Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА ЛАП СЕ ЗАВРЪЩА

Едно от най-приятните неща, които последваха второто изпитание, беше всеобщият интерес към подробностите за всичко, което се бе случило в езерото, и този път Рон се оказа заедно с Хари в центъра на вниманието. Хари забеляза, че колкото пъти разказваше историята, Рон все я изменяше по малко. Най-напред се придържаше към това, което изглежда бе истината или поне съвпадаше с версията на Хърмаяни — как Дъмбълдор потопил с магия всички заложници в дълбок сън още в кабинета на професор Макгонъгол, като предварително ги уверил, че ще бъдат в безопасност и ще се събудят веднага щом изплуват над водата. Седмица по-късно обаче Рон разказваше направо смразяваща история за някакво отвличане, по време на което се опълчил сам-самичък срещу петдесет въоръжени до зъби езеряни, а те много трудно успели да го вържат.

— Да, ама аз бях скрил магическата пръчка в ръкава — уверяваше той Падма Патил, която проявяваше много по-голям интерес към него сега, след като бе станал знаменитост, и все намираше за какво да го заприказва, докато се разминаваха по коридорите. — Щях да им покажа аз на тия езерлудяни!

— И какво щеше да им покажеш — как хъркаш ли? — заяде го веднъж Хърмаяни.

Напоследък всички я закачаха, че била това, с чиято загуба Виктор Крум не ще се помири, и раздразнението й избухваше по всякакъв повод.

От нейните думи ушите на Рон пламнаха и оттогава той се върна към версията за приспиването с магия.

В началото на март времето стана по-сухо, но силните ветрове брулеха ръцете и лицата им, щом излезеха вън от замъка. Пощата пристигаше със закъснение, защото ветровете отклоняваха совите от пътя им. Бухалът, по който Хари бе изпратил на Сириус датата на следващото посещение в Хогсмийд, се върна чак в петък на закуска, а половината от перата му стърчаха в обратната посока. Хари едва успя да откачи от крака му отговора на Сириус и той литна моментално, да не би да го изпратят отново навън.

Писмото на Сириус бе кратко като предишното.

— Да не би да се е върнал в Хогсмийд? — изуми се Рон.

— Така изглежда — каза Хърмаяни.

— Не мога да повярвам! — разтревожи се Хари. — Ами ако го заловят…

— Досега не са го заловили, нали? — каза Рон. — А и наоколо вече не гъмжи от диментори.

Хари сгъна писмото и се замисли. Ако трябваше да бъде честен — много му се искаше пак да види Сириус. Ето защо този ден тръгна за двойния час по отвари много по-весел от всеки друг път, когато слизаше по стълбите към подземието.

Малфой, Краб и Гойл се бяха скупчили пред вратата заедно с групичката слидеринки на Панси Паркинсън. Всички бяха вперили очи в нещо, което Хари не можеше да види и на което те се кикотеха с цяло гърло. Кучешката физиономия на Панси заядливо се подаде иззад широкия гръб на Гойл, когато Хари, Рон и Хърмаяни се приближиха.

— Ето ги, ето ги! — извика тя през кикот и групичката слидеринци се разпадна.

Хари видя, че Панси държи в ръцете си списание — беше „Седмичник на магьосницата“. На подвижната снимка на корицата една къдрокоса вещица се усмихваше доста зъбато и сочеше с вълшебната си пръчка голяма пандишпанова торта.

— Тук може да намериш нещо интересно, Грейнджър! — провикна се Панси и запрати списанието към Хърмаяни, която го улови с видима изненада. В този момент вратата на подземието се отвори и Снейп им даде знак да влизат.

Хърмаяни, Хари и Рон се насочиха както обикновено към последната маса в дъното. Щом Снейп се обърна с гръб към тях, за да напише на черната дъска от какви съставки ще правят отвара, Хърмаяни бързо запрелиства списанието под масата. Някъде по средата тя най-сетне попадна на онова, което търсеше. Хари и Рон също се наведоха. Под цветна снимка на Хари имаше кратък текст със заглавие ТАЙНАТА СЪРДЕЧНА БОЛКА НА ХАРИ Потър, който гласеше:

— Нали ти казах! — тихо пошушна Рон на Хърмаяни, която бе вперила очи в написаното. — Казах ти да не се заяждаш с Рита Скийтър. Тя те е изкарала нещо като… въртиопашка!

— Въртиопашка? — повтори Хърмаяни и като погледна Рон, се разтресе от безмълвен смях.

— Мама така казва — смънка Рон и ушите му пак пламнаха.

— Ако Рита смята това за върховно постижение, значи вече не я бива за тая професия — едва успя да каже през смях Хърмаяни и хвърли „Седмичник на магьосницата“ на празния стол до себе си. — Тук има само глупости.

Тя погледна към слидеринци, които се надяваха да видят нея и Хари разстроени от статията. Но Хърмаяни само им метна една саркастична усмивка и като махна с ръка, се залови заедно с Хари и Рон да приготвя съставките, които щяха да им трябват за умоизбистрящата отвара.

— Има нещо много странно в тая работа! — каза Хърмаяни след десетина минути, вдигнала чукалцето над хаванчето с бръмбари скарабеи. — Как Рита Скрита е разбрала всичко това?

— Да разбере какво? — бързо попита Рон. — Да не би наистина да си варила любовни еликсири, а?

— Я не говори глупости — сопна му се Хърмаяни и продължи да смила бръмбарите си. — Не, само че… как е разбрала, че Виктор ме покани да го посетя през лятото?

Като каза това, Хърмаяни се изчерви и се извърна, за да не срещне погледа на Рон.

— Какво? — възкликна Рон и изпусна своето чукалце, което издрънча в хаванчето.

— Покани ме, когато ме измъкна от езерото — смънка Хърмаяни, — след като успя да се отърве от акулската си глава. Мадам Помфри ни даде по едно одеяло и той ме дръпна малко встрани от съдиите да не ни чуят. Попита ме, ако нямам какво друго да правя през лятото, дали не бих искала да…

— И ти какво му отговори? — попита Рон, който отново бе взел чукалцето и натискаше сега с него по масата на петнайсетина сантиметра от хаванчето си, защото погледът му бе прикован в Хърмаяни.

— Той наистина каза, че не е изпитвал подобни чувства към никого досега — продължи Хърмаяни, пламнала толкова силно, че Хари почти можеше да усети лъхащата от нея топлина. — Но как е могла Рита Скрита да го чуе? Тя не беше там… или може би е била? А може би и тя има мантия невидимка и се е промъкнала до училището да гледа второто изпитание?

— И ти какво му отговори? — повтори Рон, удряйки с чукалцето толкова силно, че направи малка вдлъбнатина в масата.

— Ами… аз толкова много се безпокоях дали ти и Хари сте добре, че…

— Колкото и вълнуващ да е вашият личен живот, госпожице Грейнджър — обади се леден глас точно зад гърбовете им, — ще ви помоля да не го обсъждате в час. Лишавам „Грифиндор“ от десет точки.

Снейп се бе промъкнал до масата, докато разговаряха, и сега целият клас се бе обърнал да ги гледа, а Малфой се възползва от възможността да подразни Хари със светещия надпис ПОТЪР Е ГАДЕН на значката си.

— Аха… освен това четете списания под масата! — добави Снейп и грабна броя на „Седмичник на магьосницата“. — Още десет точки от „Грифиндор“… О, разбирам!… — Черните зеници на очите му светнаха, като попаднаха на статията от Рита Скийтър. — Потър ще трябва да си направи колекция с изрезки от пресата…

Подземието се огласи от подигравателния смях на слидеринци, а устата на Снейп се сви в неприятна усмивка. Хари направо се вбеси, когато той започна да чете на глас статията.

— „Тайната сърдечна болка на Хари Потър“… Уважаеми Потър, каква е новата ти болка?… Макар и твърде необикновено момче…

Хари усети как лицето му пламна. Снейп правеше пауза след всяко изречение, за да даде време на слидеринци да се подиграват на воля. Статията звучеше десет пъти по-обидно, прочетена от него.

— …доброжелателите на Хари могат само да се надяват, че следващия път той ще дари сърцето си на по-достойна избраница. Колко вълнуващо! — подигра се Снейп и затвори списанието, а слидеринци вече се превиваха от смях. — Смятам, че ще е по-добре да ви разделя вас тримата, за да се занимавате само с отварите, вместо с обърканите си любовни истории. Уизли, ти остани тук. Госпожица Грейнджър да иде там, до госпожица Паркинсън, а Потър — на масата пред моята катедра. Веднага!

Хари гневно хвърли всички съставки заедно с чантата си в своя котел и го издърпа до празната маса в предната част на подземието. Снейп го последва, седна зад катедрата и го наблюдаваше, докато изпразни котела си. Твърдо решен изобщо да не го поглежда, Хари се зае отново да стрива скарабеите си, представяйки си, че всеки от тях има лицето на Снейп.

— Специалното внимание на пресата изглежда допълнително е напомпало и без това високото ти самочувствие, Потър — тихо каза професорът, след като класът се успокои.

Хари не отговори. Той знаеше, че Снейп се опитва да го предизвика, както бе правил много пъти досега. Явно търсеше начин да накаже с цели петдесет точки „Грифиндор“, преди да е свършил часът.

— Може да си въобразяваш, че целият магьоснически свят ти се възхищава — продължи Снейп още по-тихо, та никой друг да не го чува (Хари не спираше да чука в хаванчето, макар че отдавна бе превърнал бръмбарите в много ситен прах), — но мен не ме интересува колко често се появява снимката ти във вестниците. За мен, Потър, ти не си нищо повече от едно противно малко момче, което смята, че правилата не важат за него.

Хари изсипа смлените на прах бръмбари в котела си и се залови да реже корени от джинджифил. Ръцете му леко трепереха от гняв, но той бе забил поглед надолу, сякаш не чуваше и дума от онова, което му говори Снейп.

— Затова сериозно те предупреждавам, Потър — продължи Снейп с мек и още по-заплашителен глас, — не ме интересува дали си прочут дребосък или не, ако те хвана, че пак тършуваш из кабинета ми…

— Дори не съм се приближавал до кабинета ви! — гневно отвърна Хари, забравил, че се преструва на глух.

— Не ме лъжи! — изсъска Снейп и сякаш бездънните му черни очи се впиха в очите на Хари. — Ами кожата от дървесна змия? Ами рибораслите? И двете неща са взети от личните ми запаси и много добре знам кой ги е откраднал.

Хари гледаше Снейп, като не си позволяваше нито да мига, нито да изглежда виновен. Той наистина не беше откраднал от Снейп нито едно от тези неща. Хърмаяни бе взела кожата от дървесна змия още във втори курс — трябваше им за многоликовата отвара — и въпреки че Снейп още тогава заподозря Хари, така и не успя да го докаже. А рибораслите, разбира се, бяха задигнати от Доби.

— Не разбирам за какво говорите — хладнокръвно излъга Хари.

— Ти не беше в леглото си през нощта, когато някой се бе промъкнал в моя кабинет! — изсъска Снейп. — Сигурен съм в това, Потър! Лудоокия Муди може и да се е присъединил вече към твоя фенклуб, но аз лично няма повече да търпя поведението ти! Още една нощна разходка из моя кабинет, Потър, и скъпо ще си платиш!

— Добре — спокойно отвърна Хари и отново се зае с джинджифиловите корени, — ще го имам предвид, ако ме обземе силно желание да ида там.

Снейп го стрелна с очи и пъхна ръка под черната си мантия. За един миг на безумно безпокойство Хари си помисли, че той ей сега ще измъкне магическата си пръчка и ще го прокълне… Но после видя, че Снейп бе извадил малко стъклено шишенце със съвсем прозрачна течност. Хари се вгледа в него.

— Знаеш ли какво е това, Потър? — попита Снейп и очите му заплашително засвяткаха.

— Не — отвърна Хари, този път съвсем честно.

— Това е веритасерум — отварата на истината, която е толкова силна, че само три капки стигат, за да изпееш всичките си тайни и целият клас да ги чуе — злобно обясни Снейп. — Използването на тази отвара се контролира с много строги разпоредби от министерството. Но ако не внимаваш къде ходиш, юже да се окаже, че ръката ми случайно е _трепнала_… — и той леко разклати стъкленото шишенце — …точно над чашата ти с тиквен сок на вечеря. И тогава, Потър… тогава всички ще узнаем дали си бил в моя кабинет или не.

Хари не каза нищо. Той хвана ножчето и пак се залови да реже корените. Никак не му се слушаше за тая отвара на истината, а и не би се изненадал, ако Снейп му сипеше от нея. Той едва се овладя да не се разтрепери при мисълта какво щеше да се излее от устата му, ако това все пак се случи… Освен че щеше да вкара сума хора в беля, преди всичко Хърмаяни и Доби, имаше толкова много неща, които той криеше… като факта, че поддържа връзка със Сириус… а и най-съкровеното — стомахът му се сви при тази мисъл — чувствата, които изпитваше към Чо… Той хвърли и корените в котела и се замисли дали да не вземе пример от Муди и да започне да пие само от собствено шишенце…

На вратата на подземието се почука.

— Влез! — каза Снейп с обичайния си глас.

Целият клас се обърна, когато вратата се отвори. Влезе професор Каркаров. Всички го наблюдаваха, докато се приближаваше към бюрото на Снейп, навивайки отново козята си брадичка около пръста, очевидно много объркан.

— Трябва да поговорим — рязко каза Каркаров.

Явно не искаше никой да чуе какво казва, защото едва отваряше устни. Приличаше на някой, който започва да се учи да говори с корема си. Целият в слух, Хари не отместваше поглед от джинджифиловите корени.

— Ще разговаряме след часа — смънка Снейп, но Каркаров го прекъсна.

— Искам да говорим сега, за да не ми се изплъзнеш, Сивиръс. И без това ме избягваш.

— След часа! — сряза го Снейп.

Хари вдигна мензурата си, уж да види дали е сипал достатъчно жлъчка от броненосец, и успя да хвърли бърз страничен поглед към двамата. Каркаров изглеждаше много притеснен, а Снейп — много сърдит.

До края на двойния час Каркаров стоя плътно зад гърба на Снейп. Той явно твърдо беше решил да не позволи на Снейп да се измъкне незабелязано от стаята. За да чуе какво толкова важно иска да каже Каркаров, Хари нарочно събори стъкленицата си с жлъчка от броненосец точно две минути преди да бие звънецът. Това беше достатъчно оправдание да се наведе зад котела, за да избърше, докато останалите от класа шумно бързаха към вратата.

— Какво е това толкова спешно нещо? — чу той въпроса на Снейп.

— Това — отвърна Каркаров.

Като проточи врат над ръба на котела, Хари видя как той дръпна нагоре левия ръкав на мантията си и показа на Снейп нещо от вътрешната страна на ръката си над китката.

— Е? — попита Каркаров, правейки големи усилия да не движи много устните си. — Видя ли го? Никога досега не е бил толкова ясен, откакто…

— Покрий го! — изръмжа Снейп и черните му очи обходиха класната стая.

— Но ти сигурно си забелязал… — продължи Каркаров, много възбуден.

— Ще поговорим по-късно, Каркаров! — отново го прекъсна Снейп. — Потър, какво правиш?

— Разсипах жлъчката от броненосец, професоре, и сега бърша — невинно отговори Хари, като се изправи и показа на Снейп мокрия парцал в ръката си.

Каркаров се обърна и излезе. Беше не само притеснен, но и ядосан. Тъй като не искаше да остане насаме със силно разгневения Снейп, Хари нахвърля учебниците и съставките в чантата си и с възможно най-голяма скорост напусна стаята, бързайки да разкаже на Рон и Хърмаяни на каква сцена е станал свидетел.

Когато на следващия ден тръгнаха от замъка по обяд, бледо сребристо слънце огряваше поляните наоколо. Времето вече беше по-меко и като пристигнаха в Хогсмийд, и тримата бяха свалили наметалата и ги бяха метнали на раменете си. Храната, която Сириус им бе заръчал да вземат, бе в чантата на Хари — бяха успели да измъкнат от обяда дузина пилешки бутчета, голямо парче хляб и шише тиквен сок.

Първо влязоха във „Висша мода за магьосници“ да купят подарък на Доби и много се забавляваха, докато избираха най-крещящите чорапи, които можеха да се намерят, включително със святкащи златни и сребърни звезди и такива, които започвали силно да пищят, щом се вмиришат. Като стана един и половина, се запътиха нагоре по главната улица покрай „Дервиш и Банджис“ към края на селото.

Хари никога досега не бе идвал в тази посока. Виещата се уличка ги отведе до полето зад Хогсмийд. Тук къщите бяха по-малко, но с по-големи дворове. Вървяха към подножието на близката планина. След един завой забелязаха стълбите край оградата за добитъка в края на уличката. Там, подпряло предни лапи на най-горната греда, ги чакаше голямо рошаво черно куче, което стискаше няколко вестника между зъбите си, и им изглеждаше много познато…

— Здрасти, Сириус! — каза Хари, като стигнаха до него.

Черното куче нетърпеливо подуши чантата му, завъртя опашка, обърна се и хукна по една пътека през поляната, в края на която започваше планината. Хари, Рони и Хърмаяни се изкатериха по стълбите и го последваха.

Сириус ги отведе до самото подножие на планината, където трябваше да подскачат и да се катерят по камъни и скали. На четири лапи може би беше по-лесно, но Хари, Рон и Хърмаяни скоро останаха без дъх. Те последваха Сириус нагоре в планината и почти половин час се изкачваха по стръмна и камениста виеща се пътека. Не изпускаха от очи въртящата се опашка на Сириус, пъшкаха от топлината, а каишките на чантата се впиваха в раменете на Хари.

Изведнъж Сириус съвсем изчезна от погледите им и когато стигнаха до мястото, където го видяха за последен път, те забелязаха тесен процеп в скалата. Промушиха се през него и се озоваха в хладна полутъмна пещера. В единия й край с дълго въже бе вързан за голяма скала хипогрифът Бъкбийк. Наполовина сив кон, наполовина гигантски орел, Бъкбийк ги погледна изпитателно с оранжевите си очи. Тримата му се поклониха дълбоко и след като ги наблюдава властно известно време, той подгъна предните си люспести колене и позволи на Хърмаяни да се доближи до него и да погали пернатата му шия. Хари обаче бе насочил цялото си внимание към черното куче, което току-що се бе преобразило в неговия кръстник.

Сириус бе със същата опърпана сива мантия, която носеше след бягството си от Азкабан. Черната му коса бе по-дълга, отколкото когато се появи сред пламъците на камината, и отново бе рошава и сплъстена. Видът му беше доста занемарен.

— Пилето! — дрезгаво проговори той, след като извади от устата си смачканите броеве на „Пророчески вести“ и ги хвърли на пода на пещерата.

Хари отвори чантата и му подаде увитите пилешки бутчета и хляба.

— Благодаря! — рече Сириус и едва разгънал пакета, грабна едно бутче, седна на камъка и откъсна със зъби голямо парче месо. — Напоследък се хранех главно с плъхове. Не смеех да крада твърде много храна от Хогсмийд, за да не привличам вниманието.

И широко се ухили на Хари, който насила му се усмихна в отговор и попита:

— Защо дойде тук?

— Изпълнявам дълга си на кръстник — отвърна Сириус, гризейки кокала досущ като куче. — Не се безпокой за мен, преструвам се на добродушно улично псе. — Той продължи да се усмихва, но като видя напрегнатото изражение по лицето на Хари, заговори сериозно. — Искам да съм наблизо. Последното ти писмо… Е, най-меко казано, нещата стават подозрителни. Аз грабвам вестника веднага щом някой го остави… И като гледам накъде отива работата, не съм единственият, който се тревожи.

Той посочи с глава пожълтелите вестници, хвърлени на земята, а Рон взе един от тях и го разтвори. Хари продължаваше да гледа Сириус с тревога.

— Ами ако те хванат? Ако те види някой?

— Тук наоколо само вие тримата и Дъмбълдор знаете, че съм зоомаг — отвърна Сириус, вдигна рамене и продължи да поглъща пилешкото.

Рон смушка Хари и му подаде вестниците. Бяха два броя на „Пророчески вести“ — в единия той видя заглавие „Загадъчното заболяване на Бартемиус Крауч“, а в другия прочете: „Все още не е намерена вещицата от министерството. Министърът на магията се ангажира лично със случая.“

Хари прегледа набързо статията за Крауч. Особено впечатление му направиха няколко фрази: „…не е забелязван на обществено място от ноември насам… домът му изглежда необитаем… От болницата за магьоснически заболявания и травми «Свети Мънго» не дават сведения… министерството отказва да потвърди слуховете, че е сериозно болен…“

— Написано е така, като че той е на смъртно легло — замислено рече Хари. — Ама не може да е толкова болен, щом е успял да се стигне чак дотам…

— Брат ми е личен секретар на Крауч — съобщи Рон на Сириус. — Той твърди, че шефът му страда от преумора.

— Наистина изглеждаше болнав, когато го видях за последен път отблизо — бавно каза Хари, като не спираше да чете. — Това беше вечерта, когато името ми излезе от бокала.

— Да не е имал угризения на съвестта, загдето уволни Уинки? — иронично подметка Хърмаяни. Тя продължаваше да гали Бъкбийк, който чупеше с човката си пилешките кости. — Обзалагам се, че съжалява… след като е разбрал какво е да живее без нея…

— Хърмаяни се е побъркала на тема домашни духчета — обясни Рон на Сириус и я погледна изпод вежди.

Сириус обаче прояви интерес.

— Крауч е уволнил домашния си дух?

— Ами да, още след финала на Световното по куидич — отвърна Хари и се впусна да разказва как се бе появил Черния знак, как бяха заварили Уинки с магическата пръчка на Хари в ръка, което беше разгневило господин Крауч.

Когато Хари свърши, Сириус вече се бе изправил и крачеше из пещерата.

— Нека сега да изясним нещата — каза той след малко, като размаха ново пилешко бутче. — За пръв път сте видели Уинки в най-горната ложа. Тя е пазела място за Крауч. Така ли?

— Точно така — отвърнаха тримата в един глас.

— Обаче Крауч не дойде да гледа мача?

— Да — потвърди Хари. — Доколкото си спомням, каза, че бил много зает.

Сириус обиколи мълчаливо цялата пещера. После попита:

— Хари, ти провери ли дали магическата пръчка е в джоба ти, когато напусна ложата?

— Ами… — опита се да си спомни Хари. — Не — каза той накрая. — Потрябва ми едва когато стигнахме до гората. Потърсих я в джоба си, но там беше само всевизорът. — Той изведнъж впери очи в Сириус. — Да не искаш да кажеш, че този, който е очертал Черния знак, е откраднал пръчката ми още в ложата?

— Не е изключено — отвърна Сириус.

— Уинки не може да е откраднала пръчката! — провикна се Хърмаяни.

— В ложата не е било само това духче — продължи да обикаля Сириус, смръщил чело. — Кой друг седеше зад теб?

— Разни хора — отвърна Хари. — Някакви магьосници от българското министерство… Корнелиус Фъдж… семейство Малфой…

— Малфой е! — извика Рон толкова силно, че гласът му отекна из цялата пещера, а Бъкбийк нервно тръсна глава. — Бас държа, че е бил Луциус Малфой!

— Някой друг? — попита Сириус.

— Нямаше други — отвърна Хари.

— Имаше — припомни му Хърмаяни. — И Людо Багман беше.

— О, да…

— Не знам за Багман нищо друго, освен че беше бияч на „Уимбърн уаспс“ — говореше Сириус, продължавайки да обикаля. — Нещо особено за него?

— Нищо — рече Хари. — Непрекъснато предлага да ми помага за Тримагическия турнир.

— Така ли? — изненада се Сириус и се намръщи още повече. — Чудно с каква цел го прави.

— Казва, че ме харесвал — отвърна Хари.

— Хмм… — измърмори Сириус и се замисли още по-дълбоко.

— Видяхме го в гората точно преди да се появи Черния знак — каза му Хърмаяни и се обърна към момчетата: — Помните ли?

— Да, ама не остана в гората, нали? — добави Рон. — Щом му казахме за бунта, веднага се отправи към лагера.

— Откъде знаете? — възрази им Хърмаяни. — Откъде знаете накъде се е магипортирал?

— Остави тая работа — недоверчиво я погледна Рон. — Да не намекваш, че Людо Багман е измагьосал Черния знак?

— По-вероятно е той да го е направил, а не Уинки — упорстваше Хърмаяни.

— Нали ти казах — обърна се многозначително Рон към Сириус, — нали ти казах, че е обсебена от мисълта за тия домашни…

Сириус вдигна ръка да го прекъсне.

— Когато се появи Черния знак и домашното духче бе открито с пръчката на Хари, какво направи Крауч?

— Отиде да търси из храстите, но там нямаше никой — отвърна Хари.

— Естествено — мърмореше Сириус, докато продължаваше да крачи напред-назад, — естествено, че е искал да го лепне на някой друг, а не на собствения си домашен дух… След това я уволни, а?

— Да — отвърна Хърмаяни много разпалено, — уволни я само защото не е останала в палатката, където обаче непременно щяха да я стъпчат.

— Хърмаяни, няма ли да престанеш с това домашно духче най-сетне? — не издържа Рон.

Ала Сириус поклати глава и каза:

— Тя по-добре е преценила Крауч от теб, Рон. Ако искаш да разбереш какво представлява някой, гледай как се отнася с подчинените си, а не с равните нему. — Той прокара ръка по небръснатото си лице, явно обмисляйки много сериозно. — Това, че Барти Крауч все отсъства… Нарежда на домашното си духче да му пази място в ложата, а после не си прави труда да отиде да гледа. Работи усилено да възроди Тримагическия турнир, а не си изпълнява задълженията като съдия… Напълно неприсъщо за Крауч… Готов съм да изям Бъкбийк, ако изобщо някога преди това е отсъствал от работа по болест!

— Значи ти познаваш Крауч?

Лицето на Сириус помръкна. Той изведнъж доби онзи застрашителен вид, който имаше вечерта, когато Хари го срещна за първи път, смятайки го все още за убиец.

— О, твърде добре познавам Крауч! — тихо каза той. — Той беше човекът, който заповяда да ме изпратят в Азкабан… без съдебен процес.

— Какво? — викнаха едновременно Рон и Хърмаяни.

— Сериозно ли говориш? — попита Хари.

— Съвсем сериозно — отвърна Сириус и пак отхапа от пилето. — Тогава Крауч беше началник на Отдела за охрана на магическия ред. Не знаехте ли това?

И тримата поклатиха глави.

— Очакваше се да стане следващият министър на магията — продължи Сириус. — Велик магьосник е той, Барти Крауч, силен магьосник… и жаден за власт. Не, не е бил никога поддръжник на Волдемор — добави той, забелязал гримасата на Хари. — Не, Крауч винаги се е обявявал открито против Тъмните сили. Но много от онези, които бяха против Тъмните сили… не, няма да ме разберете… твърде млади сте още…

— Така каза и баща ми на Световното! — каза Рон с раздразнение в гласа. — А защо не ни помогнеш да разберем.

По хлътналото лице на Сириус пробяга усмивка.

— Добре, да опитаме… — Той пак отиде до другия край на пещерата, върна се и започна: — Представете си сега, че Волдемор е в разцвета на силата си. Не знаете кой го поддържа, кой му служи и кой не. Знаете само, че може да въздейства на хората и те правят ужасни неща, без да са в състояние да се противопоставят. Започвате да се боите за себе си, за семейството си, за приятелите си… Всяка седмица пристигат съобщения за още мъртви, изчезнали, изтезавани… В Министерството на магията цари хаос, не знаят какво да правят, опитват се да крият всичко от мъгълите, но междувременно започват да умират и мъгъли. Навсякъде терор… паника… объркване… Така беше. Е, в такива времена някои хора проявяват добрите си страни, други — лошите. Принципите на Крауч може да са били от полза в началото… не знам. Той бързо се издигна в министерството и започна да издава заповеди за крайно сурови мерки срещу поддръжниците на Волдемор. Аврорите получиха по-големи пълномощия, които им даваха право да убиват, а не само да залавят. Аз не бях единственият, когото предадоха направо на дименторите без присъда. Крауч отговаряше на насилието с насилие и разреши използването на непростимите проклятия дори само при подозрение. Няма да преувелича, ако кажа, че той не се отличаваше по своята жестокост и липса на милост дори и от някои представители на Тъмните сили. Не че нямаше и много съмишленици, напротив — мнозина вярваха, че той действа правилно, и много вещици и магьосници настояваха да стане министър на магията. Когато Волдемор изчезна, изглеждаше само въпрос на време Крауч да получи най-висшия пост. Но тогава се случи едно злощастно събитие… — Сириус мрачно се усмихна. — Синът на Крауч бе заловен с група смъртожадни, които бяха успели някак да избегнат Азкабан. Явно са искали да открият Волдемор и да го върнат на власт.

— Синът на Крауч е бил заловен? — изуми се Хърмаяни.

— Точно така — отвърна Сириус, метна пилешката кост на Бъкбийк, после приседна на земята до хляба и го разчупи на две. — Доста трудно му е било на стария Барти, предполагам. Но е трябвало повечко време да отделя на семейството си вкъщи, от време на време да си тръгва по-раничко от службата… да опознае собствения си син.

Сириус вече гълташе на едри залъци и хляба.

— Ама синът му бил ли е смъртожаден? — попита Хари.

— Нямам представа — отвърна Сириус с пълна с хляб уста. — Аз вече бях в Азкабан, когато го доведоха. Повечето от тези неща разбрах едва откакто съм на свобода. Момчето несъмнено е било заловено сред хора, за които мога да се закълна, че бяха смъртожадни. Но може да е попаднал случайно на лошо място в лош момент, както е станало с онова домашно духче.

— Опитал ли се е Крауч да отърве сина си? — почти шепнешком попита Хърмаяни.

Сириус отвърна със смях, приличащ повече на лай.

— Крауч да отърве сина си? Мислех си, че по-добре си прозряла нрава му, Хърмаяни. Той унищожаваше всичко, което можеше да застраши безупречната му репутация, защото бе подчинил целия си живот на стремежа да стане министър на магията. Вие сте видели как изгонва преданото домашно духче само за да не го заподозрат отново, че има нещо общо с Черния знак. Това не разкрива ли същността му? Бащинските чувства на Крауч стигнаха колкото все пак да изправи сина си пред съд и както е известно, той е използвал дори и процеса, за да покаже колко силно ненавижда момчето… след което го пратил направо в Азкабан.

— Предал е собствения си син на дименторите? — промълви Хари едва чуто.

— Точно така — отвърна Сириус без следа от усмивка. — Видях как дименторите го вкарват вътре, наблюдавах всичко през решетките на вратата на килията си. Момчето беше на не повече от деветнайсет. Натикаха го в килия до моята. Вечерта вече пищеше за майка си. След няколко дни млъкна… Те всички млъкват накрая… освен когато крещят насън…

За момент погледът на Сириус като че ли угасна, сякаш пред очите му хлопнаха невидими врати.

— Значи е още в Азкабан? — попита Хари.

— Не — глухо отвърна Сириус. — Вече не е там. Умря около година след като го докараха.

— Той е умрял?

— И не само той — отвърна с горчивина Сириус. — Повечето полудяват там, някои съвсем спират да ядат. Загубват желанието си да живеят. Винаги се познава кога някой ще умре, защото дименторите първи го усещат и ги обзема някаква възбуда. А това момче изглеждаше болнаво още като го докараха. Като висш министерски служител на Крауч и жена му бе позволено да посетят сина си на смъртния одър. Тогава за последен път видях Барти Крауч, който почти пренесе жена си покрай моята килия. Самата тя вероятно е починала малко след това. От скръб. Залиняла е като момчето. Крауч така и не дойде да вземе тялото на сина си. Дименторите го заровиха извън стените на крепостта, видях ги.

Сириус хвърли парчето хляб, което току-що бе поднесъл към устата си, грабна вместо него шишето с тиквен сок и го пресуши.

— Така старият Крауч загуби всичко точно когато си мислеше, че е успял — продължи той, като изтри уста с опакото на ръката си. — В един момент герой, на крачка от министерско кресло… а в следващия губи и сина си, и жена си, и семейната чест, и — както разбрах, като се измъкнах — огромната си популярност. След смъртта на момчето имаше известно съчувствие към него като баща и мнозина се питаха как е могло добро дете от добро семейство така да пропадне. Общото мнение беше, че баща му никога не се е грижел достатъчно за него. Тогава Корнелиус Фъдж зае най-висшия пост, а Крауч бе изтикан в Отдела за международно магьосническо сътрудничество.

Настъпи продължително мълчание. Хари си спомняше как се бяха оцъклили очите на Крауч, когато гълчеше непокорното си домашно духче в гората след финала на Световното по куидич. Може би Крауч се бе разлютил така точно защото Уинки бе заварена под Черния знак. Сигурно са го налегнали мрачни спомени за сина му, за някогашния скандал и за изпадането му в немилост пред министерството.

— Според Муди Крауч се е побъркал на тема залавяне на тъмни магьосници — каза Хари на Сириус.

— Да, чух, че му станало нещо като мания — кимна Сириус. — Мен ако питате, той сигурно се надява да си върне старата слава, като хване поне още един смъртожаден.

— И се е промъкнал да рови из кабинета на Снейп! — победоносно заключи Рон, като погледна към Хърмаяни.

— Да, но това е съвсем необяснимо — рече Сириус.

— Напротив! — възрази разпалено Рон.

Ала Сириус поклати глава.

— Ами щом Крауч се е заел да разследва Снейп, защо не е присъствал лично на турнира като съдия? Това щяха да бъдат отлични поводи да посещава „Хогуортс“ редовно и да държи Снейп под око.

— Значи ти мислиш, че Снейп крои нещо, така ли? — попита Хари.

— Слушай, каквото и да приказваш, Дъмбълдор има доверие на Снейп… — прекъсна го Хърмаяни.

— О, престани, Хърмаяни! — ядоса се Рон. — Колкото и умен, способен и мъдър да е Дъмбълдор, това не значи, че някой много хитър тъмен магьосник не може да го измами.

— Защо тогава Снейп спаси живота на Хари, като бяхме в първи курс, а? Защо просто не го остави да умре?

— Откъде да знам… Може би се е боял Дъмбълдор да не го изгони…

— А ти какво мислиш за това, Сириус? — високо попита Хари, а Рон и Хърмаяни престанаха да спорят, за да чуят отговора.

— Според мен и двамата имат право — рече Сириус, гледайки замислен към Рон и Хърмаяни. — Откакто разбрах, че Снейп преподава тук, все се чудя защо Дъмбълдор го е назначил. Снейп винаги се е възхищавал от Черните изкуства, още като ученик се прочу с това. Беше едно такова подло, гнусно момче с мазна коса — добави Сириус, а Хари и Рон си размениха усмивки. — Като пристигна в училище, владееше повече проклятия от половината седмокурсници и веднага се включи в една банда слидеринци, всички членове на която впоследствие се оказаха смъртожадни. — Сириус вдигна ръка и започна да изброява на пръсти имена. — Розие и Уилкис — и двамата бяха убити от аврори в годината преди падането на Волдемар, семейство Лестранж, които още са в Азкабан. Ейвъри… Както разбрах, той е успял да се измъкне по някакъв начин, като разправял, че е действал под въздействието на проклятието Империус… и още е на свобода. Но доколкото ми е известно, Снейп никога не е бил обвиняван, че е смъртожаден… което не доказва и обратното. Много от тях изобщо не бяха заловени. А Снейп е достатъчно умен и хитър, за да успее да се опази.

— Снейп познава Каркаров доста добре, но явно иска това да остане в тайна.

— Ами да, да бяхте видели лицето на Снейп, когато Каркаров влезе в часа по отвари вчера — бързо се намеси Хари. — Каркаров искаше да говори нещо с него, оплака се, че Снейп го отбягвал, и изглеждаше сериозно разтревожен. Вдигна ръкава си и показа на Снейп нещо на ръката си, но не можах да видя какво беше.

— Показал е на Снейп нещо на ръката си? — повтори Сириус, искрено озадачен, прокара разсеяно пръсти през сплъстената си коса, после вдигна рамене. — Е, нямам представа какво значи всичко това, но щом Каркаров е сериозно разтревожен и отива при Снейп за разговор… — Сириус се вторачи в стената на пещерата и направи гримаса на недоумение. — Факт е, че Дъмбълдор има доверие на Снейп, а аз знам, че той вярва и на хора, на които мнозина други не биха повярвали. Но все пак не мога да си представя, че би допуснал Снейп да преподава в „Хогуортс“, ако знае, че той някога е бил поддръжник на Волдемор.

— Защо тогава Муди и Крауч толкова държат да проникнат в кабинета на Снейп? — упорстваше Рон.

— Ами… — бавно започна Сириус — не бих изключил вероятността Лудоокия да е претърсил кабинетите на всички учители, когато е постъпил в „Хогуортс“. Доколкото го познавам, взима много на сериозно защитата срещу Черните изкуства. Не мисля, че той изобщо вярва на някого, и нищо чудно, като се има предвид на какво е бил свидетел. Но мога да кажа за Муди, че никога не убива, ако смята, че може да промени нещо. Винаги довеждаше живи заловените от него. Беше суров, но никога не падаше до равнището на смъртожадните. Виж, Крауч… той е нещо друго… Дали наистина е болен? Ако е така, защо си е правил труда да се промъква чак в кабинета на Снейп? А ако не е болен… Какво е намислил тогава? С какво всъщност толкова е бил зает на финала на Световното, та да не си седи в ложата? И какво е правил през времето, когато е трябвало да си изпълнява задълженията като съдия в турнира?

Сириус замълча, все още загледан в стената на пещерата. Бъкбийк кълвеше по камъните около себе си — да не би да е пропуснал някое кокалче.

Най-сетне Сириус се обърна към Рон:

— Нали каза, че брат ти е личен секретар на Крауч? Има ли някаква възможност да го попиташ дали го е виждал напоследък?

— Мога да опитам — отвърна Рон с известно съмнение. — Но не трябва да проличи, че го правя с недоверие към Крауч, защото Пърси му се възхищава.

— Използвай възможността да разбереш и дали са научили нещо ново за Бърта Джоркинс — поръча му Сириус, като направи знак с ръка към втория брой на „Пророчески вести“.

— Багман ми каза, че не са — намеси се Хари.

— Да, цитират го там в статията — кимна Сириус към вестника. — Все повтарят каква лоша памет имала Бърта. Е, може и да се е променила, откакто я познавах, но тогава тя изобщо не забравяше… дори напротив. Не беше много умна, но великолепно помнеше всякакви клюки. Затова си докарваше много неприятности, не можеше да си държи устата затворена. Вероятно е създавала проблеми и в министерството, може би затова толкова дълго Багман не си е мръднал пръста да я търси…

Сириус въздъхна дълбоко и разтърка помръкналите си очи.

— Колко стана часът?

Хари погледна часовника си, но си спомни, че той не работи, откакто бе престоял повече от час в езерото.

— Три и половина — отвърна Хърмаяни.

— Време е да се връщате — каза Сириус и се изправи. — И виж какво… — той спря погледа си върху Хари, — не искам да се измъкваш от замъка, за да ме посещаваш, разбра ли? Само ми изпращай тук писъмца. Настоявам да ме уведомяваш и занапред за всичко по-особено. Но в никакъв случай не напускай „Хогуортс“ без разрешение, защото това би било идеална възможност за някого да те нападне.

— Никой не се е опитвал да ме напада досега, освен един голям змей и няколко гриндилоу — рече Хари.

Но Сириус го погледна много строго.

— Няма значение. Ще си отдъхна едва след като свърши този турнир, а това ще стане чак през юни. И освен това, ако говорите помежду си за мен, наричайте ме Смърки, става ли?

Той върна на Хари шишето и отиде да погали Бъкбийк за довиждане.

— Ще ви изпратя до края на селото, за да видя дали не мога да си отмъкна някой хвърлен вестник — каза Сириус.

Още преди да напуснат пещерата, той се превърна отново в голямото черно куче. Всички заедно се смъкнаха по склона на хълма, минаха пак през камъните и скалите и стигнаха до оградата за добитъка. Там Сириус се остави да го погалят по главата, преди да се обърне и да хукне покрай селските къщи.

Хари, Рон и Хърмаяни се запътиха през Хогсмийд към „Хогуортс“.

— Интересно дали Пърси знае всички тези неща за Крауч — пръв проговори Рон, като поеха по алеята към замъка. — Или може би не го интересува… Нищо чудно да се възхищава толкова много на Крауч точно по тази причина. Да, Пърси обича правилата и принципите. Сигурно би одобрил факта, че Крауч не ги е нарушил дори заради собствения си син.

— Пърси никога не би предал някого от семейството си на дименторите — убедено каза Хърмаяни.

— Не знам — каза Рон. — Ако реши, че му пречим на кариерата… Той е страшно амбициозен, нали знаеш…

Изкачиха се по каменното стълбище до входната зала, където вече се носеше уханието на вкусна вечеря откъм Голямата зала.

— Горкият Смърки! — каза Рон, вдъхвайки дълбоко ароматите. — Той сигурно много те обича, Хари… Само като си представя, че се храни с плъхове…