Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА СЕНЗАЦИЯТА НА РИТА СКИЙТЪР

Сутринта на втория ден на Коледа всички станаха късно. В общата стая на „Грифиндор“ бе необичайно тихо. Ленивите разговори бяха съпровождани от звучни прозявки. Косата на Хърмаяни отново беше бухнала и тя довери на Хари, че за бала е използвала обилно специална брилянтинова отвара за идеално приглаждане на къдрици. И докато чешеше мъркащия Крукшанкс зад ушите, делово обясни, че не си заслужавало да отделя време за това всеки ден.

Рон и Хърмаяни изглежда бяха постигнали негласно споразумение да не обсъждат свадата си от предишната вечер. Държаха се съвсем вежливо един към друг, но все пак хладно. Момчетата веднага посветиха Хърмаяни в същността на подслушания разговор между Хагрид и Мадам Максим. Тя обаче не се стресна от новината, че Хагрид е полувеликан, както се беше случило с Рон, и каза:

— Аз дори предполагах… Знаех си, че не би могъл да е чистокръвен великан, защото те са високи над шест метра. Само че не разбирам защо е цялата тази истерия около великаните. Не може всичките да са опасни! Това е същият вид предразсъдък като този към върколаците… Някои просто се вманиачават!

Рон като че ли изпита огромно желание да я срази в отговор, но явно се отказа от нова кавга, защото само поклати неодобрително глава, и то когато Хърмаяни не го гледаше.

Крайно време беше да се замислят за домашните, които бяха зарязали през първата седмица на ваканцията. Всички изглеждаха малко омърлушени заради края на коледните празници, с изключение на Хари, който започна (отново) да се чувства леко притеснен.

Бедата беше там, че вече след Коледа датата двайсет и четвърти февруари изведнъж му се стори много близо, а той още не бе направил нищо, за да разгадае тайната на златното яйце. Започна да изважда яйцето от куфара всеки път, когато влезеше в спалнята. Отваряше го и се вслушваше внимателно с надеждата, че най-сетне ще може да разбере нещо. Напрягаше се да се сети за какво друго му напомня звукът, освен за трийсетте музикални триона, но неизменно стигаше до заключението, че никога преди не е чувал такива звуци. Затваряше яйцето, разтърсваше го с всички сили и отново го отваряше да провери дали звукът не се е променил. Но той не се променяше. Опитваше се да зададе въпроси на яйцето, мъчеше се да надвика стенанията, но нищо не се получаваше. Веднъж дори го запрати чак в другия край на стаята… при все че всъщност не очакваше и това да помогне.

Хари не беше забравил разговора със Седрик. Но тъй като в момента изпитваше недотам приятелски чувства към него, не му се щеше да приема помощта му, ако можеше да мине без нея. Освен това смяташе, че ако целта на Седрик наистина бе да му подаде ръка, трябваше да се изрази много по-ясно. Хари му бе съобщил точно какво предстои при първото изпитание, но явно Седрик смяташе, че е достатъчно да му върне жеста, като го посъветва да влезе във вана. Е, не му трябваше такава безсмислена помощ… най-малко пък от този, който се разхождаше по коридорите ръка за ръка с Чо.

И така — настъпи първият ден от новия учебен срок и Хари се запъти към класната стая, както винаги натоварен с книги, рула пергамент и пера, а притаената тревога за яйцето тежеше в стомаха му, сякаш освен всичко друго носеше и самото яйце.

По земята все още имаше дебела покривка от сняг и по прозорците на оранжерията се бе кондензирал такъв дебел слой влага, че не можеха да виждат нищо навън в часа по билкология. В такова време изобщо не им се искаше да имат час по грижа за магически създания, макар че според Рон раконогите огнемети щяха хубавичко да ги сгреят, стига да не ги подгонят или да не метнат огнените си струи толкова силно, че в къщата на Хагрид да възникне опасност от пожар.

Пред вратата на къщата обаче този път ги чакаше възрастна вещица с късо подрязана сива коса и силно издадена напред брадичка.

— Хайде, по-бързичко, звънецът удари още преди пет минути! — подканваше тя, докато учениците с мъка си проправяха път през снега към нея.

— Коя сте вие? — попита Рон, гледайки я изпитателно. — И къде е Хагрид?

— Аз съм професор Гръбли-Планк — небрежно отвърна тя — и временно ще ви преподавам грижа за магически създания.

— Къде е Хагрид? — високо повтори Хари.

— Възпрепятстван е — бе краткият отговор на професор Гръбли-Планк.

До ушите на Хари стигна противен приглушен смях. Той се обърна — Драко Малфой и останалите слидеринци пристигаха за часа. Всички изглеждаха развеселени и явно никой не бе изненадан, че имат нова преподавателка.

— Оттук, ако обичате — каза тя и поведе учениците покрай оградата, зад която пръхтяха огромните коне на „Бобатон“.

Хари, Рон и Хърмаяни я последваха, като поглеждаха от време на време през рамо към къщата на Хагрид. Всички пердета бяха плътно спуснати. Дали той беше там вътре, сам и болен?

— Какво е станало с Хагрид? — попита Хари, като избърза напред и настигна новата преподавателка…

— Това не те засяга — отвърна тя, явно смятайки любопитството му за прекалено.

— Напротив, засяга ме! — кипна Хари. — Какво му е?

Професор Гръбли-Планк се държеше така, сякаш не го е чула. Тя преведе учениците покрай пасището, където конете на „Бобатон“ се бяха скупчили да се топлят, докато най-сетне стигнаха до гората. За едно дърво в самия й край бе привързан голям красив еднорог.

Повечето момичета ахнаха, като го видяха.

— Ох, той е прекрасен! — прошепна Лавендър Браун. — Как ли го е намерила? Доколкото знам, те се ловят много трудно.

Снегът наоколо изглеждаше сивкав в сравнение с ослепителната белота на еднорога. Той нервно потрепваше със златните си копита, отмятайки назад главата си с един-единствен рог.

— Момчетата да стоят отзад! — сърдито ги спря професор Гръбли-Планк, като протегна ръка и грубо спря Хари през гърдите. — Еднорозите обичат само грижите на женски същества, природата им е такава. Момичетата да се приближат насам, като пристъпват внимателно. Хайде, съвсем бавно…

Тя предпазливо тръгна заедно с момичетата към еднорога, а момчетата останаха до оградата на пасището да гледат. Щом реши, че професор Гръбли-Планк не би могла да го чуе, Хари се обърна към Рон:

— Според теб какво може да му се е случило? Да не би някой огнемет…

— Ами, изобщо не е нападнат от огнемет, ако това те притеснява, Потър — обади се много спокойно Малфой. — Просто го е срам да си покаже грамадното грозно лице.

— Какво намекваш? — рязко го попита Хари.

Малфой бръкна в джоба на мантията си и измъкна оттам сгъната страница от вестник.

— Хайде, чети, Потър — подаде я той на Хари. — Неприятно ми е точно аз да го направя, ама…

Той видимо злорадстваше, докато Хари грабна листа, разтвори го и зачете статията, а Рон, Шеймъс, Дийн и Невил надничаха през рамото му. Най-отгоре имаше снимка на Хагрид, от която той гледаше много тревожно.

Хари прочете статията и погледна Рон, чиято долна челюст бе увиснала.

— Как ли е разбрала? — попита Рон шепнешком.

Ала не това тревожеше Хари.

— Какво си искал да кажеш с думите „ние всички ненавиждаме Хагрид“? — просъска той на Малфой. — Какви са тия глупости, че той — и Хари посочи Краб — бил ухапан от пихтиест червей? Та те дори нямат зъби!

Краб се подхилкваше, явно много доволен от себе си.

— Е, мисля, че това ще е краят на преподавателската кариера на тоя уродлив глупак — каза Малфой със святкащ поглед. — Полувеликан бил, а аз все си мислех, че като дете може да е изпил цяла бутилка костраст. Никой от мамичките и татенцата няма да хареса това… Направо ще умрат от страх, че може да им изяде дечицата. Ха-ха-ха…

— Ах, ти…

— Защо не внимавате вие там?

Гласът на професор Гръбли-Планк прекъсна спора в групата на момчетата. Момичетата се бяха скупчили около еднорога и го галеха. Хари беше побеснял и страницата от „Пророчески вести“ трепереше в ръката му, когато насочи помътнял поглед към еднорога, чиито магически сили професор Гръбли-Планк изреждаше отчетливо и високо, така че да чуват и момчетата.

— Надявам се тази жена да продължи да ни преподава — рече Парвати Патил след края на часа, когато всички тръгнаха към замъка за обяд. — Точно така съм си представяла часовете по грижа за магически създания… Истински създания, като този еднорог, а не чудовища…

— Ами Хагрид? — ядоса се Хари, като се качваха по стълбите.

— Какво Хагрид? — сопна му се в отговор Парвати. — Той може да си остане пазач на дивеча, нали?

Парвати се държеше много хладно към Хари от бала насам. Той съзнаваше, че сигурно е трябвало да й обърне повече внимание, но тя и така си беше прекарала добре. А сега разгласяваше наляво и надясно, че има среща с момчето от „Бобатон“ в Хогсмийд при следващото посещение.

— Това беше наистина добър урок — каза Хърмаяни на влизане в Голямата зала. — Не знаех и половината от нещата, които професор Гръбли-Планк ни разказа за едно…

— Я виж това! — грубо я прекъсна Хари и пъхна вестникарската страница под носа й.

Докато четеше написаното, Хърмаяни зяпна — реакцията й беше абсолютно същата като на Рон.

— Как е разбрала всичко това тази отвратителна Скийтър? Едва ли точно Хагрид й го е разказал.

— Не е — убедено каза Хари на път за масата на „Грифиндор“, където се тръшна върху един стол, все още разгневен. — И на нас никога не е казвал. Сигурно е побесняла от това, че не е изкопчила купища страхотии за мен, та е ходила по петите му да се добере до нещо.

— Може да го е подслушала, когато е разказвал на Мадам Максим на бала — предположи Хърмаяни.

— Ами, щяхме да я видим в градината! — възрази Рон. — Добре че са й забранили да идва вече в училище. Нали Хагрид каза, че Дъмбълдор е наредил…

— А нищо чудно да има мантия невидимка — рече Хари и от ярост разплиска черпака с пилешка яхния, от която тъкмо си сипваше. — Тя сигурно точно това прави, крие се из храстите да подслушва.

— Като вас двамата — напомни Хърмаяни.

— Ние не бяхме отишли, за да подслушваме! — възмути се Рон. — Нямахме друг избор! Колко е глупаво да разправя, че майка му е великанка, на място, където всеки може да го чуе!

— Трябва да отидем да го видим — намеси се Хари. — Тази вечер, след часа по пророкуване. Ще му кажем, че искаме да се върне. А ти искаш ли да се върне? — И той стрелна с поглед Хърмаяни.

— Аз… е, откровено казано, хареса ми поне веднъж да имаме приличен урок по грижа за магически създания, но… разбира се, че искам Хагрид да се върне — побърза да добави тя, като усети пронизващия поглед на Хари.

След вечеря тримата пак напуснаха замъка и тръгнаха в мразовития здрач към къщата на Хагрид. Почукаха, но им отговори само гръмкият лай на Фанг.

— Хагрид, ние сме! — викаше Хари и блъскаше по вратата. — Отвори!

Хагрид не отговаряше. Чуваше се само как Фанг дращи по вратата и скимти, но тя не се отваряше. Тропаха така още десетина минути, а Рон даже отиде и почука на единия прозорец, но никой не отговори.

— Защо се крие дори от нас? — попита Хърмаяни, когато най-накрая се отказаха и поеха обратно към замъка. — Не ми се вярва да мисли, че за нас има значение дали е полувеликан.

Но изглежда точно това си мислеше Хагрид. Цяла седмица от него нямаше ни вест, ни кост. Не се появяваше на преподавателската маса да се храни, не го виждаха да изпълнява и задълженията си на пазач на дивеча около училището, а професор Гръбли-Планк продължаваше да го замества в часовете по грижа за магически създания. Малфой не пропускаше сгоден случай да злорадства.

— Липсва ли ти оня твой приятел мелез? — съскаше той в ухото на Хари, ако наоколо имаше учител, та да не си изпати. — Липсва ли ти човекът слон?

В средата на януари отново щяха да посетят Хогсмийд. Хърмаяни остана изненадана, че и Хари възнамерява да ходи.

— Предполагах, че ще искаш да останеш и да мислиш на спокойствие в общата стая — каза му тя. — Кога най-сетне ще се заемеш с онова яйце?

— О, аз… струва ми се, че знам вече за какво става дума — излъга той.

— Наистина ли? — остана приятно изненадана Хърмаяни. — Браво на теб!

Стомахът на Хари се сви от чувство за вина, но той си внуши, че не го усеща. Имаше още цели пет седмици да разгадае тайната на яйцето и това все пак беше много време… А ако отидеше в Хогсмийд, можеше случайно да срещне Хагрид и да се опита да го убеди да се върне.

В събота той, Рон и Хърмаяни тръгнаха заедно от замъка по студената влажна поляна към портата. Като минаваха покрай кораба на „Дурмщранг“, закотвен в езерото, видяха Крум да излиза на палубата само по бански. Изглеждаше много слаб, но явно бе издръжлив, защото отиде до борда, разпери ръце и се гмурна в езерото.

— Той е луд! — не се стърпя Хари, вперил очи от тъмната глава на Крум, която изплува в средата на езерото. — Сигурно водата е ледена, още е януари!

— Там, откъдето идва, е по-студено — отбеляза Хърмаяни. — Сигурно тук му се струва направо топло.

— Да, но в езерото живее гигантската сепия — обади се и Рон.

В гласа му май не личеше тревога, а някаква тайна надежда. Хърмаяни усети това и се намръщи.

— Знаеш ли, че той е всъщност е много свястно момче — рече тя. — Изобщо не е такъв, за какъвто го мислиш, макар че идва от „Дурмщранг“. Даже ми каза, че тук му харесва много повече.

Рон не отговори. След бала той изобщо не бе споменавал Виктор Крум, но още на втория ден на Коледа Хари бе намерил под леглото си една миниатюрна ръка, вероятно откъсната от мъничка фигурка с български екип за куидич.

На Хари му изтекоха очите да гледа за Хагрид през целия път по кишавата главна улица и предложи да се отбият до „Трите метли“, след като се убеди, че Хагрид го няма в никой от магазините. Заведението бе претъпкано както винаги, но само бърз поглед над масите бе достатъчен да убеди Хари, че Хагрид не е и там. Със свито сърце той се приближи с Рон и Хърмаяни до бара, поръча на Мадам Розмерта три бирени шейка и с униние си помисли, че може би щеше да е по-добре, ако беше останал в замъка да слуша стенанията на яйцето.

— Ама той никога ли не ходи на работа? — внезапно прошепна Хърмаяни. — Вижте!

Момичето посочи огледалото зад бара и Хари видя в него отражението на Людо Багман, седнал в един полутъмен ъгъл с цяла група таласъми. Той припряно, но приглушено обясняваше нещо на таласъмите, които бяха скръстили ръце пред гърдите си и го гледаха направо заплашително.

Наистина е странно, помисли си Хари, че Багман се появява в „Трите метли“ през почивните дни, щом нямаше никакво събитие от турнира и не се налагаше да бъде съдия. Продължи да го следи в огледалото — Багман отново му се видя напрегнат, както през онази нощ в гората, преди да се появи Черния знак. Точно в този момент той погледна към бара, забеляза Хари и скочи.

— Само за момент, само за момент! — забързано каза Багман на таласъмите и се засили се към бара, все така по момчешки ухилен.

— Хари! — извика той. — Как си? Надявах се да се срещнем. Всичко наред ли е?

— Да, благодаря — отвърна Хари.

— Дали не бихме могли да разменим няколко думи насаме, а? — нетърпеливо попита Багман. — Бихте ли ни оставили за малко вие двамата?

— Ами… добре — каза Рон и тръгна заедно с Хърмаяни да търси маса.

Багман поведе Хари към другия край на бара, колкото се може по-надалеч от Мадам Розмерта.

— Е, исках да те поздравя отново за твоето великолепно изпълнение в изпитанието с шипоносеца — започна Багман. — Превъзходно беше!

— Благодаря! — отвърна Хари, съзнавайки, че това не е всичко, което Багман иска да му каже, защото можеше да му поднесе поздравленията си пред Рон и Хърмаяни.

Ала Багман явно не бързаше да изплюе камъчето. Хари забеляза, че той хвърли поглед в огледалото зад бара към таласъмите, които мълчаливо ги наблюдаваха с присвити очи.

— Същински кошмар! — сниши глас Багман, като забеляза, че и Хари гледа таласъмите. — А и не им разбирам… Точно като на Световното по куидич с българите, ама те поне ръкомахаха, та ги разбирахме. Тия бъбрят на таласъмешки, а пък аз от този език знам само думата „бладвак“, което значи „брадва“, избягвам да я използвам, да не го вземат за заплаха — при тези думи той се изсмя гръмогласно от сърце.

— Какво искат? — попита го Хари, като забеляза, че таласъмите не свалят погледи от Багман.

— Амии… ъъъ — измърмори Багман и внезапно се притесни. — Те… търсят Барти Крауч.

— Защо го търсят тук? — учуди се Хари. — Той си е в министерството в Лондон, нали?

— Ами… всъщност и представа нямам къде е — отвърна Багман. — Той като че ли… не ходи на работа. Вече от няколко седмици го няма. Онзи младок Пърси, секретарят му, твърди, че е болен. Явно му изпраща инструкции по сови. Ама ти не споменавай това пред никого, Хари. Нали оная Рита Скийтър се вре навсякъде и бас ловя, че ще измисли нещо зловещо около болестта на Барти. Може да каже, че е изчезнал като Бърта Джоркинс.

— А има ли някакви вести от Бърта Джоркинс? — поинтересува се Хари.

— Няма… — Лицето на Багман отново стана напрегнато. — Пратил съм да я търсят, разбира се… (Крайно време беше — помисли си Хари.) Ама цялата работа е много странна. Тя със сигурност е пристигнала в Албания, защото там е посетила своя втора братовчедка, после си тръгнала от къщата й и се отправила на юг, за да навести леля си… Някъде по пътя е изчезнала безследно. Да пукна, ако мога да разбера къде се е попиляла! Доколкото я познавам, не би хукнала след някой мъж. Ама все пак… Защо изобщо говорим за таласъми и Бърта Джоркинс? Аз всъщност исках да те попитам — и той сниши глас — как вървят нещата със златното яйце?

— Ами… добре — излъга Хари.

Багман явно разбра, че момчето не казва истината.

— Слушай, Хари — продължи той (отново шепнешком), — хич не ми харесва тая работа… забъркаха те в турнира насила… и ако — той зашепна толкова тихо, че Хари се наведе към него да го чува — …мога някак да помогна… да те насоча… Харесваш ми… Само как се справи със змеицата… Кажи една дума и…

Хари погледна кръглото румено лице и ококорените, сини като на бебе очи на Багман.

— Нали сами трябва да се справяме със загадките? — отвърна небрежно той, за да не излезе, че упреква началника на Отдела за магически игри и спортове в нарушаване на правилата.

— Е… да, да — нетърпеливо го прекъсна Багман. — Ама хайде, Хари… нали всички искаме „Хогуортс“ да победи.

— А на Седрик предложихте ли помощ? — попита Хари.

Едва доловима гримаса смути гладкото лице на Багман.

— Всъщност… не съм — отвърна той. — Аз… нали ти казах, ти ми харесваш. Затова си помислих да ти предложа…

— Благодаря ви, но аз вече почти се справих с яйцето и… Трябват ми още няколко дни и съм готов.

Хари не беше съвсем наясно защо всъщност отхвърля помощта на Багман, но той му се струваше някак чужд и ако приемеше съдействието му, щеше да е по-голяма измама, отколкото ако поискаше съвет от Рон, Хърмаяни или Сириус.

Багман изглеждаше почти обиден, но не можа да каже нищо повече, защото точно в този момент се появиха Фред и Джордж.

— Здравейте, господин Багман! — весело поздрави Фред. — Може ли да ви почерпим едно питие?

— Ами… не — отвърна Багман, като отправи към Хари още един поглед, пълен с разочарование, — не, благодаря, момчета…

Фред и Джордж бяха не по-малко разочаровани от Багман, който продължаваше да гледа Хари така, сякаш бе извършил предателство.

— Е, трябва да бягам — каза той. — Драго ми беше да ви видя. Успех, Хари!

И бързо напусна заведението, а таласъмите се свлякоха от столовете си и тръгнаха по петите му. Хари се върна при двамата си приятели.

— Какво искаше? — веднага попита Рон.

— Предложи да ми помогне за златното яйце — съобщи Хари.

— Няма право! — възмути се Хърмаяни. — Той е съдия! А ти и без това вече си се справил, нали?

— Е… почти — смънка Хари.

— Дъмбълдор едва ли ще остане във възторг, ако разбере, че Багман те е увещавал да мамиш — отбеляза Хърмаяни, все още възмутена. — Надявам се, че е предложил същото и на Седрик.

— Не е. Попитах го — каза Хари.

— Какво ме интересува дали някой помага на Дигъри или не? — включи се Рон, а Хари мълчаливо се съгласи с него.

— Таласъмите хич не изглеждаха приятелски настроени — отбеляза Хърмаяни и сръбна от бирения си шейк. — И всъщност какво правят тук?

— Според Багман търсели Крауч — обясни Хари. — Той бил все още болен. Не ходел на работа.

— Може би Пърси му дава отрова — рече Рон. — Вероятно си мисли, че ако Крауч хвърли топа, ще го направят началник на Отдела за международно магьосническо сътрудничество.

Хърмаяни му отправи укорителен поглед да не се шегува с такива неща и се намеси:

— Странно защо точно таласъмите търсят господин Крауч… Те обикновено имат работа с Отдела за регистриране и контрол на магически създания.

— Нали Крауч знае много езици — каза Хари. — Може да им трябва като преводач.

— Тревожиш се за горките малки таласъмчета, а? — заяде се Рон с Хърмаяни. — Да не мислиш да основеш сега пък нещо като… МАЗУТ например? Магьосническа асоциация за закрила на уродливите таласъми, а?

— Ха-ха-ха! — саркастично се изсмя в отговор Хърмаяни. — Таласъмите нямат нужда от закрила. Не помниш ли какво ни е разказвал професор Бинс за техните бунтове?

— Не — отвърнаха Хари и Рон в един глас.

— Ами те и сами се справят с магьосниците — напомни Хърмаяни, като отпи пак от бирения си шейк. — Много са умни. Не са като домашните духчета, които не умеят да си отстояват правата.

— Охооо… — провикна се Рон, загледан във вратата.

Там се бе появила Рита Скийтър. Този път тя бе облечена в банановожълта мантия, а дългите й нокти бяха крещящорозови. Придружаваше я шишкавият фотограф. Тя поръча питиета и двамата се отправиха през множеството към една маса близо до Хари, Рон и Хърмаяни, които я гледаха с омраза. Рита говореше разпалено, явно много доволна от нещо:

— …и май не му се приказваше с нас, а, Бозо? Интересно защо? Ти какво мислиш? И какво изобщо крои с цяла тумба таласъми по петите си? Показвал им бил забележителностите… Глупости!… Никога не е умеел да лъже. Мислиш ли, че има нещо? Май ще трябва да поровим малко с теб, а? Опозорен бивш началник на Отдела за магически игри и спортове: Людо Багман… Грабващо заглавие, нали, Бозо? Трябва само да намерим подходяща история за него.

— Каните се да съсипете още нечий живот, така ли? — провикна се Хари.

Насядалите по околните маси се заобръщаха. Рита Скийтър погледна изумено иззад очилата си с инкрустирани в рамките скъпоценни камъни.

— Хари! — цялата светна тя. — Каква приятна изненада! Заповядай при нас…

— И на метла не бих прелетял покрай вас! — гневно отвърна Хари. — Защо причинихте това на Хагрид, а?

Рита Скийтър вдигна дебело изрисуваните си вежди.

— Нашите читатели имат право да знаят истината, Хари, и аз просто си върша…

— Кой се интересува дали Хагрид е полувеликан или не? — продължаваше да вика Хари. — Никому нищо лошо не е направил.

Цялото заведение бе притихнало. Мадам Розмерта гледаше в недоумение иззад бара, без да забелязва, че гарафата, която пълнеше с медовина, вече преливаше.

По лицето на Рита Скийтър се прокрадна лека усмивчица, но тя бързо я скри, щракна ключалката на чантата си от крокодилска кожа, измъкна оттам Самопишещото перо и каза:

— Защо не ми дадеш сега едно интервю за Хагрид, какъвто ти го познаваш, Хари? Голямо сърце зад великански мускули, а? Странното ви приятелство й причините за него… Би ли могъл да кажеш, че замества баща ти?

Хърмаяни изведнъж скочи, стиснала бутилката бирен шейк в ръката си като граната.

— Ти, ужасна жена… — кресна тя, — изобщо не подбираш! Само да има за кого да драскаш… каквото и да е и за когото и да е… Дори за Людо Багман…

— Я си сядай, малка глупачке, и не се меси в неща, които не разбираш — разнесе се леденият глас на Рита Скийтър, а злобният й поглед се прикова върху Хърмаяни. — Знам за Людо Багман неща, от които косата ти ще се изправи. При това без брилянтин — заяде се тя с буйната коса на момичето.

— Да се махаме оттук — каза Хърмаяни. — Хайде…

Тримата излязоха, съпроводени от множество погледи. На вратата Хари се обърна. Самопишещото перо на Рита Скийтър скърцаше напред-назад върху едно парче пергамент на масата.

— Следващата й жертва си ти, Хърмаяни — каза Рон с тих и тревожен глас, като стъпиха на улицата.

— Нека да опита сами! — изсъска Хърмаяни, като се тресеше от гняв. — Аз ще й дам да се разбере! Малка глупачка съм била! Ооо, ще й върна аз за всичко това, първо Хари, после Хагрид…

— Недей да дразниш Рита Скийтър — притеснено я посъветва Рон. — Сериозно ти казвам, Хърмаяни, тя ще изрови нещо и срещу теб…

— Моите родители не четат „Пророчески вести“, така че не може да ме накара да се скрия в миша дупка — отвърна Хърмаяни и закрачи толкова бързо, че Хари и Рон едва я настигаха. За последен път Хари бе видял Хърмаяни така вбесена, когато бе ударила Драко Малфой през лицето. — А и Хагрид няма повече да се крие! Не трябваше да допуска този позор за човешкия род Рита Скрита да го съсипе! Хайде!

Тя хукна и тичаше пред тях по целия път обратно през портите с крилатите глигани, през парка, та чак до къщата на Хагрид.

Пердетата все още бяха спуснати, но Фанг започна да лае, когато се приближиха.

— Хагрид! — силно викна Хърмаяни и заблъска по вратата. — Хагрид, стига толкова! Знаем, че си вътре! Никой не се интересува, че майка ти е великанка, чуваш ли! Не допускай тази подла жена Скрита да те разстрои! Хагрид, излизай оттам и не се прави на…

Вратата се отвори, Хърмаяни започна с „Крайно време…“ и изведнъж млъкна, защото се озова лице в лице не с Хагрид, а с Албус Дъмбълдор.

— Добър ден! — любезно поздрави той и им се усмихна.

— Ние… хм… ние дойдохме да видим Хагрид — промълви Хърмаяни едва чуто.

— И аз така си помислих — рече Дъмбълдор със закачливо пламъче в очите. — Защо не влезете?

— О… ами… добре — отговори Хърмаяни.

Тримата с Рон и Хари влязоха в малката къща. С бесен лай Фанг се метна върху Хари и заблиза ушите му, но той го избута и се огледа.

Хагрид седеше до масата, на която имаше две големи чаени чаши. Изглеждаше ужасно. По лицето му бяха избили петна, очите му бяха подути. Явно бе изпаднал в другата крайност по отношение на косата си — поради липсата на всякакви опити да бъде приведена в добър вид, сега тя изглеждаше като перука от омотана тел.

— Здрасти, Хагрид! — рече Хари. Хагрид вдигна очи.

— ’драсти — едва отговори той със силно пресипнал глас.

— Ще пиете чай, нали? — предложи Дъмбълдор, след като затвори вратата зад тях, извади магическата си пръчка и махна с нея.

Във въздуха се завъртя табла със сервиз за чай и чиния със сладкиши. Дъмбълдор спусна с магия таблата върху масата и всички се наредиха около нея. След кратко мълчание професорът се обърна към Хагрид:

— Случайно да си чул, че госпожица Грейнджър остана без глас от викане, Хагрид? — Хърмаяни леко се изчерви, но Дъмбълдор й се усмихна и продължи: — Май Хърмаяни, Хари и Рон все още не са се отрекли от теб, ако се съди по това, как се опитваха да разбият вратата.

— Разбира се, че не сме се отрекли от теб! — потвърди Хари, взирайки се в Хагрид. — Да не мислиш, че оная крава Скрита… Извинете, професоре! — стресна се той.

— Аз оглушах за малко и не зная какво си казал, Хари — успокои го Дъмбълдор, като въртеше палците си и гледаше в тавана.

— Е… добре — смути се Хари, — исках да кажа… Хагрид… как можа да си помислиш, че ни интересува какво пише оная… жена… за теб?

Две едри сълзи капнаха от черните като бръмбари очи на Хагрид и бавно попиха в сплъстената му брада.

— Ето ти живо доказателство за това, което ти казах, Хагрид — заговори Дъмбълдор, все още тактично загледан в тавана. — Нали ти показах писмата от толкова много родители, които те помнят от своите години в това училище и съвсем недвусмислено ме предупредиха, че ако те уволня, няма да стоят със скръстени ръце.

— Не са ’сички — дрезгаво се обади Хагрид. — Не ’сичките искат да остана.

— Слушай, Хагрид, ако търсиш всемирна слава, боя се, че ще си стоиш затворен в тази къща още дълго — каза Дъмбълдор и го изгледа строго над очилата си с форма на полумесеци. — Като станах директор на това училище, не минаваше и седмица да не получа поне една сова с оплакване за начина, по който го ръководя. И какво според теб трябваше да направя? Да се барикадирам в кабинета си и да отказвам да разговарям с когото и да било ли?

— Да… ама вие не сте полувеликан! — хрипкаво възрази Хагрид.

— Хагрид, я виж какви са моите роднини! — разгорещи се Хари. — Помисли си за ония Дърсли.

— Отлично сравнение! — подкрепи го професор Дъмбълдор. — А моят собствен брат Абърфорт беше обвинен, че практикувал неподходящи магии върху коза. Гръмнаха всички вестници, но скри ли се той? Не, ни май-малко! Ходеше с високо изправена глава и си гледаше работата. Е, не съм сигурен, че умееше да чете, така че това може и да не е било непременно смелост от негова страна…

— Върни се да ни преподаваш, Хагрид — кротко каза Хърмаяни. — Моля те, върни се, защото ни липсваш.

Хагрид преглътна, по бузите му се затъркаляха още сълзи, които изчезваха в гъстата брада. Дъмбълдор се изправи.

— Отказвам да приема оставката ти, Хагрид, и очаквам да се явиш на работа още в понеделник — каза той. — Ще се видим на закуска в осем и половина в Голямата зала. Не приемам никакви извинения. Приятен следобед на всички!

Дъмбълдор напусна къщата, като спря само за миг да почеше Фанг по ушите. Когато вратата се затвори след него, Хагрид се разрида в шепите си, големи колкото капаци на кофи за боклук. Хърмаяни го галеше по ръката. Най-сетне той вдигна очи, още по-зачервени отпреди, и каза:

— Велик човек е тоя Дъмбълдор… велик човек…

— Да, наистина — потвърди Рон. — Може ли да си взема един сладкиш, Хагрид?

— А, ’земи си — рече Хагрид и обърса очи с длани. — Е, прав е, разбира се… и вие сте прави… аз бях толкова глупав… моето старче щеше да се срамува от мен, ако гледаше отнякъде к’во става… — Нови сълзи рукнаха от очите му, но той ги изтри още по-яростно и рече: — Аз май не съм ви показвал снимка на моя старец, а? Сега…

И той стана, отиде до скрина, отвори едно от чекмеджетата и извади оттам снимка на дребничък магьосник със същите черни очи, обградени с бръчици, като на Хагрид, сияещ от радост върху раменете на своя син. Самият Хагрид изглеждаше поне два метра и половина висок, ако се съдеше по ябълковото дърво, до което стоеше, а лицето му бе голобрадо, младежко, закръглено и гладко — едва ли беше на повече от единайсет години на снимката.

— Тук съм тъкмо кат’ ме приеха в „Хогуортс“ — задавено рече Хагрид. — Тате едва не превъртя от страх, щото мислеше, че може да не съм магьосник, че… нали разбирате, мама… е, ’се едно. Никога не съм бил сръчен в магиите, ама поне не доживя да види как ме изгониха. Почина, като бях втори курс… Само Дъмбълдор се застъпи за мен, като си отиде тате. Даде ми да работя като пазач… вярва на хората… така си е… винаги им дава втори шанс… ей т’ва го отличава от другите директори. Всекиго би приел в „Хогуортс“, стига да отбира от наш’те работи. ’Щото знае, че е важно ти какъв си, а не к’ви са ти родителите. Но някои не разбират това. Има едни, дето все гледат в нещо да те обвинят. Други пък се фръцкат, че били с едър кокал, вместо да станат и да рекат „Аз съм си това, дето съм си, и не ме е срам“. Моят старец ми повтаряше: „Никога не се срамувай! Ще се намерят такива, дето да го използват срещу теб, ама ти не им обръщай внимание.“ И имаше право. Аз бях глупак. Няма повече да се занимавам с нея, обещавам ви. Едър кокал… ще й дам аз едни едри кокали!

Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха нервно. Хари по-скоро би извел петдесет раконоги огнемета на разходка, отколкото да признае на Хагрид, че е подслушал разговора му с Мадам Максим. Но Хагрид продължаваше да бърбори, явно без да си дава сметка, че говори странни неща.

— И знаеш ли, Хари… — с променен глас каза той, като вдигна светнали вече очи от снимката на баща си. — Кат’ те видях за пръв път, ти ми напомни малко за мен самия. Нямаше си майка й татко и се боеше дали мястото ти е в „Хогуортс“, помниш ли? Не беше сигурен дали ще се справиш… А я се виж сега, Хари… Избраник на училището!

Той погледна Хари за момент и после продължи много сериозно:

— Знаеш ли к’во най-много ми се ще, Хари? Ще ми се ти да спечелиш. Много ми се ще. И да им покажеш на ’сичките… че не е важно дали си чистокръвен, за да успееш. Не се срамувай от това, дето си. Така ще им докажеш, че Дъмбълдор е излязъл прав, дето допуска всекиго, стига да може да прави магии. Как се справяш с онова яйце, Хари?

— Ами… страхотно — излъга Хари. — Няма проблем.

Унилото лице на Хагрид цъфна в широка, мокра от сълзите усмивка.

— Момчето ми… Покажи им, Хари, покажи им. ’Сичките ги победи!

Да излъжеш Хагрид не бе същото, като да излъжеш някой друг… Хари се върна в замъка заедно с Рон и Хърмаяни в късния следобед, а щастливото изражение по косматата физиономия на Хагрид при мисълта как той печели турнира не излизаше от ума му. Същата вечер неразгаданото яйце тежеше още повече на съвестта на Хари и като си легна, той взе решение — време беше да забрави гордостта си и да провери дали в споменатото от Седрик има някаква истина.