Градът на тайните

Тридесет и осма глава

Пием чай от лайка и лавандула, докато слънцето потъва подобно на златна топка зад хоризонта. Казвам им, че баща ми ще ме търси и им обрисувам как може би кръстосва из стаята и изпълва въздуха с клетви и ругатни, заканвайки се да заключи своята непокорна дъщеря и оплаквайки деня, в който я е освободил от манастира.

Алегреза обещава, че ще се погрижи и му пише бележка, в която му съобщава, че съм добре и под нейните грижи.

— Това трябва да успокои Антонио — казва тя и изпраща един слуга до къщата ни. — Все още имаме да свършим една работа днес, а ти си член на Обществото, така че трябва да ни придружиш.

— За среща на Сегретата ли става дума? — питам.

— Да, в известен смисъл — отвръща Грация, като поглежда към Алегреза. — Аз ще тръгна преди вас.

След като Грация излиза, Алегреза изважда моята маска, прибрана, както ми обяснява, след бягството ми от параклиса.

— Мислех, че никога повече няма да я сложа — признавам.

Тя загадъчно се усмихва.

Когато напускаме къщата, вече е късно и докато вървим заедно по потъналите в мрак алеи, Алегреза ми казва, че отиваме в къщата на Грация и Юлиус. Къщата, в която е израснала Карина. Очертава пред мен план, който ми се струва предизвикателен и смел. След кратко пътуване с гондола в тъмното, две слугини ни посрещат на мястото, където трябва да слезем, и ни въвеждат вътре. Къщата прилича на тази на баща ми, макар да е по-луксозна. В една стая на долния етаж, подобна на кабинет, се е събрала група жени с техните маски.

Грация ни кани да застанем до нея и прошепва нещо на придружителките ни, които изчезват, подобно на духове.

— Тази вечер трябва да разрешим някои въпроси — обяснява тя.

Алегреза поставя длан върху ръката на майката на Карина в рядка проява на привързаност.

— Онова, което ще сторим, е добро, сестро.

Грация кимва.

— Загубих дъщеря си, която полудя, но ще спася съпруга си. Последвайте ме.

Тя повежда решителната процесия от жени през коридора нагоре по едно извито стълбище. Полите се плъзгат по пода, подобно на приглушени въздишки. Чувстваме се странно и в известна степен като воайорки, задето така завладяваме къщата. Грация отваря вратата на една стая на горния етаж. Вътре цари пълна тъмнина. От високите прозорци висят разкошни завеси, заглушаващи хъркането на мъж. Над цялата стая доминира високо легло, заобиколено с мрежа. И едрият мъж, който лежи вътре, не притежава грам от достойнството или благородството на издокараното си в официални дрехи тяло. Той представлява огромна хъркаща буца, от устата на която се точат лиги и която не си дава сметка за натрапничеството, което предстои да наруши почивката му.

— Събуди се! — вика Грация иззад маската си.

Юлиус се претъркулва на една страна със стон и ръмжене и Грация повтаря командата си с по-висок и по-гневен глас. Мъжът й сяда в леглото, очите му са все така затворени. Той бавно ги отваря, примигва и се втренчва в тъмното.

— Мили боже, какво, в името на всичко свято…? — изръмжава. Гласът му е пресипнал от съня, изострен от паниката. Той става от леглото, изправя се в цял ръст. — Кои сте вие? Как се осмелявате? Посред нощ! Какви са намеренията ви?

— Нямаме желание да ви нараняваме, но трябва да ни изслушате — казва Алегреза.

— Клаудио! — изревава Юлиус. — Рикардо!

— Слугите са освободени за тази нощ — информира го Грация.

Лицето му почервенява от гняв.

— Собствената ми жена е дошла да ме заплашва. — Юмруците му се свиват и отпускат, свиват и отпускат. Ако се развихри, съмнявам се, че ще сме в състояние да го спрем. — Е, казвайте каквото имате да казвате.

Грация се изкашля.

— Трябва да забравиш за кръвната вражда със семейството на дожа. Трябва да обявиш, че слагаш край на заплахите срещу живота на сина му.

Той избухва в смях.

— Нямам намерение да слагам край на каквато и да била вендета само защото жена ми така казва. Разкарай това сборище от вещици, преди да съм наредил да се разправят с тях.

Но Грация е непоклатима и изпълнена с решителност.

— Не съм тук в качеството си на твоя жена, Юлиус. Тук съм като жена от Венеция. Имаш две възможности за избор: да отмениш вендетата или да бъдеш изложен на публичен срам.

— Какъв срам? — пита я той. Раздразнен е и все още е сънлив, но в гласа му се долавя и нотка нервност.

— Искаш ли да разкажа на целия град за твоята силна слабост към дъщерите на твоите колеги съветници? Искаш ли да извадя на показ писмото, което Ирина де Ломбарди ти изпрати преди толкова много години?

— Ирина де Ломбарди?

— Предполагам, че си спомняш това име? — пита тя. — Но се чудя дали ще познаеш детето си?

— Това е лъжа! — вика Юлиус, но гласът му трепери.

От групата излиза една жена. Тя вдига маската си — проста, лакирана с червен лак, украсена със спираловидни черни линии. Ахвам едновременно с Юлиус. Това е онази жена, Бела Дона.

— Майка ми ме остави в килията на един манастир в деня, в който се самоуби — казва тя.

— Млъквай, жено! — заповядва той, но видът му е съкрушен.

— Защо? Всички тук знаят, че това, което казвам, е истина. Това е тайната, която ме прави част от обществото на тези жени. Не можете да ми я отнемете. Моя е.

Почти виждам по лицето на Юлиус битката между желанието да запази репутацията си и това да задоволи личната си злоба. И въпреки че злобата му е все още остра и пламтяща, той знае, че жените са спечелили.

— Не си мисли, че понеже съм ти жена, няма да извадя мръсната ти тайна наяве — предупреждава го Грация. — Всичко, което си изградил, бизнесът ти, позицията ти в Съвета — ще стоя и ще гледам как ги губиш.

— Ще го направиш? — пита недоверчиво той.

— Загубихме сина си — казва Грация. — Дъщеря ни е чужда за нас. Гневът не ни е донесъл нищо друго, освен скръб.

Юлиус се отпуска тежко на леглото, изведнъж превърнал се отново в старец. Гледа към стената, а дишането му е тежко, сякаш всеки момент ще кресне отново. Отпуснал е свитите си юмруци в скута. Представям си мислите му: смесица от срам, страх и гняв. Вкусът на унижението, но също така и перспективата за сдобряване. Ако поне малко прилича на баща ми, в момента сигурно се чуди как да обърне цялата тази ситуация така, че да извлече полза от нея.

Накрая отново поглежда към жена си.

— Много добре — казва намръщено. — Утре сутринта ще направя изявление пред Съвета. Ще сложа край на вендетата, щом така искаш. Сега ме оставете сам. Не може ли човек да поспи дори в собствената си къща?

Напускаме мълчаливо. На прага се обръщам назад и виждам как бащата на Карина дръпва чаршафите над главата си.

На брега жените се пръсват в нощта, подобно на промъкващи се сенки. Една остава на прага с Грация, стиснала своята лакирана маска в ръка, забила напрегнат поглед в мен. Бела Дона. Известно време двете стоим една срещу друга.

— Съжалявам — извинявам й се накрая, защото нямам какво друго да кажа.

Тя бавно сваля пръстена от пръста си. Обикновен мъничък предмет, но обсебил сънищата ми и превърнал се във фокус на такава голяма част от моята мъка. Подава ми го. Слагам го на пръста си и той ляга на мястото на онзи, който съм дала на Роберто. Извит, златен, топъл.

Грация затваря вратата, оставя ни сами.

— Викаме му Златната паст — казва ми Бела Дона. — На човека, който ми даде пръстена. Всички момичета знаят за него. Зъбите му са покрити със златни коронки и макар че може да бъде груб… Плаща си за онова, което получава.

Чувствам се смешна и засрамена. Всичките ми оплаквания изглеждат незначителни на фона на живота на тази жена, по-лош от всичко, което бих могла да си представя.

— Къде да го открия? — питам я.

Бела Дона поклаща глава.

— Дори да можех да ти кажа, не бих го сторила. Той не е човек — как да се изразя? — с когото да си имаш работа.

— Мисля, че е убил сестра ми.

— Значи, ще убие и теб. Познавам него, познавам и този тип мъже: жестоки, без грам съвест. Няма да се поколебае да ти пререже гърлото и да се метне на първия търговски кораб, който да го отведе далеч от Венеция.

Двете мълчим. Съветът й увисва в полегналата над водата мъгла. Разбира се, че нямам силата да въздам справедливост на подобно чудовище сама, но баща ми може да мобилизира градската стража. Те имат оръжие. Могат да надделеят над убиеца със златната уста.

— Не се гордея с това, което съм станала — признава Бела Дона, загледана във водата.

Слагам ръка върху рамото й и леко го стискам.

— Не ми дължеше нищо, а ми даде толкова много — казвам. — Винаги ще съм ти благодарна.

Изваждам три сребърни монети от кесията си и й ги подавам. Те проблясват на лунната светлина като паднали звезди.

Бела Дона се усмихва.

— Задръж ги — казва ми. — Може да имаш нужда от тях повече, отколкото аз.

Гледам как силуетът й — горда сянка, се стопява в нощта.