Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА КОЛЕДНИЯТ БАЛ

Четвъртокурсниците имаха купища домашни за зимната ваканция, но на Хари не му се учеше след края на срока и през последната седмица преди Коледа бе решил да се забавлява на воля заедно с останалите. В кулата на „Грифиндор“ сега имаше толкова ученици, колкото и през срока, и тя изглеждаше някак по-тясна, защото обитателите й бяха много по-шумни от обикновено. Фред и Джордж пожънаха голям успех със своя крем „Канарче“ и през първите няколко дни на ваканцията навсякъде се появяваха ученици с пера. Затова скоро всички в „Грифиндор“ се научиха да се отнасят особено предпазливо към храна, която някой им предлага настоятелно — да не би в нея тайно да е сложен крем „Канарче“. А Джордж довери на Хари, че с Фред разработвали и нещо ново. Хари взе решение никога вече да не приема от близнаците дори и чипс. Той още не беше забравил колко огромен бе станал езикът на Дъдли, след като беше лапнал една от карамелките „Тонезик“.

Над замъка и околностите му се сипеше гъст сняг. Бледо-синята карета на „Бобатон“ приличаше на огромна тиква с ледена глазура до заскрежена къща от захаросани бисквитки, която всъщност бе къщурката на Хагрид. Люковете в кораба на „Дурмщранг“ бяха замръзнали, а въжетата и мачтите — побелели от скреж. Домашните духчета долу в кухнята се съсипваха да приготвят какви ли не питателни и сгряващи гозби и сочни сладкиши и само Фльор Делакор винаги намираше от какво да е недоволна.

— Много е тежка за мен тази кухня на „’Огуортс“ — чуха я се оплаква една вечер на излизане от Голямата зала. (Рон се спотайваше зад Хари да не би тя да го забележи.) — Аз няма да се поберра в официалната мантия!

— Ооо, каква трагедия! — присмя се Хърмаяни, след като й видя гърба във входната зала. — Изглежда това момиче наистина има много високо мнение за себе си, а?

— Хърмаяни… ти с кого ще бъдеш на бала? — попита Рон.

Той не за пръв път й задаваше този въпрос, и то все изневиделица, с надеждата да я завари неподготвена и да получи отговор. Но Хърмаяни само се намръщи и отвърна:

— Няма да ви кажа, за да не ми се смеете.

— Шегуваш ли се, Уизли? — обади се Малфой зад гърба й. — Да не искаш да кажеш, че някой е поканил нея на бала? Тази дългозъба мъгълка?

Хари и Рон едновременно се извърнаха рязко, но Хърмаяни се провикна с висок глас и махна на някого точно зад Малфой:

— Здравейте, професор Муди!

Малфой пребледня, отскочи назад и трескаво затърси Муди, който всъщност седеше все още горе на масата и довършваше вечерята си.

— Ти си един страхлив малък пор, Малфой! — подвикна Хърмаяни пренебрежително и тримата с Хари и Рон продължиха нагоре по мраморното стълбище, като се заливаха от смях.

— Хърмаяни, зъбите ти… — вторачи се Рон в нея изведнъж и се намръщи.

— Какво им е на зъбите ми? — попита тя.

— Ами… различни са… току-що забелязах…

— Естествено. Да не би да си очаквал, че ще си запазя онези бобърски зъби, дето ги получих от Малфой?

— Искам да кажа, че не са каквито бяха преди проклетата му магия… сега са някак… по-прави и с нормална големина.

Хърмаяни изведнъж се засмя дяволито и Хари също забеляза, че усмивката й е по-различна от онази, която той помнеше.

— Ами… като бях при Мадам Помфри да ми ги оправи, тя ми подаде едно огледало и каза да й дам знак, когато стигнат до предишния си размер — обясни тя. — А аз просто… я оставих да ги намали малко повече. — И тя се усмихна още по-широко. — Е, мама и татко няма да бъдат много очаровани. Отдавна се опитвам да ги убедя да ми позволят да ги понамаля малко, но те настояваха да си останат както са ми по рождение. Нали знаете — и двамата са зъболекари и не могат да разберат, че зъбите може и с магия… Я вижте! Пигуиджън се е върнал.

Малката сова на Рон пърхаше и цвъртеше с всички сили върху отрупания с вечноледени висулки парапет, а на крачето й бе прикрепено руло пергамент. Всички минаващи я сочеха и се смееха, а групичка третокурснички се спряха да й се възхищават:

— Ох, я виж каква мъничка совичка! Колко е сладка!

— Глупаво пернато! — гневно просъска Рон, втурна се по стълбите и сграбчи совата. — Писмата се носят право на получателя! Какво се мотаеш наоколо да те видят всички!

Пигуиджън весело изцвъртя и проточи шийка върху китката на Рон. Третокурсничките гледаха смаяни.

— Изчезвайте! — пропъди ги Рон и размаха ръката, на която се бе настанил Пигуиджън, а той пък се разписка още по-доволно, като го понесоха във въздуха. — Ето… вземи го, Хари — добави Рон тихо, докато третокурсничките се отдалечаваха възмутени.

Той дръпна писмото на Сириус от крачето на совата и Хари го пъхна в джоба си. Веднага забързаха към кулата на „Грифиндор“, за да го прочетат.

Всички в общата стая бяха твърде заети с празничната суматоха, за да обръщат внимание кой с какво се занимава. Хари, Рон и Хърмаяни се отделиха от останалите до един тъмен прозорец, пред който се натрупваше все повече сняг, и Хари зачете на глас:

— Точно това направи Крум! — прошепна Хърмаяни.

— И той е като Муди — замислено каза Хари и прибра писмото под мантията си. — Постоянна бдителност… Като че ли аз вървя със затворени очи и си блъскам главата в стените…

— Но той е прав, Хари — обади се Хърмаяни. — Ти трябва да преминеш през още две изпитания. Наистина е необходимо да разгледаш това яйце и да разгадаеш какво означава то…

— Има още толкова време, Хърмаяни — прекъсна я Рон. — Какво ще кажеш за партия шах, Хари?

— Ами… добре — съгласи се Хари, но забеляза изражението на Хърмаяни и добави към нея: — Хайде, хайде, как да се съсредоточа при тоя шум наоколо? Дори няма да мога да чуя яйцето сред тази глъчка.

— Е, така е… — въздъхна тя и седна да гледа играта, която завърши с блестящ мат за Рон с помощта на няколко безумно смели пешки и един особено напорист офицер.

Сутринта на Коледа Хари се събуди внезапно. Като се чудеше какво го бе изтръгнало от съня, той се ококори и видя точно пред лицето си същество, вперило огромните си кръгли зелени очи толкова отблизо, че носът му почти допираше неговия.

— Доби! — извика Хари и като се дръпна назад от домашното духче, едва не падна от леглото. — Не прави така!

— Доби съжалява, сър! — изцвърча уплашено духчето и отскочи назад, захлупило уста с дългите си пръсти. — Доби само искал да пожелае на Хари Потър весела Коледа и да му поднесе подарък, сър! Нали Хари Потър казал, че Доби може да го посети някой път, сър!

— Добре, добре — рече Хари все още задъхан и с разтуптяно сърце. — Друг път… друг път ме бутни да се събудя или нещо такова, разбираш ли, но не се надвесвай така над мен…

Той отдръпна завесите, взе очилата си от нощното шкафче и си ги сложи. Викът му бе събудил Рон, Шеймъс, Дийн и Невил. Всички надничаха между завесите на леглата си с натежали от сън очи и разрешени коси.

— Напада ли те някой, Хари? — сънливо попита Шеймъс.

— Не, това е Доби — смънка Хари. — Лягайте си.

— Ааа… подаръци! — рече Шеймъс, като забеляза голямата купчина в долния край на леглото на Хари.

Рон, Дийн и Невил решиха, че щом вече са се събудили, по-добре да се заемат с отварянето на подаръците. Хари пак се обърна към Доби, който нетърпеливо чакаше до леглото, все още притеснен, че така го е стреснал. На върха на шапчицата му бе закачена коледна дрънкулка.

— Може ли Доби да даде на Хари Потър своя подарък? — изписка той предпазливо.

— Разбира се — отвърна Хари. — И… и аз имам нещичко за теб.

Това беше лъжа. Той не бе купил нищо за Доби, но бързо отвори куфара си и измъкна оттам чифт много размъкнати чорапи. Това бяха най-старите му и най-мръсни чорапи, кафени-кавожълти на цвят, които някога бяха принадлежали на вуйчо Върнън. Бяха размъкнати, защото повече от година вече Хари ги използваше за калъф на своя опасноскоп. Той измъкна уреда и подаде чорапите на Доби с думите:

— Извинявай, че забравих да ги опаковам…

Но Доби изпадна във възторг.

— Чорапите са любимото, най-любимото облекло на Доби, сър! — обяви той, като събу с един замах двата си различни чорапа и нахлузи подарените. — Доби има вече седем, сър… Ама, сър… — заекна той и погледна изумен, като опъна чорапите почти до късите си панталони, — те направили грешка в магазина, Хари Потър, те дали два еднакви…

— Олеле, Хари, как не си забелязал! — обади се Рон през смях от леглото си, вече затрупано цялото с опаковъчна хартия. — Знаеш ли какво, Доби… ето… вземи и тези двата, та да си ги разменяш както ти харесва. А ето ти и пуловера.

Той подхвърли на Доби чифт виолетови чорапи, които току-що бе извадил от опаковката, както и ръчно изплетения пуловер, изпратен от госпожа Уизли.

Доби изглеждаше направо поразен.

— Господинът много любезен! — изкряска той и очите му пак плувнаха в сълзи, докато се кланяше дълбоко на Рон. — Доби знаел, че господинът трябва да е голям магьосник, щом е най-добрият приятел на Хари Потър, ала Доби не знаел, че той е и толкова щедър, толкова благороден, толкова безкористен…

— Та това са само едни чорапи! — прекъсна го Рон, леко поруменял около ушите, макар да личеше колко му е приятно да слуша тези думи. — Ааа, Хари!… — възкликна той, току-що отворил подаръка си от Хари — шапка с емблемата на любимия му отбор по куидич „Чъдли кенънс“. — Жестока е!

И той с усилие нахлупи шапката върху непокорната си коса. Доби подаде на Хари малко пакетче, в което имаше… чорапи.

— Доби сам ги изплел, сър — щастливо обяви духчето. — Той купил преждата от своята заплата, сър!

Левият чорап беше яркочервен с шарки във формата на метли, а десният бе зелен и украсен със сничове.

— Те са… те са наистина… Е, благодаря ти, Доби! — каза Хари и веднага обу чорапите, а от очите на Доби започнаха да се стичат сълзи на радост.

— Доби трябва да върви вече, сър, че се приготвя коледната вечеря в кухнята! — рече Доби и забързано излезе от спалнята, като махна за довиждане на Рон и останалите.

Другите подаръци за Хари бяха доста по-хубави от различните чорапи на Доби, като се изключи, разбира се, подаръкът от семейство Дърсли — една-единствена книжна салфетка, най-малкото нещо, изпратено досега от тях. Явно още не бяха забравили онази карамелка „Тонезик“. От Хърмаяни получи книгата „Отборите по куидич на Великобритания и Ирландия“, от Рон — препълнена кесия торови бомбички, от Сириус — джобно ножче с приспособления за отваряне на всякакви ключалки и развързване на всякакви възли, от Хагрид — голяма кутия сладкиши, включително любимите на Хари всякаквовкусови бобчета на Бърти Бог, шоколадови жаби, най-добрата надуваема дъвка „Друбъл“ и летящи лимонадени пчелички. Пристигнал бе, естествено, и обичайният пакет от госпожа Уизли, съдържащ нов пуловер (зелен, с избродиран змей — вероятно защото Чарли вече й бе разказал всичко за шипоносеца, досети се Хари), както и голямо количество домашни пирожки с кайма.

Хари и Рон се срещнаха с Хърмаяни в общата стая и заедно слязоха на закуска. Почти целия предиобед прекараха в кулата на „Грифиндор“, където всички се радваха на подаръците си, после се върнаха в Голямата зала за обилния празничен обяд, включващ най-малко сто пуйки и коледни пудинги и цели купища гризини-хитрини.

След обяда излязоха навън, където снегът бе още неутъпкан, ако не се смятат дълбоките пъртини, направени от учениците на „Дурмщранг“ и „Бобатон“ на идване към замъка. Хърмаяни предпочете само да гледа как Хари и братята Уизли се бият със снежни топки, без да се включи, а в пет часа обяви, че се връща горе, за да се готви за бала.

— Какво ще правиш цели три часа? — погледна я с недоумение Рон и бе наказан за разсеяността си с голяма снежна топка, метната от Джордж, която го улучи право в слепоочието. — С кого ще ходиш? — провикна се той след Хърмаяни, но тя само махна и изчезна нагоре по стълбите към замъка.

Този ден нямаше следобедна закуска с чай, тъй като балът щеше да започне с пиршество, така че към седем, когато притъмня и вече нищо не се виждаше, момчетата се отказаха от битката със снежни топки и се запътиха към общата стая. Дебелата дама седеше в рамката си със своята приятелка Вайълет от долния етаж, и двете подпийнали добре, а по пода на картината се валяха празни кутии от шоколадови бонбони с ликьор.

— „Мечки и трясък!“, май така беше! — разкиска се тя, като й казаха паролата, и се люшна напред да им отвори.

В спалнята си Хари, Рон, Шеймъс, Дийн и Невил се премениха в официалните си мантии. Всички бяха много притеснени, но най-зле се чувстваше Рон, по чието лице се изписа ужас, като се погледна в голямото огледало в ъгъла. Не можеше да не признае, че мантията му по-скоро прилича на рокля, отколкото на каквото и да е друго. В отчаян опит да изглежда по-мъжествен той приложи върху маншетите и дантелите една откъсваща магия. Тя подейства и сега поне от ръкавите му не висяха разни къдрици. Но явно не беше свършил работата много прецизно, защото ръбовете им бяха разнищени, което допълнително го разстрои, докато слизаха по стълбите.

— Още не мога да разбера как вие двамата успяхте да спечелите най-хубавите момичета от випуска — мърмореше Дийн.

— Първично привличане — мрачно отвърна Рон, дърпайки висящите от ръкавите си конци.

Общата стая сега изглеждаше съвсем необичайно, пълна с хора в разноцветни мантии, вместо с ежедневното ученическо гъмжило в черно. Парвати чакаше Хари до най-долното стъпало — беше наистина много красива в яркорозовата си мантия и със златисти нишки в дългата тъмна плитка, а на китките й блещукаха златни гривни. Хари остана доволен, че тя не се кискаше, както обикновено.

— Ами… ти… много си хубава — смутено изрече той.

— Благодаря! — отвърна момичето. — Падма ще те чака във входната зала — съобщи тя на Рон.

— Добре — рече той и се огледа. — А къде е Хърмаяни?

Парвати вдигна рамене.

— Да слизаме тогава, а, Хари?

— Хайде — съгласи се Хари, а толкова му се искаше да остане в общата стая.

Фред му намигна, подминавайки го на излизане през портрета.

Входната зала също бе пълна с ученици, които се въртяха и чакаха да стане осем часът, когато вратите на Голямата зала щяха да се отворят. Онези, които имаха дами или кавалери от други домове, се промъкваха през тълпата, търсейки своите партньори. Парвати откри Падма и двете се върнаха заедно.

— Здравейте! — каза Падма, красива като сестра си и с мантия в яркотюркоазен цвят.

Тя обаче не изглеждаше много въодушевена, че Рон е нейният кавалер на бала. Докато го оглеждаше от глава до пети, тъмните й очи се спряха на оръфаните по врата и на ръкавите краища на мантията му.

— Здрасти! — отговори й Рон, но не гледаше към нея, а рееше поглед из тълпата. — О, не…

Той леко приклекна, за да се скрие зад Хари — минаваше Фльор Делакор, ослепителна в мантията си от сребристосив сатен, придружена от капитана на отбора по куидич на „Рейвънклоу“ Роджър Дейвис. Като се отдалечиха, Рон се изправи и пак се загледа над главите на другите.

— Къде е Хърмаяни? — отново попита той.

Група слидеринци се изкачваха по стълбите от общата си стая в подземието. Отпред вървеше Малфой в мантия от черно кадифе с висока яка, в която според Хари приличаше на енорийски свещеник. Панси Паркинсън във феерична бледорозова мантия се беше вкопчила в ръката му. Краб и Гойл, и двамата облечени в зелено, изглеждаха като покрити с мъх морени и — както Хари с удоволствие установи — не бяха успели да си намерят партньорки.

Дъбовата входна врата се отвори и всички се извърнаха да гледат как влизат учениците от „Дурмщранг“, водени от професор Каркаров. Най-отпред вървеше Крум заедно с красиво момиче в синя мантия, което Хари не разпозна. Над главите им той забеляза, че поляната пред замъка е превърната в изкуствена пещера, в която блещукаха множество вълшебни светлинки… Това бяха стотици живи феи, пръснати из розовите храсти, изникнали там с магия, или пърхащи над огромни статуи на Дядо Коледа и неговия елен.

В този момент се разнесе гласът на професор Макгонъгол:

— Моля избраниците да дойдат насам!

Парвати засия и разтърси гривните си. Двамата с Хари казаха на Рон и Падма „До скоро“ и тръгнаха през жужащата тълпа, която се раздели да им направи път. Професор Макгонъгол — в официална мантия на шотландски карета и с доста грозноват венец от магарешки бодил22 по ръба на шапката си — им нареди да изчакат от едната страна на вратата, докато всички останали влязат в Голямата зала и се настанят край масите. Накрая щяха тържествено да се появят и те. Фльор Делакор и Роджър Дейвис застанаха най-близо до вратата. Дейвис бе така зашеметен от късмета си тъкмо Фльор да му е партньорка, че не отделяше очи от нея. Седрик и Чо стояха близо до Хари, но той се стараеше да не ги гледа, за да не се налага да разговарят. Затова спря поглед върху момичето до Крум и направо зяпна от изумление.

Беше Хърмаяни.

Само че изобщо не изглеждаше като Хърмаяни. Беше направила нещо с косата си — обикновено бухнала и рошава, сега тя бе гладко сресана и лъскава, събрана отзад в елегантен кок. Носеше синьолилава мантия от мека, падаща на вълни материя и се държеше някак особено… Може би просто защото ги нямаше двайсетината книги, които обикновено носеше в чантата си. Усмихваше се — малко нервно наистина, — но вече съвсем ясно си личеше, че предните й зъби са по-къси. Хари не можеше да си обясни как не бе забелязал това по-рано.

— Здрасти, Хари! Здравей, Парвати! — рече тя.

Парвати я бе зяпнала с недоброжелателно недоумение. И не беше единствената. Когато вратите на Голямата зала се отвориха, всички почитателки на Крум от библиотеката се изредиха покрай тях и мятаха към Хърмаяни погледи на най-дълбока ненавист. Панси Паркинсън се опули насреща й, минавайки с Малфой, който дори не успя да подхвърли някоя подигравка. Рон обаче подмина Хърмаяни, без дори да я удостои с поглед.

Щом всички заеха местата си в Голямата зала, професор Макгонъгол покани участниците в турнира и техните партньори да се подредят по двойки и да я последват. Така влязоха в залата сред аплодисментите на останалите и се отправиха към голяма кръгла маса в най-високата част, край която седяха съдиите.

Стените на залата бяха покрити с искрящ сребрист скреж, а под осеяното със звезди нощно небе се кръстосваха стотици гирлянди от имел и бръшлян. Масите за хранене бяха изчезнали и на тяхно място имаше около стотина по-малки, осветени от фенери — около всяка от тях можеха да седнат поне десет души.

Хари много внимаваше да не се спъне. Парвати явно се чувстваше чудесно, защото се усмихваше широко на всички и така здраво държеше и водеше Хари, че той се почувства като куче, от което тя искаше да покаже какво може. Като се приближаваше към масата на върха, той зърна Рон и Падма — Рон гледаше с присвити очи Хърмаяни, която минаваше точно в този момент, а Падма беше нацупена.

Дъмбълдор се усмихваше щастливо на приближаващите се участници в турнира и техните партньори, ала изражението на Каркаров, докато гледаше Крум и Хърмаяни, поразително напомняше физиономията на Рон. Людо Багман, пременен тази вечер в яркочервена мантия на едри жълти звезди, ръкопляскаше по-ентусиазирано и от учениците. Мадам Максим, сменила неизменната си униформа от черен сатен с вечерна рокля от бледолилава коприна, любезно ги аплодира. Но господин Крауч — внезапно осъзна Хари — го нямаше там.

Петото място бе заето от Пърси Уизли. Когато участниците и партньорите им стигнаха до масата, той дръпна празния стол до себе си и настойчиво погледна Хари, който разбра подсещането и седна до Пърси, облечен с чисто нова официална тъмносиня мантия и придобил доста самодоволна физиономия.

— Повишиха ме — съобщи той, преди още Хари да успее да го попита, при това с такъв тон, сякаш обявяваше избирането си за върховен управител на Вселената. — Вече съм личен секретар на господин Крауч и съм тук като негов представител.

— Той защо не дойде лично? — попита Хари, който нямаше никакво намерение да слуша цяла вечер лекция за дъната на котлите.

— За съжаление трябва да кажа, че господин Крауч не е добре, никак не е добре. Не се чувства добре още от Световното по куидич. И нищо чудно — преуморен е. Вече не е толкова млад… обаче е направо блестящ, естествено, а интелектът му си остава на такова високо ниво, на каквото е бил винаги. Но финалът на Световното беше пълен провал за цялото министерство, а освен това господин Крауч понесе силно лично разочарование от непокорството на онзи негов домашен дух, Блинки или както там му беше името. Той, разбира се, я уволни веднага след това, но, както казах, годините му напредват, има нужда от грижи и според мен равнището на неговия домашен уют силно спадна, откакто тя си отиде. След това трябваше да организираме турнира, да ликвидираме последиците от Световното… докато оная отвратителна Скийтър само се вре навсякъде… О, на горкия човек му се полагаше да го оставят на мира поне по Коледа! Доволен съм, понеже знае, че има на кого да разчита да го замести.

На Хари много му се прииска да попита дали господин Крауч е престанал да нарича Пърси с иметр „Уедърби“, обаче устоя на изкушението.

В блестящите златни чинии все още нямаше храна, но пред всеки бе поставено отделно меню. Хари колебливо взе своето и се огледа — наоколо нямаше сервитьори. Но ето че Дъмбълдор отвори менюто, прочете го внимателно и ясно нареди на чинията си: „Свински котлети!“

И те се появиха. Взимайки пример от него, и другите окото масата дадоха поръчки на чиниите си. Хари хвърли поглед към Хърмаяни да разбере как приема този нов и много сложен начин на хранене — колко ли допълнителна работа създава на домашните духчета? Ала явно поне този път Хърмаяни не мислеше за СМРАД. Тя бе изцяло погълната от разговора си с Виктор Крум и едва ли забелязваше какво яде.

Този факт го накара да се замисли — никога преди не бе чувал Крум да говори, а сега той приказваше, при това оживено, твърдият му акцент личеше доста ясно.

— И ние имаме такъв замък, макар да не е чак толкова голям и с такива удобства — разказваше той на Хърмаяни. — Нашият е само на четири етажа, а огън се пали единствено за магически цели. Около него има по-големи поляни от тези… Обаче през зимата се стъмва рано и не можем да прекарваме ного време навън. Ама през лятото летим всеки ден над езера и планини…

— Стига, стига, Виктор! — обади се Каркаров през смях, но леден поглед. — Не издавай повече, че очарователната ти приятелка веднага ще разбере къде може да ни намери.

Дъмбълдор се усмихна с игриво пламъче в очите.

— Игор, каква е тази секретност? Всеки би си помислил, че не желаете гости.

— Е, Дъмбълдор — рече Каркаров показвайки всичките си пожълтели зъби до един, — всеки пази своето, нали така? Нима не сме ревностни стражи на поверените ни съкровищници на знанието? Не сме ли прави да се гордеем, че само ние сме посветени в тайните на своите училища и упълномощени да ги браним?

— О, и през ум не би ми минало да си въобразя, че познавам всички тайни на „Хогуортс“, Игор — закачливо отвърна Дъмбълдор. — Ето например тази сутрин явно съм взел погрешен завой към банята, защото се озовах в някаква просторна стая, в която не бях влизал досега. Там открих великолепна колекция от нощни гърнета. Ала когато се върнах, за да ги разгледам по-отблизо, установих, че стаята е изчезнала. Ще я чакам пак да се появи. Вероятно е отворена само в пет и трийсет сутринта. Или може би се появява веднъж на две седмици, когато луната е в първата си четвърт… А може би просто когато някой има крайно спешна нужда да се облекчи.

Хари едва не прихна над чинията си с гулаш. Пърси се намръщи, а Хари можеше да се закълне, че Дъмбълдор му смигна с крайчеца на окото си.

Междувременно Фльор Делакор критикуваше пред Роджър Дейвис украсата на „Хогуортс“:

— Това е нищо — говореше тя с пренебрежение, оглеждайки искрящите стени на Голямата зала. — В дворреца „Бобатон“ има много ледени скулптурри из цялата залла по Коледа и не се топят, естествено… като големи бляскави статуи от диамант. А хрраната прри нас е… прревъзходна. Имаме и хорр от горски нимфи да пее серренади, докато се хрраним… И няма гррозни ррицарски бррони, а появи ли се полтъргейст в „Бобатон“, ще го изхвърлят ей така… Цап! — и тя гневно плясна с ръка по масата.

Роджър Дейвис като зашеметен я наблюдаваше как говори и все не можеше да улучи устата си с вилицата. На Хари обаче му се стори, че Дейвис е прекалено захласнат да я гледа и не разбира това, което тя му казва.

— Абсолютно правилно — бързо рече Роджър и плясна с ръка по масата като Фльор. — Цап!

Хари огледа залата. Хагрид се бе пременил в ужасния си дългокосмест кафяв костюм и седеше на една от масите за преподаватели, вперил очи към съдиите. Той плахо махна на някого и Хари видя, че Мадам Максим му отвръща със същото, а опалите й заискриха на светлината на свещите.

Хърмаяни учеше Крум да изговаря правилно името й, а той все й викаше „Хър-моя-на“.

— Хър-ма-я-ни — повтаряше тя бавно и ясно.

— Хър-моя-нини — сричаше той след нея.

— Горе-долу добре — каза тя най-накрая и като улови погледа на Хари, му се усмихна.

Когато всичко беше изядено, Дъмбълдор се изправи и подкани учениците да направят същото. Само с един замах на пръчката му масите отлетяха обратно покрай стените, оставяйки пода празен. После измагьоса един по-висок подиум покрай дясната стена. На него се появиха комплект барабани, няколко китари, лютня, чело и гайди. „Орисниците“ се качиха на подиума под неистови ръкопляскания. Косите им бяха невероятно дълги, а черните им мантии — артистично разкъсани и провиснали. Хари ги гледаше захласнат и съвсем забравил какво предстои. Но когато те грабнаха инструментите си, изведнъж осъзна, че фенерите по всички други маси са изгаснали, а участниците в турнира и техните партньори са се изправили.

— Хайде! — почти изсъска в ухото му Парвати. — Трябва да танцуваме.

Хари се спъна в мантията си, докато ставаше. „Орисниците“ подеха някаква бавна тъжна песен и той запристъпва към силно осветения дансинг, старателно избягвайки всички погледи (вече бе забелязал как Шеймъс и Дийн му махат и се подхилкват). Но в следващия момент Парвати хвана китките му, положи едната около талията си и здраво го поведе за другата.

Можеше да е и по-лошо, помисли си Хари, като пристъпваше бавно с валсова стъпка от крак на крак (Парвати продължаваше да го води). Погледът му се рееше над главите на седящите, а съвсем скоро и повечето от тях излязоха на дансинга, така че двойките на избраниците не бяха вече в центъра на вниманието. Наблизо валсираха Невил и Джини (Хари забеляза как Джини подскача от време на време, когато Невил я настъпва), а Дъмбълдор танцуваше с Мадам Максим. До нея той изглеждаше толкова нисък, че крайчето на островърхата му шапка едва докосваше брадичката й, но тя се движеше много грациозно за жена с нейния ръст. Лудоокия Муди пристъпваше доста сковано, както и професор Синистра, която видимо се пазеше от дървения му крак.

— Чудесни чорапи, Потър! — изръмжа Муди, като се разминаха и магическото му око проникна под мантията на Хари.

— О… да, изплете ми ги домашното духче Доби — отвърна Хари с усмивка.

— Толкова е зловещ! — прошепна Парвати, щом Муди се отдалечи с трополене. — Не мисля, че е допустимо да се ходи с такова око!

Хари с облекчение чу последните проточени звуци от гайдата, а „Орисниците“ спряха да свирят и залата отново се изпълни с аплодисменти. Хари веднага пусна Парвати.

— Да си седнем, а?

— О… но… тази е толкова хубава! — възрази Парвати, когато „Орисниците“ подхванаха нова, доста по-бърза мелодия.

— Не, не ми харесва — излъга Хари.

Той я поведе обратно към масата, от която Рон и Падма не бяха ставали, като по пътя заобиколиха Фред и Анджелина, танцуващи така буйно, че всички отстъпваха назад от страх да не пострадат.

— Как върви? — обърна се Хари към Рон, като седна и отвори бутилка бирен шейк.

Рон не отговори. Той не отместваше гневен поглед от Хърмаяни и Крум, които танцуваха наблизо. Падма седеше с кръстосани ръце и крака, но едното й стъпало тактуваше в ритъма на музиката. От време на време мяташе недоволен поглед към Рон, който не й обръщаше никакво внимание. Парвати седна от другата страна на Хари, кръстоса и тя ръце и крака, но само след няколко минути бе поканена на танц от едно момче от „Бобатон“.

— Нали нямаш нищо против, а, Хари? — попита го тя.

— Какво? — отвърна й Хари, загледан в Чо и Седрик.

— Ооо, нищо, нищо — тросна се Парвати и тръгна с момчето от „Бобатон“, а когато песента свърши, изобщо не се върна. Хърмаяни се приближи и седна на мястото на Парвати. Беше леко поруменяла от танца.

— Здрасти! — каза Хари, а Рон не обели нито дума.

— Горещичко, нали? — рече Хърмаяни, като си вееше с ръка. — Виктор отиде да вземе нещо за пиене.

Рон я погледна смразяващо.

— Виктор, а? — попита той. — Още ли не ти е предложил да му викаш Вики?

Хърмаяни го погледна изумена.

— Какво ти става? — попита тя.

— Щом не си разбрала — сряза я Рон унищожително, — няма аз да седна да ти разправям.

Хърмаяни го зяпна, после погледна Хари, който вдигна рамене.

— Рон, защо…

— Той е от „Дурмщранг“! — изплю камъчето Рон. — Състезава се срещу Хари! Срещу „Хогуортс“! Ти си… ти… — Рон явно се мъчеше да намери достатъчно силни думи за престъплението на Хърмаяни — …_сприятеляваш се с врага_, разбра ли!

Хърмаяни ахна.

— Не ставай глупав! — едва успя да каже тя след малко. — Какъв ти враг? Я си спомни… кой подскачаше от радост, като го видяхме да пристига? Кой щеше да му иска автограф? Кой държи негова фигурка в стаята си?

Рон реши да пропусне покрай ушите си тези думи.

— Сигурно те е поканил за своя дама, докато бяхте двамата в библиотеката?

— Точно така — отвърна Хърмаяни и поруменя още повече. — И какво от това?

— И ти какво… да не си го карала да влиза в СМРАД, а?

— Не, не съм! И ако наистина искаш да знаеш, той… той каза, че идвал всеки ден в библиотеката, за да намери повод да ме заговори, но все не му стигала смелост!

Хърмаяни изрече всичко това много бързо и пламна толкова силно, че лицето й стана като мантията на Парвати.

— Ами да… така ще ти каже — заяде се Рон.

— А ти какво искаш да ми кажеш?

— Ясно като бял ден, не разбираш ли? Той е ученик на Каркаров, нали? Много добре знае с кого се движиш… И просто иска да стигне по-близо до Хари и да научи повече неща за него… или да се доближи толкова, че да го урочаса…

Хърмаяни погледна Рон, сякаш й бе зашлевил плесница. Когато заговори, гласът й трепереше.

— Ако искаш да знаеш, той не ме е питал нито един път за Хари, нито един…

Рон светкавично обърна посоката на разговора.

— Тогава значи се надява да му помогнеш да разкрие загадката на яйцето си. Предполагам, че при тези тайни срещички в библиотеката вече сте умували над това…

— Никога няма да му помогна за това яйце! — вече наистина се ядоса Хърмаяни. — Никога! Как смееш да говориш такива неща… Аз искам Хари да спечели турнира и той знае това, нали, Хари?

— По доста странен начин го показваш — иронично подхвърли Рон.

— Целта на този турнир е да опознаем магьосници от други страни и да се сприятелим с тях! — остана вече без глас Хърмаяни.

— Не е вярно! — викна насреща й Рон. — Целта е да победим!

От масите наоколо започнаха да ги гледат с недоумение.

— Рон — бързо се намеси Хари, — аз нямам нищо против, че Крум е кавалер на Хърмаяни…

Но Рон пропусна покрай ушите си и неговите думи.

— Защо не идеш да намериш Вики, сигурно вече му липсваш? — язвително продължи той.

— Не го наричай Вики! — скочи Хърмаяни, хукна през дансинга и изчезна в тълпата.

Рон гледаше след нея със смесено изражение от гняв и задоволство.

— Ти изобщо имаш ли намерение да ме поканиш на танц? — попита го Падма.

— Не! — отсече Рон, гледайки яростно след Хърмаяни.

— Чудесно! — не му остана длъжна Падма, стана и отиде при Парвати и момчето от „Бобатон“, което призова свой приятел толкова скоростно, че според Хари със сигурност бе използвал призоваваща магия.

— Къде е Хър-моя-на?

До масата им се бе приближил Крум с два бирени шейка в ръце.

— Нямам представа — на инат рече Рон, като вдигна глава към него. — Загуби ли я, а?

Крум пак се начумери.

— Е, ако я видите, кажете й, че съм взел питиета — изрече той с характерния си твърд акцент и бавно се отдалечи.

— Вече си приятел с Виктор Крум, а, Рон? — Пърси бе дотичал и потриваше ръце, гледайки самодоволно. — Чудесно, точно такава беше идеята, нали разбираш… международно магьосническо сътрудничество.

За голямо разочарование на Хари Пърси веднага зае мястото на Падма. На масата на съдиите в момента не седеше никой. Професор Дъмбълдор танцуваше с професор Спраут, Людо Багман — с професор Макгонъгол, а Мадам Максим и Хагрид си отваряха широка пътека през дансинга, докато валсираха сред учениците. Каркаров не се виждаше никъде. И следващата песен бе изпратена с бурни аплодисменти. Хари видя как Людо Багман целуна ръка на професор Макгонъгол, а когато се запъти обратно през множеството, го пресрещнаха Фред и Джордж.

— Как си позволяват да досаждат на висши министерски служители! — процеди през зъби Пърси, загледан подозрително натам. — Никакво уважение…

Людо Багман доста бързо се освободи от близнаците и като забеляза Хари, му махна и дойде на тяхната маса.

— Надявам се, че братята ми не са ви отегчили, мистър Багман — побърза да се обади Пърси.

— Моля? О, не, не, в никакъв случай! — отвърна Багман. — Не, просто ми разказаха малко повече за онези техни пръчки шегобийки. Искаха от мен съвет по маркетинг. Обещах да ги свържа с някои мои познати от Магазинчето за шегички на Зонко…

На Пърси никак не му стана приятно и Хари бе готов да се обзаложи, че като се върне вкъщи, първата му работа щеше да бъде да разкаже това на госпожа Уизли. Явно Фред и Джордж се бяха амбицирали още повече напоследък, щом смятаха да започват търговия.

Багман отвори уста да каже нещо на Хари, но Пърси отклони вниманието му.

— Как върви турнирът според вас, господин Багман? Нашият отдел е доста доволен… само онази изненада с Огнения бокал… — и той погледна към Хари — …беше малко смущаваща, но оттогава като че ли всичко протича гладко, не мислите ли?

— О, да! — безгрижно отвърна Багман. — Голяма веселба пада. А как е старият Барти? Колко жалко, че не можа да дойде!

— О, сигурен съм, че господин Крауч ще се оправи и съвсем скоро ще се върне на работа — каза Пърси важно, — но междувременно аз съм готов да поема всичко върху плещите си. Защото не може само по балове да се ходи… — и той се изсмя пресилено, — съвсем не, наложи ми се да се справям с какви ли не неща, възникнали в негово отсъствие… Нали чухте, че Али Башир бил заловен, докато се опитвал да вкара контрабандно летящи килимчета в страната. Освен това се мъчим да убедим Трансилвания да подпише Международното споразумение за забрана на дуелите, та след Нова година имам среща с началника на техния Отдел за магьосническо сътрудничество…

— Я да се поразходим — прошепна Рон на Хари, — някъде по-далеч от Пърси.

Като си дадоха вид, че отиват да си вземат нещо за пиене, Хари и Рон станаха от масата, изнизаха се покрай дансинга и се вмъкнаха във входната зала. Външната врата все още беше отворена. Крилатите феи в розовата градина трептяха и блестяха, докато момчетата слязоха по предното стълбище и се озоваха сред розови храсти, красиво виещи се пътеки и големи каменни статуи. Хари долови плисък на вода, която сигурно падаше във фонтан. Тук-там по изящно изваяните скамейки седяха хора. Двамата с Рон тръгнаха по една от пътеките през розовите храсти. Не след дълго чуха познат неприятен глас.

— …не разбирам защо това те тревожи, Игор.

— Сивиръс, не можеш да се правиш, че нищо не се е случило! — Гласът на Каркаров беше уплашен и снишен, сякаш внимаваше да не го подслушват. — Все по-ясно се вижда с всеки изминал месец и започвам сериозно да се тревожа, не отричам.

— Тогава бягай — рязко прозвуча гласът на Снейп. — Бягай, ще намеря какво да кажа за твое оправдание. Аз обаче оставам в „Хогуортс“.

На завоя изникнаха Снейп и Каркаров. Снейп държеше в ръка магическата си пръчка и шибаше розовите храсти встрани, а на лицето му бе изписана злоба. Иззад храстите от време на време се чуваха писъци и изхвръкваха тъмни сенки.

— Отнемам десет точки от „Хафълпаф“, Фосет! — кресна Снейп по едно момиче, което пробяга покрай него. — Десет точки и от „Рейвънклоу“, Стебинс! — беше викът към момчето, което изтича след нея. — А вие двамата какво търсите тук? — изненада се той, като видя Хари и Рон на пътеката.

Хари забеляза, че Каркаров малко се смути от неочакваната среща. Ръката му нервно се вдигна към козята брадичка и той отново започна да я върти около пръста си.

— Разхождаме се — кратко отвърна Рон. — Не е против правилата, нали?

— Продължавайте да се разхождате! — изръмжа Снейп и ги подмина така рязко, че дългата му черна мантия се изду и ги докосна.

Каркаров забърза да го настигне, а Хари и Рон продължиха по пътеката.

— От какво ли се е разтревожил чак толкова Каркаров? — промълви Рон.

— И откога си говорят на малко име със Снейп? — добави Хари замислено.

Бяха стигнали до големия каменен елен, зад който се виждаха искрящите струи на висок шадраван. На една каменна пейка забелязаха силуетите на двама души с огромни размери, които съзерцаваха падащата вода на лунна светлина. В този момент Хари чу гласа на Хагрид:

— Още щом кат’ ви видях, разбрах… — говореше той със странно дрезгав глас.

Хари и Рон замръзнаха на място. Някак не беше редно да прекъсват такава сцена… Хари се обърна назад, огледа пътеката и различи силуетите на Фльор Делакор и Роджър Дейвис, полуприкрити зад един храст наблизо. Той тупна Рон по рамото и ги посочи с глава, което беше знак, че може лесно да се промъкнат покрай тях и да останат незабелязани (според Хари Фльор и Дейвис бяха доста заети). Но като видя Фльор, очите на Рон се разшириха от ужас, той поклати категорично глава и дръпна Хари още по-навътре в сянката на елена.

— Какво ви стана ясно, ’Агррид? — каза Мадам Максим с доловими нотки на мъркане в иначе ниския й глас.

Хари категорично не искаше да чуе и дума повече. Помисли си за ужаса на Хагрид, ако узнае, че е бил подслушван в такъв момент (самият Хари би се ужасил). Ако можеше, щеше да запуши уши и да затананика високо, но в случая това не беше изход. Така че се опита да отклони вниманието си към едно бръмбарче, което лазеше по гърба на каменния елен, ала насекомото не бе по-интересно от онова, което говореше Хагрид.

— Ами разбрах… разбрах, че сте като мен… От майка ви или от баща ви?

— Какво искате да кажете, ’Агррид?…

— При мен е от майка ми — тихо продължи Хагрид. — Тя беше една от последните в страната. Е, не че си я спомням много добре…’щото ни напусна, видите ли. Бях някъде на три. Тя… и без това нямаше майчински чувства. Ама… на тях изобщо не им е в природата, нали? Нямам идея к’во е станало с нея… може и да е умряла… не знам.

Мадам Максим не каза нищо. А Хари отмести очи от бръмбара, против волята си надникна над разклонените рога на елена и се заслуша… Никога не бе чувал Хагрид да разказва за детството си.

— На тате му се скъса сърцето, кат’ си отиде тя. Един такъв дребничък беше… баща ми де. Кат’ станах на шест, вече го ’дигах и го слагах на скрина, да не ми досажда. Той пък все се смееше… — Гърленият глас на Хагрид затрепери. Мадам Максим слушаше, без да помръдва, загледана вероятно в сребристия фонтан. — Тате ме отгледа… ама умря, тъкмо бях тръгнал на училище. Та после тряб’аше сам да си пробивам пътя, така да се каже. Ама Дъмбълдор ми помогна истински. Толкова добър беше към мен… — Хагрид извади голяма носна кърпа на точки и шумно се изсекна. — Е… това е… стига толкоз за мен. Ами вий? От кого го имате?

Ала Мадам Максим изведнъж бе скочила на крака.

— Стана студено — рече тя, но дори времето да се беше променило, едва ли бе станало толкова студено, колкото нейният глас. — Аз ще трръгвам.

— Как? — не повярва на ушите си Хагрид. — Не, не си тръгвайте! Аз никога… никога не съм срещал друга преди!

— Дрруга каква по-точно? — Тонът на Мадам Максим бе леден.

Ако можеше, Хари би посъветвал Хагрид да не отговаря и сега стискаше до болка зъби в сянката, надявайки се по силата на някакво чудо той да си замълчи… но напразно.

— Ами друга полувеликанка, разбира се! — рече Хагрид.

— Как смеете! — изпищя Мадам Максим и гласът й разсече тихата нощ както сирена на фар разсича мъглата. Зад себе си Хари чу как Флъор и Роджър изскочиха от розовия си храст. — Никога не са ме обиждали така! Полувеликанка? Moi23? Аз прросто съм… имам едърр кокал!

Тя изфуча по пътеката, като яростно блъскаше настрани храстите, и над тях литнаха ята пъстроцветни феи. Хагрид продължи да седи на пейката, гледайки след нея. В тъмнината не се виждаше изражението му. След около минута той най-сетне се изправи, но не тръгна към замъка, а закрачи през поляните към къщурката си.

— Хайде — тихичко подкани Хари. — Да се махаме…

Ала Рон не помръдна.

— Какво има? — погледна го Хари озадачен.

Рон извърна лице към него — беше много сериозен.

— Ти знаеше ли… — попита той шепнешком, — …че Хагрид е полувеликан?

— Не — вдигна рамене Хари. — И какво от това?

Но по особения поглед на Рон той веднага разбра, че за пореден път е проявил невежество по отношение на живота в магьосническия свят. Израснал в дома на семейство Дърсли, Хари продължаваше да се изненадва от много неща, с които магьосниците бяха свикнали. Всяка учебна година му разкриваше нови такива факти. Сега например разбра, че повечето магьосници не биха казали „И какво от това?“, ако узнаеха, че майката на някой техен приятел е великанка.

— Ще ти обясня вътре — тихо каза Рон. — Хайде…

Фльор и Роджър Дейвис бяха изчезнали, сигурно си бяха намерили по-скришно храстче. Хари и Рон влязоха в Голямата зала. Парвати и Падма седяха на една маса в дъното с група момчета от „Бобатон“, а Хърмаяни пак танцуваше с Крум. Хари и Рон седнаха колкото може по-далеч от дансинга.

— Е? — похвана Хари. — Какъв е проблемът с великаните?

— Ами, те са… те са… — Рон не можеше да намери подходящите думи, — не са много добри — неубедително завърши той.

— Много важно! — каза Хари. — Хагрид си е много добър.

— Така е, ама… нищо чудно, че никога не приказва за тези неща. — И Рон поклати глава. — Винаги съм мислил, че като дете го е сполетяла лоша магия за наедряване или нещо подобно. Ама не исках да го споменавам…

— Но какво значение има, че майка му е великанка? — продължаваше да пита Хари.

— Да, за всички, които го познаваме, няма значение, защото знаем, че не е опасен — бавно заговори Рон. — Ама… виж, Хари, те, великаните, са жестоки. Както каза Хагрид, това им е в природата, те са като троловете… просто обичат да убиват, всички го знаят. Добре че у нас вече не са останали.

— Какво е станало с тях?

— Ами, и без това били на изчезване, а и аврорите успели да убият много от тях. Но се предполага, че в други страни има великани, които се крият главно в планините…

— Тогава кого се надява да заблуди тая Максим! — размишляваше на глас Хари, като видя, че Мадам Максим седи сама на масата на съдиите с много мрачен вид. — Щом Хагрид е по-лувеликан, няма как да не е и тя. Едър кокал… Единственият, който има по-едри кокали от нея, е динозавърът!

До края на бала Хари и Рон си седяха в ъгъла и обсъждаха великаните, тъй като и на двамата не им се танцуваше.

Хари се опитваше да не гледа към Чо и Седрик, защото го обземаше силното желание да изрита нещо.

Когато в полунощ „Орисниците“ спряха да свирят, всички ги изпратиха с бурни заключителни ръкопляскания и после тръгнаха към входната зала да се прибират. Мнозина съжаляваха, че балът не е продължил повече, ала Хари със задоволство се отправи да си легне. На него вечерта не му се видя особено забавна.

Пред входната врата Хари и Рон видяха Хърмаяни да пожелава лека нощ на Крум, който си тръгваше към кораба на „Дурмщранг“. Като минаваше покрай Рон, тя му хвърли леден поглед и продължи нагоре по стълбите, без да го заговори. Двамата се заизкачваха след нея, но по средата на мраморното стълбище Хари чу, че някой го вика.

— Хей, Хари!

Беше Седрик Дигъри. Хари забеляза, че Чо е останала да го чака във входната зала.

— Какво има? — неохотно попита той, докато Седрик тичаше към него.

По погледа на Седрик пролича, че не иска да говори пред Рон, който вдигна рамене и продължи да се качва нацупен.

— Слушай… — сниши глас Седрик, след като Рон се отдалечи. — Длъжник съм ти, дето ми каза за змейовете. А сега… с яйцето… Твоето издава ли стенания, като го отвориш?

— Да — отвърна Хари.

— Е, изкъпи се във вана… Ясно?

— Какво?

— Влез във вана и… ъъъ… вземи и яйцето в горещата вода, та… това ще ти помогне… Така ще можеш да мислиш, вярвай ми.

Хари го гледаше недоумяващо.

— Слушай — продължи Седрик, — иди в банята на префектите. Четвъртата врата вляво от оная статуя на Борис Озадачения, дето е на петия етаж. Паролата е „Свеж като скреж“. Ще бягам… трябва да кажа лека нощ…

Той още веднъж му се усмихна и побягна надолу по стълбите към Чо.

Хари се прибра сам в кулата „Грифиндор“. Съветът му се видя много странен. Как ще му помогне водата да разбере тайната на стенещото яйце? Дали Седрик си правеше шега с него? Да не би да искаше да го изложи пред всички?… И особено пред Чо…

Дебелата дама и приятелката й Вай дремеха в картината пред вратата. Хари трябваше да им кресне „Мечти и блясък!“, за да ги събуди, и дамите много се ядосаха. Той влезе в общата стая и завари Рон и Хърмаяни да си крещят с цяло гърло. Застанали на около три метра един от друг, двамата се караха, зачервени до кръв.

— Е, като не ти харесва, знаеш какъв е изводът, нали? — викаше Хърмаяни.

Косата й се бе измъкнала от елегантното кокче, а лицето й бе изкривено от гняв.

— Така ли? — не й остана длъжен Рон. — И какъв е?

— Следващия път когато има бал, ме покани, преди някой друг да го е направил, а не като спасителен вариант в последния момент!

Устата на Рон се отвори, без да издаде звук — като на златна рибка, останала на сухо, — а Хърмаяни се завъртя на пета и тръгна към момичешката спалня. Рон се обърна към Хари.

— Ето… — запелтечи той с вид на треснат от гръм, — ето… виждаш ли… това само доказва… изобщо не е разбрала за какво става дума…

Хари не каза нищо. Толкова бе доволен, че с Рон отново си говорят, та не искаше сега да му възразява… Но някак усещаше, че Хърмаяни много по-добре от Рон бе разбрала за какво става дума.