Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА ДЕВЕТА ЧЕРНИЯ ЗНАК

— Недейте да казвате на майка си, че сте залагали — умоляваше Фред и Джордж явно притесненият им баща, докато всички бавно слизаха по застланите с ярко пурпурна пътека стълби.

— Не се тревожи, тате — отвърна Фред развеселен. — Имаме големи планове за тези пари и не искаме тя да ни ги конфискува.

За момент господин Уизли се поколеба дали да не попита какви са големите им планове, но изглежда размисли и реши, че всъщност не би искал да узнава.

Не след дълго тълпите, излизащи от стадиона, ги повлякоха към палатките. Дрезгаво пеене ги съпровождаше на връщане по осветяваната с фенери пътека в нощта, а лепреконите се стрелкаха над главите им, кикотеха се и полюшваха миниатюрните си лампи. Най-после се добраха до палатките, но все още на никого не му се спеше. Тъй като и шумът наоколо не беше стихнал, господин Уизли се съгласи да изпият по чаша какао преди лягане. Скоро се увлякоха в разгорещени спорове за мача. Чарли и баща му така се задълбочиха в разногласията си за стълкновенията, че едва когато Джини заспа върху малката маса и бутна чашата си с какао, господин Уизли обяви край на словесните повторения на моменти от мача и настоя всички да си лягат. Момичетата се отправиха към съседната палатка, а Хари и братята Уизли си облякоха пижамите и се настаниха по леглата си. От отсрещната страна на лагера все още се носеха песни и странен кънтящ трясък.

— Добре че не съм дежурен — сънливо промърмори господин Уизли. — Не бих искал аз да принуждавам ирландците да спрат веселбата си.

Хари лежеше на своето легло над леглото на Рон, взираше се в брезентовия покрив на палатката, наблюдаваше проблясъка от лампите на прехвърчащите отгоре лепрекони и си припомняше някои от блестящите ходове на Крум. Нямаше търпеше да яхне „Светкавицата“ и да изпробва финта на Вронски. Оливър Ууд така и не бе успял с разкривените си диаграми да покаже как точно се изпълнява този трик… Хари се видя загърнат в мантия със собственото си име, извезано на гърба, и си преддстави как би се чувствал при рева на стохилядна тълпа, когато гласът на Людо Багман прокънтява из стадиона:

— Представям ви… Потър!

Хари не разбра дали бе заспал, или не — фантазията, че лети като Крум, може би се бе преплела с истински сън… Разбра само, че господин Уизли внезапно се бе разкрещял.

— Ставайте! Рон… Хари… Ставайте веднага, спешно е!

Хари бързо се надигна и главата му се опря в брезента.

— Какво става? — попита той.

Обзе го смътно усещане, че нещо не е наред. Шумовете в нагера се бяха променили. Не се чуваше пеене. Хари долови писъци и тропот на бягащи хора.

Смъкна се от леглото и посегна към дрехите си, но господи Уизли, който бе навлякъл джинсите си върху пижамата, го спря:

— Няма време, Хари… Грабвай якето и излизай… Бързо!

Хари го послуша и се втурна навън, последван от Рон. Отблясъците от няколко незагаснали огньове осветяваха тичащи към гората хора, подгонени от нещо, което се движеше след тях през полето, пръскаше странни струи светлина и вдигаше шум, подобен на стрелба. Чуваха се оглушителни крясъци, гръмогласен кикот и пиянски викове. Внезапен взрив от силна зелена светлина освети околността.

Движещи се плътно един до друг, множество магьосници, бавно вървяха през полето с вдигнати право нагоре магически пръчки. Хари присви очи… те сякаш нямаха лица… След миг осъзна, че върху главите си имаха качулки, а лицата им бяха маскирани. Във въздуха високо над тях се носеха четири гърчещи се фигури и приемаха причудливи форми. Всичко изглеждаше като сцена, в която маскираните магьосници на земята бяха кукловоди, а хората над тях — марионетки, управлявани с невидими конци, опънати от магическите пръчки нагоре във въздуха. Две от летящите фигури бяха много дребни.

Към колоната се присъединяваха и други магьосници, кикотеха се и сочеха реещите се тела. Около разрастващото се множество все повече палатки се сгърчваха и падаха. Веднъж-дваж Хари видя как някои разчистваха пътя си, като поразяваха с пръчките си палатки, няколко от които пламнаха. Писъците ставаха все по-оглушителни.

Горяща палатка освети прелитащите над нея хора и Хари разпозна единия — това бе управителят на лагера господин Робъртс. Останалите трима вероятно бяха жена му и децата му. Един от магьосниците преобърна госпожа Робъртс надолу с главата, нощницата й се смъкна и разкри балонестите й долни гащи. Тя се помъчи да ги прикрие сред освиркването и рева на тълпата под нея.

— Отвратително! — промълви Рон, като видя най-малкото мъгълче, което се въртеше като пумпал на около осемнайсет метра над земята, а главата му се мяташе отпуснато ту на една страна, ту на друга. — Наистина е отвратително…

Дойдоха Хърмаяни и Джини, намятайки в движение връхните си дрехи върху нощниците, а зад тях крачеше господин Уизли. В този момент Бил, Чарли и Пърси изхвърчаха от палатката, напълно облечени, с навити ръкави и извадени магически пръчки.

— Ние ще помогнем на колегите от министерството — викна сред целия шум господин Уизли и също нави ръкавите си. — Вие… идете всички в гората и останете заедно. Ще дойда да ви изведа, когато всичко това свърши.

Бил, Чарли и Пърси вече тичаха към сплотеното множество и господин Уизли се втурна след тях. От всички страни прииждаха магьосници от министерството, а размирниците се приближаваха все повече и повече.

— Хайде!

Фред грабна Джини за ръката и я задърпа към гората. Хари, Рон, Хърмаяни и Джордж тръгнаха след тях. Когато стигнаха до дърветата, погледнаха назад. Множеството под семейство Робъртс се бе разраснало неимоверно. Те различиха представители на министерството, които се опитваха да се доберат до магьосниците с нахлупени качулки в центъра, но срещаха мощен отпор. Изглежда не смееха с магия да свалят семейство Робъртс на земята, за да не пострадат.

Цветните фенери по пътеката към стадиона бяха угаснали. Тъмни фигури се лутаха между дърветата, пищяха деца, в студената нощ отекваха изплашени гласове и тревожни викове. Хора, чиито лица не се виждаха в тъмнината, блъскаха Хари насам-натам. Изведнъж Рон извика от болка.

— Какво стана? — разтревожи се Хърмаяни и така рязко спря, че Хари връхлетя върху нея. — Къде си, Рон? О, не може да бъде!… Лумос!

Върхът на пръчката й светна и тя насочи лъча върху пътеката. Рон лежеше проснат на земята.

— Спънах се в корена на едно дърво — ядосано обясни той и се изправи отново на крака.

— Как няма да се спъваш с тия огромни ходила! — обади се зад гърба им провлачен глас.

Хари, Рон и Хърмаяни рязко се обърнаха. Драко Малфой стоеше сам, облегнат на едно дърво близо до тях, и преспокойно ги наблюдаваше със скръстени ръце. Той явно бе гледал случката в лагера през една пролука в дърветата.

Рон каза на Малфой нещо, за което Хари бе сигурен, че никога не би се изплъзнало от устата на приятеля му в присъствието на госпожа Уизли.

— Мери си приказките, Уизли! — Очите на Малфой засвяткаха. — Май е по-добре да побързате. Нали не искате тя да бъде забелязана, а?

Той кимна към Хърмаяни точно когато откъм лагера избухна нещо като бомба и зелен лъч освети за миг дърветата около тях.

— Какво искаш да кажеш? — предизвикателно го попита Хърмаяни.

— Грейнджър, те преследват мъгъли — отвърна Малфой. — Искаш ли и ти да развееш гащи във въздуха? Ако е така, стой си тук… те са се запътили насам и дружно ще се посмеем.

— Хърмаяни е магьосница! — изръмжа Хари.

— Мисли каквото искаш, Потър — злобно се ухили Малфой. — Остани, ако смяташ, че няма да надушат мътнород.

— Затваряй си устата! — извика Рон.

Всички присъстващи знаеха, че „мътнород“ е крайно оскърбителна дума за вещица или магьосник с мъгълски произход.

— Няма смисъл, Рон — бързо каза Хърмаяни и го хвана за ръката, защото той направи крачка към Малфой.

От другата страна на гората се разнесе най-оглушителният трясък, който някога бяха чували. Наблизо няколко души изкрещяха.

Малфой се ухили.

— Лесно се плашат, нали? — небрежно отбеляза той. — Предполагам, че баща ти ви е поръчал да се криете. Какво ли е намислил… Да не се опитва да спаси мъгълите?

— А твоите родители къде са? — попита Хари, едва сдържайки яда си. — Там, при ония с маските, нали?

Малфой го погледна, все още захилен.

— И да са там, едва ли щях да ти кажа, не мислиш ли, Потър?

— О, стига вече! — прекъсна ги Хърмаяни и погледна Малфой с отвращение. — Да вървим да потърсим другите.

— Дръж рошавата си глава наведена, Грейнджър — презрително изсъска Малфой.

— Да вървим — повтори Хърмаяни и побутна Хари и Рон напред по пътеката.

— Бас ловя на каквото поискате, че един от маскираните е баща му! — разгорещи се Рон.

— Е, с малко късмет министерството може и да го хване! — разпалено отвърна Хърмаяни. — О, не мога да повярвам, къде ли са останалите?

Фред, Джордж и Джини не се виждаха сред потока от хора по пътеката, които непрекъснато хвърляха неспокойни погледи през рамо назад към суматохата в лагера.

Малко по-нататък се бяха скупчили някакви ученици по пижами и спореха на висок глас. Като забелязаха Хари, Рон и Хърмаяни, едно момиче от групата с гъста къдрава коса се обърна към тях и бързо изрече:

— Où est Madame Maxime? Nous l’avons perdue…12

— Ъъъ… Какво? — озадачи се Рон.

— Ооо…

Момичето, което бе задало въпроса, му обърна гръб и след като отминаха, те чуха как произнесе отчетливо „’Огуортс“.

— „Бобатон“13 — промърмори Хърмаяни.

— Моля? — не разбра Хари.

— Сигурно са от „Бобатон“ — разясни момичето. — Нали знаете за Академията за магия „Бобатон“. Четох за нея в „Преглед на магьосническото образование в Европа“.

— Аха… да… вярно — рече Хари.

— Фред и Джордж едва ли са се отдалечили много — обади се Рон, извади пръчката си и светна с нея също като Хърмаяни, за да огледа пътеката.

Хари потърси в джобовете на якето си своята пръчка, но тя не беше там. Единственото нещо, което намери, бе всевизорът.

— О, не! Не може да бъде!… Загубил съм си пръчката!

— Шегуваш ли се?

Рон и Хърмаяни вдигнаха достатъчно високо своите пръчки, за да осветят колкото може по-далеч. Хари огледа наоколо, но пръчката не се виждаше никъде.

— Може да е останала в палатката — допусна Рон.

— Или пък е изпаднала от джоба ти, докато тичахме — загрижено предположи Хърмаяни.

— Да. — отвърна Хари. — Може…

В света на магьосниците той никога не се разделяше с пръчката си и се почувства страшно уязвим, като разбра, че тя липсва точно в този момент.

И тримата се сепнаха от някакво шумолене. Домашното духче Уинки си пробиваше път през близкия храсталак. Движеше се много странно, очевидно с голямо усилие, като че някой невидим я дърпаше назад.

— Наоколо има лоши магьосници! — изписука тя като обезумяла и се преви напред в усилие да продължи своя бяг. — Хора високо-високо във въздуха! Уинки бяга далеч от пътя!

И тя изчезна сред дърветата от другата страна на пътеката, като се задъхваше и скимтеше, сякаш борейки се със сила, която я задържаше.

— Какво става с нея? — зачуди се Рон и я проследи с любопитство. — Защо не може да тича нормално?

— Защото не е поискала разрешение да се скрие — обясни Хари.

Той се сети за Доби — винаги когато се опитваше да направи нещо, което нямаше да се хареса на семейство Малфой, той се биеше сам за наказание.

— Виждате ли, домашните духчета понасят огромна несправедливост! — възмути се Хърмаяни. — Това си е робство, така е! Тоя господин Крауч да я накара да се качи най-горе на стадиона въпреки страха й от височина и да я омагьоса, та да не може дори да избяга, като започнат да тъпчат палатки!… Защо някой не се захване да направи нещо за тях?

— Е, домашните духчета и така са щастливи, нали? — попита Рон. — Всички чухте Уинки преди мача — „Домашните духчета не се забавляват.“ Така й харесва — някой да я командва…

— Такива като теб, Рон — разпалено продължи Хърмаяни, — подкрепят жестоки и несправедливи системи само защото много ги мързи да…

Нов оглушителен трясък проехтя от края на гората.

— Нека да не спираме, моля ви — каза Рон и Хари забеляза как той погледна Хърмаяни с крайчетата на очите си.

Може би имаше частица истина в това, което им бе казал Малфой… Може би Хърмаяни бе застрашена повече от тях двамата… Тръгнаха отново, а Хари продължаваше да рови из джобовете си, макар да знаеше, че пръчката му не е там.

Вървяха по пътеката, която ги отвеждаше все по-навътре в гората, и търсеха с поглед Фред, Джордж и Джини. Подминаха група таласъми, които — нехаещи за размириците в лагера — се кикотеха доволно над торба злато, несъмнено спечелено от залаганията на мача. Още по-надолу по пътеката попаднаха на осветено от сребриста светлина място и като погледаха през дърветата, видяха сред едно сечище три стройни и красиви вийли, заобиколени от шумна групичка млади магьосници.

— Печеля по около сто торби галеони на година — извика единият от тях. — Работя като унищожител на змейове към Комисията за унищожаване на опасни създания.

— Не, не е вярно — изкрещя друг от младежите. — Ти миеш чинии в „Продънения котел“. Аз обаче съм ловец на вампири, убил съм около деветдесет досега…

Трети магьосник с пъпки по лицето, които личаха дори на матовото сребристо сияние, излъчвано от вийлите, се намеси:

— Аз пък смятам да стана най-младият министър на магията, сериозно ви говоря.

Това разсмя Хари, защото познаваше пъпчивия магьосник. Името му бе Стан Шънпайк и в действителност бе кондуктор на триетажния автобус „Среднощния рицар“.

Извърна се да сподели това с Рон, но лицето на приятеля бе добило странно изражение, а в следващия миг той изкрещя:

— Казах ли ви, че аз изобретих метла, която ще стигне до Юпитер?

— Стига! — обади се Хърмаяни и двамата с Хари го сграбчиха здраво за ръцете, обърнаха го напред и го избутаха.

Звуците откъм вийлите и техните почитатели напълно заглъхнаха едва когато тримата стигнаха до най-дълбоките дебри на гората. Изглежда най-после бяха останали съвсем сами. Наоколо бе много по-тихо.

Хари се огледа.

— Мисля, че можем да изчакаме тук. Ако някой наближи, ще го чуем от километър.

Едва бе изрекъл тези думи, и иззад едно дърво пред тях се появи Людо Багман.

Дори и на бледата светлина от двете пръчки Хари забеляза, че Багман се е променил неузнаваемо. Той вече не бе румен и жизнерадостен, а в походката му не личеше предишната пъргавина. Лицето му бе бледо и разтревожено.

— Кои сте вие? — попита той, мигайки учестено в опитите си да разпознае лицата им. — Какво правите тук съвсем сами?

Тримата учудено се спогледаха.

— Ами… там станаха някакви размирици — обясни Рон.

— Какво? — облещи се насреща му Багман.

— В лагера… едни хора хванаха мъгълско семейство…

Багман изруга на висок глас.

— Само това липсваше! — извика той, съвсем объркан, и без да продума повече, се магипортира с едно леко „пук“.

— Господин Багман май нещо не е в час — намръщи се Хърмаяни.

— Обаче е бил страшен бияч — отвърна Рон, като ги поведе към една малка полянка и седна на сухата трева под едно дърво. — „Уимбърн уаспс“ са печелили купата на лигата три пъти поред, докато е бил в отбора.

Той извади малката фигурка на Крум от джоба си, постави я на земята и я погледа как се разхожда. Точно като истинския Крум, фигурката бе леко кривокрака и прегърбена, далеч по-впечатляваща върху метлата, отколкото върху кривите си крачка. Хари се заслуша да улови шумове от лагера. Все още навсякъде бе тихо. Може би размирниците се бяха укротили.

— Дано и другите да са добре — обади се Хърмаяни след малко.

— Добре са — рече Рон.

— Представяш ли си баща ти да хване Луциус Малфой! — Хари седна до Рон, отпусна се върху нападалите листа и се загледа в малката фигурка на Крум. — Нали все разправя, че иска да го залови натясно.

— Това ще изтрие самодоволната усмивка от лицето на Драко — допълни Рон.

— Ами бедничките мъгъли? — угрижено продължи Хърмаяни. — Какво ще стане с тях, ако не успеят да ги свалят на земята?

— Ще ги свалят — успокои я Рон. — Ще намерят начин.

— Истинска лудост е да вършат такова нещо, когато цялото Министерство на магията се е събрало тук тази нощ! — възкликна Хърмаяни. — Искам да кажа… как очакват да им се размине? Мислите ли, че са пияни, или просто са…

Тя млъкна изведнъж и погледна през рамо, а Хари и Рон също бързо се огледаха. Изглежда някой се опитваше да се добере до тяхната полянка. Изчакаха, заслушани в шума от неравномерни стъпки зад тъмните стволове. Но стъпките изведнъж спряха.

— Хей! — извика Хари.

Тишина. Хари се изправи и погледна зад дървото. Бе прекалено тъмно, за да може да види надалеч, но усети нечие присъствие извън видимото пространство.

— Кой е там? — провикна се той.

И тогава, без никакъв предварителен знак, тишината бе раздрана от глас, какъвто не бяха чували досега в гората. Това не беше крясък от ужас, а нещо като заклинание:

— МОРСМОРДРЕ!

Нещо огромно, зелено и ярко изригна от петното мрак, в което очите на Хари напразно се бяха взирали, издигна се над дърветата и излетя в небето.

— Какво беше… — викна Рон, скочи отново на крака и впери поглед в това, което се бе появило.

За части от секундата Хари помисли, че лепреконите са изрисували нова фигура в небето. Но веднага забеляза, че от нещо като изумрудени звезди се бе образувало изображение на гигантски череп, от чиято зинала уста вместо език висеше огромна змия. Той се издигаше все по-високо пред очите им.

Внезапно гората около тях се огласи от писъци. Хари не разбра защо, но единствената възможна причина бе внезапната поява на черепа, издигнал се така високо, че да осветява цялата гора като прокобен неонов знак. Потърси в тъмнината този, който бе измагьосал черепа, но не видя никого.

— Кой е там? — отново се провикна той.

— Хайде, Хари, тръгвай! — Хърмаяни го бе сграбчила за якето и го дърпаше назад.

— Какво има? — попита Хари, изумен от побелялото й ужасено лице.

— Това е Черния знак, Хари! — простена момичето, дърпайки го с все сила. — Знакът на Черния лорд!

— На Волдемор?

— Хари, тръгвай!

Хари се обърна. Рон панически стискаше в дланта си фигурката на Крум. Тримата тръгнаха през полянката, но едва бяха направили няколко забързани крачки, и силни припуквания известиха появата от въздуха на двайсетина магьосници, които ги заобиколиха от всички страни.

Хари се завъртя в кръг и за секунда проумя ситуацията — всички магьосници бяха извадили магическите си пръчки и ги бяха насочили към тях тримата. Без да губи време за размисъл, той изкрещя „НАВЕДЕТЕ СЕ!“, вкопчи се в Рон и Хърмаяни и ги дръпна към земята.

— ВЦЕПЕНИ СЕ! — изреваха в хор двайсет гласа, последвани от ослепителни мълнии, и Хари почувства как косата му се развява, като че силен вятър бе профучал през полянката.

Той вдигна главата си на милиметри и видя как от пръчките на магьосниците се сипеха върху им огнени червени искри, преплитаха се, отскачаха от дърветата и потъваха в тъмнината…

— Спрете! — изкрещя познат глас. — СПРЕТЕ! Това е един от синовете ми!

Косата на Хари престана да се вее. Той надигна глава още малко. Магьосникът пред него бе свалил пръчката си. Хари се претърколи и видя господин Уизли да върви към тях потресен.

— Рон… Хари… — Гласът му трепереше. — Хърмаяни… Добре ли сте?

— Отдръпни се, Артър! — извика рязък студен глас.

Беше гласът на господин Крауч. Той и другите магьосници от министерството ги наобиколиха. Хари се изправи насреща им. Лицето на господин Крауч бе изопнато от гняв.

— Кой от вас го стори? — избълва той, а острият му поглед се местеше от един на друг. — Кой от вас измагьоса Черния знак?

— Не сме ние! — каза Хари и посочи черепа.

— Нищо не сме направили! — Рон разтриваше лакътя си и гледаше възмутено баща си. — Защо ни нападнахте?

— Не лъжете, господине! — извика Крауч. Пръчката му все още бе насочена към Рон и очите му се стрелкаха, а видът му бе леко налудничав. — Хванахме ви на местопрестъплението!

— Барти… — прошепна една вещица в дълъг вълнен халат. — Та те са още деца, Барти, не биха могли да…

— А според вас тримата откъде се е появил знакът? — веднага попита господин Уизли.

— Оттам — каза Хърмаяни и колебливо посочи мястото, откъдето бяха дочули гласа. — Имаше някой зад дърветата… извика нещо… някакво заклинание…

— Аха, оттам, значи… — Стрелкащите се очи на господин Крауч се взряха в Хърмаяни, а по лицето му се изписа дълбоко недоверие. — Изречено е заклинание, така ли? Изглежда много добре знаете как е призован знакът, госпожичке…

Но като че ли никой от магьосниците от министерството, освен господин Крауч, не допускаше, че Хари, Рон и Хърмаяни са измагьосали черепа. Напротив, след думите на момичето те отново вдигнаха пръчките си и ги насочиха към посоченото място, вперили очи сред тъмните дървета.

— Закъсняхме — поклати глава вещицата с вълнения халат. — Вече са се магипортирали.

— Не ми се вярва — отвърна един магьосник с четинеста кафява брада. Това бе Амос Дигъри, бащата на Седрик. — Минали са точно оттук покрай дърветата… има шанс да ги заловим…

— Внимавай, Амос! — загрижено го предупредиха няколко магьосници, а той се изпъчи, вдигна пръчката си, закрачи през сечището и изчезна в тъмнината.

Хърмаяни го проследи с поглед, запушила уста с длани. Само след няколко секунди те чуха господин Дигъри да вика:

— Да! Пипнахме ги! Има някой тук! В безсъзнание е! Това е… но… Брей!…

— Хвана ли някого? — провикна се господин Крауч с неприкрито недоверие. — Кой? Кой е той?

Чуха се чупене на клони, шумолене на листа, после хрущене от стъпки и сред дърветата се показа господин Дигъри. В ръцете си държеше мъничка отпусната фигура. Хари незабавно я разпозна по кухненската кърпа, с която беше облечена. Беше Уинки.

Господин Крауч не помръдна и не продума, когато господин Дигъри остави в нозете му неговото собствено домашно духче. Останалите магьосници от министерството го наблюдаваха. За няколко секунди той остана вцепенен, само очите му, втренчени в Уинки, искряха върху побелялото му лице. После сякаш започна да идва на себе си.

— Не… може… да… бъде — заекна той. — Не…

След това бързо заобиколи господин Дигъри и закрачи към мястото, където бе намерена Уинки.

— Безсмислено е, господин Крауч — извика подире му господин Дигъри. — Там вече няма никой.

Но Крауч изглежда не искаше да повярва на думите му. Чуваха се шумът от стъпките му и шумоленето на листата, докато претърсваше храсталаците.

— Малко смущаващо — мрачно отбеляза господин Дигъри, загледан в безжизненото телце на Уинки. — Домашното духче на Барти Крауч… искам да кажа…

— Стига, Амос — тихо го прекъсна господин Уизли. — Не мислиш сериозно, че е духчето, нали? Черния знак е дело на магьосници. За него трябва магическа пръчка.

— Тя имаше пръчка — кимна господин Дигъри.

— Какво? — изуми се господин Уизли.

— Ето, виж — господин Дигъри вдигна една пръчка и я показа. — Беше в ръката й. Това е нарушение на алинея трета от Кодекса за употреба на магическа пръчка — „Забранява се на всички не-човешки същества да носят или да използват магически пръчки.“

В този момент се чу ново пук! и Людо Багман се магипортира точно до господин Уизли. Останал без дъх и без чувство за ориентация, той се завъртя на място, облещил очи нагоре към изумруденозеления череп.

— Черния знак! — изпъхтя той и едва не стъпка Уинки, когато се извъртя с въпросителен поглед към колегите си. — Кой го призова? Хванахте ли ги? Барти! Какво става?

Господин Крауч се бе върнал с празни ръце. Лицето му все още бе призрачнобяло, а ръцете и четковидните му мустаци потръпваха.

— Къде беше, Барти? — запита Багман. — Защо не дойде на мача? Домашният дух ти пазеше място… О, небеса! — Едва сега той забеляза проснатата в краката му Уинки. — Какво се е случило с нея?

— Бях зает, Людо — отговори на пресекулки господин Крауч, почти без да движи устни. — А домашният ми дух е зашеметен.

— Зашеметен ли? Вие ли я зашеметихте? Но защо?…

Изведнъж кръглото лъщящо лице на Багман светна от някакво внезапно прозрение. Той погледна нагоре към черепа, после надолу към Уинки и накрая към господин Крауч.

— Не! — извика той. — Уинки? Да измагьоса Черния знак? Тя не знае как! Пък и без пръчка не би могла…

— Тя имаше пръчка — каза господин Дигъри. — Беше в ръката й, Людо. Ако не възразявате, Крауч, мисля, че е най-добре да чуем какво ще ни каже самата тя.

Крауч с нищо не показа, че е чул думите на господин Дигъри, който явно възприе мълчанието му за знак на съгласие, вдигна пръчката си, насочи я към Уинки и извика „Енервате!“.

Уинки леко помръдна. Големите й кафяви очи се отвориха и слисано примигнаха няколко пъти. Тя се надигна немощно и остана да седи под погледите на смълчаните магьосници. Видя краката на господин Дигъри и бавно, треперейки, вдигна очи и го погледна в лицето, а после още по-бавно погледна нагоре към небето. Хари видя двете отражения на реещия се череп в огромните й ококорени очи. Тя ахна, огледа с неистов поглед насъбралите се наоколо и избухна в ужасни степания.

— Домашен дух! — строго заговори господин Дигъри. — Знаеш ли кой съм аз? Аз съм от Отдела за регистриране и контрол на магически създания!

Уинки започна да се клати напред-назад, дишайки шумно и учестено. Хари си припомни ужасения Доби в подобни моменти след неподчинение.

— Както виждаш, домашен дух, Черния знак е бил измагьосан съвсем скоро — продължи господин Дигъри. — След няколко минути са те открили точно под него! Обясни, ако обичаш!

— Аз… аз… аз не направила това, сър! — задъха се Уинки. — Аз не знае как, сър!

— Намерили са те с пръчка в ръката! — кресна господин Дигъри, размахвайки я пред нея.

Магическата пръчка се освети в зелено от излъчваната от черепа светлина, обгърнала пространството наоколо, и Хари я позна.

— Хей… тя е моя! — извика той.

Всички присъстващи го погледнаха.

— Моля? — невярващо попита господин Дигъри.

— Това е моята пръчка! — повтори Хари. — Изпуснах я!

— Изпуснал си я? — не можеше да повярва на ушите си господин Дигъри. — Това признание ли е? Хвърлил си я, след като си измагьосал знака?

— Амос, осъзнай с кого говориш! — ядоса се господин Уизли. — Нима смяташ, че е възможно Хари Потър да измагьоса Черния знак?

— Е… не, разбира се — измънка господин Дигъри. — Съжалявам… поувлякох се…

— Но аз не съм я изпуснал там — посочи Хари с палец дърветата под черепа. — Забелязах, че я няма, още когато влязохме в гората.

— Така… — Господин Дигъри погледна свитата в краката му Уинки и очите му отново засвяткаха. — Намерила си тази пръчка, нали, домашен дух? Взела си я и си решила да се позабавляваш, а?

— Аз не правила магия с нея, сър! — изписка Уинки, а сълзите се стичаха от двете страни на сплескания й топчест нос. — Аз… аз… само я вдигнала, сър! Аз не направила Черния знак, сър, аз не знае как!

— Не е била тя! — извика Хърмаяни. Изглеждаше много притеснена, че говори пред толкова магьосници от министерството, но бе твърдо решила да го стори. — Гласчето на Уинки е тънко и пискливо, а гласът, който изрече заклинанието, беше много дълбок. — И тя погледна умолително към Хари и Рон за подкрепа. — Никак не приличаше на гласа на Уинки, нали?

— Не — поклати глава Хари. — Определено не звучеше като домашен дух.

— Да, гласът бе човешки — добави Рон.

— Е, веднага ще разберем — изръмжа господин Дигъри, явно без да взима под внимание думите им. — Има лесен начин да се открие последната магия, направена с магическа пръчка, знаеш ли това, домашен дух?

Уинки потрепери и поклати глава с изумление, а ушичките й се заклатиха, когато господин Дигъри вдигна своята пръчка и приближи върха й до върха на пръчката на Хари.

— Приор инкантато! — изрева той.

Хари чу ужасеното ахване на Хърмаяни, когато при допира на двете пръчки изригна гигантски череп със змиевиден език. Но той бе само бледо подобие на зеления череп високо над тях, като че бе изтъкан от плътен сив дим — призракът на едно заклинание.

— Делетриус! — извика господин Дигъри и призрачният череп изчезна като тънка струйка дим.

— Това е… — каза господин Дигъри и с безжалостен триумф погледна Уинки, която продължаваше да се свива в конвулсии.

— Аз не го направила! — изписка тя, а очите й се въртяха в ужас. — Аз не, аз не, аз не знае как! Аз добър домашен дух, аз не използва пръчки, аз не знае как!

— Хванахме те на местопрестъплението, домашен дух! — изрева господин Дигъри. — Хванахме те с пръчката извършител в ръка!

— Амос — извика господин Уизли. — Помисли… Твърде малко магьосници знаят това заклинание… Откъде би могла да го научи?

— Може би Амос допуска — хладно и гневно натъртваше на всяка сричка господин Крауч, — че аз системно обучавам слугите си да измагьосват Черния знак.

Последва дълбока потискаща тишина.

Амос Дигъри се стресна.

— Господин Крауч… аз не… изобщо не…

— Ти почти обвини двама души на тази горска поляна, които най-малко от всички присъстващи могат да бъдат отговорни за Черния знак! — озъби се господин Крауч. — Хари Потър… и мен! Предполагам, че знаеш историята на момчето, Амос?

— Разбира се… всеки я знае… — измърмори господин Дигъри, вече доста смутен.

— И надявам се, помниш какви доказателства съм дал аз за своята ненавист и презрение към Черните изкуства и към онези, които ги практикуват — вече викаше господин Крауч толкова силно, че очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Господин Крауч, аз… аз… не съм допуснал нито за миг, че имате нещо общо с това — измънка Амос Дигъри и се изчерви дори под четинестата си кафява брада.

— Щом обвиняваш домашния ми дух, обвиняваш мен, Дигъри! — изкрещя господин Крауч. — Къде другаде би могла да научи това?

— Тя… тя може да е попаднала случайно някъде…

— Точно така, Амос — намеси се господин Уизли. — Тя може случайно да я е намерила някъде… Уинки? — мило се обърна той към нея, но духчето потръпна, като че ли бе изкрещял. — Къде точно намери пръчката на Хари?

Уинки мачкаше така настървено подгъва на кърпата, че пръстите й започнаха да я разнищват.

— Аз… аз намерила я… намерила я там, сър… — прошепна тя. — Там… при дърветата, сър…

— Разбираш ли, Амос? — попита господин Уизли. — Онзи, който е измагьосал знака, се е магипортирал веднага след това, подхвърляйки пръчката на Хари. Много хитър ход — да не използва собствената си пръчка, защото тя би могла да го издаде. А Уинки е имала нещастието да се окаже близо до пръчката няколко секунди по-късно и да я вземе.

— Но това значи, че тя е била само на няколко крачки от истинския извършител! — нетърпеливо рече господин Дигъри. — Домашен дух, видя ли някого?

Уинки се разтрепера по-силно отвсякога. Огромните й очи се стрелкаха от господин Дигъри към Людо Багман, а после към господин Крауч. Тя преглътна и каза:

— Не видяла никого, сър… никого…

— Амос — отсече господин Крауч, — съзнавам, че при нормални обстоятелства би завел Уинки в твоя отдел за разпит. Аз обаче те моля да ми позволиш лично да се заема с нея.

По изражението на господин Дигъри личеше, че предложението не му се нрави особено, но Хари знаеше колко важна клечка бе господин Крауч в министерството — никой не би се осмелил да му откаже.

— Можеш да бъдеш сигурен, че тя ще бъде наказана — хладно добави господин Крауч.

— Г-г-господарю… — заекна Уинки и вдигна пълните си със сълзи очи към господин Крауч. — Г-г-господарю, м-м-моля…

Господин Крауч погледна назад с особено изострени черти на лицето, по което всяка бръчка се бе превърнала в дълбока бразда. Изражението му бе безмилостно.

— Поведението на Уинки тази нощ бе недопустимо — заговори той бавно. — Наредих й да остане в палатката. Наредих й да стои там, докато аз се справя с безредиците. А откривам, че тя не се е подчинила. Заслужава да получи дреха.

— Не! — изпищя Уинки и се просна в краката му. — Не, господарю! Не дреха, не дреха!

Хари знаеше, че домашният дух получава свободата си само ако му подарят истинска дреха. Уинки бе жална гледка, вкопчена в кърпата си и стенеща в краката на господин Крауч.

— Но тя беше уплашена! — избухна Хърмаяни с гневен поглед срещу господин Крауч. — Вашето домашно духче се бои от височини, а онези маскирани магьосници бяха вдигнали хора във въздуха! Не можете да я упреквате, че е искала да избяга от тях!

Господин Крауч отстъпи крачка назад да се отдалечи от Уинки и я погледна като нещо мръсно и долно, което петни лъснатите му до блясък обувки.

— Не ми трябва домашен дух, който не ми се подчинява! — Той студено изгледа Хърмаяни. — Не ми трябва слуга, който забравя задълженията към господаря си и към неговото добро име.

Уинки плачеше толкова силно, че хлипанията й отекваха по цялата полянка.

Последва напрегнато мълчание, прекъснато от господин Уизли, който каза тихо:

— Е, смятам да отведа децата обратно в палатката, ако никой не възразява. Амос, тази пръчка ни разказа всичко, което можа… Дали е възможно Хари да си я получи обратно?

Господин Дигъри подаде пръчката на Хари и той я сложи в джоба си.

— Хайде да тръгваме — тихо подкани децата господин Уизли.

Но Хърмаяни не помръдна. Очите й все още бяха приковани върху хлипащото домашно духче.

— Хърмаяни! — настоятелно извика господин Уизли.

Момичето се обърна и последва Хари и Рон през полянката към гората.

— Какво ще стане с Уинки? — попита тя, щом се отдалечиха достатъчно.

— Не знам — отвърна господин Уизли.

— Как ужасно се отнасят с нея! — разгневи се Хърмаяни. — Господин Дигъри я нарича „домашен дух“ през цялото време… Ами господин Крауч! Знае, че е невинна, но все пак ще я изхвърли! Не го интересува колко се е уплашила или колко е била разстроена… Сякаш не е човешко същество!

— Е, тя наистина не е — отбеляза Рон.

— Това не значи, че е лишена от чувства, Рон. Отвратителен е начинът… — Хърмаяни се нахвърли върху него.

— Хърмаяни, съгласен съм с теб — бързо я прекъсна господин Уизли и й махна с ръка да побърза. — Но сега не му е времето да обсъждаме правата на домашните духчета. Искам колкото може по-бързо да се доберем до палатката. Какво стана с другите?

— Загубихме ги в тъмното — обади се Рон. — Тате, защо всички така се стреснаха от този череп?

— Ще ви обясня всичко в палатката — нервно отвърна господин Уизли.

Но на излизане от гората им се наложи да забавят ход.

Голяма група уплашени вещици и магьосници се бяха скупчили там и като видяха господин Уизли, много от тях се спуснаха към него.

— Какво става тук? Кой го направи? Артър… нали не е… той?

— Разбира се, че не е той — припряно отвърна господин Уизли. — Не знаем кой е, изглежда се е магипортирал. Моля да ме извините, но искам да си лягам.

Той поведе Хари, Рон и Хърмаяни през тълпата обратно към лагера. Всичко бе утихнало. Нямаше и следа от маскираните магьосници, само няколко опожарени палатки все още димяха.

От палатката на момчетата стърчеше главата на Чарли.

— Тате, какво става? — провикна се той в тъмното. — Фред, Джордж и Джини се прибраха, но останалите…

— Водя ги — успокои го господин Уизли, наведе се и влезе в палатката.

Хари, Рон и Хърмаяни го последваха. До малка кухненска маса седеше Бил и притискаше чаршаф към обилно кървящото си рамо. Ризата на Чарли бе раздрана, а носът на Пърси — разкървавен. Фред, Джордж и Джини бяха невредими, но много разстроени.

— Хванахте ли ги, тате? — напрегнато попита Бил. — Онези, дето са измагьосали знака?

— Не — отвърна господин Уизли. — Намерихме домашния дух на Барти Крауч с пръчката на Хари в ръка, но така и не разбрахме кой всъщност е измагьосал знака.

— Какво? — в един глас извикаха Бил, Чарли и Джордж.

— Пръчката на Хари? — смая се Фред.

— Домашния дух на господин Крауч? — продума Пърси, сякаш бе поразен от гръмотевица.

С помощта на Хари, Рон и Хърмаяни господин Уизли обясни какво се бе случило в гората. Като завършиха разказа, Пърси се напери възмутено:

— Е, господин Крауч е в правото си да се отърве от такъв домашен дух! — каза той. — Да избяга, след като ясно й е наредил да не го прави!… Да го изложи пред цялото министерство!… Какъв срам, ако я бяха завели в Отдела за регистриране и контрол…

— Уинки не е направила нищо… Просто се е оказала на лошо място в лош момент! — озъби му се Хърмаяни и той се сепна.

Досега тя винаги се бе държала добре с Пърси… всъщност доста по-добре от всички останали.

— Виж, Хърмаяни, магьосник от ранга на господин Крауч не може да има домашен дух, който вилнее с магическа пръчка! — надуто отвърна Пърси, който явно се беше опомнил.

— Тя не е вилняла! — извика Хърмаяни. — Само я е вдигнала от земята!

— Слушайте, може ли все пак някой да обясни що за череп е това? — нетърпеливо се намеси Рон. — Той никого не нарани… Какво толкова е станало?

— Казах ти, това е знакът на Ти-знаеш-кой, Рон — изпревари всички Хърмаяни. — Четох за него във „Възход и падение на Черните изкуства“.

— И не се е появявал от тринайсет години — тихичко добави господин Уизли. — Естествено, хората изпаднаха в паника… все едно че видяха как Вие-знаете-кой се завръща.

— Не разбирам — смръщи се Рон. — Искам да кажа… все пак е само фигура в небето…

— Рон, Ти-знаеш-кой и поддръжниците му изписваха Черния знак на небето, когато убиваха — продължи господин Уизли. — Той вдъхваше такъв ужас… не би могъл да си представиш, много си млад още. Помисли си само — прибираш се у дома, а Черния знак се носи над къщата ти и вече знаеш какво ще откриеш вътре… — потрепери господин Уизли. — Най-лошият страх… най-лошият от всички…

За миг настъпи тишина.

Бил свали чаршафа от рамото си да погледне раната и каза:

— Е, не ни беше от полза тази нощ, който и да го е измагьосал. Веднага щом го видяха, смъртожадните се разбягаха. Магипортираха се, преди да успеем да се доближим и да свалим маската на някого. Но успяхме да уловим семейство Робъртс точно преди да паднат на земята. Вече пренастройват паметта им.

— Смъртожадни ли? — попита Хари. — Кои са те?

— Така поддръжниците на Ти-знаеш-кой наричат самите себе си — обясни Бил. — Мисля, че тази нощ видяхме колко от тях са останали извън стените на Азкабан.

— Няма как да докажем, че са били точно те, Бил — каза господин Уизли. — Въпреки че най-вероятно е така — добави той унило.

— Да, бас ловя! — изведнъж се обади Рон. — Тате, ние срещнахме Драко Малфой в гората и той почти се издаде, че баща му е при онези откачалки с маските. А всички знаем, че семейство Малфой са били замесени с Вие-знаете-кой.

— Но какво целят поддръжниците на Волдемор… — започна Хари и останалите потръпнаха. Като повечето магьосници, всички от семейство Уизли избягваха да споменават това име. — Извинете! — бързо се поправи Хари. — Какво ли целят последователите на Вие-знаете-кой, като вдигат мъгъли във въздуха? Имам предвид — какъв е смисълът?

— Смисълът ли? — насила се засмя господин Уизли. — Хари, те го смятат за забавно. Половината от убийствата на мъгъли по времето на Ти-знаеш-кой бяха извършени за развлечение. Предполагам, че тази вечер са подпийнали и не са устояли на изкушението да ни напомнят, че много от тях са все още на свобода. Хубаво сборище са си устроили отново — завърши с отвращение той.

— Но ако това са били смъртожадните, защо са се магипортирали, като са видели Черния знак? — попита Рон. — Те би трябвало да се радват, че го виждат, нали така?

— Размърдай си мозъка, Рон! — отвърна Бил. — Ако това наистина са били смъртожадни, те навремето са направили всичко възможно да се спасят от Азкабан, когато Вие-знаете-кой е изгубил властта си. Наговорили са всякакви лъжи по негов адрес за това, как ги е принуждавал да убиват и измъчват хора. Басирам се, че завръщането му ще ги уплаши много повече, отколкото нас. Когато е изгубил силите си, те са отрекли, че имат нещо общо с него, и са се върнали към ежедневието си. Не мисля, че той ще е особено доволен от тях, какво ще кажете?

— Е… който и да е измагьосал Черния знак… — бавно започна Хърмаяни, — дали го е направил в подкрепа на смъртожадните, или за да ги сплаши?

— И аз не знам какво да мисля, Хърмаяни — каза господин Уизли. — Но в едно съм сигурен — само смъртожадните знаеха как да го измагьосат. Много бих се учудил, ако този, който го е направил, не е бил някога смъртожаден… Дори сега да не е… Слушайте, стана много късно и ако майка ви чуе за случилото се, ужасно ще се разтревожи. Затова нека поспим няколко часа и сутринта ще напуснем това място с някой ранен летекод.

Хари се изтегна в леглото си, но главата му бучеше. Знаеше, че бе почти три сутринта и би трябвало да е съвсем изтощен, но беше разтревожен и не му се спеше.

Само преди три дни, които сега му се струваха много повече, се бе събудил от пареща болка в белега. А тази нощ, за пръв път от тринайсет години, знакът на Лорд Волдемор се появи на небето. Какво ли означаваше всичко това?

Той се сети за писмото, което бе написал до Сириус, преди да замине от „Привит Драйв“. Дали Сириус вече го бе получил? Кога ли щеше да му отговори? Хари лежеше, впил поглед в брезентовия покрив на палатката, но никакви мечтания за летене не споходиха въображението му, та да заспи по-лесно. Едва дълго след като хъркането на Чарли огласи палатката, Хари се унесе.