Градът на тайните

Девета глава

Дожът прави знак на стражите си да приближат към двойката.

— Обърнете се и напуснете през вратите, през които сте влезли — нарежда той.

Ако намерението му е да унижи някого с тези думи, успява само наполовина. Лицето на жената трепва, но мъжът продължава да стои гордо изправен.

— Имаме толкова право да сме тук, колкото и всяко друго семейство от провинцията — отвръща той. — Дойдохме именно за да упражним това свое право.

През залата се разнася ахване.

— Нямате никакви права за упражняване — възразява дожът. — Това е частно събиране и вие не сте поканени. Как се осмелявате да идвате?

Двамата нямат шанс да му отговорят. Дожът вдига ръка, здрава и твърда — същата ръка, която съм държала, за да я спра да се мята и да удря. Стражите хващат двойката и я повличат към вратата. Жената пищи, а мъжът високо изръмжава:

— Няма да обиждате фамилното ми име. Де Ферара няма да бъдат унижавани.

— Стига. Достатъчно, Юлиус — казва жена му. Лицето й се гърчи от някаква вътрешна болка.

Стражите ги пускат и двамата заедно тръгват към вратата. Жената се опитва да хване мъжа си за ръка, но той я отблъсква.

Вратите се затръшват. Моментът приключва и музиката зазвучава отново. Дожът се връща сред тълпата, наложил волята си, следва го кортеж от млади господа с мрачни лица. Моля се да не тръгне към мен. Последния път, в който се срещнахме, бях в облекло на послушница, а докато говореше, той беше със замъглено съзнание, но въпреки това погледът му беше забит директно в мен.

„Аз съм слаб човек. Слаб и безволев. Никой във Венеция не бива да разбира от какво страдам.“

Думите, произнесени от него през оня ден в манастира, сега придобиват нов смисъл за мен. Ако Венеция знаеше онова, което знаех аз, дали хората й щяха да продължат да му засвидетелстват подобна лоялност?

Мислите ми трябва да са изписани върху лицето ми, защото жената в зелената рокля, която срещнах по-рано, ме хваща за ръката и ме дръпва в своя кръг.

— О, скъпа, недей да изглеждаш толкова поразена! — възкликва тя.

Усмихвам й се с благодарност.

— Знаеш ли за какво беше всичко това? — вдига вежди една дама с пера в косата.

— Не — признавам. — Нямам представа.

Жената се засмива; мисля, че е доволна от факта, че пред нея стои новачка, която да обучи.

— Това беше семейство Ферара — Юлиус и Грация — обяснява жената в зелено. — От дълги години са в горчива разпра с дожа и семейството му. — Тя игриво ме потупва по ръката. — Как е възможно да живееш във Венеция и да не знаеш за това?

— Аз… отсъствах — отвръщам.

— Може би си била твърде млада, когато всичко е започнало. Минаха десет години. Дожът екзекутира единствения син на Ферара, Карло, когато беше само един млад адвокат — продължава развълнуваната дама. — Както се оказа, по обвинение в конспирация — тя млъква, за да се прекръсти, пълната й ръка се движи рязко пред пищния бюст.

Жената с перата продължава:

— Юлиус избра единственото отмъщение, което можеше. Хората му убиха Роберто, синът на дожа. Това момче беше толкова високо и красиво! И само на единадесет.

Докато говори, очите й проблясват, но не от сълзи. В тях преливат истории, произход, приказки, причини, разкази за разчистване на стари сметки.

— О, да, това беше такова ужасно нещо! — възкликва жената в зелената рокля. — Най-благородните сред нас винаги са онези, които са в най-голяма опасност, нали така казват хората? — Жените кимат и тя въздъхва. — Но младите мъже винаги са повод за такова притеснение. Толкова преизпълнени със страст и принципи.

— Аз винаги съветвам моето момче да не взема живота прекалено насериозно — вметва друга. — Преглъщай нещата с щипка сол, така казвам. За Бога, та ние имаме толкова много неща, за които да се притесняваме — с тези турци и пирати, които съсипват бизнеса на мъжа ми. Честна дума, напоследък не мога да си позволя да обличам дъщерите си в коприна.

Всички се смеят. Едрата жена е отрупана със злато, зелената й рокля е опъната на огромния бюст подобно на платно сатен. Приисква ми се Аналена да можеше да види всичко това или поне да можех да й разкажа всичко. Искам да седна в нишата пред прозореца на нашата килия, където белите перденца танцуват на вятъра, и да видя как очите й се разширяват от изумление.

Смехът на жените отслабва, очите им се втренчват зад гърба ми. Обръщам се и виждам един красив паж, облечен в зелено-червена ливрея. До него са дожът и изящно облечена жена, за която допускам, че е съпругата му. На ушите и шията й блестят скъпоценни камъни.

Пажът ме посочва с превзет жест и аз пристъпвам напред.

— Ваша светлост — обръща се той към дожа, — да ви представя Лаура, най-малката дъщеря на Антонио дела Скала.

— А, да — казва дожът. Гледа право в мен.

Дишането ми загубва обичайния си ритъм и докато се снижавам в непохватен реверанс, измърморвам със заекване:

— Ваша светлост.

Нищо в погледа му не издава, че ме е разпознал. Жена му ме оглежда с изпитателна усмивка.

— Гледай Винченцо да се отнася както трябва с теб — заръчва ми тя.

Преместват се при други гости, всичките зажаднели да целунат пръстена на дожа, да стиснат ръката му или да чуят поне една дума от устата на най-могъщия мъж във Венеция.

Отстранявам се от пътя на една танцуваща двойка, прекалено погълнати един от друг, за да ме забележат. Докато профучават край мен, полите на момичето се удрят в моите. Из цялата бална зала се носят двойки в такт с музиката. Удивена съм от факта, че ръцете съвсем открито се плъзгат по телата, бузите са притиснати една в друга.

През залата се втурва млада жена със светнало лице. Има нещо познато в нея: много е хубава, с високи скули, изящна шия. Роклята й е кремава, обсипана с кристали, раменете й са голи, по тях са разпилени единствено черните й къдрици. Усещам познатия вкус на целувки в устата си. Познавам я, наистина — нея, както и баба й, с нейните sospiri di monaca. Последния път, в който бях видяла Паулина, тя беше мека и закръглена. Малкото момиченце със страни като ябълки е заместено от тази пораснала, стройна като върба жена.

— Здравей, здравей, сладка Лаура! — възкликва тя и бързо ме целува по двете бузи. Прегръща ме силно и първо ми се приисква да се засмея, после да заплача. Защото тя беше и е моя приятелка.

— Колко години минаха? — пита. — Колко години, откакто не съм те виждала? Четири?

— Шест — отвръщам. — Красива си.

— Но не толкова, колкото теб! — отвръща Паулина. — Знаеш ли, че всички мъже вече говорят за теб. Да не си флиртувала?

Изчервявам се.

— Аз…

— Разбирам — смее се Паулина и закачливо размахва пръст през лицето ми. — Дори можеш да накараш рози да разцъфтят върху страните ти по желание. Също като сестра ти. — Думите излизат от устата й и сякаш се удрят в земята така тежко, както статуята във фоайето. Усмивката й изчезва. — Много съжалявам.

— Няма нищо — отвръщам бързо, обзета от отчаяно желание да сменя темата. — Ти как си? Как е баба ти?

— О, баба умря преди три години! — казва Паулина. — Писах ти, за да ти съобщя новината, но ти така и не ми отговори. Всички си мислехме, че в крайна сметка сигурно си се обърнала към Бога.

Спомням си игуменката, държаща листите пергамент над пламъка на свещта. Писмото на Паулина трябва да е било сред тях.

— Непрекъснато ти пишех — казвам. — През първите две години. Понякога — всеки ден. Но цензурата беше много строга.

Паулина стисва ръката ми.

— Омъжена ли си? — питам я.

Тя срамежливо се усмихва.

— Още не — снижава глас. — Не мога да говоря тук, но обещавам, че ще ти кажа. И така, как беше в манастира? Чувала съм, че там се организират декадентски партита и че е посещаван от мъже, а също и че луди монахини си показват задниците през прозорците, за да ги видят минувачите.

Смехът й се разнася из залата, привлича вниманието, но не ме е грижа — аз също се смея.

— Не и в онзи, в който бях аз — усмихвам се.

— Разбирам — сериозно кимва Паулина, но очите й танцуват закачливо. — Вярно ли е, че ви измъчват с инструменти, ако сторите някакъв грях? И че трябва да правите огърлици от детски зъби?

— Не — отвръщам, смеейки се, и поклащам глава. — Нищо подобно. Преди всичко беше много, много скучно. Както и да е, искам да ми разкажеш за Венеция, за партитата, за роклите и… ами, за всичко.

Тя се усмихва и дълбоко си поема дъх. Предполагам, че не знае откъде да започне.

Хората, които са били приятели като деца, винаги намират какво да си кажат, независимо колко време са били разделени. През остатъка от вечерта Паулина е наоколо, ако не непосредствено до мен, то поне наблизо. Сега, след като я открих, изглежда новият ми живот ще стане по-лек. Един ден и аз ще стана самоуверена и овладяна като нея.

— Ела — вика ме Паулина, протягайки ръце към мен. — Ела да танцуваме.

Но някакъв мъж в сребрист жакет пристъпва помежду ни и обвива ръце около талията ми.

— Цяла вечер се опитвам да събера кураж да заговоря тази прелестна непозната.

Очите му са добри. Сърцето ми пърха, когато за момент се чудя дали това не е Винченцо.

— Не мога да си представя, че изобщо някога ти липсва кураж, Пиетро — дразни го Паулина.

— О, но е така — отвръща той. — Всеки път, когато каня красиво момиче на танц.

Не, той не е мъжът, за когото съм определена. Но усмивката му кара страните ми да пламнат.

— И така — продължава Пиетро, — трябва да узная още в този момент коя, о, небеса, е тази прекрасна жена?

— Казвам се Лаура дела Скала.

— Е, Лаура дела Скала, аз съм Пиетро Кастелано и открих целта на присъствието си тук тази нощ. Тя е да танцувам с вас.

Той ме отвежда на дансинга.

Спъвам се след него, опитвам се да не изоставам.

— Не мога да танцувам — информирам го.

— Никога ли не сте танцували? Къде сте били през всичките тези години? В манастир?

— Всъщност, да.

Пиетро се смее; не мисля, че ми вярва.

— Всеки може да танцува. Дори непохватен и тромав човек като мен. Нека ви покажа как.

Той е прав. Няколко минути бавно ми показва стъпките, които ми се струваха толкова сложни, докато гледах, помага ми да науча простия ритъм, който е в основата им. Пиетро обгръща кръста ми, хваща лявата ми ръка и докато се плъзгаме по пода, виждам нашите усмихнати лица в едно от позлатените огледала. Аз, Лаура дела Скала, танцувам — и то с мъж, с когото току-що съм се запознала!

Някой силно ме стисва за ръката и двамата спираме. Баща ми.

— Извини ме, Пиетро. Дъщеря ми ми трябва.

— Да, разбира се — отвръща любезно Пиетро. Покланя ми се. — Беше удоволствие, Лаура, абсолютно удоволствие.

Баща ми се усмихва изкуствено и ме повежда през залата.

— Стигнах до извода, че имаш нужда от придружителка — казва той. — Да те научи как се правят нещата.

— Татко, помните ли Паулина? Току-що я срещнах…

— Да, да — той вече не гледа към мен, а маха на някого в тълпата. — Има още много неща, които трябва да усвоиш.

— Паулина може да ме научи.

Баща ми се усмихва снизходително.

— В много отношения Паулина е по-незряла и от теб. Дължи се на това, че в живота й не е имало баща.

Човекът, на когото е махал, приближава през множеството. Млада жена. Лицето й е много бледо. Има червеникавозлатиста коса и сини като аквамарин очи, обрамчени от тъмни мигли. Красотата й е поразителна. В нея разпознавам една от старите приятелки на сестра ми.

— Това да не е…?

— Карина! — завършва баща ми и широко разтваря ръце.

Карина го целува по двете страни, после извръща прелестните си очи към мен. Надава остър вик, вдига ръка към червените си устни, после въздиша.

— Извинявам се — казва тя, като си прави вятър пред лицето с деликатните си пръсти. — За момент си помислих… Много ми напомняш за нея, Лаура.

Думите й карат очите ми да се насълзят. Хващам ръцете й и я целувам.

— Благодаря — промълвявам.

— Е, ще ви оставя да подновите запознанството си — казва баща ми. — Лаура, съветвай се с Карина по всички въпроси. Тя е идеалният пример за всяка млада дама във Венеция.

Ако Паулина беше моята най-добра приятелка, Карина бе най-добрата приятелка на сестра ми, едно от многото лъчезарни момичета, които винаги ми бяха изглеждали недостижими, докато бях малка. Когато ми напомня за името си от онези дни — Де Ферара — разбирам, че родителите й са Юлиус и Грация, облечената в черно двойка, изхвърлена от партито.

— О, не се притеснявай! — казва ми тя. — Когато се омъжих, избегнах приказките за вендета и всякакви подобни глупости. — Приглажда бялата коприна на роклята си. — И много отдавна захвърлих траурните дрехи.

Хвали се, че миналия месец се омъжила за граф Рафаело; сега е графиня. Посочва ми мъжа си сред тълпата. Хубава фигура, невисок, но с добре оформени прасци и буйна черна коса над лице на войник — широко и с резки черти. Той вдига чаша за наздравица към нас. Карина му изпраща въздушна целувка.

Разбирам защо баща ми иска да се уча от нея. Карина е онова, в което той желае да се превърна аз. Може би в избора на баща ми има и известна доза добрина; трябва да е осъзнал, че ще ми олекне, като споделя скръбта си по Беатриче. Представям си как Карина и Рафаело идват на гости на мен и Винченцо, как седят заедно с нас в двора ни, как се смеем и пием вино заедно.

Карина пъха алабастровата си ръка под лакътя ми.

— Да седнем да си поприказваме. Колко горд трябва да е баща ти, че си готова да заемеш мястото на Беатриче.

Поклащам глава.

— Никой не е в състояние да я замести. Но аз искам да почета паметта й по всевъзможен начин.

— Тя те обожаваше, Лаура. Сигурна съм, че знаеш колко много те обичаше.

Отиваме при Паулина и Пиетро, които си почиват между два танца в компанията на други млади мъже и жени. Лицата им светят.

Карина посочва към Пиетро.

— Младежо — казва закачливо тя, — отведете тайфата си нанякъде за момент. Позволете на дамите да си поемат дъх.

— Тайфата ми? — отвръща той, а очите му се разширяват, докато се прави на невинен. — Обиждате ни!

— Хм — казва Карина. Плясва с ръце. — Нуждаем се от усамотение, моля ви, господа.

Младите мъже се разпръскват. Карина се настанява на ръба на една покрита с възглавници пейка и ме дръпва до себе си. Паулина сяда от другата ми страна и момичетата се събират около нас.

— Сега — започва Карина, — да дадем уроци на едно момиче, което е ново за обществото. Чакайте да помисля… откъде да започна? А, първо, да започнем с най-важния за една венецианска дама аксесоар.

Тя изважда ветрило от роклята си, сякаш вади оръжие: върху него са нарисувани лястовици, пърхащи из клоните на кипарис. Очите на Карина блестят.

— Чудесно е! Осигурява хлад през горещите вечери — обяснява тя. — Идеално за тайни разговори, особено такива за любов.

Разтваря ветрилото пред лицето си и оставя открити единствено очите си. Миглите й кокетно трепкат. Паулина и останалите момичета се кикотят.

— Ветрилото — продължава Карина. — Едно просто нещо, евтино и лесно да се осигури, но в действителност струва цяло състояние. Гледай да имаш по едно за всеки тоалет. Но никога в черно и златно, запомни това.

— Защо да не е в черно и златно? — питам. Струва ми се, че имам да уча хиляди неща.

— Защото — обяснява Паулина — черното и златното са цветовете на ветрилото на херцогинята. Независимо в какво е облечена, ветрилото й винаги е в черно и златно.

Карина кимва.

— Дожът и съпругата му определят всички правила във Венеция, както ще потвърдят бедните ми родители при всяка удала им се възможност.

Музикантите започват друга песен и момичетата се втурват да се присъединят към Пиетро и приятелите му. Хващат се за ръце и се завъртат в сложен танц. Карина, Паулина и аз оставаме седнали. Двете отварят широко впечатляващите си ветрила.

Зад параван от кост и коприна научавам клюки за хората, които минават покрай нас. Една жена е добре известна с любовните си афери с мъже, които са под нейния статус. Карина споделя, че всички наричат палацото й „хангарът за лодки“, тъй като когато съпругът й отсъства, тя развлича огромен брой гондолиери в дома си. Има един човек, който е на ръба на финансов колапс, и тази вечер отчаяно се опитва да си върне свършени преди време услуги, преди цялото му богатство да е потънало безвъзвратно. Изражението му е като на преследван човек. Струва ми се жестоко да се говори за хората по този начин, но се улавям как се понасям по течението на клюката и скандала.

Стряскам се, когато Паулина и Карина внезапно затварят ветрила. Двете се изправят, изпънали рамене назад. Чертите им замръзват.

Към нас приближава някакъв старец — по-стар от баща ми, прегърбен и слаб. Аз също ставам, по-бавно. Мъжът се усмихва. Покрай ушите му висят кичури коса, подобни на бяла прежда. Ръцете и лицето му са обсипани с кафяви старчески петна, прилични на влажна ръжда. С изключение на тесните му очи, които примигват и сълзят, останалата част от тялото му сякаш е заключено в някакъв вид парализа. Когато накрая отваря уста, за да заговори, в ъгълчетата й се събират мехурчета слюнка.

— Добър вечер, Лаура — казва старецът. — Това съм аз, Винченцо.