Градът на тайните

Двадесет и четвърта глава

Изсвирва рог, високо и остро. Разнасят се тропот и викове, надига се пелена от прах. Останалите ловци също се мятат на конете. Рафаело повежда групата към портите и надолу по опасаната с дървета алея. Всички го следват, изчезвайки постепенно в облак развълнувани викове и крясъци.

След тропота на копитата се възцарява тишина. Минават няколко минути, преди да започнат нови, по-тихи разговори. Вътре хижата е оскъдно обзаведена, жените енергично се движат около масата и заповядват на слугите да сервират студените мезета и блюдата. Дамите се усмихват, заети са, бъбрят. Някои свалят обувките и сложните си изкуствени коси и си отдъхват от това временно облекчение.

Часовете минават. Водят се разговори за раждания, болести на възрастни роднини, женитби и любовни истории, нишките и обратите в човешките връзки. Въпреки че почти нямам какво да добавя, разговорът е успокояващ, познат. Сега, сред всичките тези елегантни дами, осъзнавам, че Джакомо ми липсва. Ами ако ездачът на някой препускащ кон не го види и го нарани? Ще се върне ли вечерта, или ще отиде направо на главния остров?

Щастлива съм, че съм се отделила от другите. Откривам една сенчеста пергола до вратите на кухнята, далеч от шума. Някои от жените си подхвърлят топка, подобно на деца. Двете с Беатриче също играехме така и аз почти чувам щастливите й викове.

Викат ме вътре, за да помогна на слугите да сервират почерпката. Играем така, сякаш сме въвлечени в някаква селска идилия, преструваме се, че сме жени на провинциалисти. Истинските слуги не са много наясно как да се държат при този обрат в естествения ред на нещата. За тях играта ни е досадна. Карина се втурва в залата.

— Скоро ще се върнат.

Това е сигнал да бъдем готови. Онези, които са свалили обувките и изкуствените си букли, отново си ги слагат. Прислужници сресват косите на някои от жените и пудрят лицата им.

Първо чуваме дълбокото протяжно лаене на хрътките и се събираме на двора. Късният следобед преминава във вечер, слънцето е потънало зад дърветата. Мъжете се потят, крещят, викат за вино. Баща ми изглежда разгорещен и малко уморен, когато слиза от своя жребец. Един от мъжете е счупил ръката си при падане, но с лекота понася нараняването си. От Джакомо няма и следа, а от един коняр разбирам, че някаква лодка вече се е отправила към острова. Прислужниците разнасят плячката: две сърни с прерязани гърла и стъклени очи. Разфасоването им става направо на двора, отпадъците се хвърлят на лаещите хрътки, докато мъжете ни развличат с истории за триумфа и бедите от деня.

Хижата е наполовина открита и голямата маса се отрупва обилно, докато на фона на гаснещата светлина се носят все нови и нови ястия. Деликатни жълти дискове качамак, поръсени със свежи зелени подправки и черен пипер. Огромни плата, пълни с омари, скариди, стриди, октоподи и миди. Но главният фокус пада върху сърните. Бедните създания, убити днес, са отнесени нанякъде, а друга, висяла в продължение на няколко дни, е сложена да се пече на шиш над открит огън. Мъжете все още сменят ловните си облекла с други.

Карина идва към мен. В ръката си държи чепка напращяло грозде и отхапва от него. Малка струйка сок се плъзва от устата й за секунда, преди Карина да я избърше.

— Съжалявам за начина, по който ти говорих по-рано — извинява се тя. — Просто се притеснявах за теб.

— Знам — отвръщам. — Благодаря ти.

— Толкова се радвам, че можа да дойдеш — продължава. — Това трябва да е първият ти лов!

— Всичко е толкова прелестно — отвръщам, изпълнена с облекчение, че говорим за нещо друго.

— Да, така е, нали? — съгласява се Карина. — Много е важно всичко да е идеално. За пръв път организирам лов като съпруга на Рафаело. Цяла Венеция ще разбере какво сме яли, кой какво е казал и в какво са били облечени всички присъстващи. Кажи ми — поглежда ме тя и аз се страхувам, че отново ще започне да ме разпитва за Джакомо, — сега, след като си вече свободна дама, какви са ти плановете? Сигурно още си замаяна от изпращането на Винченцо в изгнание.

— Всяка сутрин се събуждам с благодарност, че този товар е вдигнат от плещите ми — отвръщам. — Макар, разбира се, да не изпитвам задоволство от ничие нещастие, дори от това на стария Винченцо.

Лицето на Карина отново се стяга. Тя се навежда едва забележимо към мен, оправя внимателно цветята в една ваза, после с наклонена настрани глава оглежда резултата от усилията си.

— Не мисля, че късметът има нещо общо.

Хвърля тези думи, опитвайки се да звучи безгрижно и спокойно, но когато я поглеждам в очите, виждам, че тя е всичко друго, но не и безгрижна. Приисква ми се да върна Карина обратно към типичното за нея настроение. Държанието й в момента ме напряга.

— Не съм сигурна, че знам какво имаш предвид — казвам тихо.

— Нима? — пита ме тя.

Отново насочвам поглед към нея. Веждите й са вдигнати.

— Повърви с мен.

Отдалечаваме се от масите, излизаме на поляната. Водата в езерото е сребриста и напълно неподвижна. Карина държи дългото си розово ветрило и от време на време удря с него по дланта на ръката си, подобно на войник с палка.

— Късметът може и да съществува в някои други части на света, но не и във Венеция — казва тя. — Когато някакъв голям късмет падне на пътя на някого, първото нещо, което винаги правя, е да видя кой го е хвърлил там. Каква е последователността на събитията? С кого е свързан този щастливец? И какви действия са допринесли за този така наречен късмет?

Обувките й мачкат тревистия бордюр, по който вървим, а от време на време се навеждаме, за да избегнем ниските вейки на фунийките, провиснали от клоните на портокаловите дръвчета над главите ни.

— Е, в моя случай съм сигурна, че е просто най-обикновен добър късмет.

— Ние сме или кукли на конци, или онези, които дърпат конците — прекъсва ме Карина. — Но конци винаги има. И винаги някой ги дърпа. Така функционира Венеция: така се движат лодките; така се отварят завесите в театъра в началото на пиесата и се затварят — в края й. Така някои хора стават богати, а други обедняват. Така се дават обещания и се спазват — обяснява тя с усмивка, — или се нарушават.

Извитата пътека ни връща обратно към хижата. Карина отделя няколко минути, за да инструктира едно момиче, което черпи вода от кладенеца. После снижава глас и казва нещо, от което се вледенявам:

— Аз знам, Лаура. Знам с кого си се свързала.

Ако се опитам да отрека, ще се издам. Дишането ми се ускорява, твърдата решетка на корсета ми се впива в кръста и гърдите ми.

— Знам, че Сегретата се е обърнала към теб — продължава тя. — Точно както направиха и с Беатриче.

Замръзвам на място. Карина прави още няколко крачки напред, изтръгва корен напръстничета от земята, къса цветчетата и ги пуска на тревата. Обръща се назад и ме измерва с мрачен поглед.

— Какво искаш да кажеш? — питам я.

— Не е ли споделила с теб? Разбира се, че не би го направила. Толкова вярна беше. Толкова лоялна. Толкова добра в спазването на обещанията си. — Тя се заиграва с оголеното стъбло на напръстничетата, все едно че е малък камшик. — Стой настрана от Сегретата. Стой далеч от онези жени. Те не са онова, за което се представят. Вземат тайните ти и в замяна ти вършат услуги, но не се приключва само с това. Помисли си за бедната си сестра. Лаура, не искам да те разстройвам или да те плаша. Но има неща, които не разбираш и е най-добре да не се забъркваш с подобни хора. Мрежата им на контрол далеч надхвърля твоя ум. — Карина продължава да се отдалечава от мен. Думите й напълно се покриват с опасенията ми относно Алегреза и останалите. Забързвам след нея и я хващам за ръката.

— Чакай! Откъде знаеш, че Беатриче се е свързала с тях? Какво ти е казала? — Знам, че треперя. Ако Беатриче й е казала, значи е нарушила клетвата си. Нарушила е първото им правило!

— Повечето хора рано или късно влизат в контакт с тях. — Сега тонът й е по-мек и тя отново се усмихва, но продължавам да усещам стомаха си свит от притеснение. — Накараха ли те да носиш една от техните маски? — Усмивката й преминава в гримаса, когато очите й се спират върху китката й. — Боли ме.

Поглеждам надолу и виждам, че ноктите ми са забити в плътта й. Веднага я пускам.

— Извинявай, аз…

Очите на Карина се стрелват нагоре и аз се обръщам. На няколко стъпки от нас, под арката на един лавров храст стои Алегреза. Колко дълго е била там? Потръпвам. Внезапната й поява ми се струва странна.

— Добър вечер, графиньо, синьорина Дела Скала — поздравява ни Алегреза. Облечена е в обичайните приглушени сиви тонове — този път в оловносива рокля със сребърен колан на кръста. Тя задържа ръцете ни в своите облечени в ръкавица длани, когато една след друга я поздравяваме.

Едно слугинче потапя огромна връзка дългостеблени лилии във висока ваза.

— Не! — вика Карина. Момичето поглежда към нас с разширени от уплаха очи. — Виж как ги мачкаш. Ще ги съсипеш.

Алегреза рязко извръща глава към Карина, която отива до масата, където нервното момиче стои, без да смее да пипне цветята.

— Ще ти покажа как се прави — казва Карина с по-спокоен тон, — и тогава никога няма да забравиш.

Алегреза кимва и се оттегля.

Докато Карина подрязва наранените и изпочупени стъбла на лилиите с остър кухненски нож, се опитвам да изтласкам една ужасна картина от главата си: мъжът със златната челюст блъска Беатриче в канала, докато Алегреза го наблюдава от сенките.