Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА ДВАЙСЕТА ПЪРВОТО ИЗПИТАНИЕ

Като стана в неделя сутринта, Хари започна да се облича съвсем разсеяно и трябваше да мине малко време, за да установи, че се опитва да обуе шапката вместо чорапа си. Когато все пак успя да облече всичките дрехи на точните части от тялото си, той побърза да открие Хърмаяни и я намери на масата на „Грифиндор“ в Голямата зала да закусва с Джини. Тъй като стомахът му отказваше да приема храна, Хари изчака Хърмаяни да глътне и последната си лъжица каша, след което я измъкна навън да се поразходят. Докато вървяха покрай езерото, той й разказа за змейовете и за всичко, което му бе разкрил Сириус.

Хърмаяни много се притесни от предупреждението на Сириус за Каркаров, но все пак смяташе, че змейовете са по-спешният проблем.

— Нека да направим всичко възможно да останеш жив до вторник вечерта — почти разтреперана каза тя, — а после ще мислим за Каркаров.

Обиколиха езерото три пъти, докато се мъчеха да се сетят за някакво просто заклинание за покоряване на змейове. Тъй като нищо не им хрумваше, отидоха в библиотеката. Хари смъкна всички книги за змейове, които намери, и двамата се заловиха да ровят из огромната купчина.

— Рязане на нокти с магия… лекуване на ръжда по люспите… Това не върши работа, то е за особняци като Хагрид, които искат да се грижат за тях.

— Змейове се убиват крайно трудно поради древната магия, с която е пропита тяхната дебела кожа — през нея могат да проникнат само най-силните заклинания… Но нали Сириус каза, че може и със съвсем просто!

— Да потърсим тогава в някой от сборниците с по-елементарни магии — предложи Хари, като бутна настрана „Хората, които обожават змейове“.

Той се върна на масата с цял куп книги, подреди ги и започна да ги прелиства една след друга, докато Хърмаяни непрестанно коментираше шепнешком до лакътя му;

— Ето, има заменящо заклинание, но каква е ползата, освен ако не успееш да смениш челюстите му с нещо по-малко опасно… Проблемът е — както пише в книгата, — че кожата на змея е непробиваема… Бих предложила да пробваш с някаква трансфигурация, но едва ли ще можеш да се справиш с такова туловище… Ти нямаш никакви шансове, а се съмнявам, че дори и професор Макгонъгол… Освен ако не омагьосаш себе си? Може би ще получиш допълнителни сили. Само че това не са прости заклинания, каквито сме правили в час, и само аз знам за тях, защото вече започнах да се готвя за изпитите за СОВА…

— Хърмаяни — прекъсна я Хари изнервен, — би ли млъкнала за минутка. Опитвам се да се съсредоточа.

Тя млъкна, но единственият резултат от това бе, че главата на Хари се изпълни с монотонно бръмчене, което още повече му пречеше да се съсредоточи. Без особена надежда той продължи надолу по съдържанието на „Основи на урочасването за дейни и гневни“: _мигновено скалпиране_… ама нали змейовете нямат грива… _вдъхване на пипер_… това може само да засили пламъците, излизащи от гърлото на змея… _роговиден език_… само това му трябва на змея, та да ме прободе.

— О, виж, той пак пристига… Защо ли не си чете в глупавия кораб? — рече Хърмаяни раздразнено, когато Виктор Крум влезе с присъщата си мудна походка. Той ги погледна смръщено и се оттегли в един далечен ъгъл с цял куп книги. — Хайде, Хари, ела да идем пак в общата стая. Неговите почитателки ще нахълтат всеки момент и ще се разчуруликат.

И наистина още на излизане от библиотеката те попаднаха на цяла група момичета, едно от които бе вързало българско шалче около кръста си.

Хари почти не спа тази нощ. Когато се събуди в понеделник сутринта, за пръв път се замисли сериозно дали да не избяга от „Хогуортс“. Но щом огледа Голямата зала по време на закуска и си представи какво означаваше да напусне замъка, разбра, че не може да го направи. Единствено тук се бе чувствал щастлив… освен може би когато е бил с родителите си, но нямаше спомен за онова време.

Все пак му стана някак по-леко, като осъзна, че предпочита да е тук и да се изправи срещу змея, отколкото да се върне на „Привит Драйв“ при Дъдли. Това сравнение малко го поуспокои. Той с мъка дояде бекона си (гърлото му се беше свило) и когато двамата с Хърмаяни станаха, забеляза, че и Седрик Дигъри напуска масата на „Хапълпаф“.

Седрик още не знаеше за змейовете… Единственият участник в турнира, който не знаеше — Хари не се съмняваше, че Мадам Максим и Каркаров са разказали на Фльор и Крум.

— Хърмаяни, чакай ме в оранжерията — каза той решително, докато гледаше как Седрик напуска залата. — Ти отивай, аз ще те настигна.

— Хари, ще закъснееш за часа. Звънецът ще бие всеки момент…

— Ще успея!

Когато стигна до мраморното стълбище, Седрик вече се бе качил догоре и го бяха наобиколили групичка шестокурсници. Хари не искаше да разговарят пред тях, защото пак щяха да му се подиграват заради написаното от Рита Скийтър. Тръгна на известно разстояние след Седрик и видя, че той се отправя към коридора, където бе кабинетът по вълшебство. На Хари му хрумна нещо. Той спря, измъкна магическата си пръчка и внимателно се прицели.

— Диффиндо!

Чантата на Седрик се отвори, от нея се изсипаха парчета пергамент, пера и книги и се пръснаха по пода. Няколко шишенца с мастило се счупиха.

— Оставете… аз сам… — нервно отпрати Седрик приятелите си, навели се да му помогнат. — Кажете на Флитуик, че идвам. Отивайте…

Тъкмо на това се надяваше Хари. Той прибра пръчката си, изчака приятелите на Седрик да влязат в класната стая и забърза по коридора, в който двамата вече бяха сами.

— Здрасти! — каза Седрик, докато вдигаше своето „Ръководство по трансфигурация за напреднали“, опръскано вече с мастило. — Чантата ми току-що се скъса, а е съвсем нова…

— Седрик — каза Хари, — първото изпитание… Змейове!

— Какво? — Седрик вдигна очи.

— Змейове — повтори Хари още по-бързо, да не би професор Флитуик да излезе да види къде се бави Седрик. — Докарали са четири, по един за всеки от нас, а ние ще трябва да минем покрай тях.

Седрик се опули насреща. В сивите му очи Хари забеляза почти същия ужас, какъвто самият той изпитваше от събота насам.

— Сигурен ли си? — попита Седрик шепнешком.

— Абсолютно — отвърна Хари. — Видях ги.

— Но как разбра, нали не трябва да знаем…

— Няма значение — прекъсна го Хари, за да не злепостави Хагрид, ако Седрик го издаде. — Но аз не съм единственият. Фльор и Крум сигурно също вече знаят, защото Мадам Максим и Каркаров видяха змейовете.

Седрик се изправи — в ръцете си стискаше изцапани с мастило пера, пергамент и книги, а скъсаната чанта се люшкаше на рамото му. Той гледаше Хари с недоумение, примесено с подозрение.

— Защо ми го казваш? — попита той.

Хари го погледна изумен. Сигурен беше, че Седрик не би задал този въпрос, ако беше видял змейовете с очите си. Хари не можеше да допусне и най-лошият му враг да се изправи срещу тези чудовища без предупреждение, освен може би Малфой или Снейп…

— Ами защото… иначе не би било честно — отвърна той. — Сега вече всички знаем и сме равни, нали така?

Седрик все още го гледаше с известно подозрение, когато Хари чу познат тропот зад гърба си. Обърна се и видя Лудоокия Муди да излиза от съседната класна стая.

— Ела с мен, Потър! — рече той. — Дигъри, ти изчезвай!

Хари боязливо се вгледа в Муди. Дали ги беше чул?

— Ъъъ… професоре, трябваше вече да съм в час по билкология.

— Няма значение, Потър. Ела в моя кабинет, ако обичаш…

Хари го последва, като се чудеше какво ли ще се случи. Ами ако Муди го попита как е разбрал за змейовете? Дали няма да отиде при Дъмбълдор и да издаде Хагрид, или просто ще превърне Хари в пор? Е, може би по-лесно щеше да мине покрай змея, ако беше пор, мрачно си помисли Хари — поне щеше да е по-дребен и нямаше да се забелязва от петнайсет метра височина.

Той тръгна след Муди. Професорът затвори вратата на кабинета, обърна се към Хари и го погледна изкосо и с магическото, и с обикновеното си око.

— Много почтено постъпи току-що, Потър — тихо рече Лудоокия.

Хари не знаеше какво да отговори, защото изобщо не беше очаквал такава реакция.

— Настани се — подкани го Муди и той седна, оглеждайки се.

Беше влизал в този кабинет при двама от предишните преподаватели. По времето на професор Локхарт по стените бяха окачени светещи и захилени снимки на самия преподавател, които намигаха на всички. Когато Лупин живееше тук, по-вероятно беше да попаднеш на някое ново изумително зловредно създание, каквито той осигуряваше за учебните занятия. А сега кабинетът бе пълен с изключително странни предмети и Хари предположи, че Муди ги е използвал, когато е бил аврор.

Върху бюрото му имаше нещо, което приличаше на голям напукан стъклен пумпал. Хари веднага се сети, че това е опасноскоп, защото и той имаше подобен, макар и много по-малък от този на Муди. В ъгъла на малка масичка бе поставено някакво подобие на спираловидно навита златна телевизионна антена, което тихичко бръмчеше. На отсрещната стена зад гърба на Хари висеше огледало, в което обаче не се отразяваше стаята. Из него се движеха някакви сенки с размити очертания.

— Харесват ли ти моите детектори за Тъмни сили? — поинтересува се Муди, като внимателно наблюдаваше момчето.

— Какво е това? — попита Хари и посочи навитата златна антена.

— Тайносензор. Вибрира, щом установи, че някой скрива истината или лъже… Но тук не може да се използва, защото има твърде силни смущения — учениците лъжат непрестанно, когато не са си подготвили домашните. Не спира да бръмчи, откакто съм дошъл. А и опасноскопа трябваше да изключа, защото постоянно пищеше. Много е чувствителен и улавя сигнали на повече от километър наоколо. Разбира се, реагира не само на детските хитрини — говореше той с хриптящия си глас.

— А за какво е това огледало?

— О, това е моят врагоглед. Виждаш ли там как се спотайват враговете? Но няма нищо страшно, докато не им видя очите. Тогава вече трябва да отворя сандъка си.

Той се изсмя кратко и дрезгаво и посочи един голям сандък под прозореца, залостен със седем ключалки една до друга. Хари се почуди какво ли се крие вътре, но следващият въпрос на Муди го върна рязко към действителността.

— Е… значи си разбрал за змейовете, а?

Хари не отговори веднага. Точно от това се боеше… Но както не бе казал на Седрик, така в никакъв случай нямаше да каже и на Муди, че Хагрид бе нарушил правилата.

— Няма нищо — рече професорът, седна и с пъшкане опъна дървения си крак. — Измамата е традиционна част от Тримагическия турнир.

— Аз не съм мамил никого! — остро възрази Хари. — Беше си чиста случайност, че разбрах…

Муди се ухили.

— Не обвинявам теб, момче. От самото начало разправям на Дъмбълдор, че той може да си остане почтен, щом така иска, но старият Каркаров и Максим не са като него. Сигурно са казали всичко на своите ученици. Искат на всяка цена да спечелят. Искат да победят Дъмбълдор. Непременно държат да покажат, че той с нищо не е по-добър от тях.

Муди пак се изсмя и магическото му око се завъртя толкова бързо, че на Хари едва не му се зави свят да го следи.

— И така… имаш ли вече някакви идеи как ще минеш покрай змея? — попита Муди.

— Не — призна Хари.

— Е, аз няма да ти кажа — избоботи Муди. — Не обичам да има привилегировани, такъв съм си. Само ще ти дам няколко добри и важни съвета. Първият е: използвай своите умения.

— Нямам такива — изрече Хари, преди да се усети.

— Какво? — изръмжа Муди. — Щом аз ти казвам, че имаш сили, значи имаш. Помисли в какво си най-добър.

Хари опита да се съсредоточи. В какво всъщност беше най-добър? Е, не бе чак толкова трудно да се досети…

— В куидича — глухо отвърна той, — което изобщо не…

— Точно така! — рече Муди, като го гледаше много напрегнато, почти без да движи магическото си око. — Ти си страхотен в летенето, доколкото съм чувал.

— Да, но… — Хари вдигна очи към него. — Не ни позволяват да носим метли, ще нося само пръчката си.

— Вторият ми важен съвет е — прекъсна го Муди със силен глас — да използваш някое познато и просто заклинание, с което ще получиш онова, което ти трябва.

Хари го погледна с недоумение. Какво ли щеше да му трябва?

— Хайде, момче… — прошепна Муди, — съчетай тези неща… Не е чак толкова трудно.

Просветна му. Най-добър беше в летенето. Трябваше да се размине със змея във въздуха. За това му бе необходима „Светкавицата“. А заради метлата му трябваше…

— Хърмаяни — прошепна Хари, когато десет минути по-късно се втурна в Трета оранжерия и измърмори някакво извинение на професор Спраут, като мина покрай нея. — Хърмаяни… трябва да ми помогнеш.

— А какво според теб се опитвам да правя непрекъснато напоследък, Хари? — прошепна тя в отговор, опулила разтревожено очи, докато подкастряше пърхащите клонки на един треперудов храст.

— Хърмаяни, до утре следобед трябва да ме научиш да правя призоваваща магия.

И те започнаха да се упражняват. Не слязоха на обяд, а се скриха в една от свободните класни стаи, където Хари се опитваше с всички сили да накара различни предмети да летят през стаята към него, но все още не му се удаваше достатъчно добре. Книгите и перата издържаха само до средата на стаята и падаха като камъни на пода.

— Съсредоточи се, Хари, _съсредоточи се_…

— Нали точно това се опитвам да правя! — сърдеше се Хари. — Кой знае защо в главата ми все изниква един отвратителен огромен змей… Добре, пак ще опитам…

Той искаше да пропусне часа по пророкуване, за да продължи да се упражнява, но Хърмаяни категорично отказа да отсъства от своята аритмантика. Нямаше смисъл да стои тук и да продължава опитите сам. Затова Хари изтърпя повече от час при професор Трелони, която половината време убеждаваше всички, че разположението на Марс спрямо Сатурн в този момент вещае голяма опасност от внезапна и жестока смърт за родените през юли.

— Е, това поне е добре — на висок глас обяви Хари, поддавайки се на раздразнението си, — щом няма да е бавна и мъчителна, че никак не искам да страдам.

За миг Рон като че ли щеше да се разсмее и за пръв път от много време погледите им се срещнаха, но Хари все още му се сърдеше и не му обърна внимание. До края на часа той правеше опити да привлича различни предмети с пръчката си. Успя да накара една муха да се блъсне право в дланта му, което не беше убедително доказателство, че е усвоил призоваващата магия — просто мухата си беше глупава.

С мъка преглътна част от вечерята си след часа по пророкуване, а после с Хърмаяни отново отидоха в празната класна стая, скрити под мантията невидимка, за да не ги забележат учителите. Упражненията продължиха и след полунощ и двамата щяха да останат и до по-късно, ако не се бе появил Пийвс. Под измисления предлог, че Хари го замеря с различни предмети, безплътният започна да мята столове из стаята и Хари и Хърмаяни набързо се измъкнаха оттам, преди шумът да е привлякъл Филч. Те се върнаха в общата стая на „Грифиндор“, където за щастие вече нямаше никой.

В два часа сутринта Хари стоеше до камината, заобиколен от купища предмети — книги, пера, няколко обърнати стола, един стар комплект наплюващи топчета, дори и Тревър, жабата на Невил, беше там. Едва през последния час Хари бе успял да схване тънкостта на призоваващата магия.

— Вече е по-добре, Хари, много по-добре — рече Хърмаяни с изтощен вид, но с нескрито задоволство.

— Е, сега поне знаем как да постъпим следващия път, когато не мога да усвоя някое заклинание — каза Хари и върна един рунически речник към Хърмаяни, за да опита да го призове пак. — Заплашваш ме с някой змей… — И той отново вдигна пръчката си:

— Акцио речник!

Тежката книга излетя от ръцете на Хърмаяни, профуча през стаята и момчето я улови.

— Хари, мисля, че вече си напълно готов! — обяви възхитена Хърмаяни.

— Стига да успея и утре — рече Хари. — „Светкавицата“ ще бъде много по-далеч от предметите наоколо. Тя ще е в замъка, а аз ще съм чак там на полето.

— Няма никакво значение — твърдо го увери Хърмаяни, — стига да съсредоточиш мисълта си силно, ама много силно върху нея, тя ще дойде. А сега, Хари, трябва да поспим… Много е важно утре да си бодър.

Хари толкова се беше вглъбил в усвояването на призоваващата магия, че почти бе забравил сковаващата паника. Тя обаче го обзе с пълна сила на следващата сутрин. В училището цареше атмосфера на голямо напрежение и възбуда. Часовете трябваше да свършат на обяд, за да имат време всички ученици да отидат до заграждението, макар че те все още не знаеха какво ще видят зад оградата.

Хари се чувстваше някак особено изолиран от другите наоколо, независимо дали му пожелаваха успех, или на разминаване просъскваха „Приготвили сме ти цяла кутия хартиени кърпички, Потър“. Беше толкова изнервен, че се боеше да не изгуби самообладание, когато дойде моментът да го изведат при змея, и да започне да отправя заклинания към всички наред.

Времето проявяваше необичайно своенравие и препускаше неудържимо. Докато се усети, от първия час по история на магията Хари изведнъж се озова на път към Голямата зала за обяд… а ето че там (Кога излетя сутринта? Нима отмина вече беззмейовото време?) професор Макгонъгол вече бързаше към него. Много очи се насочиха към тях двамата.

— Потър, участниците трябва вече да излизат навън… Приготви се за първото изпитание.

— Добре — рече Хари и стана, а вилицата му изтрака върху чинията.

— Успех, Хари! — прошепна Хърмаяни. — Ще се справиш.

— Да… — едва отвърна Хари с глас, който изобщо не звучеше като неговия.

Той излезе от Голямата зала, придружен от професор Макгонъгол, която също не приличаше на себе си, а тревогата й личеше почти колкото на Хърмаяни. Когато го извеждаше навън по каменните стъпала в студения ноемврийски следобед, тя сложи ръка на рамото му и каза:

— Хайде, не се бой! Запази самообладание… Нали ще има достатъчно магьосници наоколо да се намесят, ако нещо се обърка. Важното е да направиш най-доброто, което можеш, и никой няма да те упрекне за нищо… Добре ли се чувстваш?

— Да — чу Хари своя глас. — Да, добре съм.

Тя го поведе към мястото, където бяха змейовете, близо до края на Забранената гора. Но като наближиха дърветата, зад които вече трябваше да се види заграждението, Хари забеляза, че точно отпред е издигната някаква шатра с входа към тях, скриваща пътя към змейовете.

— Трябва да влезеш тук и да чакаш реда си заедно с другите участници — каза професор Макгонъгол с леко разтреперан глас. — Там е господин Багман, който ще ви каже каква е… процедурата. И… успех!

— Благодаря! — отвърна той с глух, далечен глас.

Пред входа на шатрата се разделиха и Хари пристъпи вътре.

Фльор Делакор седеше в един ъгъл на ниско дървено столче. Досегашното й самообладание се бе изпарило, тя беше бледа и изпотена. Виктор Крум бе още по-начумерен от обикновено, което според Хари издаваше напрежение. Седрик крачеше нагоре-надолу и като го видя, че влиза, му се усмихна бегло. Хари се опита да му отвърне със същото и почувства как мускулите на лицето му само едва-едва се разтегнаха, сякаш бяха отвикнали да се движат.

— О, Хари! Ето те и теб — весело поздрави Багман и се завтече да го посрещне. — Влизай, влизай и се настанявай удобно.

Както сновеше между пребледнелите участници, той напомняше уголемен герой от анимационен филм. Отново бе облякъл стария екип на някогашния си отбор по куидич „Уимбърн уаспс“.

— Е, вече всички сте тук… Време е да ви дам напътствия! — бодро започна Багман. — Щом се съберат зрителите, ще поднеса на всички поред тази кесийка — и той вдигна и разтърси в ръката си торбичка от пурпурна коприна, — от която всеки от вас ще изтегли малък модел на онова, срещу което ще се изправи. Има различни… ъъъ… екземпляри, бих казал. И за още нещо трябваше да ви осведомя… а, да… Вашата задача ще бъде да вземете златното яйце.

Хари се огледа. Седрик кимна, за да покаже, че е разбрал думите на Багман, и продължи да крачи из шатрата. Лицето му бе леко позеленяло. Фльор Делакор и Крум изобщо не реагираха. Може би се бояха да не повърнат, ако отворят уста. Точно така се чувстваше и Хари. Но те, другите, поне участваха по собствено желание…

Докато се усетят, стотици и стотици чифтове крака затрополиха покрай шатрата, а притежателите им възбудено разговаряха, смееха се, шегуваха се. Хари се чувстваше толкова чужд на хората отвън, сякаш той и те не бяха от един и същи вид. Стори му се, че не бе минала и секунда, когато Багман отвори пурпурната копринена торбичка.

— Първо дамата — каза той и я поднесе към Фльор.

Тя бръкна с разтреперана ръка в торбичката и извади оттам миниатюрен идеално направен модел на змей. Беше обикновен уелски зелен. На врата му висеше номер две. И тъй като Фльор не показа никаква изненада, а по-скоро решително примирение, Хари се убеди, че е бил прав — Мадам Максим й бе казала какво я чака.

И Крум реагира по същия начин. Той изтегли червения гайски огнен змей. На врата му висеше номер три. Крум дори не мигна, вперил очи право в земята.

Седрик бръкна в торбичката и извади синкавосивия геедски късонос с номер едно на шията. Съзнавайки какво останало, Хари пъхна ръка в копринената кесийка и извади оттам модела на унгарския шипоносец с номер четири. Змейчето разпери крила под погледа на Хари и оголи миниатюрните си зъби.

— Е, това е — обади се пак Багман. — Всеки от вас извади змея, срещу който ще се изправи, а номерата всъщност са редът, по който ще излизате, нали разбирате? Сега ви оставям, защото ще бъда и коментатор. Господин Дигъри, вие сте пръв, трябва само да минете през заграждението, щом чуете свирката, ясно ли е? А, Хари… може ли две думи? Ще дойдеш ли навън?

— Ъъъ… да — замаяно отвърна Хари, стана и излезе от шатрата с Багман, който го отведе малко настрани сред дърветата и там се обърна към него с бащинска загриженост на лицето и в гласа.

— Добре ли се чувстваш, Хари? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Какво? — изрече Хари. — Аз… Не, нищо.

— Имаш ли някакъв план? — попита Багман, заговорнически снишил гласа си. — Защото бих ти дал някои напътствия… ако искаш… — продължи той още по-тихо. — Все пак ти си най-малкият тук, Хари… та ако мога с нещо да ти помогна…

— Не — отвърна Хари бързо, дори може би грубо, — не… аз… съм решил какво ще правя, благодаря.

— Никой няма да узнае — продължи Багман, като му намигна.

— Не, нямам нужда от помощ — повтори Хари, чудейки се защо упорства, при положение че никога не беше се чувствал по-зле. — Аз… вече имам план…

Отнякъде се чу свирка.

— Олеле, трябва да бягам… — паникьоса се Багман и изчезна.

Хари се запъти обратно към шатрата и видя Седрик да излиза от нея, съвсем позеленял. Опита се да му пожелае успех, докато се разминаваха, но от устата му излезе само неясен дрезгав звук.

Вътре бяха останали Фльор и Крум. След няколко секунди се чу ревът на тълпата, което значеше, че Седрик е преминал заграждението и се е изправил срещу живия първообраз на модела, който беше изтеглил…

Да седи вътре и само да слуша се оказа по-лошо, отколкото Хари бе очаквал. Тълпата пищеше… крещеше… ахкаше в един глас, докато Седрик явно правеше нещо, за да отвлече вниманието на шведския късонос. Погледът на Крум все още бе забит в земята, Фльор бе тръгнала да обикаля шатрата по стъпките на Седрик. В коментарите на Багман нещата изглеждаха още по-страшни и Хари си представяше ужасни картини, като чуваше: „Ооо, за малко, за много малко… Той рискува… Смелчага!… Умен ход, жалко че не свърши работа!“

Докато най-после след петнайсетина минути Хари чу оглушителния рев на тълпата, който можеше да означава само едно нещо — Седрик бе взел златното яйце.

— Много добре! — крещеше Багман. — А сега да видим оценките на съдиите.

Ала не съобщи оценките на Седрик и Хари предположи, че те са били вдигнати, обърнати към публиката.

— Единият мина, остават трима! — обяви Багман и тогава свирката се чу за втори път. — Ваш ред е, госпожице Делакор.

Фльор трепереше цялата от главата до петите. Хари за пръв път изпита съчувствие към нея, докато тя излизаше с високо вдигната глава, здраво стиснала пръчката си. Хари и Крум останаха сами в двата противоположни края на шатрата, избягвайки да срещат погледите си.

Същата процедура започна отново…

— О, това едва ли беше разумно! — чуха те ироничния коментаторски тон на Багман. — Ооо… за малко! Внимателно сега… Жалко, аз пък помислих, че тя ще се справи…

След още десет минути Хари чу как тълпата избухна в аплодисменти… Фльор сигурно също бе успяла. Последва пауза, през която показаха оценките й… нови ръкопляскания… после отново, за трети път, прозвуча свирката.

— Ето го и господин Крум — провикна се Багман и Крум бавно излезе навън, оставяйки Хари съвсем сам.

Сега той усещаше физически тялото си по-добре отвсякога — долавяше учестеното биене на сърцето си и треперенето на ръцете си… но в същото време сякаш бе извън себе си — гледаше стените на шатрата и чуваше тълпата някак много отдалеч…

— Колко дръзко! — викна Багман и Хари чу как китайския огнен нададе страховит рев, а зрителите явно притаиха дъх. — Забележителна проява на смелост!… Ето!… Той грабна яйцето!

Зимният въздух се пръсна като счупено стъкло от гръмналите аплодисменти. Крум бе успял и всеки момент щеше да дойде редът на Хари.

Той се изправи и установи, че краката му са омекнали като захарен памук. Изчака. И тогава чу свирката. Излезе от шатрата, а паниката се надигна в него като мощна вълна. Тръгна покрай дърветата, после прекрачи през един отвор в заграждението.

Всичко пред очите му приличаше на сън в ярки цветове. Стотици и стотици лица бяха обърнати към него от високите трибуни, които явно бяха преместени тук с магия след идването му преди няколко дни. Ето я и змеицата в отсрещния край, приведена над яйцата си, с полуразперени крила, със свирепи жълти очи, втренчени в него — гигантско люспесто черно влечуго, което блъскаше с опашка и оставяше дълга диря в твърдата земя. Тълпата бе много шумна, но дали беше приятелски настроена или не, Хари нито разбираше, нито се интересуваше. Дошъл бе моментът да направи каквото трябва… да насочи цялото си внимание върху онова, което щеше да бъде единственият му шанс.

Вдигна пръчката си…

— Акцио „Светкавицата“! — викна той.

И зачака. Всяка фибра от тялото му се надяваше, молеше се… ами ако не бе подействало… ако тя не долети… Започна да вижда всичко наоколо като през трептяща прозрачна завеса, подобна на мараня, зад която заграждението и стотиците лица изведнъж се размиха и се люшнаха…

И тогава чу нещо да раздвижва въздуха зад него, обърна се и видя как „Светкавицата“ долетя покрай гората, издигна се над заграждението и спря неподвижно до него в очакване да я яхне. Тълпата ревна още по-силно. Багман нещо крещеше, но ушите на Хари вече не му служеха… а и не бе важно да слуша.

Той преметна крак през метлата и се оттласна от земята. В следващата секунда стана някакво чудо…

Докато се издигаше и вятърът свистеше през косата му, лицата на хората долу се превърнаха в розови точици, а звярът се смали до размерите на куче. Хари осъзна, че е оставил долу не само земята, но и страха си… отново бе станал такъв, какъвто си е бил винаги…

Това беше просто още един мач по куидич, нищо повече… просто мач по куидич, а чудовището беше само един отвратителен противников отбор…

Той погледна надолу към купчината яйца и забеляза златното, блеснало между многото други с цвят на цимент, добре защитени между предните крака на змеицата.

— Добре — каза си Хари, — използвай подривна тактика… хайде…

И се спусна стремглаво надолу. Очите и главата на звяра го проследиха, но Хари знаеше какво ще последва и рязко изви нагоре — точно навреме, защото огнени езици лумнаха право натам, където беше само преди миг… Но той не се уплаши… Все едно че се бе измъкнал от някой блъджър…

— О, той наистина умее да лети! — ревна Багман, а тълпата пищеше и ахкаше. — Видяхте ли това, господин Крум?

Хари се вдигна още по-високо в кръг и змеицата последва движението му, извъртайки глава на дългия си врат… Ако продължаваше така, чудовището съвсем щеше да се замае… Но не трябваше да прекалява, че току-виж пак започнало да бълва огън.

Хари отново полетя внезапно надолу точно в момента, когато животното разтвори огромната си паст. Този път късметът му не проработи толкова добре. Макар да избегна пламъците, не можа да се изплъзне от опашката — тя го шибна малко преди да успее да завие наляво и един от дългите шипове разкъса мантията и раздра рамото му…

Хари усети пареща болка като при ужилване, чу писъци и охкания от тълпата, но раната изглежда не беше много дълбока… Прелетя зад звяра и се сети какво трябва да направи…

Змеицата явно не искаше да литне, за да не изостави яйцата си. Колкото и да се мяташе и гърчеше, разпервайки и прибирайки крила, без да отмества свирепите си жълти очи от Хари, тя не се отделяше от яйцата си… и ако не я подлъжеше да се махне, Хари никога нямаше да стигне до тях… Само че трябваше да го направи много предпазливо и постепенно…

Започна да лети най-напред в една, после в друга посока, но не много близо, за да не предизвика нова огнена струя, и все пак да притеснява чудовището достатъчно, че то да не отмества очи от него. Огромната глава се люшкаше насам-натам, продълговатите зеници не се откъсваха нито за миг от Хари, а острите зъби постоянно стърчаха оголени.

Хари се извиси на още един-два метра и звярът нададе рев на ярост. Момчето за него беше като муха, която му се искаше да размаже. Опашката пак се замята, но Хари бе вече твърде високо… Чудовището избълва огън нагоре към него, ала той успя да се изплъзне… челюстите бяха широко раззинати…

— Хайде де — просъска Хари и се завъртя около нея, като се опитваше да я подмами. — Хайде, ела ме хвани… вдигни се де…

И в този момент чудовището се изправи на задните си крака и най-сетне разпери огромните си черни ципести крила, широки колкото на малък аероплан, а Хари се спусна стремглаво надолу. Преди змеицата да разбере какво е направил или къде е изчезнал, той полетя с шеметна скорост към незащитените от ноктите на майката яйца… Отлепи едната си ръка от метлата и грабна златното яйце.

С рязко ускорение Хари се издигна и полетя над трибуните, стиснал яйцето под мишницата на здравата си ръка. Точно тогава някой сякаш увеличи звука докрай и той за пръв път чу тълпата — тя крещеше и аплодираше толкова силно, колкото ирландските запалянковци, когато отборът им победи на Световното първенство по куидич.

— Невероятно! — надвика ги Багман. — Не вярвам на очите си! Най-младият участник грабна най-бързо яйцето! Това му дава големи шансове.

Хари видя как змеевъдите се втурнаха да укротяват звяра, а през входа на заграждението професор Макгонъгол, професор Муди и Хагрид изтичаха да го посрещнат и му махаха, широко усмихнати. Той закръжи отново над трибуните, където виковете едва не му спукаха тъпанчетата, после се сниши и кацна меко, а в душата му цареше такова спокойствие, каквото не бе изпитвал от седмици насам… Бе преминал през първото изпитание и беше оцелял.

— Отлична работа, Потър! — викаше професор Макгонъгол, докато той слизаше от метлата. Такава похвала бе съвсем необичайна за нея. Хари забеляза, че ръката й трепереше, когато посочи рамото му: — Бързо отивай при Мадам Помфри, преди още съдиите да са вдигнали оценките. Ето я там, вече се погрижи за Дигъри.

— Браво бе, Хари! — дрезгаво го поздрави Хагрид. — Ти успя! Пък и да ’земе да ти се падне унгарската, дето Чарли разправяше, че била най-люта…

— Благодаря ти, Хагрид! — на висок глас го прекъсна Хари, за да не го остави да се издаде сам, че му е показал змейовете предварително.

Професор Муди също изглеждаше много доволен и магическото му око направо танцуваше в орбитата си.

— Красиво и леко, в това е тънкостта, Потър — избоботи той.

— А сега, Потър, отивай в шатрата за първа помощ, моля те… — намеси се професор Макгонъгол.

Хари излезе извън заграждението все още задъхан и видя Мадам Помфри, застанала пред входа на друга шатра. Изглеждаше разтревожена.

— Змейове! — възмутено изръмжа тя и бутна Хари навътре.

Шатрата беше разделена на няколко кабинки и през платното Хари различи сянката на Седрик, който явно не бе тежко ранен, или поне можеше да седи. Мадам Помфри прегледа рамото на Хари, като през цялото време се гневеше:

— Миналата година диментори, тази година змейове… Какво ли ще домъкнат догодина в това училище? Ти имаш късмет… раната ти не е дълбока… Но трябва да я почистя, преди да я лекувам…

Тя проми мястото с памук, напоен в някаква яркочервена течност, която пушеше и щипеше, после докосна рамото му с магическата си пръчка и Хари усети как раната веднага зарасна.

— Сега постой мирно няколко минути, сядай! Чак след това можеш да идеш да видиш оценките си.

Тя бързо излезе и Хари я чу да влиза в съседното отделение и да пита:

— Как се чувстваш сега, Дигъри?

Хари не искаше да стои на едно място, защото още кипеше от енергия. Той се изправи и тръгна да види какво става навън, но още преди да стигне до входа, се сблъска с нахълтващите Хърмаяни и Рон.

— Хари, ти се справи блестящо! — пискливо извика Хърмаяни, а по лицето й още личаха белези от ноктите, които бе забивала по бузите си от страх. — Ти беше неотразим! Наистина!

Но Хари гледаше към Рон, който бе пребледнял и го зяпаше, сякаш беше призрак.

— Хари — започна той със сериозен глас, — онзи, който е сложил името ти в бокала… аз… аз мисля, че е искал да те унищожи.

Сякаш последните няколко седмици изчезнаха и Хари срещаше Рон за пръв път, откакто бе посочен за избраник.

— Ааа… загря ли най-сетне? — хладно рече той. — Доста време ти трябваше.

Хърмаяни стоеше като на тръни между тях и местеше поглед от единия към другия. Рон нерешително отвори уста. Хари знаеше, че ще последва извинение, но изведнъж почувства, че няма нужда от него.

— Всичко е наред — каза той, преди Рон да намери необходимите думи. — Забрави за това!

— Не — каза Рон, — аз не трябваше да…

— Забрави! — повтори Хари.

Рон се усмихна неловко и Хари също се засмя. Хърмаяни избухна в плач.

— Няма за какво да плачеш — смутено каза Хари.

— Вие двамата сте толкова глупави! — извика тя и тропна с крак, а сълзите й рукнаха още по-силно.

И преди да успеят да я спрат, ги прегърна едновременно и после хукна, ридаейки с цяло гърло.

— Момичешки работи! — поклати глава Рон. — Да вървим Хари, че ще обявят оценките ти…

Стиснал златното яйце и „Светкавицата“, толкова въодушевен, колкото само допреди час не си и представяше, че може да бъде, Хари се измъкна от шатрата, а до него Рон разказваше бързо:

— Ти се справи най-добре, да знаеш, никаква конкуренция. Седрик преобрази един камък от земята… превърна го в лабрадор… Искаше да отвлече вниманието на звяра с кучето и после да действа. Много добре стана тая трансфигурация и може да се каже, че успя, защото все пак взе яйцето, но се поопърли… Змеицата отклони вниманието си обратно от лабрадора към него, та Седрик едва се отърва. А онова момиче Фльор опита с някакво заклинание, мисля, че искаше да я замае… И май успя, защото звярът заспа, обаче като захърка, избълва цял фонтан от пламъци и дрехата й се запали… та трябваше да я гаси с вода от пръчката си. Крум пък… няма да повярваш… дори и не се сети, че може да лети! Ама сигурно беше най-добрият след теб. Удари я с някакво заклинание право в окото. Да, ама тя взе да тъпче наоколо от силната болка и смачка половината истински яйца, та отнеха на Крум точки, защото не трябвало да се повреждат яйцата.

Рон си пое въздух едва когато двамата стигнаха до заграждението. Бяха отвели змеицата и чак сега Хари видя къде седяха петимата съдии — точно в другия край на високи седалки, тапицирани със златиста материя.

— Всеки поставя оценка от едно до десет — обясни Рон. Като се взря през поляната, Хари видя как първият съдия, Мадам Максим, вдигна пръчката си във въздуха. От нея се проточи дълга сребриста панделка, която се изви във формата на цифрата осем.

— Не е зле — коментира Рон, а публиката заръкопляска. — Вероятно ти е намалила оценката заради раната в рамото.

Следващият беше господин Крауч, който изписа във възуха цифрата девет.

— Много добре! — викна Рон и потупа Хари по гърба. След това бе ред на Дъмбълдор. Той също изписа девятка. Тълпата крещеше по-силно отвсякога.

Людо Багман изписа десет.

— Десет? — не повярва на очите си Хари. — Но аз бях ранен… Той какво иска да покаже?

— Хари, я не мърмори! — изкряска от вълнение Рон.

Накрая и Каркаров вдигна ръка. Той застина за момент и след това от неговата пръчка също се появи оценка — четири.

— Как? — възкликна Рон гневно. — Четири? Ах, ти, пристрастен негодник! А на Крум даде десет…

Но за Хари това нямаше значение, щеше да му е безразлично дори и ако Каркаров му бе писал нула. Силното негодувание на Рон в негова подкрепа струваше поне сто точки. Той, разбира се, не сподели това с приятеля си, но когато напускаше заграждението, сякаш камък му бе паднал от сърцето. А и Рон не беше единственият, който се радваше… И не само грифиндорци ликуваха… Когато бе дошъл неговият ред и видяха какво трябваше да преодолее, почти всички ученици го подкрепяха, както и Седрик… Сега Хари можеше да преглътне всякаква обида от страна на слидеринци — те не го интересуваха.

— Двамата сте на първо място… Ти и Крум! — каза Чарли Уизли, който се беше завтекъл към тях, когато ги видя да поемат обратно към училището. — Само че аз ще бягам сега да пратя сова на мама, обещах да й разкажа всичко… Но това си беше направо невероятно! А, да… поръчаха ми да ти предам, че трябва да се върнеш за малко… Багман искал да съобщи в шатрата нещо на участниците.

Рон предложи да го чака отвън и Хари влезе отново в шатрата, която незнайно как сега изглеждаше доста различна отпреди — беше някак гостоприемна и уютна. Припомни си какво бе изпитал, докато се изплъзваше от звяра, и го сравни с усещането си по време на дългото чакане, преди да се изправи пред него… Но всъщност и дума не можеше да става за сравнение — чакането бе неизмеримо по-тежко.

Фльор, Седрик и Крум влязоха заедно. Едната половина от лицето на Седрик бе покрита с дебел слой оранжево мазило, вероятно лекарство против изгаряне. Щом видя Хари, той му се усмихна широко.

— Страшен си, Хари!

— И ти! — отвърна му Хари и също се засмя.

— Много добре се справихте всички! — каза Людо Багман, като нахълта шумно в шатрата и ги погледна с такова задоволство, сякаш той лично се бе справил с чудовищата. — Сега само още няколко думи. Полага ви се достатъчно дълга почивка до следващото изпитание, което ще се състои в девет и половина сутринта на двайсет и четвърти февруари… Но все пак през тази почивка ще има върху какво да разсъждавате. Ако внимателно се вгледате в златните яйца, които държите, ще забележите, че те се отварят… Виждате ли малките пантички там? Трябва да разгадаете загадката, която се крие вътре, защото тя ще ви подскаже какво е второто изпитание и така ще можете да се подготвите за него. Всичко ли е ясно? Сигурни ли сте? Добре, сега можете да си вървите.

Хари излезе от шатрата, отиде при Рон и двамата поеха обратно покрай Забранената гора, като оживено разговаряха. Хари искаше да чуе всички подробности за действията на другите участници. Точно когато наближиха онези няколко дървета, иззад които Хари за пръв път бе чул змейския рев, една вещица изскочи пред тях.

Беше Рита Скийтър. Този път бе облечена в отровнозелена мантия, с която Самопишещото перо в ръката й хармонираше напълно.

— Моите поздравления, Хари! — с лъчезарна усмивка каза тя. — Чудя се дали не би ми казал две-три думички? Как се почувства, като се изправи пред чудовището? Какво мислиш сега за обективността на оценките?

— Да, ще ви кажа, но само една дума — ядно отвърна Хари. — Довиждане!

И двамата с Рон се насочиха право към замъка.