Градът на тайните

Двадесет и втора глава

На следващата вечер сядам до прозореца си, гледам как сенките се движат из двора и чакам къщата да притихне. Пресмятам, че имам почти четири часа, преди първите лъчи на утрото да си проправят шепнешком път покрай нощните облаци. Вземам решение. Трябва да направя така, както ми каза Алегреза. Ако мощта им е толкова голяма, колкото предполага скоростното заминаване на Винченцо, значи Сегретата може би ще ми помогне в отключването на другата тайна, която ме измъчва. В края на краищата, убийствата се градят на тайни. Някакъв мотив се спотайва в ума на убиеца, докато не бъде разкрит: дълг, който не може да бъде платен, изневяра, ревност, която разцъфва в отровното цвете на омразата. Ако открия причината, поради която е убита сестра ми, тогава може би тя ще ме отведе при нейния убиец.

Ставам, напъхвам се в зелена дневна рокля от лен и мятам пелерината върху раменете си. Изваждам маската си от тайното й скривалище в най-долното чекмедже, пъхам я в дълбокия копринен джоб на наметалото си и потеглям в нощта.

На пристанището има няколко лодки, собствениците им седят на кея и тихо си приказват. Но една от тях привлича вниманието ми, защото на корпуса й съзирам очертанията на ключ. Когато лодкарят ме забелязва, се изправя, застава нащрек. Подминавам останалите лодки и отивам при неговата.

— Може ли да ме отведете до „Сан Микеле“? — питам и му предлагам монета. Въпреки бедността ни, баща ми ми е отпуснал малка сума.

Лодкарят отказва да вземе парите с махване на ръка.

— Удоволствието ще е мое — казва.

Имам чувството, че съм предприемала това пътуване хиляди пъти. Може би точно толкова често съм следвала хода на този канал в главата си.

Когато лодката плавно спира, благодаря на лодкаря и отново стъпвам в шахматния двор. Появява се същият свещеник, кима ми безгласно за поздрав и аз тръгвам след него към манастира. Обутите му в сандали нозе се движат безшумно, но моите стъпки отекват остро, подобно на стъпки на движещ се в тъмното самотник.

Завиваме из лабиринта от коридори и тръгваме нагоре по спираловидното стълбище. Щом наближаваме залата за срещи, слагам пред лицето си блестящата бяла маска. Свещеникът отстъпва встрани и аз виждам, че всички са се събрали — точно както предния път. Първа ме забелязва жената с маска на лисица.

— А, малкото лебедче е — казва тя.

Алегреза стои в центъра на групата със своята маска на бухал, но този път друга жена ми прави знак да приближа.

— Добре дошла. — Маската й представлява муцуна на черна котка, обсипана с черен кехлибар. Цялото й облекло е черно, от върха на главата до тъмните обувки. Носи дълги черни ръкавици, а бялата й коса е прибрана с черна сатенена кордела. — Не бива да си нервна, дете, защото тук сме твои приятелки.

Веднага познавам гласа и лицето зад маската, макар и невидимо, се очертава в съзнанието ми. Това е Грация, майката на Карина: жената, която заедно със съпруга си бе изгонена от партито на дожа. Жената, чийто мъртъв син лежи погребан в „Сан Марко“.

— Видях ви! — възкликвам. — В палата на дожа.

Притеснявам се, че съм казала погрешното нещо, но ако съм я обидила, тя по никакъв начин не показва каквото й да било недоволство.

— Има някои неща, които не можем да забравим — отвръща. — Децата ни платиха висока цена. Твърде висока за тяхната крехка възраст.

— Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря — кимва Грация. — Но твоята мъка е по-прясна.

Слага топлата си длан върху моята.

Сегретата се събира на хлабав полукръг с лице към мен. Грация кимва отново. Да не би да очакват да заговоря?

— Искам да ви благодаря — успявам да промълвя. — Вие ми осигурихте свободата и за това съм…

Започва шушукане. Жените ме гледат втренчено, приличат ми на ято враждебни птици, тракащи с човки, застанали нащрек. Някои закриват ушите си с длани по същия начин, по който правеха монахините в манастира, когато чуеха нещо, което смятаха, че не бива да чуват.

Алегреза вдига ръка нагоре.

— Тишина! Не казвай нищо повече.

— Не разбирам. Винченцо…

Тя пристъпва към мен. Гласът й е нисък, но не нелюбезен.

— Лаура, мислехме, че си разбрала. Никой никога не обсъжда онова, което прави нашето общество, нито намеква, че именно то е отговорно за каквито и да било действия или събития, ставащи във Венеция. Опасно е да бъдем свързвани с тези неща. Всяка стена на този град си има пукнатини. Има прозорци, процепи и еркери, през които може да излязат слуховете. Разбираш ли? Правим го в името на безопасността на всяка една от нас, в това число и на теб самата.

— Извинявам се. Не разбрах.

— Има още нещо, което трябва да направиш за нас, Лаура — добавя тя.

Поклащам глава.

— Нямам повече тайни.

— Не е това — отвръща Алегреза. — Нужно ни е да привлечеш още едно вярно сърце в редиците на Сегретата. Някой, който да се присъедини към нас.

Удивено се втренчвам в нея.

— Но как да го постигна? Дори не ми е разрешено да говоря за вашето съществуване!

Жените се смеят и накланят глави зад шумолящите си маски. Усещам как се изчервявам зад моята, но все още нямам представа как мога да изпълня онова, което искат от мен.

— Аз успях с теб — обяснява Алегреза, — така че и ти ще намериш начин. Защото си умно момиче и в теб има вътрешна сила, която едва наскоро си започнала да използваш.

— Ами ако се проваля? — питам тихо.

Никой не отговаря и умът ми запълва тяхното мълчание с дузина заплахи. Мощта им пулсира и изпълва цялата зала. Свалили са член на Великия съвет; какво е за тях едно момиче, наскоро излязло от манастир?

Някъде далече започва да бие камбана и срещата приключва. Всички потегляме в мълчание към изхода на манастира. Грация се плъзга безшумно до мен. До шахматните плочи са се насъбрали няколко лодки. Нашите лодкари ни отвеждат обратно към основния остров. Небето избледнява, малки лодчици плъзват в различни посоки.

Докато се държа за клатушкащия се ръб на лодката, ме осенява друга истина. Сегретата ме манипулира точно така, както наскоро е дръпнала конците и е отстранила Винченцо.