Градът на тайните

Четиридесета глава

Бързо се качвам на лодката. Докато стъпвам на борда, се спъвам. Очите ми са заковани в мъжа, за когото съм сигурна, че е убил Беатриче. Сега разпознавам и формата на раменете му — той е човекът, донесъл езика на Матио. Паниката стяга гърлото ми, когато върху притъпените ми спомени пада нова светлина. Мъжът с черната шапка, който имах чувството, че ме наблюдава…

Звукът на стъпки ме кара да се обърна и ужасът ми нараства. От другата страна на кабината пристъпва Карина. Косата й е рошава и спусната, златистобялата й рокля е скъсана. Нозете й са боси. Плъзга се по палубата, подобна на дух.

Стомахът ми се свива, когато най-после истината просветва пред очите ми. Бележката! В тона й имаше нещо. Нещо кратко и контролиращо, което трябваше да забележа. Никога не би могла да бъде написана от него.

Мъжът със златните зъби сваля шапка и приглажда косата си назад. Същият, който ни донесе езика на Матио.

През ума ми прескачат какви ли не възможности. Да скоча във водата? Ще ме хванат за секунда. Да изкрещя за помощ? Ще ми прережат гърлото. Да се бия? Невъзможно. Та той е отрязал езика на мъж!

— Благодаря ти, Криксос — тонът на Карина е толкова нормален, сякаш отпраща слуга от трапезарията. — Сега върви. Направи така, както ти казах. Роберто ще чака.

Гледам го как оттласква гондолата с дългото си гребло — сякаш Харон прекосява реката Стикс, оставил ме на брега на мъртвите.

— Той те следи от доста време — информира ме Карина. — Когато отиваше и се връщаше от тайните си малки срещи.

— Къде е Роберто?

Карина се хили, плесва с ръце. В този пристан, разположен на това широко устие, въздухът е студен. Тя накланя глава и ме оглежда въпросително.

— Облечена си странно, Лаура.

— Къде е той? — повтарям.

— Роберто е отишъл да се срещне с теб — отвръща ми Карина. — В „Сан Марко“. Твоят възлюбен, когото беше толкова нетърпелива да хванеш в капана си, те чака. Но вместо това го очаква малка изненада. Прост трик, но доста хитър, не мислиш ли?

Закривам уста с длани. От мен се откъсва кратко ридание.

— Ах, страстите и страданията на младата любов! — кикоти се Карина. Ужасен, безжизнен звук. — Наистина си глупачка. А Роберто е толкова сляп. Но да не се притесняваме — изпратих Криксос да му отвори очите.

— Защо го правиш? Какво ти е сторил?

— Какво ми е сторил? Какво ми е сторил? Посрами ме пред цяла Венеция. Излъга ме, като се престори на проклет художник. Но аз не съм глупачка. Аз знаех. Знаех още дори преди да съм повдигнала ризата му, преди да съм видяла белега на тези негови прекрасни гърди. Знаех още преди да си излязла от манастира.

Змията на скръбта се размърдва в тялото ми.

— Ти уби сестра ми, нали? Убила си я, защото си мислела, че Роберто я обича.

Карина говори през стиснати устни, а отстрани на лицето й криволичат струйки пот. Пръстите й се извиват.

— Тя не беше достатъчно добра за него. Още когато бях малка, баща ми обеща ръката ми на Роберто. Беше писано да се случи, докато всичката тази… политика не се намеси.

— Но ти можеш да спреш всичко това. Не е нужно да утежняваш нещата. Моля те, остави ме да отида при него — умолявам я.

Карина пристъпва към мен.

— Да те оставя да отидеш? Аз го спасих. Грижех се за теб. И как ми се отплащате? С предателство. Ако не беше ти, всичко щеше да е къде-къде по-лесно.

Тя се спуска към мен. През рамото ми пробягва остра горещина. Изплаквам и виждам кинжала в ръката на Карина. Тя отново ме напада, бясно махайки с кинжала. Падам назад и се удрям в ръба на лодката. Светлината на фенерите, поставени от двете страни на палубата, трепка и примигва. Единият пада с трясък.

Когато Карина налита за пореден път, аз хващам ръката, която някога съм държала приятелски. Извивам китката й с всичка сила. Треперя, стискам, моля се на Бога. Двете пръхтим и се дърпаме, заключени в омразна прегръдка. Тя оголва зъби, успява да извие кинжала и върхът му трепери, докато го притиска с цялата си тежест към мен. Мисля за Роберто. Опитвам се да намеря сила и цел някъде дълбоко в себе си. Извъртам тялото си и я отхвърлям към ръба на лодката. Кинжалът изхвръква далеч на палубата.

Карина скача и ръцете й стисват гърлото ми. Набутвам пръстите си под нейните, опитвам се да ги раздалеча, усещам как въздухът изгаря дробовете ми. Почти не си давам сметка, че зад нас се издигат пламъци, ближат покрива на дървената кабина.

— Ти, кучко! — процежда през зъби тя. — Пресметлива. Алчна. Жестока. Кучка.

Карина ме блъсва и двете се спъваме назад в някакъв странен пиян танц. Падам тежко на палубата, а тя се стоварва на колене до мен и отново стяга пръсти около шията ми. Пред очите ми се завъртат искри и черни петна. Така ли се чувства човек, когато умира? Това ли ще усети съвсем скоро и Роберто? Сърцето ми се къса, като си помисля, че може би ще се мъчи повече. Нещо ме притиска в гърба, когато Карина се отпуска с цялата си тежест отгоре ми. Кинжалът! Отчаяно се опитвам да го взема, напипвам дръжката му. Карина пищи високо, впива нокти още по-силно във врата ми.

Нямам много сила, когато забивам кинжала в роклята на Карина, някъде около ребрата, но тя ме пуска с вик и се хваща отстрани. Усещам сладникав вкус във въздуха.

Краката на Карина светят някак странно, а крясъците й от болка преминават в нещо животинско и ужасено. Роклята й е подхваната от пламъците. Те бързо ближат подгъва, после изведнъж подскачат нагоре към кръста й, златисти и живи. Промяна в посоката на вятъра изпълва устата ми с пушек, който, както съм превита на две, ме дави и ме кара да кашлям.

Карина вие и танцува. Опитва се да бяга на сляпо, но се хвърля още по-навътре в пещта, сграбчила лодката. Когато косата й започва да гори, виждам устата й, изкривена насред пламъците.

За момент съм като омагьосана от тази огнена богиня, издаваща писъци на гняв и страх. Но Карина не може да бъде спасена. И аз ще изгоря, ако остана още една секунда. Надигам се на краката си и се покатервам на перилата на лодката. Писъците на Карина се издигат нагоре във въздуха, заедно с черните сажди от горящата лодка. Скачам.

Водата ме потапя в рай от внезапно мълчание, но миг по-късно студът прониква през кожата ми. Изскачам на повърхността, обзета от паника, и поглеждам назад. Виковете на Карина са отслабнали до жално скимтене, една част от кабината се срутва сред дъжд от червени въгленчета. Започвам да плувам, без да се обръщам назад.

Веднага щом стигам до брега, се покатервам прогизнала по плъзгавата му стена. От мен се стича вода. Знам накъде да вървя. Хуквам, водена от надеждата в сърцето ми, която всеки момент може да бъде победена от проблясващия ужас.

Задни улици, объркани пътеки. Усещам паниката като втори човек, тичащ до мен. Уплашен спътник, който ми показва пътя, докато се спускам напред към своята крайна цел, обзета от ужас и задъхана тежко.

Когато стигам до кривия правоъгълник на площада „Сан Марко“, съм убедена, че вече е прекалено късно, но въпреки плашещите предчувствия не спирам. Часовникът отброява малко след три часа сутринта и наоколо няма никого, който да чуе стъпките ми. Би трябвало да ми е студено, но огънят е още с мен. Откривам, че главният вход на катедралата е затворен и заключен. Но дори голямото портико на „Сан Марко“ няма да ме победи в тази последна отсечка от пътя ми. Тичешком заобикалям църквата. Една малка странична вратичка е открехната и ме подканя да вляза в тъмния интериор.

Вътре няма друга светлина, освен тази, която идва от надничащата през прозорците луна.

— Роберто? — прошепвам. Струва ми се, че чувам шум, но може да е просто скърцането на вратата зад гърба ми. Бързо минавам покрай страничната част на централния кораб, като спирам за момент до всяка колона. Тишината е осезаема. Струва ми се, че долавям мириса на Роберто, типичната за него смесица от боя и дърво. Бил е тук. Но може би Криксос също вече е пристигнал… Отровена съм от страха, който усещам в устата си.

Тишината е нарушена от тежкия тътен на отекващи стъпки. Начинът, по който звукът отскача от стените, прави невъзможно да се прецени откъде точно идват стъпките.

Оглеждам горните галерии. Светците отвръщат на погледа ми от своите куполи, смъртоносни и безмилостни. И тогава го виждам от другата страна на централния кораб. Роберто стои на входа на параклиса, в който е гробът му, и ми маха.

— Лаура!

Зад гърба му се мярва сянка. Чудовището е там, скрито в тъмното, с неговото черно наметало, покриващо раменете му, което му придава вид на гигантски прилеп.

— Бягай! — изпищявам.

Прекалено късно е. Криксос се спуска към Роберто с вдигната над главата ръка и премята нещо през врата му, дръпвайки го обратно в параклиса. Любимият ми кашля и се бори.

Втурвам се между пейките, влетявам в параклиса. Роберто почти е припаднал, извива се, докато Криксос стяга гаротата около шията му. Спускам се върху убиеца, забивам нокти в лицето му. Той прави гримаса, отпуска хватката и замахва с ръка към мен. Опакото на дланта му ме удря по бузата и ме запраща на пода. Претъркулвам се през плочите, докато слепоочието ми не се удря в острия пиедестал на гробницата.

Зашеметена съм. Вдигам ръка към главата си. Пръстите ми са изцапани с кръв, гъста и червена. Изправям се с клатушкане, като се подпирам на саркофага, докато двамата мъже се борят на пода, пръхтят в ужасен възел от крайници. Криксос се прехвърля върху Роберто и юмрукът му се забива в лицето му. Чува се пукот. Убиецът отново замахва с юмрук, но този път Роберто успява да извие гръб и да отхвърли тялото му.

Тръгвам замаяна, подпирайки се на стената на параклиса, там, където виси бял мраморен кръст.

— Помогни ми, Света Божия майко — прошепвам и вдигам кръста от стената. По-тежък е, отколкото съм предполагала.

Роберто е успял да се изправи, но пъхти отчаяно. Криксос се обръща с лице към него и прикляква, измъква кинжал от ботуша си. Прави стъпка напред, пръстите на свободната му ръка се свиват в очакване.

Пристъпвам зад него и когато убиецът се обръща, замахвам с кръста като с чук. Ударът го уцелва с пукот право в челото — все едно камък се удря в камък. Криксос се свлича на колене и се хваща за лицето, а кръвта руква между пръстите му. Когато маха ръка, виждам дълбока вдлъбнатина в черепа му. Очите му, примигващи сред кръвта, са диви от ярост. Той сграбчва мокрите ми дрехи. Вдигам високо кръста и, без да се осмеля да погледна, го стоварвам отново надолу.

В гърлото ми се надига горчилка, когато чувам пукота на кост.

Ръцете му се отпускат и аз усещам тежестта на главата му върху стъпалата си. Роберто ме прегръща и ми казва да не гледам. Но сега вече искам.

Криксос лежи неподвижен на пода, очите му са втренчени невиждащи, изпълнени с мълчалив гняв. Зъбите му блестят в устата, подобно на крила на жълти бръмбари.

— Добре ли си? — пита ме Роберто. По врата му се стича струйка кръв.

Крайниците ми са обзети от неконтролируемо треперене, но успявам да кимна утвърдително.

— Така мисля.

Роберто ме докосва по лицето, шията и косата, целува ме по челото, ушите, носа и устните. Изохквам, когато ръката му докосва рамото ми.

— Ранена си — прошепва той.

— Ти също — отвръщам, докато галя врата му с върховете на пръстите си.

Но сега, когато сме заедно, вече нищо не може да ни докосне. В безопасност сме.