят пиеше вече третия грог и си бъбрехме за най-различни неща, изведнъж Вундерлих забеляза, че липсва кесията му с тютюна. Каза ми, че може би я е забравил в шейната, и излезе навън, за да провери. В туй време погледнах през прозореца, но ненадейно вратата се отвори и на прага се появи нов посетител. Човекът изобщо не седна, а както си беше прав, изпи една ракия. Уж някак си между другото завърза разговор и се опита да го насочи към Зайделманови. Това ми направи впечатление. Зайделманови… Хоентал… събитията през изминалата нощ… всичко това не ми излизаше от главата. Затова огледах непознатия малко по-подробно и представяте ли си какво открих? На ръката, която просто пред очите ми взе чашата с ракия, блестеше пръстен. Веднага го познах. Светкавично ми мина през главата мисълта: „Та това е пръстенът, който Михаловски носеше вчера!“ Този искрящ зелен камък! За миг-два бях доста объркан, но бързо се окопитих и внимателно сравних фигурата на непознатия с външността на Михаловски. Имаше среден ръст, беше добре охранен, прилично облечен. Всичко съвпадаше! Липсваха само големите очила и брадата. И аз не бях много сигурен какво Да мисля. Тогава погледът ми пак падна върху месестите пръсти и пръстена. „Наистина — казах си аз, — това е само Михаловски!“ А когато човекът плати и излезе, по походката и стойката му разбрах, че не съм се излъгал. Можете да си представите, че веднага в главата ми се породиха какви ли не планове. И тъкмо тогава Вундерлих се вмъкна в помещението през задната врата. Беше намерил кесията с тютюна си и подсмихвайки се, ми я показа. Но аз не й обърнах никакво внимание. „Оставете сега това! — махнах с ръка. — Трябва да обсъдим нещо далеч по-важно. Току-що Михаловски беше тук. Погледнете навън… виждате ли… ей там, пресича улицата! Бързо, проследете го незабелязано! Той не ви познава, тъй че можете тайно да го наблюдавате. Помъчете се да установите къде ще отиде!“ Лесничеят светкавично облече палтото си, сложи си шапката и изхвръкна през вратата. Дано ме е разбрал правилно! Не ни остана никакво време за повече обяснения. Във всеки случай го пуснах по следата и сега ще трябва само да изчакаме да видим какво ще стане.

— Много добре сте постъпили! — подсмихна се Арнд. — Ако Вундерлих поне донейде хитро подхване нещата, ще разкрием триковете на Михаловски.

Изненадващата вест развълнува толкова силно детектива, който иначе не губеше тъй лесно самообладание, че не го свърташе повече на едно място, а дълбоко замислен, с ръце на гърба, закрачи нагоре-надолу из помещението. Какви ли не мисли му минаваха през главата! Кръчмарят го гледаше мълчаливо. Не смееше да се обади, за да не го смути.

Но ето че след малко изведнъж тишината бе нарушена от силния му вик:

— Вундерлих се връща!

И действително вратата се отвори и лесничеят прекрачи прага й. Лицето му сияеше.

— Здравейте, господин братовчеде! — засмя се той. — Долагам, че се връщам от лов. Успех по целия фронт. Лисичата дупка е открита.

— Наистина ли? Намерили сте жилището на господин Михаловски?

— Точно така, господин братовчеде. Беше въпрос на чест. Взех тайно да се промъквам подир него и не го изпуснах от очи, докато минахме по две, три, четири улици и така чак до Зайлерщрасе. Там той свърна под широкия сводест вход за коли на къщата, която е позната на хората под името „При синята звезда“ заради известната дрогерия. Прекоси двора и хлътна в задната постройка. Изчаках известно време, но Михаловски не се появи. „Дали живее тук?“ — помислих си аз. Най-накрая влязох в дрогерията й си купих прах срещу паразити.

— За кучето е — казах на дрогериста. — Животното има бълхи.

Тъй се заговорихме и едва най-накрая, ей тъй, като че между другото, му зададох най-важния за мен въпрос:

— Току-що видях един господин, когото познавам по име от Хоентал, да влиза в двора през входа за коли. Ако правилно си спомням, той е приятел на търговеца Зайделман и…

Нямаше нужда да продължавам. Дрогеристът веднага ме прекъсна:

— Аха, имате предвид господин Михаловски ли?

— Точно така. Да не би да живее в тази къща?

— Понастоящем отново е дошъл тук. Сигурно знаете, че постоянното му местожителство е отвъд границата, но често идва в града по работа и редовно отсяда при вдовицата Хемпел в задната постройка.

— Аха, значи от време на време остава тук за по-дълго, така ли?

— Идва по три или четири пъти в годината, все за една седмица или и за малко повече. Доколкото знам, той е търговец на едро на прежда и всякакви платове.

— Тъй, тъй — казах аз. — Това не го знам, а и не ме засяга. Попитах само защото съм го виждал в Хоентал заедно със Зайделманови и съм чувал, че е някой си господин Михаловски.

Е, вече знаех достатъчно, заплатих праха срещу паразити за кучето, което, надявам се, няма да ми се разсърди за съвсем несправедливото оклеветяване, прибрах кесийката в джоба си и си тръгнах. Ето ме сега пак тук на ваше разположение, господин братовчеде. Напълно честно си заслужих трите чаши грог, нали?

— И трите, драги ми Вундерлих! Не мога да не ви похваля. Струва ми се, че сте сбъркали професията си. Във ваше лице светът е загубил един истински детектив.

В резултат на успеха, постигнат толкова неочаквано от доблестния лесничей, Арнд веднага повторно отиде в полицията и съобщи на комисаря, че е открил жилището на Михаловски. Естествено полицейският служител бе радостно изненадан, макар всъщност тайничко малко да завиждаше на детектива. Много му се искаше тази немалка сполука да беше записал на сметката на своите хора, но все пак ставаше дума за общо дело, а в случая това беше решителен принос именно за него.

Още почти цял час Арнд и комисарят обсъждаха по-нататъшните си стъпки. Отново стана дума и за дантелите, които според сведенията на Арнд бяха Зайделманови.

— Ще наредя да отидат да ги потърсят — заяви комисарят. Но Арнд се противопостави.

— Сега-засега не ви съветвам да го правите. Така Зайделманови незабавно ще разберат, че коварните им кроежи са разкрити, ще уведомят своя съучастник Михаловски и всячески ще затруднят нашите по-нататъшни издирвания.

За комисаря всичко беше съвсем ясно. Той обеща на първо време, може би още няколко дни, да изчака с тази работа. Впрочем той увери Арнд, че доколкото е възможно, ще облекчи положението на младия Хаузер, а също и на Ангелика Хофман. Било само въпрос на време, и то на кратко време, докато освободят от ареста най-напред Едуард, а после сигурно и момичето.

Сега-засега детективът си беше свършил работата в града. В двора на „Златния вол“ отново се качиха в шейната и развеселени поеха обратно към лесничейството сред хоенталската гора. По пътя, въпреки отличното си настроение, Вундерлих пак намери за какво недоволно да мърмори.

— Господин братовчеде, хубава каша ми надробихте с вашата потайност — каза той, уж доста кисело, но всъщност като скришом се подсмихваше.

— И каква е тази каша? — попита Арнд.

— Та нали за пред хората сме братовчеди?

— Ами да, разбира се. Нима в „Златния вол“ не се държах като такъв?

— Така беше, ала сте ме посветили съвсем бегло в намеренията си, както и в подробностите на вашия живот. И ето на, онзи кръчмар, проклетият му отровител, взе да ме разпитва за професията на моя братовчед. А при това този тип отдавна знае за вас повече от мен, тъй че ме постави в голямо затруднение. Не, не се смейте, драги! Не беше особено мило от ваша страна!

— Какво ще рече „не беше особено мило“? — опита се Арнд да успокои стария. — Та нали нямаше как преждевременно да разкрия всичките си карти.

Той не каза нищо повече, а с многозначително кимване на глава по посока на Кристиян, ратая, му даде да разбере, че кочияшът не бива да чуе нито че Арнд е детектив, нито че става дума за преследването на Горския призрак.

Лесничеят веднага се съобрази с този знак. Само махна с ръка, но после приближи глава до ухото на Арнд и му прошепна:

— А какво ще правим сега с истинския Горски призрак? Отговорът беше също така предпазлив и тих:

— Ще го заловим в близките дни, може би още днес или утре.

— Иха-а! Искам и аз да участвам!

— Нали вече се уговорихме. Ще дойдете с мен. Имате ли време тази вечер?

— За такова нещо — винаги!

— Е, тогава още днес ще преживеете нещо интересно, защото имам среща с Горския призрак. Вие ще ме придружавате.