Градът на тайните

Осма глава

Докато каретата трополи по калдъръмената улица, баща ми ме потупва по ръката и ми казва какво трябва да правя и как да се държа в двореца на дожа.

— Винченцо ще е център на вниманието, разбира се, както и още неколцина членове на Великия съвет — навежда се напред, за да изтупа някаква невидима прашинка от пелерината ми. — Запомни, че вече не си дете, Лаура. Тази вечер всички ще те наблюдават. Бъдещето ни зависи от това.

В края на Гранд канал слизаме от каретата и се качваме на лодката. Заради тежките ми поли един от младите лодкари трябва да ме вдигне над стената на плавателния съд. Ръцете му около талията ми са широки и плоски почти колкото веслото, което почива, потопено във водата. Младежът се усмихва, докато ме оставя на палубата, но бързо извръща поглед встрани, тъй като баща ми се качва на борда и сяда на носа. Бледите му ръце и китки са сплетени пред гърдите му.

Заемам мястото си до него и голямата открита тясна лодка със заострени краища потегля тромаво към площад „Сан Марко“. Подминаваме Риалто — онази арка от тъмно дърво, която свързва източната със западната част на града, и навлизаме в по-отворено водно пространство. Баща ми, изглежда, не забелязва, но аз я усещам: ледената тръпка от последните мигове на сестра ми. Къде точно е паднала? Било е някъде наблизо. Навеждам се леко извън лодката и поглеждам към водата. Този мастиленосин течен гроб.

Минаваме покрай блестящите сгради и светлини на Венеция. Величествените високи къщи хвърлят удължени отражения във водата, където се размиват в сиянието на луната. Далечен смях се блъсва и отскача от твърдата каменна повърхност.

На фона на редуващите се светлини и сенки лицето на баща ми е като замръзнало и аз разбирам, че е напудрено, за да се скрият уморените бръчки. Чудя се дали се притеснява за впечатлението, което ще направя. Ще има неща, които ще иска да кажа или сторя, правила, които не познавам, и ритуали, в които никога не съм взимала участие, разговори, от които никога не съм била част. Способна съм с часове да възпявам величието на Бога. Мога да капна насила масло от корените на божур в устата на обхванат от лудост човек, пречупвайки го така, все едно е някой буен жребец. Мога с часове да седя в килия, мълчалива и неподвижна, да се преструвам, че се моля. Но не знам нищо за празненствата.

Докато приближаваме, въздухът сякаш се сгъстява. Седя със свити юмруци и притиснати към ребрата лакти. Баща ми се смее.

— Не бъди толкова напрегната, Лаура — нежно казва той.

Аз също се смея на себе си, после той посочва и казва:

— Виж!

Палатът сякаш се издига от водата. Бял и златен. Арки върху арки, всичките проблясващи от светлините на празненството. И други лодки пристигат от различни посоки, насочват се към пристана, за да се освободят от разноцветния си товар. Вече чувам приглушени разговори иззад стените. И музика. Лютни, звънчета, клавесин — преплетени в едно. Напълно различни от сериозната чистота на песните ни в манастира. Идва нашият ред и лодкарят умело ни отвежда до крайната точка на пътуването ни. Музиката кара тялото ми да се движи. Вече съм запленена.

— Прекрасно е! — възкликвам.

— Да, така е — отвръща баща ми.

Пред входа на двореца се трупа огромна тълпа. Хората си подхвърлят по някое весело „Здравейте“ и „Как сте?“ един на друг. Гостите също блестят, подобно на палата. Красиви, разноцветни, отрупани със скъпоценности. Между тях се промъкват прислужници, понесли шалове, пелерини и воали.

Когато стъпвам на солидна почва и започвам да изкачвам стъпалата, копринените ми фусти шумолят по камъка. Щом се озоваваме в сянката на входа, леко потръпвам.

Двама икономи отварят огромната двойна врата пред нас и двамата с баща ми влизаме в просторното фоайе. Стените са облицовани с лъскав мрамор, таванът е изрисуван със засмени херувимчета. В центъра се издига статуята на нимфа, притиснала ръце към гърдите си. Озъртам се наоколо, виждам отражението си във всяка полирана повърхност. Само дето това не съм аз. Изглеждам висока, самоуверена, грациозна. Когато виждам отражението си в стената, роклята ми блести като рубин, толкова ярък, колкото липсващите рубини на майка ми. Другите хора ме гледат по такъв начин, че ми иде да се усмихна. Очите им се задържат върху ми за частица от секундата по-дълго или пък веждите им се вдигат нагоре, сякаш съм някоя отдавна забравена приятелка, която сега се завръща.

Отпред се чуват множество гласове. Минаваме през блестящата инкрустирана врата и се озоваваме в балната зала. По стените висят позлатени огледала и полилеи, стотиците свещи пръскат игли светлина, която танцува и се върти наоколо, подобно на фойерверки. Четирима свирачи на лютня изпълняват жива мелодия, нотите увисват сред бъбренето. Стисвам силно ръката на баща ми, докато си проправяме път сред гостите. Величествени на вид жени и красиви мъже влизат заедно в балната зала, после бавно се разделят. Мъжете ми се усмихват, а очите им са остри като стрели. Позволявам си да срещна някои от по-дръзките погледи и осъзнавам, че тези хора съвсем не са толкова красиви, колкото са ми се стрували отдалеч. Лицата им са напудрени, плътта издава наличието на мимически бръчки край очите и устните. Мъже с широки рамене и червени страни стоят обути в кожени обувки, които лъщят толкова силно, че изглеждат мокри. Токите им проблясват на светлината. Жените накланят дантелените си ветрила, копринените рокли искрят. Въздухът е натежал от миризмата на парфюм. Но сред веселата навалица се намират и онези, които сякаш не са част от сцената; те бъбрят и флиртуват, но очите им са кухи от глад и отчаяние.

— Отсега нататък отказвам да плащам за гондолиер — оплаква се жена в синя рокля. — Предпочитам да ходя, докато подметките на обувките ми се изтрият.

— Трябва да си престъпник, за да оцелееш — отвръща събеседничката й и раздразнено сгъва ветрилото си. — Тези противни турски войни доведоха до истински провал на честните предприемачи.

От време на време избухва силен смях, сякаш е планиран предварително, все едно някой скрит диригент на празненството насочва тези изблици на заучено веселие. И преди съм чувала подобни звуци. Те са ехо от детството ми: звукът на блестящите, привилегированите, могъщите, каймакът на висшето общество.

Баща ми ме побутва към двете жени:

— Поздрави ги. Вдигни глава. Усмивка.

Когато се подчинявам, двете дами кимват и правят реверанс. Баща ми им се покланя и двамата се придвижваме към следващата група гости.

— Предизвикваш доста голямо оживление! Продължавай така — прошепва ми той.

Не съм съвсем сигурна какво точно хвали, но по някаква неизвестна причина дори не ми се налага да се опитвам да бъда общителна. Настроението е празнично и ме кара съвсем естествено да се усмихвам, да кимам и да поздравявам хората. Някои от мъжете ме измерват с поглед от горе до долу, сякаш се опитват да прочетат някакво писано послание, тръгващо от върха на главата ми и стигащо до върховете на обувките ми. Представям си неодобрителния поглед на игуменката и потръпвам от удоволствие.

Някаква жена в сребриста рокля разговаря с голяма група гости. Косата й е навита около главата, сивите кичури лъщят като стоманеносивия плат на роклята й. Кожата по лицето и шията й е набраздена от деликатни бръчки, но е мека и чиста като на младо момиче. И въпреки че се смее и разговаря със събеседниците си, зелените й очи са фиксирани върху мен.

Навеждам ниско глава за поздрав и тя се усмихва със смесица от удивление и одобрение. Отвръщам на усмивката й и жената възприема това като сигнал, извинява се и тръгва към мен, проправяйки си път сред останалите гости. Самоувереността ми изведнъж ме напуска. Поглеждам към баща си, но той не е до мен. Обръщам се и го виждам сред група мъже. Какво да правя? Не съм готова да…

— Здравей, Лаура — казва жената, гласът й е ясен и плътен. Тя ме хваща за ръката, движенията й са грациозни. Чудя се откъде знае името ми.

— Аз съм Алегреза ди Роко. Ти, Лаура, си от рода Дела Скала, нали така? Сестрата на бедната Беатриче.

— Да — отвръщам. — Аз съм… искам да кажа — бях. Искам да кажа, че винаги ще бъда. — Кръвта се втурва към страните ми и те пламват.

— Напълно си права — елегантното лице на Алегреза омеква. — Жива или мъртва, щом веднъж си била сестра, винаги си оставаш сестра.

Някаква стара жена пристъпва към нея със сгърчено от тревога лице. Тя тихо й прошепва нещо и Алегреза кимва.

— Извини ме, Лаура. Отново ще си поговорим, скоро — обещава тя. Прехвърля ръка през рамото на старата жена и леко си проправя път през тълпата.

За момент оставам сама. Тази жена, Алегреза; тя ме познава. Или най-малкото знае за мен. Но за какво иска да говорим? Сигурна съм, че едно току-що напуснало манастира момиче едва ли представлява интерес за нея.

— Мадам? — до мен изниква слуга, понесъл табла с напитки.

Вземам една чаша, крепя я внимателно, за да не разлея прозрачната златиста течност. Чувам как баща ми избухва в смях. Все още е в групата на онези мъже в далечния край на балната зала и задачата да стигна до него, да се разминавам с другите гости, без да бъда забавена, ми се струва толкова невъзможна, колкото пресичането на Хелеспонта пеша; може да се оплета в подводните течения на някой намек или да бъде захвърлена върху скалите на шега, която не мога да разбера. Така че оставам там, където съм, и отпивам от виното си. Има вкус на сироп и на лято, и след чистата вода в манастира пролазва като амброзия по гърлото ми. Почти веднага сладостта му сякаш се втурва нагоре към главата ми. Аналена веднъж ми каза, че игуменката държала в килията си бутилка вино, произведено от монасите от остров Сан Микеле; веднъж я посетила изненадващо и чула как бутилката издрънчава, докато игуменката бързо я скрива. Не мога да повярвам, че е истина, защото как иначе лицето й би успявало да запази това свое вечно кисело изражение?

Музикантите оставят инструментите си и залата притихва. Забелязвам как главите на гостите една по една се извръщат към главния вход, лицата им са угрижени. На прага стои двойка на възрастта на баща ми — и двамата са красиви, с изправени рамене, сериозни. Дрехите им са черни и сред вулгарните костюми и скъпи материи изглеждат като някакво обвинение. Мъжът гледа право напред, докато здраво стиска ръката на жена си, все едно държи руля на лодка. Нейните очи са забити в пода, дългите й бледи пръсти поглаждат зърната на една черна броеница. Двамата се движат бавно, но решително сред гостите.

— Това същите хора, за които си мисля, ли са? — чувам съскането на някакъв мъж зад гърба ми.

— Не биваше да идват — казва закръглена жена, облечена в зелена копринена рокля.

Тълпата в отдалечения край на балната зала се разделя на две и някаква фигура тръгва към новодошлите. Едва успявам да зърна профила му и после гърба му. Дублетът му е пурпурен и поръбен със злато, а накъдрената дантелена яка около врата му — много бяла. Двама стражи го следват плътно по петите; мечовете висят на бедрата им.

— Дожът ще говори с тях! — възкликва жената.

Дожът? Спомням си вълнението на Бианка. Сега, след като се намирам в една и съща стая с най-могъщия човек във Венеция, любопитството се разгаря в мен. Другите гости приближават към него, бутат се да видят какво ще се случи. Тази зала, изпълнена с разменящи си любезности богаташи, претърпява странна метаморфоза: и трансформацията е неприятна. Или може би винаги е било така: това не е група цивилизовани граждани, а воняща тълпа. Пулсът ми се ускорява.

Плъзвам се възможно по-напред, повдигам се на пръсти, за да мога да виждам над перуките и украшенията за глава, успявам да запазя равновесие благодарение на притискащата ме от всички страни тълпа.

Дожът спира пред облечената в черно двойка. Те го гледат с напрегнати, тъжни лица. Кои са тези хора? Защо предизвикват най-влиятелния мъж във Венеция? Дожът поклаща глава, после се обръща към стражите зад гърба му.

— Не може да бъде!

Още при първия поглед, който спирам върху лицето му, разбирам, че съм виждала този мъж, дожът, и преди. Искам да се скрия, но няма къде да отида. Чувствала съм дъха от ноздрите му върху кожата си. Държала съм ръката му и съм се борила с него, все едно сме борци или животни.

Дожът на Венеция е лудият мъж от манастира. И в тази стая аз съм единствената, която знае тайната му.