Градът на тайните

Тринадесета глава

— Приемането ми от Великия съвет сега на практика ми е гарантирано!

Баща ми се усмихва. Устните и зъбите му са оцветени в тъмно от многото чаши вино и му придават леко жесток и налудничав вид.

— Лаура, можеш ли да си представиш какво означава това?

Не мога, но отвръщам:

— Да, татко — побутвам печените сардини в чинията си.

— От Лизандър няма никаква полза — продължава той, размахвайки вилица из въздуха. — Забил си е носа в книгите и разните там отвари. Но ти си добро момиче. Сестра ти също беше добро момиче и аз съм голям късметлия. — Жестовете му стават по-отривисти и неконтролируеми. Събаря чашата си върху чинията ми и измърморва извинение на виното си.

Попипвам джоба на роклята си, за да докосна парченцето пергамент, което ми даде Алегреза. На него пише: „Манастирът в Сан Микеле“. Под думите е изрисуван символът на ключ. Представям си силното благородно лице на Алегреза и се чудя дали ще е проява на мъдрост или на глупост да сторя онова, което тя ме съветва.

— Има много неща, които трябва да приготвим за сватбата — езикът на баща ми завалва думите. — А след това ще си заета покрай изискванията на брачното ложе!

Когато осъзнавам какво има предвид, апетитът ми напълно изчезва. Съмненията относно поканата на Алегреза ме напускат.

Докато камбаната на катедралата „Сан Марко“ отброява далечните единадесет удара, наблюдавам как пламъкът на свещта обхваща парчето пергамент. Хвърлям го в камината.

Обличам се бързо и тихо. Бианка тъкмо е привършила прекрояването на една от дебелите рокли на Беатриче в ново наметало, метнала го е на стола до леглото ми. Среднощно синьо, подплатено с яркопурпурен сатен, то се плъзва успокояващо по ръцете ми. Приближавам на пръсти до вратата си, трепвам, когато при отварянето й тя проскърцва. Мятам копринената качулка на главата си и отправям молитва към благословената Света Дева Мария — въпреки че съм почти напълно сигурна, че няма да одобри онова, което правя. Промъквам се покрай вратата на баща ми, спускам се надолу по мраморното стълбище и влизам в библиотеката му. Вземам няколко монети от една купа на бюрото му и ги изсипвам проблясващи в кадифената си чантичка. Прехапвам устни, когато отварям страничната врата на палацото и се плъзвам през нея.

Хуквам в тъмното към канала, тътрейки крака по земята. Сенките чертаят тесни удължени форми по тротоарите и стените, докато бързо отминавам, навела покритата си с качулка глава. Плясъкът на черната вода звучи като ръмженето на преглъщащ шумно гладен звяр. По въздуха долитат звуците на далечна песен. Calma. Calma.

Един гондолиер се обляга на дока, разсеяно потапя весло във водата.

— Синьор?

Макар страхът да циркулира из вените ми, ми минава през ума, че никога преди не съм давала инструкции на мъж.

— Можете ли да ме откарате до Сан Микеле? Манастирът?

Той смръщва вежди.

— На северния бряг, нали?

Кимам, въпреки че нямам представа дали е така. Надявам се, че е прав.

— Бързам — добавям.

Гондолиерът любопитно се взира в мен, после ми подава ръка. Облягам се на нея и се покатервам на борда.

— Ще карам толкова бързо, колкото може да се движи една гондола — казва ми той, — но ще се постарая.

Оттласква веслото от стената на канала. Потегляме. В гланцираната тъмнина, осеяна с нощните светлини на Венеция, които ми намигат, усещам как по гръбнака ми пропълзява тръпката на свободата. За пръв път в живота си избирам пътя си.

Пътуването почти ми харесва. На юг се издигат куполите и кулите на нашия роден от водата град — сребърнобели на фона на тъмното небе. Гондолиерът разцепва мрачните води под нас, кара лодката напред по начин, който ми се струва почти магически. Завиваме по един от северните канали и пресичаме лагуната.

— Каква работа има такова младо момиче като вас, че да бърза да пресича водата през нощта? — пита ме мъжът. Гласът му обаче не е нелюбезен и аз се опитвам да звуча така, сякаш съм се запътила да изпълнявам нормални задачи.

— Имам леля. Тя е стара и болна. Вика ме.

— Добра племенница сте, след като отивате да я видите по това време на нощта. Надявам се, че не е нещо сериозно.

— И аз — отвръщам.

Пред нас се появяват очертанията на остров. Лодката се клати по течението, докато островът бавно, бавно приближава. Куполът на манастира и камбанарията му се издигат към пурпурночервеното небе.

Гондолата ни приближава още повече. Покрай дългата ниска стена на сградата не минават никакви пътеки и водата се плиска в основите й. Първоначално не успявам да видя вход, но когато доближаваме, разбирам, че доста надолу в стената има ниска порта. Малки факли, които не хвърлят кой знае колко светлина, мъждеят колебливо от двете й страни. Гондолиерът ми прекарва лодката през тунела. Вече сме в манастира.

Мястото за слизане е до един двор, наподобяващ двора на замък. Колони и арки оформят заслонена алея. Тя е напълно тиха, с изключение на постоянното плискане на вода по камъните.

Гондолиерът се оглежда наоколо.

— Искате ли да дойда с вас?

— Не, не, благодаря ви, господине. Но ще съм благодарна, ако можете да ме изчакате. Ще се постарая да не се бавя много.

Той изглежда разколебан, затова му подавам монета.

— Моля ви.

Гондолиерът оставя веслото.

— Останете колкото е необходимо. Сигурен съм, че леля ви ще се почувства по-добре след визитата ви.

Помага ми да сляза и аз стъпвам на голяма площадка от черен и бял мрамор. Тя се простира от канала до стените на манастира, подобно на гигантска шахматна дъска. Водата хвърля отражения по повърхността й и мраморът трепти и проблясва.

Тръгвам към покритата алея. Наоколо е тихо, тъмно и неподвижно. Несвойствен за това време вятър развява наметалото ми, нещо прелита с плющене покрай мен и аз прикляквам към земята, дръпнала качулка ниско над лицето си. Просто птица, вероятно някоя разтревожена чайка, но ме кара да се задъхам силно.

— Съвземи се — прошепвам си. Тези думи би ми казала и игуменката, ако ме видеше как треперя от страх.

В стените на манастира е вградена гигантска врата от напукано дърво. Вратата е обсипана с патинирани метални гвоздеи, всеки от които е голям и кръгъл като мъжки юмрук. В основата на сградата пълзят водорасли, техните зелени и хлъзгави тела си проправят път нагоре от дълбокото.

Вратата се отваря. Твърде късно е да си тръгна. Появява се мъж в кафява роба с качулка, лицето му е скрито. Той безмълвно ме вика с пръст.

— Аз съм Лаура — казвам му и мъжът кимва, сякаш това е нещо, което вече знае.

Тръгвам след него по тесен коридор, върху двете стени на който на голямо разстояние един от друг са поставени свещници. В най-тъмните участъци едва виждам краката си. Сянката на качулката на моя придружител се разтяга и свива, когато навлизаме в периметъра на свещниците. Завиваме на няколко пъти. Дясно, пак дясно, ляво. Изкачваме се по каменно спираловидно стълбище. Притеснявам се, че няма да успея да намеря обратния път.

— Извинете — питам го, — къде отиваме?

Той не отвръща.

На върха на стълбището се озоваваме в подобна на пещера зала. Жегата и светлината в нея почти парят по лицето ми. Заслепена и замаяна съм. Когато очите ми привикват, виждам златото по стените и фреските в наситеносиньо и яркочервено. Мъжът вече е изчезнал.

Група фигури на може би петнадесетина души стоят край един от четирите огъня, които искрят в камини, по-високи от човешки бой. Всеки е облечен в дълга роба, а пред лицето си има маска. Въпреки това по някакъв начин усещам, че всички са жени. Усещам как кожата ми настръхва и независимо от топлината в залата потръпвам. Какво е това място?

Фигурите се плъзват напред и оформят кръг около мен. Маските им хвърлят трептящи гротескни сенки. Някои имат дълги заострени клюнове, подобно на хищни птици. От други нежно се спускат пеперудени крила, изработени от воал. Техните скъпоценни камъни, дантели и пера обрамчват очи, които ме пронизват като стрели на ловец. Въздухът е наситен със замайващата миризма на билки и пушек. Но има и нещо друго — нещо по-могъщо и по-остро от всичко останало.

Сърцето ми препуска в луд галоп. Това е капан, мисля си.

Една от фигурите ме доближава и аз отстъпвам назад, очите ми се стрелкат наоколо в търсене на път за бягство. Жената се смее зад украсената си с пера маска. Цялата група приближава още по-близо, затяга кръга.

— Какво искате от мен? — питам ги. — Кои сте вие?

Една висока жена пристъпва напред. Косата под качулката й е прошарена от сивкави кичури. Маската й има формата на бял бухал, покрита е с бели камъни и има сребърна човка. Жената я сваля и очите на Алегреза проблясват на светлината на пламъците.

— Добре дошла в Сегретата, Лаура — поздравява ме тя.