Градът на тайните

Двадесет и шеста глава

Фаустина не е много доволна от поредното ново приятелство, което съм завързала — един бродещ нощем котарак от квартала, когото кръстих Нерон заради императорската му стойка. Винаги го гони от кухнята. Но той е мек като коприна, успокоява ме и се катери на коленете ми, за да се настани върху тях с обезоръжаваща арогантна фамилиарност. Седя в стаята си с котарака, свит на кълбо в скута ми, и си мисля за изминалите няколко дни.

Погребението на Рафаело мина и замина. Разчу се, че церемонията била отворена само за най-близките членове на семейството. Колкото и да не ми се ще, събитията от злополучната нощ проблясват в главата ми. Странният отсъстващ израз върху лицето на графа. Миризмите и звуците след края на лова, нежното самообладание на херцогинята и изненадата от лекотата, с която протече разговорът ни с нея. Двете си говорехме като сестри или по-скоро — като майка и дъщеря. Галя Нерон по гърба. Точно тогава по вратата се разнася тежко чукане.

— Влезте, татко — казвам с въздишка.

— Откъде знаеш, че съм аз? — пита ме той, пристъпвайки се в стаята ми.

— Имам шесто чувство — отвръщам.

Лицето му е мрачно, баща ми ми изглежда на ръба на гнева.

— Имам новина за теб — казва той. Напрягам се и Нерон сънливо повдига глава.

— Каква?

Баща ми измъква пергаментен свитък от жакета си.

— Писмо — отвръща. — За теб.

През ума ми преминават няколко възможности, но най-плашещата е, че не съм била достатъчно внимателна по отношение на Сегретата. Може би някой е разкрил моите среднощни рандевута. Не мога да понеса мисълта за последствията.

— О, така ли? — успявам да произнеса.

Внезапно по лицето му се разлива усмивка.

— Скъпа моя — казва с пресилен драматизъм. — От жената на дожа е. От самата херцогиня. Можеш ли да повярваш?

Хвърля свитъка на леглото ми. Котаракът скача от скута ми и се измъква навън.

— Разбираш ли какво означава това? — баща ми танцува из стаята като малко дете. — Ще изпрати някой от художниците на херцога. Ще те нарисуват на перфектна светлина и ще окачат портрета ти в коридора на двореца! Владетелите от Континента и техните синове ще видят лицето ти и ще питат за теб! За нула време ще ти намерим подходящ съпруг и… Не разбираш ли, скъпо мое момиче? Семейството ще бъде спасено!

Някак си не мога да намеря подходящите думи.

— Мислех, че дожа вече не го е грижа за семейство Дела Скала — отвръщам. — Вие казахте, че трябваше да разговаряме с него поне две-три минути.

Баща ми се усмихва и размахва закачливо пръст.

— Не се прави на много умна пред мен, момичето ми. — Плесва с ръце и излиза от стаята, като мърмори: — Всичко ще бъде наред!

Убедеността му надвисва тежко над мен, но също така по някакъв начин ме прави щастлива и дори малко силна. Какво богатство от чувства съм изпитала, откакто излязох от вратата на манастира! Каква смесица от страх и вълнение, отчаяние и радост. Ще ми се да можех да ги разчепкам и в определен момент да усещам само по едно от тях, вместо всичките накуп, но това вече не ми изглежда възможно.

Две нощи поред спя със стръкчета лавандула и мащерка под възглавницата. Ароматната комбинация се носи в сънищата ми. Виждам своя портрет, закачен в коридорите на двореца на дожа. Същата картина пада в тъмни води и блясва зад главата на игуменката, докато пръстите й галят ласето за отбелязване на страниците в нейната Библия — така, както винаги са го правили. И в сънищата ми картината се променя. Първо съм в кафявите си дрехи на послушница, после — в разкошната червена рокля, която така ме заслепи, когато я облякох за първи път. Накрая се виждам в тежките мокри дрехи, носени от сестра ми в нощта на нейната гибел. Пред лицето ми е поставена маската с лебедови пера.

Събуждам се плувнала в пот. Беатриче също е познавала Сегретата. Вярвала им е или поне така каза Карина, и ето каква съдба я застигна. Чудя се колко ли навътре е била в делата им.

На сутринта ще позирам за портрета си. Фаустина се втурва в стаята ми и ме осведомява, че Бианка ми приготвя специална закуска, „за да придаде цвят на лицето ти“. Портретът ще бъде завършен тук, в задния салон, където светлината е най-добра.

След като се измивам, Фаустина ми носи една от роклите на майка ми.

— Баща ти пожела да облечеш това — казва старата жена. Изчезва отново и ме оставя сама с дрехата. Нежна седефенорозова коприна с проблясъци на перлено. На корсета — декорация от бяло кадифе, на кръста — ластари от тъмнорозово. Мисля, че си спомням мама, облечена в нея. В ума ми отеква ехото от пеенето на майка ми.

— Настаних художника в салона — казва Бианка, надниквайки през вратата. Леко се е изчервила, което ми се струва странно за такова дръзко момиче като нея.

Фаустина приглажда косата ми, усмихва се гордо.

— Хайде, идвай, Лаура. Аз ще наблюдавам, докато позираш.

Говори така, сякаш са я поканили на кралска сватба. Трогната съм от вълнението й, но не вярвам предстоящото занимание да е особено интересно. Присъствието на Фаустина ще означава, че поне няма да умра от скука, докато седя неподвижно в продължение на часове.

Старата ми дойка ме повежда надолу по стълбите, внимателно повдига полите на роклята ми, за да не докосват пода, докато вървя. Бутва вратата на салона и ме въвежда вътре.

Художникът е застанал с гръб към нас в отдалечения край на стаята. Познавам го. По извивката на гърба, по начина, по който стъпалата му са се слели с пода, по отпуснатите върху бедрата ръце. Дори не е необходимо да виждам лицето му.

Той е.

И изведнъж ме обзема надеждата, че Бианка и Фаустина наистина са ме направили възможно най-красива.