Градът на тайните

Тридесет и пета глава

Затръшвам капачето на кутията и вземам Роберто в прегръдките си. Ужасът обгръща и двама ни.

— Матио? — питам.

— Прочети бележката — казва Роберто. Вземам я от отпуснатите му пръсти. Долният ъгъл на листа е изцапан с кръв.

— Ще я преследвам! — крещи той, прегърбен и съкрушен. — Справедливостта ще възтържествува!

Обгръщам главата му с ръце.

— Не, моля те. Виж на какво е способна. Виж какво е сторила току-що!

— Убила е Матио.

— Знам — отвръщам. — Още една причина, поради която да те пазим.

Инстинктът ми се оказа верен. Възможностите за избор пред Роберто се изясняват пред мен. Или трябва веднага да напусне Венеция и да се надява, че този жесток дявол няма да го преследва, или да остане. Да остане и да се ожени за Карина, за да сложи край на вендетата и да спаси живота си.

Той ме държи така, сякаш никога няма да ме пусне да си отида.

Вечерният хлад нахлува в стаята и разговорът ни прилича на тежка обсада, макар да е само между двама влюбени, които с неохота се гледат. Колкото пъти нападам със същата хладна логика — че трябва да направи онова, което казва Карина, — толкова пъти той се противи. Отвръща ми с целувки, но съпротивата и аргументите му отслабват. Крехкостта на основите им е очевидна. Любовта не е достатъчна — и двамата го виждаме. И сега, с всяка следваща целувка, чувствам как сърцето му започва да приема моята гледна точка, докато се оттегля още по-навътре зад стените си. Колкото повече приближаваме до неизбежното заключение, толкова по-надалеч се отблъскваме един друг.

— Животът ти е в нейните ръце — казвам за пореден път. — Може да го прекърши само с една дума.

Едва не добавям: „В това е силата на тайната.“

— По-скоро бих умрял, отколкото да се оженя за нея.

Това ме кара да седна с изправен гръб. Пламнала съм, ако не от гняв, то поне от гневна любов.

— Не говори така! Как смееш? Нямаш право.

Той избърсва с палец сълзите ми.

— Прости ми.

— Няма да се ожениш за нея само заради себе си, а и заради мен.

Перверзността в думите ми не ми убягва.

— Ако го направя… ако се оженя за нея… — казва той, — тогава ще продължавам да те виждам.

Кимам, опитвайки се да не заплача отново. Знам, че той лъже и безумно го обичам заради тази лъжа. Карина няма да ни остави да се доближим един до друг.

— Трябва да сме силни — настоявам.

— А сега трябва да си вървиш, преди да забележат, че те няма — казва Роберто.

Когато си тръгвам, крайниците ми тежат. Няма повече решения, които да се вземат. Когато стигам до вратата, поглеждам обратно нагоре. Роберто допира два пръста до устните си. Преди да стъпя на улицата, събирам скръбта си около себе си, подобно на саван.

Усещането за устните му върху моите остава през целия път към дома. Дълго след като съм излязла от студиото му; дълго след като съм се прибрала в порутената къща на баща ми; дълго след като съм смъкнала дрехите си и съм се мушнала в леглото. След всичко това сънувам неговите устни върху моите.

През следващите два дни рядко напускам стаята си. Стъпките на Фаустина бързат нагоре-надолу по коридора. Стъпалата й винаги са поглъщали нервността и притеснението й, докато останалата част от тялото й се държи така, сякаш всичко е само въпрос на най-обикновена работа. Помирисвам закуската, обяда и вечерята, докато часовете отминават. Чувам как старата ми дойка отваря вратата за посетители. Чувам я как крещи на Бианка. Но стъпалата й я издават. Притеснява се за мен. Сега не може да направи нищо за своята Лаура. И макар че понякога може да бъде дразнеща като досадно насекомо, каквито са понякога хората, които обичаме, за мен тя е била и си остава едновременно и майка, и приятелка. Зад строгата маска на Фаустина се крие океан от доброта. Вярвам в нея.

В кого другиго мога да вярвам? В Паулина? Та тя носи маска от мига, в който се срещнахме. В Сегретата? Почти бях повярвала и на онези жени, но вече не. И Карина. Как е възможно да съм я поглеждала толкова пъти в лицето и да не съм забелязала ужасния дявол, който се крие там?

Изваждам гравираната птичка, която Роберто бе направил за мен. Това е спомен от друго време, преди очите ми да прогледнат.

Фаустина ми носи бележка. Изпълнена е с надежда.

— Може би е нещо хубаво — предполага тя и се суети наоколо, докато отварям писмото.

Смехът ми е горчив.

— Какво? Какво пише? — пита Фаустина.

Хвърлям бележката на стола, доволна, че Фаустина не може да чете. Мисля си за другата бележка, с размазаната кръв на Матио по нея.

— Не е важно — отвръщам. — Но се чувствам готова да хапна малко.

— Слава на Бога! — вика Фаустина и изхвърча от стаята.

За да направиш Фаустина щастлива, само трябва да й кажеш, че си гладна.

След като е излязла, аз вземам писмото и го прочитам отново. До този момент не бях планирала да присъствам: не можех да си представя как ще се изправя пред света с неговите изрисувани лица, с конструираната веселост на една сватба. Но тази бележка с нейната лаконична злоба кара нещо да се надигне в мен. От вечерта, в която я срещнах на партито на дожа, по един или друг начин Карина винаги ми е казвала какво да правя. Тогава бях различен човек, но вече няма да допусна да ми нареждат.

Фаустина се връща с чиния, отрупана с хляб, студени меса, туршия и сирене. Има и смокини, фурми и един разрязан на парчета портокал. Достатъчно количество, за да се нахрани цяло семейство. Видът на храната ме кара да избухна в смях.

— Какво има? — пита обидено Фаустина.

— Нищо. Просто се чудя какво, за Бога, да облека за сватбата на Николо и Паулина.

— Значи ще ходиш? — мръщи се дойката ми.

— Разбира се, че ще ходя.