Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА СЪНЯТ

— Накратко казано — рече Хърмаяни, разтривайки челото си, — или Крауч се е нахвърлил върху Виктор, или някой друг е нападнал и двамата оттам, накъдето Виктор не е гледал.

— Крауч е бил — реши Рон моментално. — Затова го е нямало вече, когато са пристигнали Хари и Дъмбълдор. Плюл си е на петите.

— Едва ли — поклати глава Хари. — Той наистина нямаше никакви сили… не би могъл и да се магипортира дори.

— Колко пъти съм ви казвала, че никой не може да се магипортира на територията на „Хогуортс“! — ядоса се Хърмаяни.

— Добре де… А това как ви се струва — развълнува се изведнъж Рон. — Крум напада Крауч… чакайте, чакайте… и после сам си прави зашеметяващо заклинание!

— А Крауч се изпарява, така ли? — ледено добави Хърмаяни. — Ами да…

Зазоряваше се. Хари, Рон и Хърмаяни се измъкнаха от спалните си много рано и веднага се качиха в соварника да изпратят съобщение на Сириус. Гледаха навън към поляните, все още покрити с мъгла. И тримата бяха с подпухнали очи и много бледи, защото до късно през нощта обсъждаха историята с господин Крауч.

— Нека пак да си припомним, Хари — предложи Хърмаяни. — Какво точно говореше Крауч?

— Нали ви казах вече, почти не му се разбираше — рече Хари. — Говореше, че искал да предупреди Дъмбълдор за нещо. Съвсем ясно спомена името на Бърта Джоркинс, която според него била мъртва. Повтаряше, че всичко е станало по негова вина… Приказваше и за сина си.

— Е, за това поне сам си е виновен — назидателно обяви Хърмаяни.

— Той изобщо не беше на себе си — каза Хари. — Половината време смяташе, че жена му и синът му са живи, уж говореше с Пърси за работа и му даваше инструкции.

— А… какво беше казал за Вие-знаете-кой? — предпазливо попита Рон.

— Нали го чу вече — повтори Хари някак глухо. — Каза, че ставал по-силен.

Настъпи мълчание. Пръв го наруши Рон с престорена бодрост в гласа:

— Но ако е бил побъркан, както казваш, значи половината му приказки са били просто бълнуване…

— Изглеждаше нормален точно когато се опитваше да говори за Волдемор — обясни Хари и се направи, че не забелязва как Рон трепна. — С голямо усилие свързваше думите, когато му проблеснеше къде е и какво иска да направи. Непрекъснато повтаряше, че трябва да се срещне с Дъмбълдор.

Хари се отдръпна от прозореца и се загледа в гредите. Половината сови бяха излетели на лов и от време на време някоя влиташе, склещила мишка в човката си.

— Ако Снейп не ме беше задържал — с горчивина рече Хари, — сигурно щяхме да стигнем навреме. „Директорът е зает, Потър… Не ме ли чу, Потър?“ Да беше се махнал от пътя ми!

— Сигурно се е опитвал да те спре! — изведнъж предположи Рон: — А може би… я чакай… колко време според теб му е трябвало да стигне до гората? Мислиш ли, че е можел да стигне там преди вас?

— Не, освен ако не се е превърнал в прилеп или нещо подобно — отвърна Хари.

— От него всичко може да се очаква — измърмори Рон.

— Трябва да идем при професор Муди — предложи Хърмаяни — и да разберем дали все пак е открил Крауч.

— Ако е носел Хитроумната карта, не би трябвало да има проблем — реши Хари.

— Освен ако Крауч не е бил вече извън територията на училището — напомни Рон. — Нали тя показва само до границата…

— Шшшт! — спря ги изведнъж Хърмаяни.

Някой се изкачваше по стълбата към соварника. Хари различи два гласа, които спореха и бързо се приближаваха.

— …ама това си е изнудване и можем да си навлечем сериозни неприятности…

— …нали опитахме да сме любезни, е, време е и ние да играем подло като него. Едва ли ще му се иска в Министерството на магията да разберат какви ги е вършил…

— Слушай какво ти казвам, напишеш ли писмо, това вече става изнудване!

— Да, ама ще видим дали ще се възмущаваш така, като получим цял куп пари.

Вратата на соварника се отвори шумно и вътре нахълтаха близнаците Уизли, които замръзнаха на местата си, щом видяха там Хари, Рон и Хърмаяни.

— Какво правите тук? — попитаха Рон и Фред в един глас.

— Пускаме писмо — отвърнаха Хари и Джордж едновременно.

— По това време? — възкликнаха Хърмаяни и Фред.

Фред пръв се ухили.

— Е, добре… няма да се интересуваме какво правите, ако и вие не ни питате.

Той държеше в ръка запечатано писмо. Хари му хвърли един поглед, но — случайно или нарочно — Фред го премести в другата си ръка, така че името да не се вижда.

— Е, не бихме искали да ви задържаме — каза Фред и направи многозначителен поклон, кимайки към вратата.

Рон не помръдна от мястото си.

— Кого ще изнудвате? — попита той.

Усмивката изчезна от лицето на Фред. Хари забеляза как Джордж крадешком погледна към близнака си, преди да се усмихне на малкия си брат.

— Я не говори глупости, шегувахме се, разбира се — небрежно каза той.

— Не ми приличаше на шега — настояваше Рон.

Близнаците се спогледаха и Фред изведнъж смени тона:

— И друг път съм ти казвал, Рон, да не си пъхаш носа където не ти е работа, ако искаш да си остане такъв, какъвто е. Изобщо не е твоя…

— Моя работа е, ако изнудвате някого — продължаваше Рон, — Джордж е прав, че можете да си навлечете сериозни неприятности.

— Нали ти казах, че е шега — повтори Джордж, отиде до Фред, дръпна писмото от ръцете му и се залови да го завързва за крака на най-близката забулена сова. — Започваш да ми приличаш малко на нашето мило по-голямо братче, Рон. Продължавай така и ще те направят префект.

— Никога! — разгорещи се Рон.

Джордж отнесе совата до прозореца и тя излетя. Като се обърна, той отново се засмя на Рон:

— Тогава престани да учиш другите какво да правят. Хайде, довиждане!

И двамата с Фред излязоха от соварника. Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха.

— Нали не мислите, че знаят нещо за това, а? — шепнешком попита Хърмаяни. — За Крауч и всичко останало?

— Не — отвърна Хари. — Ако беше нещо сериозно, щяха да кажат на някого. Щяха да идат при Дъмбълдор.

Рон обаче изглеждаше разтревожен.

— Какво има? — попита го Хърмаяни.

— Ами… — колебаеше се Рон, — там е работата, че не съм сигурен дали биха казали. Напоследък те… мислят само как да изкарат пари, нали ги гледах, като се движех с тях, докато… е, докато…

— …докато не си говорехме — довърши Хари. — Да, но чак пък изнудване…

— Всичко е заради оная шегобийница, дето са си я наумили — продължи Рон. — Мислех, че го казват само за да дразнят мама, ама май наистина смятат да отварят такова нещо. Остава им още само една година, докато завършат „Хогуортс“, и непрекъснато повтарят, че било време да помислят за бъдещето си. А татко не може да им помогне, защото им трябва доста злато да започнат бизнес.

Сега вече и Хърмаяни видимо се притесни.

— Да, ама… нали няма да направят нещо… незаконно, за да се сдобият със злато. Нали, а?

— Знам ли ги… — каза доста скептично Рон. — Тях май… не ги е грижа много-много за правилата и законите…

— Да, но когато става дума за нарушаване на закон, а не на някое глупаво училищно правило… — стресна се не на шега Хърмаяни. — Защото за изнудване не наказват само с малко работа след часовете! Рон… дали да не кажеш на Пърси?

— Да не си луда! — подскочи Рон. — Как така ще кажа на Пърси! Може да последва примера на Крауч и да ги предаде. — Той се загледа през прозореца, през който бе литнала совата с писмото на близнаците, и предложи: — Хайде да идем да закусим.

— Мислите ли, че е твърде рано да посетим професор Муди? — попита Хърмаяни, докато слизаха по спираловидната стълба.

— Да — отвърна Хари. — Ако го събудим преди изгрев, ще реши, че го нападат, и ще вземе да ни прати някоя гръмотевица още преди да е отворил вратата. Да почакаме да съмне.

Часът по история на магията продължи необичайно дълго. Хари постоянно гледаше часовника на Рон, защото окончателно се бе отказал от своя, но стрелките се движеха толкова бавно, като че и този часовник бе спрял. И тримата бяха така уморени, че с най-голямо удоволствие биха положили глави на чиновете да поспят. Дори Хърмаяни не си записваше както обикновено, а бе подпряла глава на ръката си и гледаше професор Бинс, без да го вижда.

Когато звънецът най-сетне удари, те забързаха по коридора към кабинета по защита срещу Черните изкуства и отдалеч видяха, че професор Муди излиза оттам. Той изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваха и те. Клепачът на здравото му око падаше, от което лицето му изглеждаше още по-разкривено.

— Професор Муди! — извика Хари, като се приближиха до него, разбутвайки тълпата ученици.

— Здрасти, Потър! — изръмжа Муди.

Магическото му око последва групичка първокурсници, които бързаха припряно нанякъде. После окото се обърна навътре и проследи през тила на професора учениците чак докато завиха зад ъгъла. Едва тогава Муди се обърна към Хари:

— Влезте!

Той им направи път да влязат в празната класна стая, мина след тях, куцукайки, и затвори вратата.

— Намерихте ли го? — направо попита Хари. — Господин Крауч.

— Не — отвърна Муди.

Той отиде до катедрата си, седна, протегна дървения си крак с лека въздишка и извади своето неизменно шишенце.

— А използвахте ли картата? — попита Хари.

— Разбира се — рече Муди и отпи. — Направих като теб, Потър. Призовах я с магия и тя долетя от кабинета ми право в гората. Името му не се появи никъде.

— Значи все пак се е магипортирал, а? — побърза да каже Рон.

— Никой не може да се магипортира в района, Рон! — викна Хърмаяни. — Има и други начини, по които би могъл да изчезне, нали, професоре?

Магическото око на Муди трепна и се спря на Хърмаяни.

— И вие трябва да помислите за кариера на аврор — каза й той. — Разсъждавате много логично, Грейнджър.

Хърмаяни поруменя от задоволство.

— Добре, значи не е носел мантия невидимка — обади се Хари, — защото картата показва и невидимите. Сигурно е напуснал територията на училището.

— Сам ли е успял? — намеси се Хърмаяни. — Или някой го е принудил?

— Да, не е изключено… да са го метнали на метла и да са изфучали нанякъде — побърза да каже Рон и хвърли пълен с надежда поглед към Муди. Явно му се искаше да чуе, че и той като другите има талант за аврор.

— Не изключвам възможността за отвличане — избоботи Муди.

— Ами тогава може да е в Хогсмийд — предположи Рон.

— Може да е навсякъде — каза Муди и поклати глава. — Със сигурност знаем само, че не е тук.

Белезите по лицето му се разтеглиха от шумна прозявка и зад кривата му уста зейнаха дупки от липсващи зъби.

Той продължи:

— Дъмбълдор ми каза, че вие тримата обичате да се впускате в разследване, но се боя, че нищо не можете да направите за Крауч. Министерството ще го търси, Дъмбълдор вече ги е уведомил, а ти, Потър, мисли само за третото изпитание.

— Какво? — сепна се Хари. — О, да…

Не беше се сещал за лабиринта, откакто излезе от него с Крум предишната вечер.

— Точно като за тебе щяло да бъде — продължи Муди, без да отмества поглед от Хари, докато почесваше наболата по белязаното си лице брада. — Както разбирам от Дъмбълдор, успявал си да се справяш с такива работи неведнъж досега. Още в първи курс си преодолял много премеждия, за да опазиш Философския камък.

— И ние — бързо добави Рон. — Ние с Хърмаяни му помагахме!

Муди се ухили.

— Е, помогнете му да се упражнява и за това, което му предстои, тогава със сигурност ще спечели — посъветва ги той. — А междувременно… постоянна бдителност, Потър. Постоянна бдителност! — Той отпи още една дълга глътка от шишенцето си, а магическото му око се завъртя към прозореца, откъдето се виждаше най-горното платно на кораба от „Дурмщранг“. — Вие двамата — насочи той нормалното си око към Рон и Хърмаяни, — стойте близо до Потър, ясно? Аз следя за всичко, но въпреки това… колкото повече очи гледат, толкова по-добре.

Още на следващата сутрин Сириус им изпрати обратно совата. Тя запърха пред Хари в момента, в който една горска улулица кацна пред Хърмаяни, стиснала в човката си новия брой на „Пророчески вести“. Момичето грабна вестника, хвърли набързо поглед върху първите страници и възкликна:

— Ха! Не е надушила за Крауч!

След това се присъедини към Рон и Хари, които четяха мнението на Сириус за загадъчните събития от онази нощ.

— Кой е той, че да ми забранява да ходя където и да е? — малко се ядоса Хари, сгъна писмото на Сириус и го пъхна в мантията си. — И след всичко, което самият той е вършил в училище!

— Тревожи се за теб — упрекна го Хърмаяни. — Като Муди и Хагрид. Затова по-добре ги слушай.

— Никой не се опита да ме нападне цяла година — упорстваше Хари. — Никой нищо не ми е направил.

— Освен че пуснаха името ти в Огнения бокал — каза Хърмаяни. — И сигурно целят нещо с това, Хари. Смърки е прав — може би изчакват да удари техният час. Сигурно сега е настъпил най-подходящият момент от турнира, за да осъществят плановете си.

— Добре де — започна да нервничи Хари, — да речем, че Смърки е прав и някой е зашеметил Крум, за да отвлече Крауч. Това значи, че до този момент са били между дърветата наоколо, нали така? Но са изчакали да се махна и едва тогава са действали. Излиза, че не аз съм тяхната цел, не мислите ли?

— Ако те убият в гората, не биха могли да го изкарат нещастен случай — разсъждаваше Хърмаяни. — Но ако умреш по време на изпитанието…

— Ама не са се поколебали да нападнат Крум, нали? — упорстваше Хари. — Можеха да ме ликвидират и да кажат, че двамата с него сме се дуелирали или нещо подобно.

— Хари, и аз не разбирам съвсем точно — вече отчаяно заговори Хърмаяни. — Знам само, че се случват твърде много странни неща, което никак не ми харесва… Муди е прав… Смърки е прав… Ти трябва незабавно да започнеш да се готвиш за третото изпитание. Веднага пиши на Смърки и обещай, че няма да се измъкваш вече сам навън.

Поляните около „Хогуортс“ имаха свойството да изглеждат най-примамливи, когато Хари трябваше да стои вътре. Следващите три дни той прекарваше цялото си свободно време или в библиотеката с Хърмаяни и Рон да търсят магии по книгите, или в празни класни стаи, където се промъкваха, за да се упражнява. Беше насочил всичките си сили към зашеметяващото заклинание, което не бе използвал никога по-рано. За жалост неговото усъвършенстване изискваше известни жертви от страна на Рон и Хърмаяни.

— Не може ли да отвлечем Госпожа Норис? — предложи Рон през обедната почивка в понеделник, докато лежеше по гръб в класната стая по вълшебство. Хари току-що го бе свестил след петото му поредно падане. — Хайде за разнообразие да я зашеметим малко и нея. Или пък… защо не използваш Доби, а, Хари? Обзалагам се, че би направил каквото поискаш, за да ти помогне. Не че се оплаквам или нещо подобно — той презпазливо се изправи на крака, разтривайки гърба си, — но всичко ме боли…

— Ами така става, защото не успяваш да паднеш точно върху възглавниците, не разбираш ли? — нетърпеливо каза Хърмаяни и отново подреди купчината възглавници, взети от шкафа, където Флитуик ги беше прибрал след часа по отпращаща магия. — Опитвай се да падаш право назад.

— Като те зашеметят, как можеш да се ориентираш? — ядоса се не на шега Рон. — Защо не вземеш и ти да опиташ?

— Всъщност Хари вече напредна — побърза да го успокои Хърмаяни. — А колкото до обезоръжаването, няма страшно — Хари отдавна го прави успешно… Предлагам да се заемем тази вечер с някои по-съществени магии.

Тя прегледа списъка, който бяха съставили в библиотеката, и каза:

— Ето тази ми се вижда полезна. Нарича се препречваща магия. С нея можеш да забавиш всяко нещо, което се опитва да те нападне, Хари. Да почнем от нея!

Звънецът удари. Те бързо напъхаха възглавниците обратно в шкафа и се измъкнаха от класната стая.

— Ще се видим на вечеря! — викна им Хърмаяни, която отиваше на аритмантика, докато Хари и Рон поеха към Северната кула за час по пророкуване.

През високите прозорци влизаха широки снопове слънчеви лъчи и позлатяваха коридора. Небето беше така лазурно, сякаш бе от син емайл.

— Ще се сварим в стаята на Трелони, тя никога не гаси камината — изпъшка Рон, като тръгнаха по стълбището към висящата сребърна стълбичка и капака над нея.

Беше абсолютно прав — в сумрачната стая бе горещо като в пещ. Наситеният с благовония огън бълваше тежки аромати. Съзнанието на Хари се замъгли още докато се приближаваше към един от прозорците със спуснати завеси. Добре че професор Трелони се бе обърнала с гръб да откачи шала си от една лампа, та той успя скришом да открехне прозореца и като се настани в креслото с пъстри възглавнички, лекият бриз приятно облъхваше лицето му.

— Мили мои — започна професор Трелони, сядайки в дълбокото си кресло и оглеждайки класа с неестествено големите си очи, — почти привършихме с проучването за влиянията на планетите върху бъдещето. Днес обаче ни се удава отличната възможност да изследваме влиянието на Марс, тъй като сегашното му разположение не се наблюдава често. Погледнете, ако обичате, насам, аз ще угася светлините…

Тя замахна с пръчката си и лампите угаснаха. Единствената светлина идваше сега от огъня. Професор Трелони се наведе и извади изпод стола си миниатюрен модел на Слънчевата система, затворен под стъклен купол. Гледката беше изумителна. Огненото слънце и деветте планети със своите луни се рееха в редкия въздух под стъклото. Хари лениво слушаше професор Трелони, която показваше какъв изумителен ъгъл се получавал между Марс и Нептун. Тежките ухания го обливаха на вълни, а ветрецът игриво полъхваше откъм прозореца. Някъде зад завесата тихо цвъркаше насекомо. Клепачите му натежаха…

Той се носеше на гърба на голям бухал, който се издигаше през ясносиньото небе към стара, обвита с бръшлян къща, стърчаща на висок хълм. Те започнаха да се снишават, вятърът приятно лъхаше в лицето на Хари, докато най-сетне стигнаха тъмен прозорец с разбито стъкло на горния етаж на къщата и влязоха през него. После прелетяха през мрачен коридор до една стая в самия му край… през вратата в тъмно помещение, чиито прозорци бяха заковани с летви…

Хари вече бе слязъл от гърба на бухала… гледаше го как пърха из стаята към едно кресло с гръб към него… на пода до креслото се забелязваха две тъмни фигури… които мърдаха…

Едната бе голяма змия… другата бе мъж… дребен, оплешивяващ, с воднисти очи и остър нос… той хриптеше и ридаеше върху килимчето пред огнището…

— Провървя ти, Опаш — чу се студен пронизващ глас откъм креслото, на което бе кацнал бухалът. — Направо си щастливец. Твоята досадна грешка не провали работата. Той е мъртъв.

— Господарю! — едва си поемаше дъх онзи на пода. — Господарю, аз съм… аз толкова се радвам… и съжалявам…

— Наджини — обади се пак студеният глас, — ти обаче нямаш късмет. Няма да те нагостя с Опаш в крайна сметка… но нищо, нищо… нали остава Хари Потър…

Змията просъска. Хари видя как езикът й се стрелна напред.

— Сега, Опаш — продължи студеният глас, — ще ти напомня още веднъж защо няма да търпя повече да правиш такива грешки…

— Господарю… недейте… умолявам ви…

Иззад креслото се подаде връхчето на магическа пръчка, насочена към Опаш.

— Круцио! — заповяда леденият глас.

Опаш се разпищя, разпищя се така, сякаш всяка фибра по тялото му гореше, писъците изпълниха съзнанието на Хари и белегът на челото му пламна в пронизваща болка. Той също крещеше… Волдемор можеше да го чуе, да разбере, че е там…

— Хари! Хари!

Хари отвори очи. Лежеше на пода в стаята на професор Трелони, притиснал с длани лицето си. Белегът му пареше така силно, че очите му се изпълниха със сълзи. Болката беше истинска. Целият клас се бе струпал около него, а Рон бе коленичил и изглеждаше потресен.

— Добре ли си? — попита той.

— Разбира се, че не е! — отговори професор Трелони, явно обзета от трескаво вълнение. Огромните й очи бяха над лицето му. — Какво беше това, Потър? Прокоба ли? Предчувствие? Какво видя?

— Нищо — излъга Хари и седна.

Усещаше как целият трепери. Не можа да се въздържи да не огледа наоколо, особено сенките зад гърба си — гласът на Волдемор бе прозвучал така близо…

— Ти притискаше белега си! — каза професор Трелони. — Търкаляше се на пода, притиснал белега си! Хайде, Потър, знам какво значат тези неща!

Хари вдигна очи към нея.

— Трябва да отида до болничното крило — каза той. — Имам тежко главоболие.

— Мило момче, ти несъмнено си бил под влиянието на изключителните пророчески вибрации в моя кабинет! — заключи професор Трелони. — Ако си тръгнеш сега, може да загубиш способността да виждаш по-далеч, отколкото…

— Не искам да видя нищо друго, освен някакво лекарство за главоболие — прекъсна я Хари.

Той се изправи. Класът се отдръпна. Всички бяха разстроени.

— Ще се видим по-късно — смънка Хари на Рон.

Взе чантата си и тръгна към отвора в пода, без да обръща внимание на професор Трелони, върху чието лице бе изписано такова разочарование, сякаш току-що я бяха лишили от някаква голяма наслада.

Но като слезе по стълбичката, Хари не пое към болничното крило. Той всъщност нямаше никакво намерение да ходи там. Сириус му бе казал какво да направи, ако белегът го заболи отново, и Хари щеше да последва съвета му — отиваше право при Дъмбълдор. Докато вървеше по коридора, се мъчеше да си спомни какво е видял в съня си… бе толкова истински, колкото онзи, от който се бе стреснал на „Привит Драйв“… съсредоточи се и си припомни и най-малките подробности… Бе чул Волдемор да обвинява Опаш, че е направил досадна грешка… но бухалът явно бе донесъл добри новини — грешката бе поправена, някой бе умрял… и Опаш нямаше да бъде хвърлен на змията… той, Хари, щеше да стане нейна жертва…

Без да забележи, бе подминал каменния водоливник, който пазеше входа към кабинета на Дъмбълдор. Примига, огледа се, разбра какво е направил, върна се назад и спря. После се сети, че не знае паролата.

— Шербетово лимонче? — плахо опита той.

Водоливникът не помръдна.

— Добре де — каза си Хари, без да отмества очи от него. — Крушова капка. Ъъъ… Лакрицови пръчици… Лимонадени пчелички… Най-добрата надуваема дъвка „Друбъл“. Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бога… О, не, той не ги харесва… Ух, отвори се де! — ядоса се вече Хари. — Трябва да го видя! Спешно е!

Водоливникът остана невъзмутим.

Хари го изрита, но не последва нищо друго, освен ужасна болка в палеца на крака му.

— Шоколадова жаба! — кресна той, подскачайки на един крак. — Захарно перо! Карамелизирани хлебарки!

Водоливникът сякаш оживя и отскочи встрани. Хари примигна.

— Карамелизирани хлебарки? — изуми се той. — Аз само се пошегувах…

Втурна се през отвора в стената и стъпи на каменната спираловидна стълба, която бавно се придвижи нагоре, докато вратата се затвори зад гърба му и той се озова пред полирана дъбова врата с месингово чукче.

От кабинета долитаха гласове. Хари слезе от движещата стълба, заслуша се и се поколеба.

— Дъмбълдор, боя се, че не виждам нищо общо, наистина няма нищо общо! — Беше гласът на министъра на магията Корнелиус Фъдж. — Людо казва, че Бърта се губи изключително лесно. Съгласен съм, че би трябвало да сме я намерили досега, но въпреки това нямаме доказателства за злополука. Никакви доказателства, Дъмбълдор. Но да се свързва нейното изчезване с това на Барти Крауч…

— А какво се е случило с Барти Крауч според вас, господин министър? — дрезгаво попита Лудоокия Муди.

— Според мен има две възможности, Аластор — продължи Фъдж. — Или Крауч не е издържал, което е най-вероятното — ще се съгласите, предполагам, като се има предвид случилото се в живота му… Изгубил е разсъдъка си и се е запилял нанякъде…

— В такъв случай се движи със забележително голяма скорост, не смятате ли, Корнелиус? — спокойно възрази Дъмбълдор.

— Или пък… ъмм… — Фъдж като че ли се обърка. — Ще се въздържа от изказване, преди да съм видял мястото, където е бил намерен. Споменахте, че било близо до каретата на „Бобатон“? Дъмбълдор, сигурно знаете каква е тази жена?

— Аз я смятам за много способна директорка… и отлична танцьорка — меко рече Дъмбълдор.

— Хайде, хайде, Дъмбълдор! — подразни се Фъдж. — Не допускате ли, че може да сте твърде благосклонен към нея заради Хагрид? Не всички от тях са безобидни… ако изобщо смятате Хагрид за безобиден с тази негова слабост към чудовищата…

— Не подозирам нито Мадам Максим, нито Хагрид — заяви Дъмбълдор все така спокойно. — Допускам, че вие сте предубеден, Корнелиус.

— Не искате ли да приключим вече с този разговор? — избоботи Муди.

— Да, да, хайде да слезем долу и да отидем на мястото — нетърпеливо предложи Корнелиус.

— Не, нямах предвид това — рече Муди, — а факта, че Потър иска да говори с вас, Дъмбълдор. Той чака пред вратата.