Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ПРИОРИ ИНКАНТАТЕМ

Докато Опаш се приближаваше, Хари събра с мъка краката си, за да не падне, като се махнат въжетата. Опаш вдигна новата си сребърна ръка, дръпна парчето плат, затъкнато в устата на момчето, и с един замах преряза вървите, държали го прилепен до надгробния камък.

За части от секундата Хари си помисли за бягство, ала раненият крак се огъна под тежестта му, когато той се изправи над обраслия гроб. Смъртожадните се приближиха към него и стесниха кръга, като запълниха местата на липсващите. Опаш мина през тях, отиде до мястото, където лежеше тялото на Седрик, и се върна с пръчката на Хари. Пъхна я в ръката му, без да го поглежда, после зае мястото си сред хората в кръга, които внимателно наблюдаваха всичко.

— Нали са те учили да се дуелираш, Хари Потър? — любезно го попита Волдемор, а очите му святкаха в мрака.

В този миг в главата на Хари изплува като далечен спомен от предишен живот Клубът по дуелиране в „Хогуортс“, който бе посетил веднъж преди две години… но знаеше само магията за обезоръжаване… А и каква би била ползата, дори и да успееше да лиши Волдемор от пръчката му, при положение че той е заобиколен от поне трийсет свои поддръжници? Никога не бе учил нещо, което би му помогнало да се справи в такава ситуация. Съзнаваше, че е изправен пред онова, за което Муди непрекъснато ги предупреждаваше… неотменимото проклятие Авада Кедавра… Волдемор бе прав — този път майка му я нямаше да се пожертва за него… Беше абсолютно беззащитен…

— Първо се покланяме един на друг, Хари — продължи Волдемор, като се понаведе малко, но змийското му лице остана обърнато към момчето. — Хайде, етикетът трябва да се спазва… Дъмбълдор би искал да покажеш колко добре си възпитан… Поклони се на смъртта, Хари…

Изпод качулките наоколо се чу хихикане, Волдемор изкриви своята уста без устни в усмивка. Хари не се поклони. Нямаше да позволи на злодея да го унижи, преди да го убие… нямаше да му достави това удоволствие…

— Поклони се, казах! — повтори Волдемор, вдигна пръчката си и Хари усети как гръбнакът му се огъва, сякаш невидима ръка го натискаше грубо напред, а смъртожадните се кискаха още по-силно.

— Много добре! — омекна гласът на Волдемор и когато отново вдигна пръчката си, натискът върху Хари изчезна. — А сега се изправи насреща като мъж… горд и с високо вдигната глава, както умря баща ти… Ето, започваме… дуела!

Волдемор пак вдигна пръчката си и преди Хари да успее да направи каквото и да е, за да се брани, преди да се помръдне дори, отново бе ударен от проклятието Круциатус. Болката бе толкова страшна, така всепоглъщаща, че той загуби представа къде се намира… Нажежени до бяло ножове пробиваха всеки сантиметър от тялото му, главата му всеки миг щеше да се пръсне от болка, никога не бе пищял толкова силно…

Изведнъж болката изчезна. Хари се обърна и с мъка се изправи на крака, треперейки неудържимо като Опаш, след като си отсече ръката. Залитна неволно към стената от поддръжници на Волдемор, вперили очи в него, а те го блъснаха отново към своя господар.

— Малка почивка — обяви Волдемор с разширени от злорадство цепки на ноздрите, — да си поемеш дъх… Боли ли, Хари? Не искаш да го правя отново, нали?

Хари не отговори. Щеше да умре като Седрик… това издаваха тези безмилостни червени очи… щеще да умре, нищо не може да се направи… само че няма да приеме играта на Волдемор. Няма да му се подчинява… няма да го моли…

— Попитах те дали искаш да го направя отново — тихо повтори Волдемор. — Отговори ми!_ Империо!_

За трети път през живота си Хари усети как всички мисли изчезнаха от главата му… О, какво блаженство било да не мисли, да плува в пространството като насън!… Само кажи „не“… отговори „не“… само едно „не“…

Няма, каза му друг, по-силен глас някъде от дълбините на съзнанието му, няма да отговоря…

Само отговори „не“…

Няма да го направя, няма да го кажа…

— Отговори „не“…

— НЯМА!

Думата изскочи сама от устата на Хари, проехтя из гробището, а сънливата лекота изведнъж го напусна, като че го поляха с ледена вода… внезапно се върна болката от проклятието по цялото му тяло… върна се и съзнанието къде се намира и какво го чака…

— Няма ли? — тихо попита Волдемор, а смъртожадните спряха да се хилят. — Няма да кажеш „не“? Покорството е добродетел, Хари, и аз съм длъжен да те науча на нея, преди да умреш… може би с още една малка доза болка…

Волдемор вдигна пръчката си, но този път Хари бе готов. С рефлексите, придобити на тренировките по куидич, той се хвърли странично на земята, претърколи се зад каменната надгробна плоча и чу как тя изтрещя от удара на проклятието, предназначено за него.

— Няма да си играем на криеница, Хари — чу този път по-близо тихия леден глас на Волдемор, а изпод качулките пак се разнесе хихикане. — Не можеш да се скриеш от мен. Да разбирам ли, че си се изморил от дуела? Да разбирам ли, че предпочиташ да приключим веднага, Хари? Излез, Хари… излез и участвай в играта… няма да трае дълго… може дори да не боли… Не знам как е… никога не съм умирал…

Хари се свиваше зад плочата и си мислеше, че това е краят. Нямаше надежда… нямаше помощ отникъде. Чувайки приближаващите стъпки на Волдемор, той осъзна само едно нещо, по-силно и от страха, и от здравия разум — няма да умре свит като дете, което играе на криеница, не и на колене в краката на Волдемор… Ще умре изправен като баща си и ще се отбранява докрай, колкото и обречена да бе всяка отбрана…

Хари не дочака змийското лице на Волдемор да се появи иззад надгробната плоча, а се изправи… Стисна здраво пръчката в ръка, насочи я напред и изскочи встрани от прикритието си точно срещу противника.

И Волдемор бе готов да атакува. Едновременно с вика на Хари „Експелиармус!“ той кресна „Авада Кедавра!“.

Излетяха два лъча светлина — зелен от пръчката на Волдемор и червен от пръчката на Хари, — които се срещнаха във въздуха… Изведнъж пръчката на Хари започна да трепери, като че ли по дължината й протичаше електрически заряд, дланта му залепна за нея — и да искаше, не можеше да я пусне… В следващия момент двете магически пръчки бяха свързани от лъч светлина — нито червена, нито зелена, а яркозлатиста… Изумен, Хари я проследи с поглед и видя, че дългите бели пръсти на Волдемор също са залепнали за пръчката му, която се тресе като неговата.

И тогава стана нещо съвсем неочаквано — краката му се отделиха от земята. И той, и Волдемор се вдигнаха във въздуха с пръчки, все още свързани от трептящата нишка златиста светлина. Те се отдалечиха от гроба и стъпиха на равна земя някъде извън гробището… Смъртожадните крещяха след тях, искаха Волдемор да им нареди какво да правят… После се приближиха, отново образуваха кръг около Хари и Волдемор, някои извадиха пръчките си, а змията ги следваше по петите…

Златистата нишка, свързваща Хари и Волдемор, се разцепи и макар пръчките да останаха свързани, хиляди нови нишки литнаха, извисиха се над двамата противници, кръстосаха се и ги покриха с купол от златиста мрежа, клетка от светлина, зад която качулатите хора обикаляха като чакали, а виковете им се чуваха като през памук…

— Не правете нищо! — изкрещя Волдемор и Хари видя как червените му очи се окръглиха от изумление и как започна да дърпа нишката от светлина, свързваща двете пръчки, за да я скъса. Хари се вкопчи с две ръце още по-здраво в своята пръчка и златистата нишка остана невредима. — Не правете нищо, преди да ви наредя! — повтори Волдемор.

В този момент въздухът се изпълни с неземна вълшебна песен… тя идваше от всяка нишка на светлинната мрежа, трептяща около двамата. Хари веднага позна тези звуци, макар че ги бе чувал само веднъж в живота си… песента на феникса…

Това беше песента на надеждата за Хари… най-красивото и желано нещо, което бе чувал в живота си… Стори му се, че песента звучи вътре в самия него, а не само наоколо… Тези звуци го свързваха с Дъмбълдор, все едно че приятел шепнеше в ухото му…

Не прекъсвай връзката.

Знам, мислено отвърна Хари на музиката, знам, че не бива… Но в мига, когато помисли това, разбра, че ще му е много трудно да го изпълни. Пръчката започна да трепери неудържимо в ръцете му… промени се и лъчът между него и Волдемор… Някакви едри капки от светлина започнаха да се плъзгат насам-натам по дължината на златната струйка… Хари усети как пръчката потръпна в ръцете му, когато светлинните мъниста тръгнаха бавно и решително в неговата посока. Целият наниз се движеше от Волдемор към него, а пръчката му трепереше все по-яростно.

Когато най-близката капчица светлина се приближи съвсем до връхчето на пръчката на Хари, дървото под пръстите му се нажежи толкова, че той се уплаши да не се запали. Колкото по-близо идваше капката, толкова по-силно трепереше пръчката и той се боеше, че тя няма да издържи и ще се разцепи в ръцете му…

Насочи цялата останала сила на съзнанието си да върне назад капката към Волдемор — в ушите му звучеше песента на феникса, очите му гледаха яростно, съсредоточено… докато бавно, много бавно светлинните мъниста потръпнаха и спряха, после пак така бавно се задвижиха в обратна посока… и сега пръчката на Волдемор започна да се тресе неудържимо, а самият той изглеждаше изненадан и почти уплашен…

Една от светлите капки вече трептеше на сантиметри от върха на неговата пръчка. Без да разбира защо го прави, без да знае какво ще постигне, Хари се концентрира както никога досега през целия си живот, за да накара светлинното мънисто да достигне пръчката на Волдемор… и бавно… много бавно… то продължи по златистата нишка… потрепна за миг… и се вля в пръчката…

Изведнъж тя започна да издава силни писъци от болка… после — докато очите на Волдемор се разширяваха все повече и повече от потрес — една ръка от гъст дим излетя от върха на пръчката и изчезна… призракът на ръката, която бе направил за Опаш… Разнесоха се нови стенания и… нови, много по-големи кълба от плътен сив дим се появиха от върха на пръчката… оформи се глава… после гърди и ръце… тялото на Седрик Дигъри.

Сега вече Хари едва не изпусна пръчката си от ужас, ала инстинктът го караше да я стиска здраво, за да не се прекъсне нишката от златиста светлина, дори когато тъмният сив призрак на Седрик Дигъри (дали бе само призрак?… толкова плътен изглеждаше) се появи в естествен ръст от пръчката на Волдемор, сякаш се беше проврял през много тесен тунел… После димната сянка на Седрик се изправи, огледа нишката в двете посоки и проговори:

— Дръж се, Хари.

Гласът беше далечен и ехтящ. Хари погледна Волдемор… в разширените му червени очи все още се четеше изумление… и той като Хари не бе очаквал това… а през златистия купол смътно се чуваха изплашените викове на смъртожадните, които обикаляха около него…

Отново писъци на болка от пръчката на Волдемор, после от върха й пак се подаде нещо… плътната сянка на друга глава, последвана веднага от ръце и рамене… Един старец, когото Хари веднъж бе видял насън, се измъкна от пръчката точно както бе направил призрачният Седрик. Новият призрак или сянка, или каквото и да беше това, изскочи и подпирайки се на бастун, се нареди до Седрик, като огледа с лека изненада и Хари, и Волдемор, и златистия купол, и свързаните пръчки…

— Излиза, че бил истински магьосник… — рече старецът, вперил очи във Волдемор. — Той ме уби, тоя същия… не му се давай, момче… не го изпускай…

Ала вече се показваше и трета глава… сива като опушена статуя… този път на жена… Докато се мъчеше с всички сили да удържа с две ръце своята пръчка, Хари видя как сянката най-напред падна на земята, после се изправи като останалите и се ококори…

Сянката на Бърта Джоркинс огледа схватката с почуда.

— Не го изпускай! — викна тя и гласът й отекна някъде отдалеч, като този на Седрик. — Не му се давай, Хари! Дръж се! Не пускай!

Трите тъмни сенки започнаха да обикалят от вътрешната страна на купола, докато смъртожадните кръжаха от външната… Като минаваха покрай дуелиращите се, жертвите на Волдемор шепнеха окуражителни думи на Хари, а на Волдемор съскаха нещо, което Хари не можеше да чуе.

Но ето че от пръчката на Волдемор се подаде още една глава… и още щом я зърна, Хари разбра кой ще излезе… Знаеше, сякаш я бе очаквал още откакто Седрик се появи от пръчката… Знаеше, защото цялата вечер бе мислил най-много за жената, която сега излизаше…

Сивкавата сянка на млада жена с дълги коси падна на земята като Бърта преди нея, изправи се и погледна към Хари, който с разтреперани от вълнение ръце гледаше призрачното лице на майка си.

— И баща ти идва… — тихо му рече тя. — Иска да те види… всичко ще е наред… дръж се…

И той наистина дойде… първо главата му, после тялото… висок и с непокорна коса като на Хари, димният призрак на Джеймс Потър изскочи от края на пръчката на Волдемор, падна на земята и веднага се изправи като жена си. Той се приближи до Хари, без да отмества поглед от него, и заговори със същия далечен като ехо глас, само че по-тихо, за да не го чуе Волдемор, чието лице съвсем се бе разкривило от страх при вида на обикалящите наоколо негови жертви…

— Когато тази връзка се скъса, ние ще останем още няколко мига… за да ти дадем време… трябва да стигнеш до летекода, той ще те отнесе в „Хогуортс“… Разбра ли ме, Хари?

— Да… — задъхваше се Хари и се бореше с всички сили да задържи пръчката, която се хлъзгаше и се изплъзваше от ръцете му.

— Хари… — зашепна сега и сянката на Седрик, — …вземи тялото ми със себе си, чу ли? Занеси тялото ми на моите родители…

— Ще го направя — отвърна Хари, изпънал жили да задържи пръчката.

— Направи го! — прошепна гласът на баща му. — Бъди готов да тичаш… Сега…

— СЕГА! — викна Хари, защото усети, че няма да може да издържи и миг повече…

Дръпна нагоре пръчката си с върховни усилия. Златистата нишка се прекъсна, клетката от светлина изчезна, песента на феникса заглъхна… Но призрачните фигури на жертвите не се изгубиха веднага — те обградиха Волдемор, за да скрият Хари от погледа му…

И Хари хукна, както не бе тичал никога досега. Събори по пътя си двама стъписани слуги на Волдемор, криволичеше между надгробните плочи, усещайки как заклинанията им го преследват и се разбиват в камъните… прескачаше гробове, снишаваше се ту наляво, ту надясно и се изплъзваше от проклятията, устремен към тялото на Седрик… без да усеща болката в крака си, напрегнал сетни сили да направи каквото трябва…

— Зашеметете го! — изрева Волдемор.

На около три метра от тялото на Седрик Хари залегна зад един мраморен ангел, за да се скрие от камшиците червена светлина, и видя как върхът на едното ангелско крило се счупи, когато го достигна проклятието. Стиснал още по-здраво пръчката си, той излезе от прикритието на ангела и затича…

— Импедимента! — изкрещя Хари, насочил през рамо пръчката си към преследващите го слуги на Волдемор.

По глухия вик зад гърба си той предположи, че е успял да спре поне един от тях, но нямаше време да се обърне да види… Прескочи купата и пак залегна, щом чу да се изричат нови проклятия, насочени към него… Безброй струи светлина префучаха над главата му, но той се просна на земята и се протегна да хване ръката на Седрик…

— Отдръпнете се! Аз ще го убия! Той е мой! — неистово крещеше Волдемор.

Хари успя да сграбчи китката на Седрик. Една надгробна плоча го делеше от Волдемор, но Седрик бе твърде тежък…

Хари нямаше как да го вдигне, а до купата не можеше да достигне, ако се пресегнеше.

Червените очи на Волдемор вече святкаха в мрака. Хари видя и лицето му, изкривено в зловеща усмивка, видя как вдигна пръчката си…

— Акцио! — извика Хари, като насочи своята пръчка към Тримагическата купа.

Тя се издигна във въздуха и се понесе към него… Хари успя да улови едната дръжка…

Чу как Волдемор изрева от ярост точно когато той самият усети познатото опъване точно зад пъпа, което означаваше, че летекодът се е задействал… и вече го носеше през вихри от вятър и багри… връщаше го назад заедно с тялото на Седрик…