Градът на тайните

Шестнадесета глава

Когато се прибирам у дома, е почти утро. Изкачвам се на пръсти по стълбището, придържайки полите си около бедрата, за да не шумолят. Стаята на баща ми още е затворена и палацото е притихнало. Щом се озовавам в своята, развързвам кърпичката от ръката си и виждам малката коричка засъхнала кръв, която вече се е оформила. Бързо изваждам маската от пелерината си и я пъхам в една от раклите. Вземам купчина копринени шалове, принадлежащи на Беатриче, и ги разстилам отгоре й. Търкам очите си, уморена съм.

Захвърлям наметалото и обувките си настрана и свалям роклята си през глава, като си казвам, че ще придърпам завивките върху себе си и няма да мисля за Сегретата поне до сутринта. Тъкмо се каня да се пъхна в леглото, когато стреснато забелязвам, че някой вече спи в него.

Фаустина. Слагам ръка на рамото й и леко я разтърсвам. Старата жена сяда и за момент ме гледа така, сякаш съм някоя непозната. После лицето й се сгърчва от облекчение.

— Слава на Бога! — вика тя, прегръща ме силно и ме целува по челото. — Къде беше? О, толкова съм ти ядосана.

— Добре съм — отвръщам.

— Къде, по дяволите, си ходила, скъпа? Направо се побърках, като си представих какво може да ти се е случило. Замалко да събудя баща ти.

— Радвам се, че не си го направила — казвам. — Моля те, не му казвай.

Старата ми дойка ме поглежда с уморените си очи.

— Трябва да си легнеш. Колко късно е само! Лаура, не можеш просто така да изчезваш от къщата. Направо откачих. О, какви молитви изрекох, само и само да се прибереш жива и здрава у дома.

— Молитвите ти са чути — казвам и лекичко стискам ръката й. — Нищо ми няма.

Фаустина приглажда намачканите чаршафи и аз лягам върху тях. Когато бях съвсем малка, точно преди да заспя, тя се преструваше, че маже клепачите ми с вълшебен мед. Клепачите ми натежават, точно както някога. Искам да заспя и когато се събудя, да установя, че манастирът, Алегреза и Сегретата са били само сън и че в чекмеджето ми няма никаква маска.

Но внезапен тремор от страна на Фаустина ме кара да седна бързо в леглото. Старицата е покрила лицето си с костеливите си длани и някъде дълбоко в нея се надига ридание. Посягам, придърпвам я към себе си и я прегръщам през пълните рамена.

— Съжалявам — изрича сред риданията си тя. — Като не те намерих, се сетих за бедната ти мъртва сестра.

— Аз съм тази, която трябва да се извини. Не исках да те плаша.

Фаустина поклаща глава.

— Вината е моя. Цялата вина е моя. Ако бях останала с нея, сега Беатриче щеше да е тук.

— Ти не си виновна — казвам и я целувам по мократа страна. — Не бива да се измъчваш.

— Не разбираш — проплаква старицата. — Не можеш да разбереш. — Плъзва се от леглото и пада на колене върху пода, опира длани пред гърдите си, вдига поглед към небето. — Бог да ми прости!

Молбата й сякаш я разкъсва. Никога преди не съм виждала Фаустина в подобно състояние. У нея съзирам някаква дива тъмнина и това ме плаши.

— Фаустина, моля те… Беатриче се удави. Бог няма да прехвърли наказанието за нейната смърт върху теб. Беше нещастен случай!

— Не — промълвява дойката ми. — Не беше.

В стаята сякаш нахлува студен вятър, обвива се около мен. Седя прегърбена в леглото и треперя.

— Какво каза?

Фаустина се обръща към мен. Доброто й старо лице е сгърчено и изтормозено, сякаш и тя е носила маска.

— Онази вечер Беатриче ходи някъде — казва тя. — И аз бях тази, която я пусна да отиде.

— Къде е ходила? — струва ми се, че кръвта е замръзнала във вените ми.

— Не знам. Виждаш ли, тя ми се примоли. Не спираше да повтаря: „Трябва да свърша нещо. Моля те, трябва да ми имаш доверие…“, и аз… По лицето й беше изписана надежда — надежда, каквато не бях виждала от деня на годежа й. Затова я пуснах. Бог да ми прости, пуснах я да отиде.

Гласът й пресеква и тялото й се клати напред-назад. Отмятам чаршафите настрана и сядам на пода до нея. Вземам ръката й в своята.

— Фаустина… Мислиш ли, че е имала таен любим?

— Какво друго би могло да бъде?

Какво друго, наистина? Ъгълчетата на устните ми се опъват в усмивка. Въпреки всичко съм доволна, че старият Винченцо не е бил единственият мъж, когото Беатриче е познавала. Представям си я как с блеснали очи се стрелва в сенките, за да се наслади на тайните прегръдки и думите на копнеж, споделени с някое красиво момче, което е карало сърцето й да пърха, което е сгрявало плътта й с целувки.

— Чаках я на моста Риалто, точно както й бях обещала — продължава Фаустина. — Каза, че няма да се бави, и аз започнах да се притеснявам. Точно тогава чух ужасния й писък и онзи страшен плясък. — Тя мачка с пръсти чаршафа, провиснал от леглото ми, и аз отмятам кичур коса от лицето й. — Бях малко по-нагоре на брега. Хукнах така, сякаш краката ми отново бяха млади, проклинайки коленете и бедрата си. Когато стигнах до нея, тя все още се бореше да си поеме дъх. Продължавам да виждам пяната и мехурчетата въздух в съня си. Роклята, която й бях помогнала да облече по-рано, се беше издула от водата и беше станала огромна. Хвърлих шала си. Бях на ръба на канала, готова да се хвърля да я извадя, и тогава… тогава…

Фаустина затваря сбръчканите си клепачи. Слагам ръка на рамото й.

— Какво стана? — питам я нежно.

Очите й отново се отварят. Погледът й е притеснен.

— Някой ме спря. Една ръка ме стисна за врата. Друга ме хвана за китката и изви ръката ми зад гърба. Някакъв мъж ме повлече далеч от канала. Пищях и ритах, но той притисна нож към гърлото ми.

— Кой е бил? — гласът ми е дрезгав.

— Не знам — отвръща Фаустина разтреперана. — О, толкова ме беше страх! Той се наведе към ухото ми и прошепна: „Остави я да си отиде, стара жено, или и ти ще я последваш“. И тогава видях, под сянката на широкополата му черна шапка, че устата му е пълна със злато. Малки златни ножчета вместо зъби.

Тя отново започва да ридае и аз я притеглям към гърдите си. Образът, който току-що е описала, е по-скоро на чудовище, отколкото на човек.

— Бутна ме на земята и аз затворих очи. Бях истинска страхливка, треперех като бебе. Когато осъзнах, че си е отишъл, беше прекалено късно. Някакъв гондолиер чул писъците ми и извадил Беатриче от водата.

Сестра ми е била убита.

Онзи мъж със златните зъби ми е отнел Беатриче. Прекалено много е, за да го приема нормално. Осъзнавам, че очите ми са сухи, макар да парят от гняв. Кой би могъл да стори подобно нещо? И защо?