Градът на тайните

Двадесета глава

— Не биваше да се увличам така — притеснява се Паулина. — Да ти разправям за Николо, докато още тъгуваш за скъпата Беатриче. О, Лаура, прости ми.

Почти не я слушам, докато гондолата бавно ни отвежда далеч от мястото на драмата и обратно към къщата на баща ми.

— Защо онази жена носеше пръстена на сестра ми? — чудя се, макар да знам, че Паулина не е в състояние да ми даде отговор.

— Лаура, напълно ли си сигурна, че е бил на Беатриче? — тя хваща ръката ми и оглежда пръстена ми. — Не е толкова необичаен модел. Сигурно има стотици пръстени, които изглеждат досущ като този. Не искам да те гледам така разстроена заради нищо.

Говори ми нежно, лицето й е добро и загрижено. Не знам какво да й отговоря.

Слизаме от лодката и Паулина настоява да ме изпрати до палацото.

— Наистина няма нужда — възпротивявам се. — Сигурна съм, че имаш много неща за вършене.

— Не ставай глупава.

След тази реплика преставаме да разговаряме. Тя не вярва, че просякинята е носела пръстена на Беатриче. И защо ли да вярва? Не се е вглеждала в неговия брат-близнак всеки ден в продължение на цели шест години. Въпреки че ръката й е преплетена с моята, случката на площад „Сан Марко“ е издигнала невидима преграда помежду ни. Когато стигаме до входната врата, ми се струва, че щеше да е все тая, ако приятелката ми ме гледаше от върха на някоя планина — такова огромно е разстоянието между двете ни.

Баща ми набързо се сбогува с Паулина, дръпва ме вътре и затваря вратата. През високия стъклен панел виждам как приятелката ми върви надолу към портата. Лицето на баща ми помръква.

— Защо се забави толкова? — пита ме той. — Бианка и Фаустина те чакат горе. Побързай!

— Но, татко, какво…?

— Погледни само в какво състояние са дрехите ти — прекъсва ме той. Поглеждам надолу и установявам, че копринените ми обувки и подгъвът на оранжевата ми рокля са изцапани от праха на венецианските улици. — Върви!

Тръгвам объркана към стаята си. Фаустина и Бианка полагат кремавата рокля със златен бордюр върху леглото. Бианка съзира мръсните ми обувки и надава кратък вик.

Фаустина ме придърпва към себе си и се заема да разкопчае корсета ми.

— Двете с Паулина бяхме в „Сан Марко“ — казвам й. — Там видях една жена — проститутка. Носеше пръстена на сестра ми, Фаустина. Сигурна съм.

Ръцете й спират и тя ми прошепва така, че Бианка да не може да чуе:

— Как е възможно това, скъпа?

Все едно че разговорът с Паулина се повтаря.

— Знам какво видях.

Старата дойка опира длан върху челото ми.

— Топла си — мърмори. — Заради времето е. Онова, което се случи с Беатриче, е ужасно, отвратително. Трябва да се опиташ да не се разстройваш така.

Тя завършва с разкопчаването на роклята ми и дрехата се свлича на пода. Излизам от нея, в очите ми парят яростни сълзи. Искам да говоря още, но е трудно, тъй като Бианка е тук.

— За какво се подготвяме? — питам.

— За дожа — отвръща Бианка, докато изсипва няколко капки розова вода в купата за миене. — Поканил е баща ти тази вечер.

Поразена съм.

— Дожът? На Венеция?

— Не, дожът на Луната! — отвръща усмихната Фаустина.

Тя придържа косата ми назад, докато Бианка потапя кърпа в една купа с гореща вода и я прокарва по лицето ми. Двете се суетят около мен, подобно на гълъби, боричкащи се в клоните на някое дърво. Измиват косата ми, подчертават естествените ми къдрици с ролки от слонова кост, които опъват скалпа ми. Нахлузват кремавата рокля през главата ми и я стягат около кръста ми, после слагат златна верижка на шията ми. Косата ми съхне на къдрици около лицето и раменете ми. Не докосват кожата на лицето ми, но за устните ми приготвят смес от счукани карминови бръмбари и къна. Когато ми поднасят огледалото, от мен сякаш се излъчва някакво сияние, което не разкрива обърканите мисли, които се блъскат в главата ми. Имам вид на привилегирована жена, млада и безгрижна, която няма за какво друго да се притеснява, освен за чистотата на копринените си чехли.

Дожът оглежда изпитателно стаята, докато херцогинята се движи сред гостите, шумолейки с копринените си поли. Намираме се в по-малка, по-уютна стая от онази, в която бе проведен балът, но не по-малко украсена и внушителна. На всяка от стените висят огромни гоблени със сцени от войни и гуляи, сцени от древни времена. Някои от тях съм виждала в книгите на майка ми. Тук Еней бяга от Троя, понесъл баща си на гръб и хванал малкия си син Асканий за ръката. Там скитащият герой се представя пред Дидона, царицата на Картаген. Всеки сантиметър от огромните маси, около които се движат хората, е отрупан с чинии, в които се виждат крехки тоскански меса, риба и хляб. От центъра на едната маса ме гледа цяло печено прасе-сукалче. Зелени и черни маслини лъщят в малки купички от теракота. Мъжете ги вземат с пръсти и ги хвърлят в устата си, все едно че поглъщат плячка. Жените използват мънички сребърни вилички и салфетки, хапват изискано дребни хапки, докато разговарят помежду си. Дори слугите изглеждат величествени в своите облекла в бяло и тъмнозелено.

Жената на дожа, която се разхожда със златисто-черното си ветрило, излъчва добро здраве — дори повече от онези, които са по-млади и по-малко сбръчкани от нея. Тя се усмихва и докосва гостите по лактите, докато разговаря с тях. От време на време поглежда към съпруга си. В един момент улавя погледа ми и ми кимва. Аз правя реверанс. Дали може да предположи, че от всичките хора в тази стая именно аз съм тази, която е издала тайната на дожа?

Вземам една едра зелена маслина от таблата, поднесена ми от един слуга. В другия край на стаята виждам Алегреза, облечена в черна рокля с бели парчета плат в разкроената пола и с черни пера в косата. Разговаря оживено с група по-възрастни жени. Представям си, че шепнешком им съобщава тайната на дожа, а после те ще я съобщят шепнешком на други, докато новината не се разпространи като чума из домовете, дюкяните, лодките и баржите на нашия град.

— Лаура, стой изправена — предупреждава ме баща ми.

Дожът приближава към нас. Наситеночервеният му жакет проблясва на светлината на свещите.

Усещам как страните ми се изчервяват. Маслинената костилка е все още в устата ми. Вдигам длан към устните си, изплювам я и я пъхам в кадифената си кесия. Усещам се тромава, неспособна да направлявам пътя си по тесните провлаци на възпитаното общество. Сигурна съм, че никога няма да овладея езика на венецианското празненство, така изпълнено с неразбираеми нюанси, погледи, шепот, стойки и саркастични забележки.

— Ваша светлост — казва баща ми и дълбоко се покланя. Аз правя реверанс.

— Антонио, Лаура. Много се радвам. Много се радвам. Такова ужасно преживяване покрай Винченцо. Кой би си помислил?

— Да, благодаря ви, Ваша светлост — покланя се отново баща ми. — Ще ви бъда вечно признателен, задето така бързо и безболезнено за всички придвижихте този въпрос.

— Няма нужда — отвръща дожът. Той вдига ръка нагоре и леко поклаща глава. Очите му се прехвърлят върху мен и се задържат върху лицето ми малко по-дълго, от което се чувствам неловко. За една кратка ужасна секунда се чудя дали не се опитва да се сети къде ме е виждал преди. Но после той се оттегля в тълпата.

— Проклет да съм! — изсъсква баща ми. Юмруците му са стиснати. — С мен е свършено.

— Но дожът се държа приятелски с нас.

— Хората, които се радват на благоволението на дожа, разговарят с него поне две-три минути. А той колко дълго остана при нас? Не може да е повече от няколко секунди. По дяволите. А ти? Ти просто стоеше като някоя парцалена кукла и ме чакаше да дърпам конците.

Под кремавата коприна на корсажа ми кипва гняв.

— А вие какво искахте да му кажа?

Той разперва ръце.

— Нямаше да има значение какво ще му кажеш, стига да беше казала нещо. Да беше сменила темата. Да беше поговорила за времето. Да се беше държала очарователно и находчиво като сестра си.

Иде ми да му отвърна хапливо — да му кажа, че не е моя вината, задето е умряла погрешната дъщеря. Но баща ми държи бъдещето ми в своите ръце и затова не се осмелявам. Измърморвам някакво извинение и се отдалечавам от него.

Алегреза тръгва насреща ми. Преструвам се, че не съм я забелязала, и ускорявам крачка. Какво може да иска от мен? Замених тайната си срещу онова, което Сегретата направи с Винченцо, и вече не искам да имам нищо общо с тях. Властта им ме плаши.

Но Алегреза ме преследва из стаята, подобно на паяк, улавящ муха в примката си. Слага хладната си длан върху моята.

— Моля ви, недейте — казвам и се опитвам да се отдръпна.

Тя стяга хватката, вдига вежди над бадемовите си очи.

— Защо, нима не ме познаваш, дете?

Не съм сигурна дали иска да ме порицае или само ме дразни.

Поклащам глава.

— Съжалявам, аз… Вечно ще съм ви благодарна. Но платих за това, така че, ако обичате, ме оставете на мира.

Алегреза ме дръпва към себе си и бързо зашепва. В думите й не съзирам изход за бягство.

— Не мога да те оставя на мира, Лаура. Когато прие помощта ни, ти се обвърза с нас. Утре вечер се събираме в манастира. Ще бъдеш там. Ще те чака лодка — огледай се за ключа.

Копринената й рокля прошумолява, когато пуска ръката ми и се оттегля. Раната на дланта ми е почти зараснала, но сега разбирам, че съвсем не е незначителна.

Спомням си онова, което бях научила в манастира: таксата никога не може да бъде платена.