Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА ЛУДОСТТА НА КРАУЧ

В неделя след закуска Хари, Рон и Хърмаяни се качиха в соварника. Бяха решили да изпратят до Пърси писмо, за да го питат дали е виждал напоследък господин Крауч, както бе предложил Сириус. Този път избраха Хедуиг, защото тя отдавна не бе вършила никаква работа. След като я видяха как излита през прозореца, слязоха в кухнята да зарадват Доби с новите чорапи.

Домашните духчета ги посрещнаха с радостни викове, поклони и реверанси и се засуетиха отново да ги черпят с чай. Доби направо изпадна във възторг от своя подарък.

— Хари Потър много добър към Доби! — цвърчеше той, бършейки едри сълзи от огромните си очи.

— Ти ми спаси живота с онези риборасли, Доби, благодаря ти! — отвърна Хари.

— Дали не са останали още няколко еклера, а? — попита Рон и умолително погледна сияещите и кланящи се домашни духчета.

— Нали току-що закуси! — скара му се Хърмаяни, но към тях вече летеше голяма сребърна табла с еклери, носена от четири духчета.

— Трябва да отделим нещичко и за Смърки — прошепна Хари.

— Добра идея — каза Рон. — Тъкмо и Пигуиджън ще свърши някаква работа. А дали не бихте ни дали и нещо допълнително за ядене, моля? — обърна се той към наобиколилите го духчета, които се поклониха радостно и забързаха да изпълнят молбата му.

— Доби, а къде е Уинки? — попита Хърмаяни и се огледа.

— Уинки е там до огъня, госпожице — тихо отвърна Доби и ушите му едва забележимо клюмнаха.

— О, майчице! — промълви Хърмаяни, като я забеляза.

Хари също погледна към огнището. Уинки седеше на столчето като миналия път, но дотолкова се бе запуснала, че почти се сливаше с почернелите от сажди тухли зад нея. Дрехите й бяха парцаливи и непрани. Стискаше бутилка бирен шейк и се люлееше насам-натам на столчето си, вперила очи в огъня. Докато я наблюдаваха, тя силно хлъцна.

— Уинки вече на шест бутилки дневно — прошепна Доби на Хари.

— Е, това нещо не е силно — рече Хари.

Ала Доби поклати глава.

— Силно, силно за домашно духче, сър — възрази той.

Уинки пак хлъцна. Духчетата, които бяха донесли еклерите, я погледнаха неодобрително и се заловиха с работата си.

— Уинки страда, Хари Потър — тъжно прошепна Доби. — Уинки иска да се върне вкъщи. Тя още мисли господин Крауч за свой господар, сър, и Доби не може с нищо да я убеди, че професор Дъмбълдор е вече нейният господар.

— Ей, Уинки — викна Хари. Внезапно му бе хрумнало нещо, затова отиде при нея и се наведе да я заприказва. — Случайно да знаеш какво става с господин Крауч, а? Защото той вече не идва като съдия на Тримагическия турнир?

Очите на Уинки трепнаха. Огромните й зеници се впериха в Хари. Тя се олюля и рече:

— Г-г-господарят е спрял… _хлъц!_… да идва?

— Ами да — отвърна Хари, — не сме го виждали още от първото изпитание. В „Пророчески вести“ пише, че бил болен, но…

Уинки пак се олюля и загледа Хари с помътнял поглед.

— Господарят… _хлъц!_… болен? — долната й устна затрепери.

— Но ние не знаем дали това е вярно — побърза да се намеси Хърмаяни.

— Господарят има нужда от своята… _хлъц!_… Уинки! — изхленчи духчето. — Господарят не може… _хлъц!_… да се оправя… _хлъц!_… съвсем сам…

— Къщната работа не е чак толкова трудно нещо, Уинки — строго каза Хърмаяни.

— Уинки… _хлъц!_… не върши само… _хлъц!_… домашна работа на господин Крауч! — изцвърча възмутено Уинки и се залюля още по-силно, като разплиска бирен шейк по и без това покритата с лекета блуза. — Господарят… _хлъц!_… доверява на Уинки… _хлъц!_… най-важните… _хлъц!_… най-тайните…

— Какво? — нетърпеливо попита Хари.

Ала Уинки само поклати глава, колкото да разплиска още бирен шейк по себе си.

— Уинки пази… _хлъц!_… тайните на своя господар — разбунтува се тя, люшна се силно и намръщено го погледна с разногледите си очи. — Вие май… _хлъц!_… си пъха носа в чужди работи.

— Уинки не бива да говори така на Хари Потър! — сгълча я Доби. — Хари Потър е смел и благороден и Хари Потър не си пъха носа никъде.

— Той си пъха носа… _хлъц!_… в личните и тайните работи… _хлъц!_… на моя господар… _хлъц!_… Уинки е добро домашно духче… _хлъц!_… Уинки пази мълчание… _хлъц!_… И други се опитват… _хлъц!_… да ровят и душат… _хлъц!_…

Клепачите й изведнъж се затвориха, тя се свлече от столчето си върху ръба на огнището и шумно захърка. Празната бутилка от бирен шейк се изтърколи по каменния под.

Половин дузина домашни духчета се втурнаха с възмущение по лицата. Едно от тях вдигна бутилката, друго покри Уинки с голяма карирана покривка за маса и грижливо подгъна краищата й, за да скрие духчето от чужди погледи.

— Много съжаляваме, че трябваше да видите това, господа и госпожице! — изписука едно от духчетата, като клатеше глава, силно засрамено. — Ние се надяваме, че няма да съдите за всички нас по Уинки, господа и госпожице!

— Тя страда! — каза Хърмаяни с упрек. — Защо не се опитате да я ободрите, вместо да я криете?

— Молим за извинение, госпожице — рече домашното духче и пак се поклони дълбоко, — но домашните духчета нямат право да страдат, щом имат работа за вършене и господари за обслужване.

— О, я остави тия приказки! — ядоса се Хърмаяни. — Слушайте всички какво ще ви кажа! Вие имате точно толкова право да страдате, колкото и магьосниците! Имате право на заплати, на почивки и на истински дрехи. И не сте длъжни да правите всичко, което ви кажат… Я вижте Доби!

— Госпожицата да не замесва Доби в това, моля! — смънка Доби много уплашено.

Веселите усмивки бяха изчезнали от лицата на домашните духчета из кухнята. Те изведнъж започнаха да гледат Хърмаяни така, сякаш е луда или опасна.

— Ето ви още храна! — изцвърча едно домашно духче до лакътя на Хари и пъхна в ръцете му пушен свински бут, дузина кексчета и плодове. — Довиждане!

Домашните духчета се скупчиха до Хари, Рон и Хърмаяни и започнаха да ги избутват от кухнята, натискайки ги по гърбовете с малките си ръчички.

— Благодаря за чорапите, Хари Потър! — тъжно се провикна Доби откъм огнището, застанал до издутата покривка, скриваща Уинки.

— Не можа ли да си държиш устата затворена, а, Хърмаяни? — развика се Рон, щом вратата на кухнята се затръшна след тях. — Сега няма да ни пускат изобщо! Тъкмо щяхме да измъкнем още нещо от Уинки за Крауч!

— О, не се прави, че това те интересува! — не му остана длъжна Хърмаяни. — Гледаш само да си вземеш храна оттук.

Това помрачи целия им неделен ден. На Хари така му дотегна да слуша как Рон и Хърмаяни се заяждат, докато подготвяха домашните си в общата стая, че вечерта отиде сам горе в соварника да изпрати храна на Сириус.

Пигуиджън беше твърде малък да носи самичък цял бут чак до планината, затова Хари прати и две училищни чухалчета да му помагат. Птиците представляваха странна гледка, като се отдалечаваха в здрача с огромния вързоп между тях, а Хари се облегна на перваза и се загледа навън към тъмните върхове на дърветата в Забранената гора и потрепващите платна на кораба на „Дурмщранг“. Някакъв голям бухал прекоси кълбетата дим, които излизаха от комина на Хагрид, издигна се към замъка, прелетя покрай соварника и изчезна. Като погледна надолу, Хари видя Хагрид усилено да копае пред къщата си и се зачуди какво ли е намислил да прави. На пръв поглед изглеждаше, че прекопава нова зеленчукова леха. В това време Мадам Максим излезе от каретата на „Бобатон“ и се запъти към него с явното намерение да го заговори. Хагрид се облегна на лопатата си, но очевидно не бе проявил желание да разговаря, защото Мадам Максим съвсем скоро се прибра обратно в каретата.

Тъй като не искаше да се връща в кулата на „Грифиндор“ и да слуша как Рон и Хърмаяни си ръмжат един на друг, Хари продължи да наблюдава работата на Хагрид, докато мракът погълна пазача, а совите наоколо започнаха да се събуждат и да прошумоляват, излитайки в нощта.

Сутринта Рон и Хърмаяни слязоха на закуска, забравили свадата си. За радост на Хари мрачните предположения на Рон, че домашните духчета щели да пратят на масата на „Грифиндор“ развалена храна, защото били обидени на Хърмаяни, не се сбъднаха. Беконът, яйцата и херингата си бяха съвсем обикновени и вкусни, както винаги.

Когато совите пристигнаха с пощата, Хърмаяни се огледа с нетърпение.

— Пърси едва ли е успял да ни отговори — каза Рон. — Ние изпратихме Хедуиг едва вчера.

— Не, не за това — каза Хърмаяни. — Поднових си абонамента за „Пророчески вести“, защото ми омръзна да научавам новините от слидеринци.

— Колко си предвидлива! — рече Хари и също заоглежда совите. — Ей, Хърмаяни, като че ли имаш късмет…

Една брадата улулица се снишаваше към тях.

— Но тя не носи вестник — каза разочаровано Хърмаяни. — Това е…

За нейно учудване птицата кацна пред чинията й, следвана от четири забулени сови, един рибояден бухал и една горска улулица.

— Колко абонамента си направила? — изуми се Хари и хвана чашата на Хърмаяни, преди да я съборят ятото сови, които се надпреварваха коя първа да кацне и да пусне своето писмо.

— Какво ли може… — възкликна Хърмаяни, като взе плика от совата, отвори го и започна да чете. — О, ужас! — заекна тя и се изчерви.

— Какво има? — намеси се Рон.

— Това… О, как е възможно!…

Тя бутна писмото към Хари и той веднага забеляза, че не е написано на ръка, а е съставено от отделни букви, явно изрязани от „Пророчески вести“.

— Всичките са такива! — отчаяно каза Хърмаяни, като отваряше едно след друго писмата. — „Хари Потър ще си намери нещо по-свястно от теб…“, „Заслужаваш да те сварят в жабешки хайвер“… Уф!

Като отвори и последния плик, върху ръцете й бликна жълтеникавозелена течност със силна миризма на бензин и по кожата й се вдигнаха едри жълти мехури.

— Неразредена буботубова гной — обяви Рон, вдигна внимателно плика и го помириса.

— О, не! — извика Хърмаяни.

Очите й се напълниха със сълзи, докато опитваше да изтрие ръцете си с една салфетка, но целите й пръсти бяха покрити с болезнени мехури — сякаш си беше сложила дебели възлести ръкавици.

— Иди веднага в болничното крило — каза й Хари, докато совите около Хърмаяни се разлетяха, — а ние ще кажем на професор Спраут къде си.

— Аз я предупредих! — каза Рон, след като Хърмаяни излезе тичешком от Голямата зала, притиснала ръце към гърдите си. — Предупредих я да не се захваща с Рита Скийтър! Я слушай… — И той зачете едно от писмата, които Хърмаяни бе хвърлила: — „Прочетох в «Седмичник на магьосницата» как мамиш Хари Потър, а момчето и без това си има достатъчно проблеми. Ще ти изпратя някое проклятие по сова, щом намеря достатъчно голям плик.“ Сега вече ще трябва да си отваря очите на четири!

Хърмаяни не дойде в часа по билкология. Когато излязоха от оранжерията и се отправиха за часа по грижа за магически създания, Хари и Рон видяха Малфой, Краб и Гойл да слизат по каменните стъпала от замъка. Зад тях вървяха Панси Паркинсън и бандата слидеринки, които си шушукаха и се кискаха. Като забеляза Хари, Панси се провикна:

— Потър, да не си разделил с приятелката си? Защо беше толкова разстроена на закуска?

Хари не й обърна внимание — не искаше да й доставя удоволствието да разбере каква неприятност им бе причинила статията в „Седмичник на магьосницата“.

Хагрид, който в предишния час им бе казал, че са приключили с еднорозите, ги чакаше пред вратата с нов куп отворени касетки в краката си. Хари изтръпна, като ги видя… Дали не се бяха излюпили нови огнемети? Но като се приближиха достатъчно и можаха да погледнат вътре, се оказа, че касетките са пълни с пухкави черни създания с издължени муцунки. Предните им лапи бяха някак странно плоски като лопатки, а очичките им мигаха срещу класа, плахо и смутено заради големия интерес.

— Т’ва са душковци — каза Хагрид, когато целият клас се събра наоколо. — Живеят главно из мините. Обичат лъскавите неща… Ето вижте…

Един от душковците внезапно скочи и се опита да дръпне часовника на Панси Паркинсън от китката й. Тя изпищя и отскочи назад.

— Много ги бива да откриват съкровища — обяви Хагрид с нескрито задоволство. — Днес ще се позабавляваме с тях. Вижте ей там! — И той посочи голямата прясно изкопана леха, оформянето на която Хари бе наблюдавал от прозореца на соварника. — Там съм заровил златни монети. Приготвил съм награда за онзи от вас, чийто душко изкопае най-много. А сега си скрийте украшенията, ’земете си по един от тях и се пригответе да го пуснете.

Хари свали часовника си, който носеше вече само по навик, откакто не работеше, и го пъхна в джоба си. После си избра един душко, а той пъхна дългата си муцунка в ухото му и взе палаво да души. Беше много приятен за гушкане.

— Я чакайте — каза Хагрид, след като погледна в щайгата. — Тук е останал един душко. Кой отсъства? ’Де е Хърмаяни?

— Наложи се да отиде до болничното крило — отвърна Рон.

— После ще ти обясним — смънка Хари, като видя, че Панси Паркинсън веднага наостри уши.

Никога досега не се бяха забавлявали толкова в час по грижа за магически създания. Душковците се гмуркаха в рохката земя, сякаш бе вода, и бързаха да се върнат при учениците, които ги бяха пуснали, за да изплюят злато в ръцете им. Най-голям успех имаше Рон, който скоро събра няколко шепи от монетите.

— Може ли да се купят отнякъде като домашни животни, Хагрид? — попита той в захлас, докато неговият душко се гмурна отново в пръстта и опръска с кал мантията му.

— Майка ти хич няма да се зарадва, Рон — каза Хагрид засмян. — Съсипи-къща са тия душковци. Май вече събраха ’сичко — добави той, като обикаляше изкопаното, докато душковците продължаваха да се гмуркат. — Бях заровил само стотина монети. А, ей я и Хърмаяни…

Хърмаяни идваше към тях през поляната. Имаше много нещастен вид и ръцете й бяха плътно бинтовани. Очите на Панси Паркинсън щяха да изхвръкнат от любопитство.

— Я сега да видим к’во сте направили — каза Хагрид. — Пребройте си монетите. Няма смисъл да се опитваш да крадеш, Гойл — добави той, а черните му като бръмбари очи се присвиха. — Това е лепреконско злато. Изчезва след няколко часа.

Гойл се смръщи и изпразни джобовете си. Оказа се, че Рон е имал най-голям успех със своя душко и затова Хагрид му даде огромно блокче шоколад от „Меденото царство“ за награда. Скоро звънецът възвести, че е дошло време за обяд, и учениците поеха към замъка, но Хари, Рон и Хърмаяни останаха да помогнат на Хагрид да прибере душковците в касетките. Хари забеляза, че Мадам Максим ги наблюдава през прозореца на каретата.

— Какво е станало с ръцете ти, Хърмаяни? — попита Хагрид загрижено.

Хърмаяни му разказа за преливащите от омраза писма, които бе получила сутринта, и за плика, пълен с буботубова гной.

— Ааа, не се притеснявай — успокои я Хагрид. — И аз получавам разни такива писма, откакто Рита Скийтър писа за мама. Все същите заплахи — „Ти си чудовище и трябва да те убият“, „Твоята майка е убийца на невинни и ако ти е останала и капчица съвест, ще скочиш в някое езеро.“

— Не може да бъде! — възкликна от изненада Хърмаяни.

— Ами да! — рече Хагрид, докато подреждаше касетките с душковци покрай стената. — Това са клюкини, хич не ги отваряй, ако до’дат и други. Направо ги пращай в огъня.

— Изпусна много приятен час — заразправя Хари на Хърмаяни, като тръгнаха към замъка. — Много са милички тези душковци, нали, Рон?

Рон се мръщеше на шоколада, който му бе дал Хагрид, и явно нещо го тормозеше.

— Какво има? — попита го Хари. — Не ти ли харесва шоколадът?

— Не е това — каза намусен Рон. — Ти защо не си ми казал за златото?

— Какво злато? — попита Хари.

— Златото на Световното по куидич — обясни Рон. — Онова лепреконско злато, което ти дадох за моя всевизор. Тогава… в горната ложа. Защо не си ми казал, че е изчезнало?

Хари помисли малко, преди да разбере за какво говори Рон.

— Ооо… — каза той, след като си припомни. — Не знам… Не съм забелязал, че е изчезнало. Нали тогава изчезна и пръчката ми. Сигурно съм мислил за нея.

Те се изкачиха по стълбите, минаха през входната зала и влязоха в Голямата зала да обядват.

— Сигурно е много хубаво… — изведнъж поде пак Рон, като седнаха и започнаха да си сипват печено говеждо и йоркширски пудинг, — …да имаш толкова много пари, та да не забележиш, че ти липсват цял джоб галеони.

— Виж какво, тогава имах съвсем други грижи! — ядоса се вече Хари. — Всички имахме, ако си спомняш!

— Не знаех, че златото на лепреконите изчезва — промърмори Рон, — и си мислех, че ти връщам дълга си. Не трябваше да ми подаряваш за Коледа оная шапка на „Чъдли кенънс“ тогава.

— Забрави това, става ли? — рече Хари.

Рон смачка един печен картоф с края на вилицата си, вперил очи в него и рече:

— Яд ме е, че съм беден.

Хари и Хърмаяни се спогледаха. Никой от двамата не знаеше какво да каже.

— Противна работа! — продължаваше Рон, загледан в картофа си. — Не обвинявам Фред и Джордж, че се опитват да изкарат нещо допълнително. Ще ми се и аз да можех… Ако имах един душко…

— Е, вече знаем какво да ти подарим за следващата Коледа — опита се да го развесели Хърмаяни. Но тъй като Рон все още гледаше мрачно, добави: — Стига, Рон, има и по-лоши неща. Поне пръстите ти не са гноясали. — Хърмаяни много трудно си служеше с ножа и вилицата, защото пръстите й бяха сковани и надути. — Мразя тая подла Скрита! — избухна тя неудържимо. — Ще й отмъстя, та ако ще това да е последното нещо, което ще направя!

През следващата седмица Хърмаяни получи още клюкини и последва съвета на Хагрид да не ги отваря. Но някои от зложелателите й изпращаха конски, които гръмваха на масата на „Грифиндор“ и крещяха по неин адрес обиди из цялата зала. Дори и тези, които не четяха „Седмичник на магьосницата“, знаеха вече всичко за измисления любовен триъгълник между Хари, Крум и Хърмаяни. На Хари му беше омръзнало да повтаря наляво и надясно, че Хърмаяни не е неговото момиче.

— Всяко чудо за три дни — уверяваше я той. — Ако не им обръщаме внимание… всички ще забравят, както стана с онова, което беше написала за мен.

— Искам да разбера как подслушва лични разговори, при положение че й е забранено да стъпва тук! — ядосваше се Хърмаяни.

Тя остана след часа по защита срещу Черните изкуства да попита нещо професор Муди. Другите ученици бързаха да излязат от стаята, защото Лудоокия им беше дал такава трудна задача за изменение на траекторията на проклятията, че мнозина бяха получили леки наранявания. Хари беше направил неуспешен опит с проклятието за мърдане на уши и неговите още трептяха, та трябваше да ги притиска с две ръце, докато вървеше.

— Значи Рита със сигурност не използва мантия невидимка — задъхано изговори Хърмаяни, когато пет минути по-късно ги настигна във входната зала и дръпна дланта на Хари от едното му ухо, за да я чува. — Муди ми каза, че не я е виждал никъде около масата на съдиите, нито близо до езерото в деня на второто изпитание.

— Хърмаяни, докога да ти повтарям да се откажеш от тая работа? — каза Рон.

— Никога! — твърдо заяви тя. — Искам да разбера как е чула разговора ми с Виктор и как е разбрала за майката на Хагрид.

— Може да използва бръмбари за подслушване — сети се Хари.

— Бръмбари ли? — недоумяваше Рон. — Какво значи това… да пуска бълхи или нещо подобно?

Хари започна да им обяснява как се поставят скрити микрофони и други тайни звукозаписващи устройства. Рон беше възхитен, но Хърмаяни ги прекъсна.

— Вие двамата смятате ли някога да прочетете „История на «Хогуортс»“?

— Какъв смисъл има? — попита Рон. — Ти я знаеш наизуст, достатъчно е да те попитаме.

— Никой от заместителите на магията, използвани от мъгълите, като електричество, компютри, радари и други такива, не действа около „Хогуортс“, защото във въздуха има твърде много магическа сила. Така че Рита сигурно използва някаква магия за подслушване… само да мога да разбера каква е… Ооо, и ако е незаконна, ще я…

— Не ни ли стигат другите грижи? — попита Рон. — Нима трябва да започнем и война за отмъщение срещу Рита Скийтър?

— Изобщо не те моля да ми помагаш! — тросна се Хърмаяни. — И сама ще се справя!

Тя се изкачи сама по мраморната стълба, без да поглежда назад. Хари беше сигурен, че се е запътила към библиотеката.

— Да се обзаложим ли, че ще се върне с кутия значки с надпис Мразя Рита Скийтър? — каза Рон.

Хърмаяни не поиска помощ за отмъщението от Хари и Рон. Те й бяха благодарни за това, тъй като с наближаването на великденската ваканция имаха все повече уроци и домашни. Хари искрено й се възхищаваше, че може едновременно да проучва магическите методи за подслушване и да не изостава с уроците, докато той се скъсваше да учи, а едва смогваше да си направи поне домашните. Но не забравяше редовно да изпраща храна на Сириус до пещерата му в планината, защото още помнеше от лятото какво значи непрекъснато да си гладен. В пакетчетата пъхваше и бележки, с които уведомяваше Сириус, че нищо особено не се случва наоколо и че все още чакат отговор от Пърси.

Хедуиг се върна чак в края на великденската ваканция. Писмото на Пърси бе сгънато в колет с шоколадови великденски яйца, приготвен от госпожа Уизли. Яйцата за Хари и Рон бяха големи колкото змейските и пълни с карамел, а Хърмаяни получи яйчице, по-малко от кокоше. Лицето й помръкна, като го видя.

— Да не би майка ти да чете „Седмичник на магьосницата“, а, Рон? — тихо попита тя.

— Аха — отвърна Рон с пълна с карамел уста. — Взима го заради рецептите.

Хърмаяни тъжно погледна мъничкото яйце.

— Не искаш ли да чуеш отговора на Пърси? — побърза да смени темата Хари.

Писмото на Пърси бе кратко и издаваше раздразнение:

През другите години досега Хари бе свикнал в началото на третия срок да тренира усилено за последния куидичен мач за сезона. Тази година обаче трябваше да се готви за третото и последно изпитание от Тримагическия турнир, но все още не му бе известно какво точно ще се иска от него. Най-сетне през последната седмица на май професор Макгонъгол го задържа след часа по трансфигурация.

— Тази вечер в девет трябва да отидеш на игрището за куидич, Потър — каза му тя. — Господин Багман ще дойде, за да уведоми участниците в какво ще се състои третото изпитание.

И така, в осем и половина вечерта Хари остави Рон и Хърмаяни в кулата на „Грифиндор“ и слезе долу. Тъкмо прекосяваше входната зала, когато Седрик се появи от общата стая на хафълпафци.

— Какво може да бъде според теб? — попита той Хари, докато слизаха заедно по каменното стълбище в облачната нощ. — Фльор непрекъснато разправя за някакви подземни тунели и смята, че ще трябва да търсим съкровище.

— Няма да е лошо — отвърна Хари, като си помисли, че просто ще поиска от Хагрид един душко и той ще му свърши цялата работа.

Те стигнаха по тъмната пътека до стадиона, минаха през един отвор под трибуните и излязоха на игрището.

— Какво са направили тук! — възмути се Седрик и се закова на мястото си.

Игрището за куидич вече не беше равно и гладко. Сякаш някой бе започнал да строи из него дълги стени, които се пресичаха и продължаваха в различни посоки.

— Това е жив плет — рече Хари и се наведе да разгледа най-близката преграда.

— Здравейте! — разнесе се весел глас.

В средата на игрището стоеше Людо Багман заедно с Крум и Фльор. Хари и Седрик се отправиха към тях, като прескачаха преградите от плет. На лицето на Фльор грейна усмивка, като видя Хари — отношението й към него напълно се бе променило, откакто той бе извадил сестра й от езерото.

— Е, какво ще кажете? — попита Багман, явно много доволен, когато двамата прескочиха и най-вътрешния плет. — Добре растат, нали? Само след месец Хагрид ще установи, че са станали над шест метра. Не се бойте — добави той, все още засмян, като видя недоволството по лицата на Хари и Седрик, — щом свърши турнирът, игрището ви ще бъде възстановено напълно. Е, предполагам, че сте отгатнали защо сме тук.

В първия момент никой не проговори. Пръв се обади Крум.

— Лабиринт — измърмори той.

— Точно така! — зарадва се Багман. — Лабиринт. Третото изпитание всъщност е много просто. Тримагическата купа ще бъде поставена в центъра на лабиринта. Първият участник, който я докосне, ще получи най-високата оценка.

— И ние тррябва само да минем през льобирринта? — попита Фльор.

— О, ще има и препятствия! — още по-весело обяви Багман, като се вдигаше постоянно на пръсти. — Хагрид ще осигури различни магически създания… ще има и отменяне на магии… и други такива неща, нали разбирате… И така, участниците, които водят по точки, ще стартират първи в лабиринта. — Багман се усмихна широко на Хари и Седрик. — След това идва ред на господин Крум… после на госпожица Делакор. Всички ще имате шанс да се преборите за първото място, но успехът ви ще зависи от преодоляването на препятствията. Ще бъде забавно, а?

Хари твърде добре знаеше какви създания би могъл да осигури Хагрид за подобно събитие и изобщо не очакваше да бъде забавно. Но все пак кимна вежливо като другите състезатели.

— Много добре… Ако нямате въпроси, да се връщаме в замъка, че е малко хладничко…

Багман забърза редом с Хари, докато си проправяха път през още младия жив плет. Хари подозираше, че Багман пак ще му предложи помощта си, но точно в този момент по рамото го потупа Крум.

— Може ли да поговорим?

— А, добре — отвърна Хари, малко изненадан.

— Ела с мен…

— Добре — съгласи се Хари с известно любопитство.

Багман като че ли се разтревожи.

— Да те почакам ли, Хари?

— Няма нужда, господин Багман, благодаря ви — едва сдържа усмивката си Хари, — и сам мога да намеря замъка.

Двамата с Крум излязоха заедно от стадиона, но българинът не тръгна към кораба на „Дурмщранг“, а се насочи към гората.

— Къде отиваме? — попита Хари, като минаха покрай къщата на Хагрид и осветената карета на бобатонци.

— Да не ни подслушват — кратко каза Крум.

Когато най-сетне стигнаха до усамотено място, малко след заграждението за конете на „Бобатон“, Крум спря в сянката на дърветата и се обърна към Хари.

— Искам да знам — подхвана той, като гледаше сърдито, — какво има между теб и Хър-моя-на.

Хари очакваше да чуе нещо много сериозно, след като Крум се бе държал така потайно, затова го погледна с почуда.

— Нищо — отвърна той, но Крум продължи да го гледа намръщено и Хари добави, възхищавайки се за пореден път на ръста му: — Ние сме само приятели. Тя не е мое момиче и никога не е била. Това са измишльотини на Рита Скийтър.

— Хър-моя-на непрекъснато говори за теб — каза Крум все още с подозрение в погледа.

— Ами да — поясни Хари, — защото сме приятели.

Направо не му се вярваше, че води такъв разговор с Виктор Крум, световноизвестния играч на куидич. Излизаше, че осемнайсетгодишният Крум го смята за равен… дори за съперник…

— И вие двамата никога… вие не сте били…

— Не — твърдо отвърна Хари.

Крум като че ли се разведри. Той продължи да гледа изпитателно Хари още няколко секунди, после каза:

— Ти летиш много добре. Гледах те на първото изпитание.

— Благодаря! — ухили се до уши Хари и изведнъж му се стори, че и самият той е много висок. — Аз пък те гледах на Световното по куидич. С оня финт на Вронски… ти си наистина…

Нещо се раздвижи между дърветата зад Крум. Хари, който познаваше по-добре гората и нейните обитатели, инстинктивно хвана българина за ръката и го дръпна към себе си.

— Какво става?

Хари поклати глава и се взря натам, където бе забелязал движението. Пъхна ръка в мантията за магическата си пръчка.

В следващия момент иззад един висок дъб залитна силует на мъж. Отначало Хари не го позна… после видя, че е Крауч.

Ако се съдеше по вида му, бе вървял с дни. Мантията му бе разкъсана на коленете и окървавена, лицето му бе издрано, беше брадясал и посивял от изтощение. Безупречните му някога коса и мустаци не бяха мити и подстригвани отдавна. Поведението му обаче бе далеч по-странно от вида му. Крауч сякаш говореше на някого, когото само той виждаше, с неразбираеми думи и жестове. Това напомни на Хари за един стар скитник, когото бе срещнал веднъж, докато беше на пазар със семейство Дърсли. Онзи също оживено разправяше нещо на въздуха. Леля Петуния грабна Дъдли за ръката и го издърпа на отсрещната страна на улицата да не се приближава до скитника, а вуйчо Върнън избълва пред семейството дълго нравоучение как би постъпил той с всички просяци, ако имаше власт.

— Този не беше ли съдия? — попита Крум, вперил поглед в Крауч. — Не е ли от вашето министерство?

Хари кимна, поколеба се за момент и бавно отиде до господин Крауч, който не го и погледна, а продължи да нарежда на близкото дърво: „…и като направите това, Уедърби, изпратете сова до Дъмбълдор да потвърдите броя на учениците от «Дурмщранг», които ще пристигнат за турнира… Каркаров току-що ме уведоми, че ще бъдат дванайсет…“

— Господин Крауч? — предпазливо го заговори Хари.

— „…после изпратете сова и до Мадам Максим, че тя може да иска да увеличи броя на учениците, които ще доведе, след като Каркаров се спря на дузина… Гледайте да свършите и това, нали, Уедърби? Ще се справите, нали? Ще се…“

Очите на Крауч щяха да изхвръкнат. Той се блещеше към дървото, продължавайки да му говори, но вече без да издава звук. После залитна и се смъкна на колене.

— Господин Крауч! — извика по-високо Хари. — Добре ли сте?

Крауч извъртя поглед нагоре. Хари се огледа и видя, че Крум го бе последвал между дърветата и също се навеждаше над Крауч в недоумение.

— Какво му е?

— Нямам представа — смънка Хари. — Знаеш ли, я по-добре иди и доведи някого…

— Дъмбълдор! — едва успя да каже Крауч. Той посегна, хвана мантията на Хари и го задърпа към себе си, макар че гледаше някъде над главата му. — Трябва… да говоря… с Дъмбълдор…

— Добре — рече Хари, — ако се изправите, господин Крауч, ще идем горе до…

— Аз извърших… голяма… глупост — задъхваше се Крауч. Беше напълно обезумял. Очите му се въртяха и се разширяваха, а по брадата му се стичаше струйка слюнка. Всяка дума изговаряше с огромно усилие. — Трябва… да кажа… на Дъмбълдор…

— Станете, господин Крауч — подкани го Хари с висок и ясен глас. — Изправете се и аз ще ви заведа при Дъмбълдор.

Очите на Крауч пак се извъртяха и се спряха върху него.

— Кой… вие? — едва прошепна той.

— Ученик от „Хогуортс“ — отвърна Хари и погледна към Крум за помощ, но той се беше отдръпнал и явно бе вече много изнервен.

— Вие не сте… негов? — прошепна Крауч и устната му увисна.

— Не — отвърна Хари, без да има и най-малка представа за какво говори Крауч.

— На Дъмбълдор?

— Точно така — рече Хари.

Крауч го дърпаше към себе си. Хари се опита да откопчи мантията си от пръстите му, но той стискаше много здраво.

— Предупредете… Дъмбълдор…

— Ще доведа директора, ако ме пуснете — каза Хари. — Пуснете ме сега, господин Крауч, и аз ще го доведа.

— Благодаря ви, Уедърби, а като направите и това, донесете ми, ако обичате, чаша чай. Скоро ще дойдат съпругата и синът ми, тази вечер сме на концерт със семейство Фъдж. — Той отново заговори гладко на дървото, явно съвсем забравил за Хари, който от изненада в първия момент не забеляза, че Крауч го е пуснал. — Да, синът ми наскоро получи СОВА по дванайсет предмета, отлично, да, благодаря ви, да, много съм горд наистина. Донесете ми сега, ако обичате, онзи меморандум от министъра на магията на Андора да нахвърля отговора, ако имам време…

— Ти остани тук с него! — каза Хари на Крум. — Аз ще ида да доведа Дъмбълдор, по-бързо ще стане, знам къде е кабинетът му…

— Той е луд! — рече Крум, гледайки с дълбоко недоверие Крауч, който продължаваше да дърдори на дървото, явно смятайки го за Пърси.

— Само стой при него — повтори Хари и понечи да тръгне, но движението му предизвика нова рязка промяна в поведението на Крауч, който този път го сграбчи през коляното и го дръпна отново на земята.

— Не… ме… оставяй! — прошепна той и очите му пак се оцъклиха. — Аз… избягах… да предупредя… да кажа… на Дъмбълдор… моята вина… за всичко съм виновен… Бърта… мъртва… аз съм виновен… моят син… аз съм виновен… кажи на Дъмбълдор… Хари Потър… Черния лорд… е по-силен… Хари Потър…

— Ще доведа Дъмбълдор, ако ме пуснете! — повтаряше Хари и погледна гневно към Крум. — Помогни ми, какво чакаш?

Крум се приближи крайно предпазливо и клекна до Крауч.

— Пази го тук — рече Хари и се изтръгна от Крауч, — докато аз се върна с Дъмбълдор.

— Бързай! — извика Крум след него.

Хари вече излизаше на бегом от гората и скоро прекоси тъмната поляна. Там вече нямаше никой — Багман, Седрик и Фльор се бяха прибрали. Втурна се нагоре по каменното стълбище, влетя през дъбовата врата и продължи по мраморните стълби към втория етаж.

След пет минути той едва успя да спре пред каменен водоливник, изпречен насред празния коридор.

— Шер-шербетово лимонче! — задъхано изрече той срещу него.

Това бе паролата за тайната стълба към жилището и кабинета на Дъмбълдор… или поне нея си спомняше отпреди две години. Само че паролата явно бе сменена, защото водоливникът не оживя и не отскочи встрани, а остана неподвижен и зле настроен.

— Махни се! — кресна му Хари. — Хайде де!

Ала в „Хогуортс“ нищо не се преместваше само като му викнеш насреща, така че нямаше смисъл да продължава. Огледа се наляво и надясно из тъмния коридор. Може би Дъмбълдор беше в учителската стая? Хукна с всички сили към стълбището…

— Потър!

Хари се закова на пети и се озърна.

Снейп се бе появил откъм тайната стълба зад водоливника. Вратата в стената зад гърба му се затвори, докато той правеше знак на Хари да се върне при него.

— Какво търсиш тук, Потър?

— Трябва да говоря с професор Дъмбълдор! — на един дъх отвърна Хари, като се втурна обратно по коридора и спря този път пред Снейп. — За господин Крауч… той се върна… сега е в гората… иска да…

— Що за глупости? — прекъсна го Снейп и черните му очи засвяткаха. — За какво говориш изобщо?

— За господин Крауч! — изкрещя Хари. — От министерството! Нещо е болен или… в гората е… иска да види Дъмбълдор… Само ми кажете паролата…

— Директорът е зает, Потър — каза Снейп и изкриви уста в лукава усмивка.

— Трябва да кажа на Дъмбълдор! — викаше с цяло гърло Хари.

— Не ме ли чу, Потър?

Хари усети какво огромно удоволствие е за Снейп да му откаже нещо крайно важно в критичен момент.

— Слушайте — разяри се момчето, — Крауч не е в ред… той… е полудял… казва, че искал да предупреди…

Каменната стена зад Снейп се плъзна и се отвори. Появи се Дъмбълдор в дълга зелена мантия и с леко въпросително изражение на лицето.

— Има ли някакъв проблем? — попита той, местейки поглед от Хари към Снейп и обратно.

— Професоре! — започна Хари, за да изпревари Снейп. — Господин Крауч се появи… там долу в гората, иска да говори с вас!

Хари очакваше директорът да задава въпроси, но за негово облекчение това не стана.

— Заведи ме — каза веднага Дъмбълдор и профуча по коридора след Хари покрай Снейп, който стоеше до водоливника и изглеждаше два пъти по-грозен.

— И какво каза Крауч? — попита Дъмбълдор, докато слизаха бързо по мраморното стълбище.

— Каза, че искал да ви предупреди… каза, че е направил нещо ужасно… спомена сина си… и Бърта Джоркинс… и… и Волдемор… че Волдемор ставал по-силен…

— Така значи… — каза само Дъмбълдор и ускори крачка, щом излязоха в непрогледната тъмнина.

— Той не се държи нормално — продължи Хари, бързайки да върви редом с Дъмбълдор. — Сякаш не съзнава къде е. Говори, като че Пърси Уизли е там, после изведнъж сменя тона и казва, че трябва да говори с вас… Оставих го с Виктор Крум.

— Така ли? — рязко попита Дъмбълдор и продължи с още по-големи крачки, та Хари трябваше вече да подтичва до него. — Знаеш ли дали някой друг го е видял?

— Не — отвърна Хари. — Изостанахме малко назад с Крум да разговаряме, след като господин Багман ни инструктира за третото изпитание, и тогава видяхме господин Крауч да се появява откъм гората…

— Къде са те? — попита Дъмбълдор, когато светлините на бобатонската карета пробиха мрака.

— Ето там — отвърна Хари и изпревари Дъмбълдор да му покаже пътя между дърветата. Все още не чуваше гласа на Крауч, но знаеше къде да го търси. — Не беше много по-встрани от каретата… тук някъде трябва да беше…

— Виктор? — викна той.

Никой не отговори.

— Тук бяха — обърна се Хари към Дъмбълдор. — Сигурен съм, че бяха тук някъде…

— Лумос! — И Дъмбълдор вдигна пръчката със светнал връх.

Тънкият лъч обхождаше едно по едно черните дървета, хвърляйки светла ивица по земята. Изведнъж тя попадна върху два крака.

Хари и Дъмбълдор се спуснаха натам. Крум лежеше на земята като че ли в безсъзнание, а от Крауч нямаше и следа. Дъмбълдор се наведе над момчето и внимателно повдигна единия му клепач.

— Зашеметен е — спокойно каза той.

Двата полумесеца на очилата му проблясваха от светлината на пръчката, докато се взираше сред околните дървета.

— Да отида ли да доведа някого? — предложи Хари. — Мадам Помфри?

— Не — спря го Дъмбълдор. — Стой тук.

Той вдигна по-високо пръчката си и я насочи към къщата на Хагрид. Хари видя как от върха й излетя нещо сребристо и се стрелна между дърветата като призрачна птица. Тогава Дъмбълдор пак се наведе над Крум, насочи пръчката си този път към него и прошепна:

— Енервате!

Крум отвори очи. Изглеждаше като замаян. Като видя Дъмбълдор, се опита да се изправи, но професорът положи ръка на рамото му и го накара да си лежи спокойно.

— Той ме нападна — промълви Крум и вдигна ръка към главата си. — Лудият старец ме нападна! Аз се оглеждах наоколо за Потър и той ме нападна отзад.

— Полежи малко — каза му Дъмбълдор.

До ушите им стигна гръмовен тропот на стъпки и скоро задъхан се появи Хагрид с арбалет в ръка, следван от Фанг.

— Професор Дъмбълдор! — огледа се той с изумление. — Хари… к’во е…

— Хагрид, иди веднага да доведеш професор Каркаров — каза му Дъмбълдор. — Негов ученик е бил нападнат. А след това, ако обичаш, повикай професор Муди…

— Няма нужда, Дъмбълдор — чу се хрипкаво ръмжене, — вече съм тук.

Куцукайки, Муди се приближаваше със светеща пръчка, като се подпираше на тоягата си.

— Проклетият крак! — ядосваше се той. — Щях да стигна и по-бързо… Какво е станало? Снейп каза нещо за Крауч…

— Крауч ли? — изненада се Хагрид.

— Доведи Каркаров, Хагрид, моля те! — остро напомни Дъмбълдор.

— О, да… разбрах, професоре… — сконфузи се Хагрид, обърна се и изчезна между тъмните дървета, отново последван от Фанг.

— Не знам къде е Барти Крауч, но трябва непременно да го намерим — обърна се Дъмбълдор към Муди.

— Аз се заемам с това — избоботи Лудоокия и като насочи пръчката си към дърветата, закуцука натам.

Дъмбълдор и Хари не промълвиха и дума, докато не чуха познатите звуци от завръщането на Хагрид и Фанг. След тях бързаше Каркаров. Облечен бе в наметката си от гладка сребриста кожа и изглеждаше силно пребледнял и много възбуден.

— Какво правиш? — извика той, като видя ученика си на земята и Дъмбълдор и Хари до него. — Какво е станало?

— Нападнаха ме — обади се Крум, като се надигна да седне, разтърквайки главата си. — Оня — Крауч ли… как му беше името…

— Крауч ли те нападна? Крауч те е нападнал? Съдията на Тримагическия турнир?

— Игор — подхвана Дъмбълдор, но Каркаров се дръпна, загърна се още по-плътно в наметката си и ревна яростно, сочейки към Дъмбълдор:

— Предателство! Това е заговор! Вие и вашето Министерство на магията ме подмамихте да дойда тук, Дъмбълдор! Това не е справедливо състезание! Най-напред пробутахте Потър в турнира, макар да е под възрастовата граница! Сега ваш приятел от министерството прави опит да извади моя участник от състезанието! Надушвам двойна игра и корупция в цялата тази работа, а вие, Дъмбълдор, вие с вашите приказки за по-тясно магьосническо сътрудничество, за възстановяване на старите връзки, за забравяне на някогашни разногласия… ето какво мисля за вас!

И Каркаров се изплю на земята точно в краката на Дъмбълдор. Хагрид светкавично го сграбчи за яката, вдигна го във въздуха и го залепи за близкото дърво.

— Извини се! — озъби се той, докато Каркаров се мъчеше да си поеме въздух с грамадния пестник на Хагрид до гърлото си и с крака, висящи във въздуха.

— Хагрид, не! — викна Дъмбълдор и очите му засвяткаха.

Пазачът отдръпна ръката си, с която притискаше към дървото Каркаров, който се свлече по цялото стъбло надолу и се стовари на купчина в корените, а върху главата му заваляха клонки и листа.

— Хагрид, ако обичаш, придружи Хари до замъка — строго нареди Дъмбълдор.

Дишайки тежко, Хагрид изгледа Каркаров със свиреп поглед.

— Не е ли по-добре тук да стоя, директоре…

— Ти ще заведеш Хари обратно в училището, Хагрид — категорично повтори Дъмбълдор. — Изпрати го чак горе до кулата на „Грифиндор“. А ти, Хари… искам да не мърдаш оттам. Каквото и да си намислил да правиш… да пращаш сови или нещо друго, всичко може да почака до сутринта, разбра ли ме?

— Ъъм… да — отвърна Хари, вперил очи в него.

Как ли Дъмбълдор бе отгатнал, че точно в този момент той си мислеше веднага да прати Пигуиджън при Сириус със съобщение за случилото се?

— Ще оставя Фанг при вас, директоре — рече Хагрид, като все още гледаше заплашително към Каркаров, свит долу до дървото, омотан в кожа и клони. — Стой тук, Фанг. ’Айде, Хари.

Без да разговарят, те минаха покрай каретата на бобатонци и се запътиха към замъка.

— Как смее! — почти изруга Хагрид, докато заобикаляха езерото. — Как смее да обвинява Дъмбълдор! Може ли Дъмбълдор да направи нещо такова?… Кат’ че ли Дъмбълдор държи ти да победиш в турнира! Загрижил се! Май не съм виждал Дъмбълдор толкоз тревожен, както напоследък. А ти… — Хагрид изведнъж се обърна към Хари, който го погледна неразбиращо. — К’во пра’иш из гората с оня дългия Крум? Ама той е от „Дурмщранг“, бе, Хари! Можеше да ти лепне някое проклятие! Муди на нищо ли не те ли е научил? Я си представи да те беше завлякъл някъде по-навътре, както си бил сам-самичък, а?

— Крум не е лош! — каза Хари, докато се изкачваха по стълбището към входната зала. — Не искаше да ми стори зло, а само да си поговорим за Хърмаяни…

— Ще си поговоря аз едно хубавичко с нея… — мрачно мърмореше Хагрид, удряйки крак на всяко стъпало. — Колкото по-малко ’земане-даване имате с другоземците, толкоз по-добре. Хич да не им вярвате!

— Ти по едно време добре се разбираше с Мадам Максим — ядоса се Хари.

— Не ми приказвай за нея — леко стреснат викна Хагрид. — Вече ми е ясна като бял ден! Пак ми се подмазва, че да й кажа к’во щяло да бъде третото изпитание. Ха! Нито думичка да не им вярвате!

Хагрид толкова се разгорещи, че Хари с облекчение му пожела лека нощ, като стигнаха при Дебелата дама. Той се вмъкна в общата стая през отвора зад портрета и тръгна право към ъгъла, където седяха Рон и Хърмаяни, да им разкаже какво се бе случило.