Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ТРЕТОТО ИЗПИТАНИЕ

— И Дъмбълдор ли смята, че Ти-знаеш-кой си възвръща силата? — прошепна Рон.

Хари веднага бе споделил с Рон и Хърмаяни всичко видяно и чуто в мислоема и голяма част от онова, което Дъмбълдор му беше разкрил после, а на Сириус бе изпратил сова веднага щом напусна кабинета на директора. Вечерта тримата приятели пак седяха будни до късно в общата стая и за кой ли път обсъждаха всичко, докато накрая на Хари наистина му се замая главата. Той започна да разбира какво означаваха думите на Дъмбълдор, че понякога главата му така преливала от мисли, та изпитвал необходимост да ги освободи да изтекат като през сифон.

Рон се загледа в огъня в камината. Хари забеляза как той потреперва, макар че вечерта бе топла.

— И вярва на Снейп, а? — размишляваше на глас Рон. — Наистина му вярва, а знае, че е бил смъртожаден?

— Така е — отвърна Хари.

Хърмаяни не проговори цели десет минути. Седеше със свити ръце, подпряла чело на дланите си и вперила очи в коленете си. Хари си помисли, че и тя има нужда от един мислоем.

— Рита Скийтър — прошепна най-сетне тя.

— Как може да мислиш сега за нея? — недоумяваше Рон.

— Не ме интересува тя — каза Хърмаяни, без да вдига глава. — Просто разсъждавам… Помните ли какво ми каза в „Трите метли“? „Знам за Людо Багман неща, от които ще ти се изправи косата…“ Може би е имала предвид точно това, а? Присъствала е на процеса и е разбрала, че той е предавал информация на смъртожадните. А и Уинки… помните ли? „Господин Багман е лош магьосник.“ Крауч е бил бесен, че той се е отървал, и сигурно е обсъждал това в дома си.

— Да, ама Багман не е предавал умишлено информация, нали?

Хърмаяни вдигна рамене.

— А Фъдж обвинил Мадам Максим за нападението над Крауч, така ли? — отново се обърна Рон към Хари.

— Да, но той го каза само защото Крауч изчезна близо до каретата на бобатонци — отвърна Хари.

— А ние изобщо не се сетихме за нея, нали? — рече замислено Рон. — Не забравяйте, че тя със сигурност има великанска кръв, а не иска да го признае.

— Как ще иска? — скочи Хърмаяни. — Не видя ли какво се случи с Хагрид, когато Рита разбра за майка му! Ето че и Фъдж бърза да я обвинява само защото има великанска кръв. Всичко това е заради предразсъдъците. И аз на нейно място сигурно бих разправяла, че съм с едър кокал, като знам какво ме очаква, ако кажа истината.

Хърмаяни погледна часовника си.

— Изобщо не стигнахме до упражненията! — разтревожи се тя. — Нали щяхме да правим препречваща магия! Утре на всяка цена ще се заемем с нея. Хайде, Хари, трябва да поспиш.

Хари и Рон бавно се качиха в спалнята. Докато си обличаше пижамата, Хари погледна към леглото на Невил. Както бе обещал на Дъмбълдор, не спомена пред приятелите си нищо за родителите на Невил. Като си свали очилата и се покатери на високото легло с балдахин, той опита да си представи какво ли е да имаш все още живи родители, които не могат да те познаят. Самият Хари често бе усещал съчувствие дори у непознати, загдето е сирак, но слушайки похъркването на Невил, си помисли, че всъщност той заслужава повече съчувствие. Докато лежеше в мрака, усети как го обземат гняв и омраза към онези, които бяха измъчвали господин и госпожа Лонгботъм… Спомни си крясъците на тълпата, когато дименторите извеждаха от съда сина на Крауч и другите трима… Усети как са се чувствали хората по пейките… После си спомни бялото като тебешир лице на пищящото момче и се сепна при мисълта, че само една година по-късно то е било мъртво…

Заради Волдемор, помисли си Хари, загледан в завесата над себе си, за всичко е виновен Волдемор… Той бе разделил тези семейства, той бе съсипал живота на толкова хора…

Рон и Хърмаяни трябваше да преговарят за годишните изпити, които завършваха в деня на третото изпитание, но всъщност през повечето време те помагаха на Хари да се подготви.

— Не се притеснявай — каза му Хърмаяни, когато Хари сподели, че няма нищо против да се поупражнява известно време и сам. — Поне си осигурихме отлични бележки по защита срещу Черните изкуства, защото само в клас никога нямаше да открием толкова много магии и проклятия.

— Пък и тренираме за времето, когато ще бъдем аврори — разпалено рече Рон, изпробвайки препречващата магия върху една оса, която бръмчеше из стаята, но той я спираше насред пътя й във въздуха.

С настъпването на юни целият замък се оживи и атмосферата отново стана напрегната. Всички очакваха с нетърпение третото изпитание, което щеше да се проведе една седмица преди края на срока. Хари упражняваше проклятия и магии във всеки удобен момент. Чувстваше се много по-подготвен да се справи с това изпитание, отколкото беше за предишните. Нищо че то вероятно щеше да бъде трудно и много опасно. Муди беше прав — Хари вече бе успял да надвие ужасни чудовища и да преодолее различни магически препятствия, а този път имаше повече време и възможности да се подготви за онова, което му предстоеше.

Като й дотегна непрестанно да се натъква на тримата приятели навсякъде из училището, професор Макгонъгол разреши на Хари да използва в обедната почивка празния кабинет по трансфигурация. Той скоро овладя препречващата магия, която щеше да му трябва за забавяне и възпиране на нападатели, и пренасочващото проклятие, с което щеше да отклонява твърди предмети от пътя си. Полезно откритие на Хърмаяни беше четирипосочната магия, която щеше да насочва магическата му пръчка на север, когато бе необходимо, за да може да проверява дали се движи в правилна посока из лабиринта. Имаше проблеми само със защитното заклинание, което трябваше да го обгражда временно с невидима стена, за да отблъсква по-леки проклятия. Хърмаяни обаче успя да пробие щита с добре прицелено кракожелиращо заклинание. Хари се клатушкаше из стаята десетина минути, докато тя намери из книгите контразаклинание.

— И все пак се справяш доста добре — обнадежди го Хърмаяни, като прегледа списъка и задраска магиите, които вече бяха разучили. — Някои от тях непременно ще ти свършат работа.

— Елате да видите нещо — обади се Рон, който стоеше до прозореца и гледаше надолу към двора. — Какво прави Малфой?

Хари и Хърмаяни се приближиха. Малфой и двамата му неизменни охранители се бяха скупчили под сянката на едно дърво. Краб и Гойл като че ли дебнеха да не се появи някой и се подхилкваха глупашки. Малфой държеше дланта си пред устата и явно говореше в нея.

— Изглежда има портативна радиостанция — рече Хари заинтригуван.

— Невъзможно — сряза го Хърмаяни, — нали съм ти казвала, че тези неща не действат в района на „Хогуортс“. Хайде, Хари — нетърпеливо го извика тя и се върна в средата на стаята, — дай пак да опитаме защитното заклинание.

Сириус им изпращаше сови вече всеки ден. И той като Хърмаяни се опитваше да помогне на Хари да мине успешно и през третото изпитание, та едва тогава да обърнат внимание на другите проблеми. Във всяко писмо припомняше, че каквото и да става извън стените на „Хогуортс“, Хари нито носи някаква отговорност, нито е по силите му да промени нещо.

Хари ставаше все по-нервен с наближаването на двайсет и четвърти юни, но не се чувстваше толкова зле, колкото при предните две изпитания. Поне този път бе сигурен, че е направил всичко по силите си, за да се подготви. Пък и нали това беше последното изпитание — както и да се представи, турнирът най-сетне щеше да свърши, което си беше голямо облекчение.

Масата на грифиндорци бе много шумна на закуска в деня на третото изпитание. Совите донесоха пощата и Хари получи картичка от Сириус с пожелание за успех. Тя представляваше парче пергамент, на което имаше само отпечатък на кална лапа, но Хари оцени жеста. Един чухал донесе на Хърмаяни поредния брой на „Пророчески вести“. Тя разгъна вестника, хвърли един поглед на първата страница и изплю отгоре й всичкия тиквен сок, който току-що бе отпила.

— Какво има? — попитаха едновременно Хари и Рон, като я погледнаха недоумяващо.

— Нищо — отвърна Хърмаяни и се опита да скрие вестника, но Рон го грабна.

Той прочете заглавието и се възмути:

— Не може да бъде! Точно днес ли? Тая стара крава…

— Какво? — полюбопитства и Хари. — Пак ли Рита Скийтър?

— Не — бързо каза Рон и се опита като Хърмаяни да пъхне някъде вестника.

— За мен е, нали? — попита Хари.

— Не, не — отвърна Рон абсолютно неубедително.

Но преди Хари да поиска вестника, гласът на Драко Малфой се разнесе през цялата Голяма зала чак от масата на „Слидерин“:

— Ей, Потър! Потър! Как ти е главата? Добре ли си? Нали няма сега да вземеш да беснееш тук, а?

Малфой държеше същия брой на „Пророчески вести“. Слидеринци се хилеха подигравателно по дължината на цялата маса и се извръщаха на столовете си, за да видят реакцията на Хари.

— Дай да го видя! — викна Хари. — Дай го тук!

Рон крайно неохотно му подаде вестника. Хари го разтвори и се озова очи в очи със собствената си снимка под голямо вестникарско заглавие:

— Ето, че се залови и с мен, а? — невъзмутимо рече Хари и сгъна вестника.

От масата на слидеринци Малфой, Краб и Гойл вече му се присмиваха, като почукваха глави с пръсти, кривяха си лицата като малоумни и плезеха езици като змии.

— Откъде е разбрала, че те е болял белегът в часа по пророкуване? — учуди се Рон. — Няма как да е била в стаята, нито пък да е чула…

— Прозорецът беше отворен — спомни си Хари. — Отворих го, за да мога да дишам.

— Вие сте били на върха на Северната кула — намеси се Хърмаяни. — Гласът ти няма как да се чуе чак долу в двора.

— Е, ти нали изследваше магическите методи за подслушване! — каза й Хари. — Сигурно можеш да кажеш как го е направила.

— Опитвам се! — не се предаваше Хърмаяни. — Но аз… но…

Изведнъж изражението на Хърмаяни стана някак особено, замислено. Тя бавно вдигна ръка и прокара пръсти през косата си.

— Какво ти е? — попита я Рон неспокойно.

— Ами да… — задъха се от напрежение Хърмаяни.

Тя пак прокара пръсти през косата си и после затули устните си с ръка, все едно че говореше в невидима портативна радиостанция. Хари и Рон се спогледаха.

— Сетих се нещо — каза Хърмаяни, загледана в пространството. — Мисля, че вече знам… Защото тогава никой не би могъл да я види… дори Муди… Така трябва да е стигнала до перваза на прозореца… Не й е разрешено… със сигурност не й е разрешено… е сега вече я разкрихме! Трябват ми само още две секунди в библиотеката, за да се уверя окончателно.

След тези думи Хърмаяни грабна училищната си чанта и изхвръкна от Голямата зала.

— Ей! — извика Рон след нея. — След десет минути имаме изпит по история на магията! Виж ти! — обърна се той към Хари. — Колко ли мрази тая драскачка Скрита, за да рискува да изпусне началото на изпита. Какво ще правиш в часа на Бинс, пак ли ще четеш?

Освободен от годишните изпити като участник в Тримагическия турнир, Хари сядаше на най-задната маса по време на всеки изпит досега и издирваше нови магии за третото изпитание.

— Сигурно — отвърна Хари, но точно в този момент професор Макгонъгол се приближи покрай масата до него.

— Потър, след закуска участниците трябва да се съберат в стаята до тази зала — съобщи тя.

— Ама изпитанието е чак довечера! — сепна се Хари и неволно обърна бърканите яйца върху себе си от страх, че погрешно е разбрал часа.

— Много добре знам, Потър — успокои го тя. — Близките на участниците са поканени да наблюдават последното изпитание. Сега просто ви се дава възможност да ги видите.

Професор Макгонъгол се отдалечи, а Хари я проследи със зяпнала уста и се обърна към Рон с изумление:

— Да не би да очаква, че ще се явят семейство Дърсли, а?

— Знам ли… — отвърна Рон. — Аз ще бягам, че да не закъснея за изпита при Бинс. Ще се видим по-късно.

Хари приключи със закуската си в опустяващата зала. Той видя как Фльор Делакор стана от масата на „Рейвънклоу“, запъти се заедно със Седрик към съседната стая и двамата влязоха вътре. Не след дълго и Крум бавно ги последва. Хари остана на мястото си. Изобщо не му се ходеше в стаята. Нямаше близки или поне не такива, които биха си направили труда да дойдат и да гледат как ще си рискува живота. И тъкмо когато се надигна с намерението да отиде в библиотеката и да попрегледа още малко магии, вратата на съседната стая се отвори и се появи главата на Седрик.

— Хари, идвай, чакат те!

Тръгна нататък, крайно озадачен. Нямаше начин семейство Дърсли да са там. Той прекоси залата и влезе в стаята. Точно до вратата бяха Седрик и родителите му. В един ъгъл стоеше Виктор Крум и оживено разговаряше на български с тъмнокосите си родители — явно бе наследил от баща си гърбавия нос. В другия ъгъл на стаята Фльор бъбреше на френски с майка си, която държеше за ръка малката й сестра Габриел. Момиченцето помаха на Хари и той махна в отговор. Чак тогава забеляза широко усмихнатите госпожа Уизли и Бил, застанали пред камината.

— Изненадааа! — развълнувано извика госпожа Уизли, когато Хари, засмян, тръгна към тях. — Решихме да дойдем да те видим. — И тя се наведе и го целуна по бузата.

— Всичко е наред, нали? — рече Бил с усмивка и му стисна ръката. — И Чарли искаше да дойде, но не можа да се освободи от работа. Каза, че си бил невероятен срещу шипоносеца!

Хари забеляза, че Фльор Делакор гледа с неприкрит интерес към Бил през рамото на майка си. Явно нямаше нищо против дълги коси и обици с висящи кучешки зъби.

— Наистина много мило от ваша страна — измънка Хари на госпожа Уизли. — За миг помислих, че… семейство Дърсли…

— Хмм… — стисна устни госпожа Уизли.

Тя избягваше да критикува пред Хари роднините му, но очите й святкаха гневно всеки път, щом чуеше за тях.

— Чудесно е, че съм пак тук! — рече Бил и се огледа наоколо (Вайълет, приятелката на Дебелата дама, му намигна иззад рамката). — От пет години не съм идвал. Още ли е тук онази картина на лудия рицар? Май беше сър Кадоган…

— О, да — отвърна Хари, който познаваше сър Кадоган от предишната година.

— Ами Дебелата дама? — попита Бил.

— Тя и по мое време си беше тук — намеси се и госпожа Уизли. — Такава лекция ми дръпна една нощ, когато се прибрах в спалнята в четири часа сутринта…

— Какво си правила навън в четири сутринта? — учуди се Бил и погледна майка си изумено.

Тя се засмя, а очите й светнаха.

— Бяхме излезли с баща ти на нощна разходка. Него го хвана Аполион Прингъл… той беше пазач тогава… така го натупа, че още има белези.

— Защо не ни разведеш наоколо? — предложи Бил.

— Ами добре — съгласи се Хари и всички се насочиха към вратата за Голямата зала.

Когато минаха покрай Амос Дигъри, той се обърна.

— Ха, ето те и теб! — премери той Хари с поглед от горе до долу. — Бас държа, че вече не си така надут, откакто Седрик те настигна по точки.

— Какво? — не разбра Хари.

— Не му обръщай внимание — прошепна Седрик на Хари и се намръщи на баща си. — Не може да преглътне оная статия на Рита Скийтър за турнира… нали помниш — дето те споменаваше като единствен участник от „Хогуортс“.

— Ама не си е направил труда да я опровергае, нали? — продължи Амос Дигъри достатъчно високо, за да го чуе Хари, който се запъти към вратата с госпожа Уизли и Бил. — А точно затова… ти ще му покажеш, Сед. Веднъж вече си го бил, нали?

— Рита Скийтър само гледа някъде да мъти водите, Амос — не му остана длъжна госпожа Уизли. — Мислех, че това ти е добре известно, като работиш в министерството.

Господин Дигъри се накани да се заяде, но жена му положи ръка върху неговата и той се обърна, вдигайки рамене.

Хари прекара сутринта много приятно, разхождайки се на слънце около замъка с Бил и госпожа Уизли. Показа им каретата на „Бобатон“ и кораба на „Дурмщранг“. Госпожа Уизли се заинтересува живо от Плашещата върба, посадена след като тя бе завършила училището, и им разказа надълго и нашироко за пазача на дивеча преди Хагрид, някой си Ог.

— Как е Пърси? — попита Хари, като минаваха покрай оранжериите.

— Не е съвсем добре — отвърна Бил.

— Много е разстроен — добави госпожа Уизли, като сниши глас и се огледа. — Министерството не иска да се вдига шум около изчезването на господин Крауч, но постоянно разкарват Пърси да го разпитват за нарежданията, които е получавал от шефа си. Изглежда допускат възможността да не са написани лично от него. Пърси е в много затруднено положение. Не му позволиха да представлява господин Крауч като пети съдия тази вечер. Корнелиус Фъдж ще го замества.

Те се върнаха в замъка за обяд.

— Мамо… Бил! — изуми се Рон, когато седна на масата на грифиндорци. — Какво правите тук?

— Дойдохме да гледаме Хари на последното изпитание — бодро каза госпожа Уизли. — Ех, че е хубаво поне веднъж да не трябва аз да готвя! Как мина изпитът?

— О… нормално — отвърна Рон. — Не можах да си спомня всички имена на таласъми бунтовници, та си измислих няколко. Всичко е наред — рече той и си взе корнуолски пирожки под строгия поглед на госпожа Уизли. — Нали всички се казват я Бодрод Брадатия, я Ург Мърлявия, та хич не ми беше трудно.

Фред, Джордж и Джини също седнаха при тях и Хари се почувства толкова добре, сякаш им бе на гости в „Хралупата“. Беше престанал да се притеснява за изпитанието вечерта и едва когато Хърмаяни се появи по средата на обяда, той се сети, че й бе хрумнало нещо за Рита Скийтър.

— Ще ни кажеш ли?

Хърмаяни погледна притеснено госпожа Уизли.

— Здравей, Хърмаяни! — поздрави тя много по-хладно от друг път.

— Здравейте! — отвърна момичето и усмивката му се стопи под укорителния поглед на госпожа Уизли.

Хари погледна първо едната, после другата и рече:

— Госпожо Уизли, вие да не би да вярвате на ония глупости, които Рита Скийтър беше написала в „Седмичник на магьосницата“? Хърмаяни не е мое момиче и други такива измишльотини…

— А! — сепна се госпожа Уизли. — Не… разбира се, че не вярвам!

Но от този момент нататък тя се държеше много по-сърдечно с Хърмаяни.

Цял следобед Хари, Бил и госпожа Уизли се разхождаха около замъка, а после се върнаха в Голямата зала за тържествената вечеря. На Височайшата маса вече седяха и Людо Багман и Корнелиус Фъдж. Багман беше весел както обикновено, ала министърът, който се беше настанил до Мадам Максим, гледаше строго и не разговаряше. Самата Мадам Максим се бе навела над чинията си и на Хари му се стори, че очите й са зачервени. Хагрид я поглеждаше крадешком от другия край на масата.

Имаше повече блюда от обикновено, но Хари вече бе започнал да се притеснява и не яде много. Когато започна да се мръква и омагьосаният таван над главите им се превърна от син в сумрачноморав, Дъмбълдор се изправи до преподавателската маса и тутакси настъпи тишина.

— Дами и господа, след пет минути ще ви приканя да се отправите към стадиона, където ще се състои третото и последно изпитание от турнира. Моля участниците да последват господин Багман надолу към игрището за куидич.

Хари стана и грифиндорци от цялата маса го аплодираха. Семейство Уизли и Хърмаяни му пожелаха успех и той излезе от Голямата зала заедно със Седрик, Фльор и Крум.

— Добре ли се чувстваш, Хари? — попита Багман, докато слизаха по каменната стълба. — Уверен ли си в себе си?

— Добре съм! — отвърна Хари.

И май наистина беше така, защото колкото и да беше нервен, дори и докато вървеше с Багман, не спираше да подрежда в ума си всички проклятия и магии, които беше упражнявал. Самият факт, че си ги спомняше всичките, го караше да се чувства по-добре.

Излязоха на игрището за куидич, което бе станало неузнаваемо. По целия му край минаваше жив плет, висок над шест метра. Точно пред тях зейна вход към огромен лабиринт. Тунелът навътре изглеждаше мрачен и зловещ.

Пет минути по-късно започнаха да се пълнят и трибуните. Въздухът загъмжа от развълнувани гласове и тропот, когато стотиците ученици се отправиха към местата си. По ясното тъмносиньо небе се появиха първите звезди. Хагрид, професор Муди, професор Макгонъгол и професор Флитуик крачеха към стадиона, където вече бяха Багман и участниците. На шапките им блестяха големи червени и светещи звезди. Само Хагрид бе закачил звездата си на гърба на палтото си от къртичи кожи.

— Ние ще обикаляме от външната страна на лабиринта — каза професор Макгонъгол на състезателите. — Ако някой изпадне в затруднение и иска да бъде спасен, да изпрати във въздуха червени искри и някой от нас ще дойде да му помогне. Ясно ли е?

Състезателите кимнаха.

— Тръгвайте тогава — бодро рече Багман на четиримата патрулиращи.

— Успех, Хари! — прошепна Хагрид и преподавателите се разпръснаха в различни посоки, за да заемат позиции около лабиринта.

Багман насочи магическата пръчка към гърлото си, промълви „Сонорус!“ да усили гласа си и скоро той проехтя над трибуните.

— Дами и господа, третото и последно изпитание от Тримагическия турнир ще започне всеки момент. Ще ви припомня досегашното класиране по точки на участниците. С по осемдесет и пет точки водят господин Седрик Дигъри и господин Хари Потър, и двамата от училище „Хогуортс“!

Възгласите и аплодисментите подплашиха птиците от Забранената гора, които излетяха към потъмнялото небе.

— На второ място с осемдесет точки е господин Виктор Крум от института „Дурмщранг“! — Последваха нови аплодисменти. — А на трето място е госпожица Фльор Делакор от академията „Бобатон“!

Хари забеляза някъде по средата в публиката госпожа Уизли, Бил, Рон и Хърмаяни, които любезно ръкопляскаха на Фльор. Той им махна и те помахаха в отговор, широко усмихнати.

— И така… след сигнал от свирката ми… Хари и Седрик! — обяви Багман. — Три, две, едно…

Той свирна кратко и двамата се втурнаха в лабиринта.

Оградните стени от жив плет хвърляха черни сенки през алеята. Дали защото бяха толкова избуяли и гъсти, или защото бяха омагьосани, те заглушиха виковете на тълпата още щом двете момчета се озоваха между тях. Хари се почувства почти като под вода. Той измъкна пръчката си, прошепна „Лумос!“ и чу, че Седрик зад него прави същото.

След около петдесет метра стигнаха до разклонение и се спогледаха.

— До скоро! — каза Хари и тръгна наляво, а Седрик пое надясно.

Свирката на Багман прозвуча за втори път — и Крум бе влязъл в лабиринта. Хари ускори крачка. Алеята, която бе избрал, изглеждаше пуста. Той зави надясно и забърза, вдигнал пръчката високо над главата си, взирайки се колкото може по-надалеч. Все още нищо не виждаше.

Изсвирването на Багман се чу в далечината за трети път. Вече всички участници бяха в лабиринта.

Хари непрекъснато се оглеждаше. Обзе го познатото чувство, че някой го наблюдава. Лабиринтът ставаше все по-тъмен с всяка следваща минута, докато небето над главите им почти почерня. Тогава стигна до второ разклонение.

— Насочи ме! — прошепна той на магическата си пръчка, като я постави в легнало положение на дланта си.

Пръчката се завъртя веднъж и посочи надясно към плътния плет. Значи натам бе север, а той знаеше, че трябва да върви на северозапад, за да стигне до центъра на лабиринта. Най-добре беше да тръгне по лявата алея и при първа възможност да свие вдясно.

И по-нататък алеята бе пуста, а и след като сви по първия завой вдясно, Хари пак не попадна на никакви препятствия. Без да разбира защо, липсата на препятствия за преодоляване го изнервяше все повече. Трябваше да е срещнал поне едно досега. Имаше чувството, че лабиринтът го подмамва с фалшиво чувство на сигурност. Изведнъж чу движение точно зад себе си. Насочи пръчката, готов да напада, но лъчът попадна върху Седрик, който току-що се бе появил от една алея вдясно. Той целият трепереше, а единият ръкав на мантията му димеше.

— Огнеметите на Хагрид! — процеди той през зъби. — Станали са грамадни… едва им се изплъзнах!

След това поклати глава и отново изчезна в мрака по друга алея. За да не се срещне с огнеметите, Хари гледаше да се отдалечи колкото може повече. Зави зад един ъгъл и видя…

Един диментор се плъзгаше към него. Висок почти четири метра, с лице, покрито от качулката, с протегнати напред полуразложени ръце, той се приближаваше опипом. Хари вече чуваше гъргорещото му дишане и усети как го полазват студени тръпки, но знаеше какво трябва да направи…

Представи си най-хубавото нещо, за което можеше да се сети, насочи цялата си енергия към мисълта как ще излезе от лабиринта и ще празнува с Рон и Хърмаяни, вдигна пръчката си и извика:

— Експекто патронум!

Един сребърен елен изскочи от края на пръчката му и хукна в галоп към диментора, който политна назад, спъна се в полите на мантията си и… Хари никога не бе виждал диментор да се спъва.

— Стой! — викна той, като следваше по петите сребристия си покровител. — Ти си богърт! Ридикулус!

Последва силен трясък и богъртът се превърна в струйка дим. Сребристият елен се разтвори във въздуха. Хари съжали, че поне той не бе останал, та да не е сам… но продължи да върви колкото можеше по-бързо и по-тихо, с изострено внимание и високо вдигната пръчка.

Наляво… надясно… пак наляво… На два пъти се озова в глуха алея. Той отново използва четирипосочната магия и установи, че се е отклонил твърде много на изток. Върна се назад, зави надясно и видя странна златиста мъгла да се носи пред него. Приличаше му на някаква магия. Реши да се опита да я отстрани от пътя си.

— Редукто! — викна той.

Пренасочващото проклятие проряза мъглата, без да й подейства. Хари се сети, че то действа само върху твърди предмети. Дали да не мине право през мъглата? Имаше ли смисъл да рискува, или по-добре да се върне назад?

Още се колебаеше, когато силен писък раздра тишината.

— Фльор! — викна Хари с цяло гърло.

Тишина. Той се огледа. Какво ли се бе случило с нея? Писъкът като че ли прозвуча някъде отпред. Пое дълбоко въздух и се втурна през омагьосаната мъгла.

Светът изведнъж се обърна наопаки. Хари висеше от земята надолу с главата, косата му се вееше, а очилата му се люшкаха, готови всеки миг да паднат през челото в бездънното небе. Той ги притисна към носа си и застина от ужас. Краката му сякаш бяха залепнали за тревата, която сега се беше превърнала в таван. Под него се бе ширнало безкрайното тъмно небе, осеяно със звезди. Имаше чувството, че ако се опита да помести едното си стъпало, направо ще падне от земята.

— Мисли! — каза си той, докато кръвта нахлуваше в главата му. — Мисли!…

Ала нито една от магиите, които бе разучавал, не действаше при внезапна размяна на небето и земята. Дали да не вдигне единия си крак? Усещаше как кръвта пулсира в ушите му. Имаше две възможности — или да опита да се раздвижи, или да изпрати червени искри, да поиска помощ и да напусне състезанието.

Зажумя, за да не вижда бездънното пространство под себе си, и дръпна десния си крак с всичка сила от тревистия таван.

Светът тутакси се намести. Хари падна на колене върху удивително твърда земя. От шока му бяха омекнали краката. Пое дълбоко въздух да дойде на себе си, стана и хукна отново напред. От време на време поглеждаше през рамо, докато излезе от златистата мъгла, която невинно трептеше на лунната светлина.

На следващото разклонение спря и се огледа за някакви следи от Фльор. Можеше ли да бъде сигурен, че тя бе изпищяла? Какво ли бе срещнала? Добре ли е сега? Нямаше следи от червени искри… Дали това означаваше, че се е измъкнала сама, или бе изпаднала в голяма беда и не можеше да стигне до пръчката си? Хари сви надясно с нарастващо безпокойство… и все пак бегло си помисли — един участник по-малко…

Купата трябва да беше някъде наблизо и както изглеждаше, Фльор бе отпаднала от състезанието. А досега той се бе справил с всичко… Ами ако наистина успееше да спечели? мимоходом и за първи път, откакто се оказа участник в турнира, той отново се видя като победител, вдигнал Тримагическата купа пред цялото училище…

През следващите десетина минути попадаше само в алеи без изход. На два пъти взе един и същ погрешен завой. Най-сетне намери нова алея и започна да тича, а светлината от върха на пръчката му се люшкаше и караше сянката му по плета отстрани да подскача и да се криви. След поредния завой Хари се озова право срещу един огнемет.

Седрик имаше право — наистина беше грамаден. Над три метра дълъг, той приличаше повече на гигантски скорпион, отколкото на каквото и да е друго. Дългото жило се извиваше над гърба му. Твърдата броня лъсна на светлината от пръчката на Хари, когато той я насочи към чудовището.

— Вцепени се!

Заклинанието се удари в бронята на огнемета и рикошира. Хари се наведе в последния момент, но му замириса на изгоряло — бе опърлена собствената му коса. Огнеметът изхвърли силна струя огън и полетя право срещу него.

— Импедимента! — викна Хари.

Заклинанието пак удари бронята на огнемета и отново отхвръкна настрани. Хари залитна назад и падна.

— ИМПЕДИМЕНТА!

Раконогият огнемет беше на сантиметри от него, когато замръзна, улучен в меката си, незащитена от броня долна част. Задъхвайки се, Хари го отблъсна от себе си и хукна с всички сили в обратната посока — препречващата магия имаше краткотрайно действие и огнеметът щеше да раздвижи крака всеки момент.

Хари пое наляво, но алеята се оказа без изход. После сви вдясно и стана пак същото… Реши да спре, сърцето му щеше да изхвръкне, приложи отново четирипосочната магия, върна се назад и тръгна по една алея, която според него трябваше да го отведе на северозапад.

След няколко минути бърз ход усети, че някой тича по успоредната алея покрай плета, и се закова на мястото си.

— Какво правиш? — викна Седрик оттатък. — Какво си намислил?

След това Хари чу гласа на Крум:

— Круцио!

Въздухът закънтя от писъците на Седрик. В ужаса си Хари затича още по-бързо напред, търсейки възможност да премине в алеята на Седрик. Като не намери подходящо място, той отново изпробва пренасочващото проклятие, което не се оказа много успешно, но все пак прогори малък отвор в живия плет. През него Хари успя да провре единия си крак, ритайки дебелите стъбла и клони, докато изпочупи достатъчно, за да мине, но разкъса мантията си. Измъкна се и като погледна надясно, видя Седрик да се гърчи и да трепери на земята, а Крум се бе надвесил над него.

Хари се изправи и насочи пръчката си срещу Крум точно в мига, когато и той го видя. Българинът се обърна и хукна.

— Вцепени се! — изкрещя Хари.

Заклинанието удари Крум в гърба. Той замръзна на мястото си, падна напред по очи и остана неподвижен. Хари се втурна към Седрик, който вече не се гърчеше, а само лежеше, дишайки тежко, захлупил лице с длани.

— Добре ли си? — силно извика Хари и разтърси ръката му.

— Да… — задъхваше се Седрик. — Добре съм… не мога да повярвам… промъкна се откъм гърба ми… като го чух, се обърнах и видях как насочва пръчката си към мен.

Седрик се изправи, все още разтреперан, и двамата с Хари погледнаха Крум.

— Не мога да повярвам… аз мислех, че е свестен — едва изрече Хари, вперил очи в Крум.

— И аз така мислех — каза Седрик.

— Чу ли Фльор да пищи преди малко? — попита Хари.

— Да — рече Седрик. — Да не би Крум и нея да…

— Не знам — бавно отвърна Хари.

— Да го оставим ли тук? — промълви Седрик.

— Не — каза Хари. — Мисля, че трябва да изпратим червени искри. Някой ще дойде и ще го прибере. Иначе може да го изяде огнемет.

— Това заслужава… — процеди Седрик, но все пак вдигна пръчката си и струя червени искри излетяха във въздуха високо над Крум и означиха мястото, където той лежеше.

Хари и Седрик постояха за миг в мрака и се оглеждаха. Седрик пръв каза:

— Е, май трябва да тръгваме вече…

— Какво? — стресна се Хари. — О, да… така е…

Колко странен момент! За кратко Хари и Седрик се бяха съюзили срещу Крум, а сега отново осъзнаха, че са съперници. Те продължиха по тъмната алея, без да разговарят, докато Хари зави наляво, а Седрик — надясно. Скоро Хари престана да чува и стъпките му.

Продължи нататък с помощта на четирипосочната магия, за да определя вярната посока. Бяха останали само двамата със Седрик. Желанието му пръв да стигне до купата се разпали по-силно отвсякога, но сякаш още не можеше да повярва на това, което току-що Крум бе направил пред очите му. Използването на което и да е от непростимите проклятия срещу себеподобни се заплаща с доживотна присъда в Азкабан, както ги бе предупредил Муди. Толкова ли е бил заслепен Крум от желанието да спечели Тримагическата купа… Хари ускори крачка.

Той все по-често попадаше на задънени алеи, но по сгъстяващия се мрак усещаше, че наближава центъра на лабиринта. Бързайки с големи крачки по дълга права отсечка, отново забеляза някакво движение и светлината на пръчката му попадна на такова странно създание, каквото бе виждал само на картинка в „Чудовищна книга за чудовища“.

Беше сфинкс с тяло на гигантски лъв, огромни лапи с извити нокти и дълга жълтеникава опашка с топка кафява козина на върха. Главата му обаче беше като на жена. Издължените й бадемови очи се извърнаха към Хари. Той приближи, вдигна пръчката си и се поколеба. Сфинксът явно нямаше намерение да скочи, а бавно се разхождаше от единия до другия край на алеята, препречвайки пътя му.

Изведнъж заговори с дълбок и дрезгав глас:

— Близо си до своята цел. Но най-краткият път минава покрай мен.

— Тогава… ще се отместите ли, моля? — попита Хари, знаейки предварително какъв ще бъде отговорът.

— Не — отвърна сфинксът и продължи да крачи. — Само ако разгадаеш моята загадка. Познаеш ли от първия път, ще преминеш. Ако отговорът ти е грешен, ще те нападна. Премълчиш ли, ще те оставя да се върнеш назад невредим.

Стомахът на Хари сякаш се преобърна няколко пъти. Хърмаяни я биваше за такива неща, не него. Той прецени шансовете си. Ако загадката се окажеше много трудна, щеше да си замълчи, да се върне и да се опита да намери друг път към центъра на лабиринта.

— Добре — отвърна той. — Може ли да чуя загадката?

Сфинксът седна на задните си крака точно по средата на алеята и издекламира:

Хари онемя.

— Може ли да го чуя пак… по-бавно, ако обичате? — попита плахо.

Странното същество примига, усмихна му се и повтори поетичната загадка.

— И от всичко това трябва да получа животно, което никога не бих целунал, така ли?

Сфинксът го удостои само със загадъчна усмивка. Хари я прие за положителен отговор и потъна в дълбок размисъл. Всъщност имаше толкова много животни, които не би искал да целуне. Веднага се сети например за раконогите огнемети, но нещо му подсказваше, че не това е отговорът. Трябваше да обмисли внимателно всеки въпрос…

— „По следите ни върви“… — шепнеше си Хари, без да изпуска от поглед сфинкса, — …ами… ъъъ… сигурно е следотърсач. Не… не… това не е отговорът ми! „Началото“ май… може да е първата буква, обаче на какво?… „По пети ни гони“… Дали не е „преследвач“? Значи… започва с „п“. Ще помисля по-късно пак… Може ли отново второто условие?

Сфинксът повтори следващите два стиха.

— „На самата среда края“… — изрече Хари. — Ъъъ… някаква буква… изобщо нямам представа какво е това… Бих ли могъл да чуя и останалата част?

Тя изрецитира края на стихчето.

— „Мощен, силен, здрав…“ Какъв още… — недоумяваше Хари. — Ъъъ… как… силен… як! Това е… ъъъ… як…! Отговорът е як!

Сфинксът му се усмихна.

— П… ъъъ… як — засрича Хари, неусетно започнал да крачи напред-назад. — Кое животно не бих целунал никога… ами паяк!

Сфинксът разтегли устни в още по-широка усмивка, изправи се, протегна предни лапи и се отдръпна встрани.

— Благодаря! — едва успя да каже Хари и изумен от собствената си находчивост, се втурна напред.

Сигурно беше вече съвсем близо, сигурно, не можеше да е иначе… Магическата пръчка му подсказваше, че бе на прав път и стига да не срещнеше нещо много страшно, можеше пък и да му се усмихне щастието…

Пред него се откриха две алеи.

— Насочи ме! — прошепна той отново на пръчката си.

Тя се завъртя и му посочи дясната алея. Момчето се затича по нея и видя пред себе си светлина.

Тримагическата купа блестеше на стотина метра напред. Хари се втурна към нея, но изведнъж тъмна фигура изскочи на алеята пред него.

Седрик щеше да стигне пръв. Спринтираше с всички сили към купата и Хари разбра, че никога няма да го настигне, защото Седрик бе много по-висок и имаше по-дълги крака…

Точно тогава зад живия плет вляво Хари забеляза нещо огромно, което бързо припъпляше по една от съседните пресечни алеи. То се доближаваше с такава скорост, че Седрик, втренчен в купата, щеше да връхлети право върху него, без да го види…

— Седрик! — ревна Хари. — Вляво от теб!

Седрик се огледа и отскочи да избегне сблъсъка, но в устрема си се спъна и пръчката излетя от ръката му. В този момент гигантски паяк излезе на алеята и се насочи право към Седрик.

— Вцепени се! — ревна отново Хари, но макар да улучи огромното космато черно тяло на паяка със заклинанието, все едно че го бе ударил камък. Вместо да се вкамени, чудовището само смени посоката и запълзя вече към Хари.

— Вцепени се! Импедимента! Вцепени се!

Но нямаше никаква полза — паякът или бе твърде голям, или притежаваше такава магическа сила, че се озвери още повече… В ужаса си Хари едва успя да мерне осемте святкащи черни очи и острите като копия щипци, преди паякът да го сграбчи и да го вдигне във въздуха с предните си крака. Хари яростно се опитваше да го ритне, но кракът му попадна в щипците и в следващия миг го прониза раздираща болка… Чу и Седрик да крещи „Вцепени се!“, но и неговото заклинание се оказа недостатъчно силно. Хари вдигна пръчката си тъкмо когато паякът наново отвори щипци и викна:

— Експелиармус!

Това подейства… Магията за обезоръжаване принуди паяка да го пусне, но Хари падна от почти четири метра точно върху току-що ранения си крак, който се прегъна под тежестта му. Без да се замисли дори за миг, той се прицели в незащитения търбух на паяка, както бе направил с раконогия огнемет, и изкрещя колкото му сили държаха „Вцепени се!“ в същия момент, в който и Седрик извика същото.

Обединени, двете заклинания направиха онова, което поотделно не бяха успели — паякът се килна настрани, стовари се върху близкия плет и затрупа алеята с кълбо от космати крака.

— Хари! — прозвуча уплашеният глас на Седрик. — Добре ли си? Върху теб ли падна?

— Не — отвърна Хари, като едва дишаше.

Погледна към крака си. От него шуртеше кръв. Върху разкъсаната си мантия забеляза гъста лепкава слуз от щипците на паяка. Опита да се изправи, но кракът му трепереше силно и не можеше да удържи тежестта на тялото. Хари се облегна на плета, мъчейки се да си поеме въздух, и се огледа.

Седрик бе на една крачка от Тримагическата купа, която блестеше зад него.

— Вземи я — задъхано му каза Хари. — Хайде, вземи я. Ти стигна пръв.

Но Седрик не помръдна. Просто стоеше и го гледаше. После се обърна и впери очи в купата. Хари видя копнежа, изписан на лицето му сред златистите отблясъци. След това отново се обърна към Хари, който се държеше за храста, за да не падне.

Седрик си пое дълбоко въздух.

— Ти я вземи. Ти трябва да победиш. Два пъти ми спаси кожата.

— Няма да стане! — възрази Хари. Обземаше го гняв, кракът го болеше много, навсякъде чувстваше болки от схватката с паяка и след всичките тези усилия Седрик го изпревари така, както го бе изпреварил да покани Чо за бала. — Който стигне пръв до купата, получава най-много точки. Ти стигна пръв. Не виждаш ли, че не бих могъл да спечеля никакво състезание с тоя крак?

Седрик поклати глава и направи няколко крачки към проснатия паяк, отдалечавайки се от купата.

— Не — каза той.

— Стига с това твое благородство! — подразни се Хари. — Просто я вземи и да се махаме оттук.

Седрик гледаше как Хари се е вкопчил в храста, за да стои прав.

— Ти ми каза за змейовете — рече Седрик. — Аз щях да се проваля още на първото изпитание, ако не беше ме предупредил какво ме очаква.

— На мен също ми помогнаха за това — тросна се Хари, докато се опитваше да попие с мантията кръвта по крака си. — Ти пък ми подсказа за яйцето, значи сме квит.

— И на мен ми бяха помогнали за яйцето — упорстваше Седрик.

— Пак сме квит — настояваше Хари и се опитваше да стъпи внимателно на крака си, но той се огъна под тежестта му — явно си беше изкълчил глезена, когато паякът го пусна.

— Ти заслужаваше повече точки на второто изпитание — не отстъпваше Седрик. — Забави се, за да освободиш всички заложници. Аз трябваше да го направя.

— Защото само аз излязох толкова глупав, че да повярвам на оная песен — каза с горчивина Хари. — Хайде, взимай купата.

— Няма — рече Седрик и стъпи върху оплетените крака на паяка, за да стигне до Хари, който се вторачи в него.

Седрик говореше абсолютно сериозно. Той обръщаше гръб на славата, която бе убягвала на „Хафълпаф“ от векове.

— Тръгвай! — каза Седрик.

Явно си беше наложил да събере цялата решителност, на която бе способен — чертите на лицето му не помръдваха, ръцете му бяха скръстени, видът му издаваше непоколебимост.

Хари отмести очи от Седрик към купата. За един светъл миг си представи как излиза с нея от лабиринта, носи я високо над главата си, чува рева на тълпата, и пред него изплува по-ясно отвсякога светналото от възхищение лице на Чо… Но видението се стопи и той се върна към действителността, вперил очи в свъсеното непреклонно лице на Седрик.

— Двамата заедно — рече Хари.

— Какво?

— Ще я вземем заедно. Ще си поделим първото място — нали това е победа на „Хогуортс“!

Седрик зяпна Хари и разпери ръце.

— Ти… ти сигурен ли си?

— Да — рече Хари. — Да… Не си ли помагахме един на друг, а? И двамата стигнахме дотук. Нека да я вземем заедно.

Още миг Седрик гледаше така, сякаш не можеше да повярва на ушите си, и чак тогава лицето му се озари от широка усмивка.

— Така да бъде. Хайде.

Той хвана здраво Хари под мишницата и му помогна да изкуцука до пиедестала, върху който бе поставена купата. Те застанаха пред нея и всеки от двамата протегна ръка към една от блестящите й дръжки.

— На три, нали? — рече Хари. — Едно… две… три…

Двамата със Седрик едновременно уловиха дръжките. Изведнъж Хари усети силно дръпване някъде зад пъпа си.

Краката му се отделиха от земята. Ръката му като че ли залепна за дръжката на Тримагическата купа, която вече неудържимо го теглеше през воя на вятъра и сред вихрушка от цветове, заедно със Седрик от другата й страна.