Градът на тайните

Седма глава

Гласът на Беатриче се носи нежно из стаята. Кара нашата стара песен да плува из утрото. Отмятам завивката и отивам до вратата на стаята си, после тръгвам по коридора и нагоре по стълбите към този щастлив и изпълващ ме с надежда звук. По някаква причина сестра ми е в отделението за прислугата, на горните етажи на палацото.

Върнала се е при мен. Не всичко е загубено!

Гласът става по-ясен и по-чист. Самотният ми копнеж по нея започва да избледнява, докато босите ми нозе пресичат бързо студения мрамор. Първата стая горе е заключена. Удрям с длан по вратата, надавам вой, после хуквам към следващата. Дръжката се завърта. Втурвам се вътре и заварвам Фаустина да сгъва чаршафи. Доброто й старо лице е уплашено.

— Скъпа! — възкликва тя. — Какво правиш, за Бога?

Но аз се извръщам и хуквам навън. Ще я намеря. Знам, че е някъде тук и ме чака. Песента зазвучава по-силно. Спъвам се, докато тичам обратно към площадката на стълбището и нагоре по последните стъпала — най-високите в палацото. Горе има малка стаичка, където навремето майка ми се занимаваше с ръкоделие.

Именно от там идва звукът.

Бианка.

Докато пее, подшива подгъва на една рокля от червено кадифе, скъпа и разкошна, с дантела от скъпоценни камъни на гърдите. Цветът е толкова наситен и богат, а камъните и мънистата толкова искрящи, че самият им вид разпръсква на парчета отчаяната ми фантазия. Беатриче не пее: Беатриче е мъртва.

Свличам се на пода, жадна за глътка въздух.

Бианка скача.

— Мадам! Не разбрах…

Тя разравя конците и парцалите в кошницата и изважда носна кърпа с бродирани оранжеви цветчета по краищата. Подава ми я и аз притискам красивата кърпичка към влажното си лице.

Когато дишането ми се забавя, се усмихвам на младата прислужница.

— Имаш прекрасен глас — казвам й. — Откъде знаеш тази песен?

Чертите й се отпускат.

— Сестра ви ме научи на нея.

Чувам бавните стъпки на Фаустина да приближават нагоре по стълбите. Бианка ме хваща за ръката и ме дръпва да стана, а аз се опитвам да запазя равновесие, опряла се на руините от глупавата ми надежда.

Фаустина прекрачва прага, челото й е сбърчено от загриженост. Но когато вижда червената рокля, старата жена се усмихва и с накуцване приближава напред, за да погали меките й дипли.

— Бианка, това е прекрасно — почти е готова!

— Готова за какво? — питам.

Очите на Фаустина светват.

— За теб, любов моя. Ще я носиш тази вечер, когато ще се запознаеш с Винченцо.

Не мога да ям. Не мога да се отпусна. Празненство, казва ми Фаустина. Събиране на венецианските благородници в двореца на дожа. Цялата сутрин прекарах в безцелно обикаляне из двора, представяйки си предстоящата вечер, опитвайки се да асимилирам факта, че докато тялото на сестра ми лежи неподвижно и студено, аз ще ходя на бал.

Обядът ни приключва. Фаустина, Бианка и аз се събираме в стаята ми. Двете ме къпят и обличат, но тази процедура няма нищо общо със студените бани в манастира. Всичко тежи от очакване: плисъкът на водата; смесването на ароматните масла; изсушаването на тялото ми; парфюмирането ми. Шепотът на наситеночервената рокля, която Бианка донася от стаята за ръкоделие. Дрехата помита пода, шумоли съзаклятнически — панделки, коприна, кадифе и сатен. Бианка я спуска над главата ми. Възцарява се напрегнато мълчание. Фаустина ми казва, че са им поръчали да сътворят шедьовър. Старата жена стои зад мен, стяга силно връзките на корсета, докато Бианка оправя деколтето. Лицето й е сериозно и съсредоточено върху предизвикателството.

След като роклята ми е стегната, Бианка сресва косата ми. Аналена би била горда с мен. Фаустина почиства и оформя ноктите ми и втрива малка капка зехтин в дланите ми, за да омекнат. Бианка ми поръчва да си наведа главата и поставя в косата ми два гребена от кост, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Двете отстъпват назад, за да видят резултата от своята работа. Бианка одобрително кима, а Фаустина леко ме побутва към преддверието и ме изправя пред огледалото.

— Само се погледни — прошепва тя.

Години наред съм била облечена в опърпано кафяво, черно и сиво, със скрита под качулка коса и загрубели от работа ръце. Сега сякаш съм попаднала в някакъв сън. Момичето, отразено в огледалото, изобщо не прилича на мен. То никога не се е появявало в парчето огледало, което тайно бях вкарала в манастира. Косата ми е толкова лъскава, че още малко ще заблести. Ноктите ми са бели. Цялата съм гладка и бляскава. Не мога да откъсна поглед от себе си и усещам как през тялото ми преминава тръпка на радостно вълнение.

Фаустина поставя ръце на раменете ми, поглежда към огледалото, опряла старческата си буза до моята.

— Сърчице мое, идеална си.

Бианка не е съгласна.

— Хм — казва тя и вдига вежди. — Почти, но не съвсем. Знам кое ще е подходящият завършек.

Тя се втурва навън и се връща с кутия от тъмно дърво, която съм виждала и преди. В нея са бижутата на майка ми.

— Не! — вика Фаустина и се спуска да издърпа кутията от ръцете на младата прислужничка. — Не са ти разрешили.

Бианка вдига кутията нагоре, така че Фаустина да не може да я стигне.

— О, за Бога, това е нейният ден: тя трябва да си сложи рубините. Ще подхождат перфектно на тази рокля. Ще прилича на принцеса и баща й ще е много доволен.

— Бианка, не отваряй тази кутия — казва Фаустина. В гласа й се прокрадва странна нотка — не на заповед или раздразнение, а на паника.

Бианка през смях се завърта настрана, избягвайки ръцете на Фаустина. Протяга кутията пред мен, бързо отваря капака. Усмивката й замира. Поразена е.

Кутията е съвсем празна. В нея няма нито един рубин. Нито един камък.

— Изчезнали са! — виква Бианка. Хвърля празната кутия настрана и тя изтрополява по мраморния под.

— Трябва да кажем на синьор Дела Скала. Станал е обир!

Фаустина с въздишка прокарва пръсти през посивялата си коса. Отпуска се тежко върху леглото, раменете й увисват.

— Не, не е имало обир — твърдо заявява.

Премятам полите на роклята през ръката си и се навеждам да вдигна кутията. Затварям капака и я подавам на дойката си. Знам, че нещо не е наред.

— Фаустина? — поглеждам я въпросително. — Какво се е случило с бижутата на майка ми?

— Баща ти ги продаде — отвръща старицата. — Доходите му не са такива, каквито бяха. Надявах се… — тя хвърля строг поглед към Бианка — да ти поднеса тази новина по-внимателно.

Фаустина изпраща младата прислужница да се погрижи да подготвят лодката, която ще ме отведе на партито. Сядам на леглото и дойката ми обяснява, че баща ми е опразнил палацото от неговите съкровища. Затова са празните петна по стените. Не ми пука. Най-голямото съкровище вече е загубено за мен, тялото й лежи в ковчега.

Лодката чака. Бианка ме изпраща ухилена до вратата.

— Вълнувате ли се, че ще видите дожа, мадам? — пита ме тя.

Стискам силно каменните перила, докато се спускам по широкото извито стълбище, страхувайки се да не се спъна в полите на червената материя и на кълбета да се приземя върху мраморния под.

— Вълнувате ли се? — настоява Бианка. В гласа й се прокрадва лека тъга и аз осъзнавам, че тази вечер много от момичетата в града ще ми завиждат.

Стисвам ръката на момичето.

— Ако се запозная с него, ще ти разкажа всяка подробност.

Баща ми излиза от библиотеката. Изглежда два пъти по-едър, отколкото е в действителност, облечен в тънък клин и огромни подплънки на бежовото сако. Когато ме вижда, се усмихва и чертите му омекват.

— Сладката ми Лаура — казва той и аз се изчервявам при този тъй неочакван за мен комплимент. — Колко прелестна. Точно каквато трябва да бъдеш.

Хваща ме за ръката и двамата потегляме.