Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА СЕДМА БАГМАН И КРАУЧ

Хари се откопчи от Рон и се изправи. Намираха се в безлюдна мъглива пустош. Пред тях стояха двама уморени и отегчени магьосници, единият от които държеше голям златен часовник, а другият — дебело руло пергамент и перо. И двамата бяха облечени като мъгъли, макар и доста нескопосано: мъжът с часовника носеше костюм от вълнен плат и галоши, високи над колената, а колегата му — шотландска поличка и пончо.

— Добро утро, Базил! — поздрави господин Уизли магьосника с шотландската поличка и му подаде ботуша, а той го хвърли в голяма кутия с използвани летекоди зад гърба си.

Хари забеляза в нея един стар вестник, празна кутия от безалкохолно и спукана футболна топка.

— Здравей, Артър! — уморено отвърна Базил. — Не си дошъл по работа, нали? Някои са си добре… а ние висим тук цяла нощ… Тръгвайте, за да освободите място, че ще пристигне голяма група от Черния лес в пет и петнайсет. Почакай, ще видя къде е вашият лагер… Уизли… Уизли… — Той прегледа пергаментовия списък. — На около половин километър оттук, в първия сектор, който видите. Управител на лагера е господин Робъртс. Дигъри… втория сектор… търсете господин Пейн.

— Благодаря, Базил! — каза господин Уизли и даде знак на останалите да го последват.

Тръгнаха през мъгливата безлюдна пустош. След двайсетина минути пред очите им изплува малка каменна къща близо до някаква бариера. Отвъд нея Хари различи призрачните очертания на стотици и стотици палатки, кацнали върху полегатия склон на обширна местност, простираща се до тъмната ивица гора на хоризонта. Сбогуваха се с двамата си спътници и се отправиха към къщата.

На прага стоеше мъж, вперил очи в палатките. Хари веднага разбра, че това е единственият истински мъгъл в околността. Когато чу стъпките им, той извърна глава към тях.

— Добро утро! — весело поздрави господи Уизли.

— Добро утро! — отвърна мъгълът.

— Вие ли сте господин Робъртс?

— Да — кимна господин Робъртс. — А вие кои сте?

— Уизли… Две палатки. Направихме резервацията преди няколко дни.

— Точно така — потвърди господин Робъртс, след като провери в списъка, закачен на вратата. — Вашето място е там до гората. Само за една вечер, нали?

— Да — отвърна господин Уизли.

— Сега ли ще платите? — попита господин Робъртс.

— А… да… разбира се… — Господин Уизли заотстъпва и махна на Хари да се приближи. — Помогни ми, Хари — прошепна той, извади свити на руло мъгълски пари от джоба си и започна да прехвърля банкнотите. — Тази ли е… десет? А, да, виждам дребната цифричка… А това пет ли е?

— Двайсет — тихо го поправи Хари с тревожно безпокойство, че господин Робъртс се опитва да долови всяка дума.

— Да, така е… Не ги различавам аз тези хартийки.

— Чужденец ли сте? — попита го управителят, когато господин Уизли се върна с точната сума.

— Чужденец ли? — повтори объркано господин Уизли.

— Не сте единственият, който има проблеми с парите — обясни господин Робъртс, втренчил изпитателно очи в него. — Няма и десет минути, откакто двама се опитаха да ми платят със златни монети, големи колкото лимонадени капачки.

— Наистина ли? — нервно попита господин Уизли.

Господин Робъртс се зарови в кутията с дребни монети.

— Никога не е било толкова претъпкано — изведнъж рече той и отново се вгледа в мъгливото поле. — Стотици резервации. Обикновено хората идват просто…

— Всичко наред ли е? — измърмори господин Уизли и протегна ръка за рестото, но господин Робъртс не му го даде.

— Да — замислено продължи той. — Хора от всички краища. Много чужденци. А и не само чужденци. Разни перковци, разбирате ме, нали? Един се разхождаше с шотландска поличка и пончо.

— А не може ли? — нетърпеливо запита господин Уизли.

— Това е нещо като… не знам… като сборище — сподели господин Робъртс. — Изглежда всички се познават. Като на голямо увеселение.

В този момент един магьосник с панталони за голф се появи изневиделица близо до входната врата зад господин Робъртс.

— Обливиате! — рязко изрече той, насочил магическата си пръчка към управителя.

Незабавно погледът на господин Робъртс се плъзна встрани, веждите му се отпуснаха, а на лицето му се появи замечтано отнесено изражение. Хари разпозна симптомите, характерни за току-що пренастроена памет.

— Ето карта на лагера — вече спокойно се обърна мъгълът към господин Уизли. — И рестото ви.

— Много благодаря! — успокои се и самият господин Уизли.

Магьосникът с голфа ги изпрати до бариерата към лагера. Изглеждаше изтощен — брадичката му бе посиняла от наболата брада, а под очите му имаше дълбоки морави сенки. Той зашепна на господин Уизли едва когато се бяха отдалечили достатъчно, за да не ги чуе управителят:

— Много проблеми ми създава. Трябва по десет пъти на ден да му правя магия за забрава, за да поддържам безгрижието му. А Людо Багман изобщо не се съобразява. Ходи нагоре-надолу и разправя за блъджъри и куофъли на висок глас, дори не помисля за антимъгълските мерки за сигурност. Да ти кажа, с нетърпение чакам всичко това да свърши. Ще се видим по-късно, Артър.

И той се магипортира.

— Мислех, че господин Багман ръководи Отдела за магически игри и спортове — учуди се Джини. — Как може да е толкова непредпазлив, че да говори за блъджъри в близост до мъгълите?

— Права си — усмихна се господин Уизли и ги поведе през бариерата към лагера. — Но Людо винаги си е бил малко… е… нехаен към сигурността. Обаче едва ли можете да си представите по-ентусиазиран началник на спортен отдел. Знаете ли, че той самият беше в отбора по куидич на Англия. Бияч като него „Уимбърн уаспс“6 никога не са имали.

Дълго крачиха през обвитото в мъгла поле между безкрайните редици палатки. Повечето от тях изглеждаха почти обикновени. Собствениците им явно доста се бяха постарали да приличат на мъгълски, но не се бяха стърпели да не добавят комини, звънци с шнурчета или пък ветропоказатели. А тук-там имаше по някоя толкова очевидно магьосническа палатка, че на Хари му се изясни подозрителността на господин Робъртс. В средата на полето се бе разперила екстравагантна шатра от раирана коприна, имитираща миниатюрен дворец, с живи пауни, вързани на входа. Малко по-нататък минаха покрай триетажна палатка с няколко кули отгоре. А недалеч от нея имаше палатка с градинка отпред, с басейнче за птици, слънчев часовник и фонтан.

— Такива сме си — усмихна се господин Уизли. — Не може да не се изфукаме, като се съберем. А, стигнахме, ето го и нашето място.

На най-високата точка на полето, до самия край на гората, на едно празно пространство бе забита в земята малка табелка с грешка в името — „Уисли“.

— Няма по-добро място! — щастливо възкликна господин Уизли. — Игрището е от другата страна на гората. Ние сме възможно най-близо. — Той свали раницата от гърба си и продължи развълнувано: — И така, никакви магии, сериозно ви казвам, особено като сме се събрали толкова много на мъгълска земя. Ще разпъваме палатките ръчно. Няма да е трудно… нали мъгълите постоянно го правят… така че, Хари, предложи откъде да започнем.

Хари никога през живота си не бе ходил на къмпинг. Семейство Дърсли не бяха го водили на каквато и да било ваканция, а го оставяха при възрастната им съседка госпожа Фиг. Но двамата с Хърмаяни посочиха местата на повечето от колчетата и куките и въпреки че свръхентусиазираният от работата с дървения чук господин Уизли не им помагаше, а по-скоро пречеше, те най-сетне успяха да разпънат двете опърпани двуместни палатки.

Всички се отдръпнаха назад да се полюбуват на свършената работа. Никой не би предположил, че това са палатки на магьосници, мислеше си Хари, но бедата бе, че с пристигането на Бил, Чарли и Пърси щяха да станат десет души. Точно същото изглежда бе помислила и Хърмаяни, защото го погледна озадачена, докато господин Уизли пролазваше на ръце и колене в първата палатка.

— Ще ни е малко тясно — провикна се той отвътре. — Но мисля, че ще се сместим. Елате да видите.

Хари се наведе, промуши се през отвора на палатката и зяпна от изненада. Беше се озовал в нещо като старомоден тристаен апартамент с баня и кухня. Колкото и странно да изглеждаше, мебелите бяха в същия стил като у госпожа Фиг. Столовете, до един различни, бяха покрити с плетени на една кука покривчици и от тях се носеше силна миризма на котки.

— Е, няма да е за дълго — каза господин Уизли, попи с кърпичка потта от плешивото си теме и се загледа в четирите двуетажни легла в спалнята. — Взех ги назаем от колегата Пъркинс. Вече не ходи на палатка, горкичкият, страда от лумбаго.

После вдигна прашния чайник и погледна вътре.

— Ще ни трябва вода…

— На картата, която ни даде мъгълът, има отбелязана чешма — обади се Рон, който бе последвал Хари в палатката и не изглеждаше никак изненадан от необикновените й размери отвътре. — От другата страна на полето е.

— Добре. Предлагам ти, Хари и Хърмаяни да отидете да налеете малко вода… — и господин Уизли им подаде чайника и няколко тенджери, — а ние ще донесем дърва за огън.

— Но нали имаме печка! — посочи Рон. — Защо просто не…

— Антимъгълски мерки за сигурност, Рон! — грейна лицето на господин Уизли в очакване на предстоящото удоволствие. — Когато истинските мъгъли ходят на къмпинг, готвят на огън, виждал съм ги.

След като огледаха момичешката палатка, която не бе просторна като момчешката, но и не вонеше на котки, Хари, Рон и Хърмаяни тръгнаха през лагера с чайника и тенджерите в ръце.

Изгряващото слънце и стопяващата се мъгла разкриха пред очите им цял град от палатки, разпрострени във всички посоки. Тримата бавно вървяха между редиците, поглъщайки жадно с очи всичко наоколо. Едва сега Хари се замисли колко ли много вещици и магьосници има по света. Никога не бе и помислял за тези, които живееха в други държави.

Съседите им по палатки започнаха да се пробуждат. Първи се размърдаха семействата с малки деца. Хари не беше виждал досега толкова мънички вещици и магьосници. Пред една огромна палатка пирамида стоеше момченце на не повече от две години с магическа пръчка в ръка. То я насочи с усмивка към един гол охлюв в тревата, който бавно се изду до размерите на наденица. Майка му изхвръкна от палатката тъкмо когато тримата приятели стигнаха до нея.

— Колко пъти, Кевин? Не пипай… пръчката… на татко… Уф!

Тя настъпи гигантския гол охлюв и той се пукна. Виковете й ехтяха в тишината и се сливаха с крясъците на момченцето:

— Охлюв — пук! Охлюв — пук!

Като повървяха още, видяха две мънички вещици, не по-големи от Кевин, яхнали метли играчки, които ги издигаха във въздуха само колкото крачетата им да се плъзгат по връхчетата на росната трева. Но един магьосник от министерството ги бе забелязал. Той подмина бързо Хари, Рон и Хърмаяни, мърморейки ядосано:

— Посред бял ден! А родителите им сигурно се излежават…

Тук-там от палатките излизаха възрастни магьосници и вещици и се заемаха с приготвянето на закуската. Някои предпазливо се оглеждаха и измагьосваха с пръчките си огньове, а други с нескрито подозрение драскаха кибритени клечки, убедени в тяхната безполезност. Трима африкански магьосници с дълги бели мантии водеха сериозен разговор около пурпурен огън, на който се печеше нещо като заек, а група американски вещици на средна възраст седяха и оживено клюкарстваха под лъскав плакат с надпис „Институт на Салемските вещици“. Хари долавяше откъслечни разговори на непознати езици от палатките, край които минаваха, и макар да не разбираше нито дума, усещаше вълнението в гласовете.

— На мен ли ми става нещо на очите, или всичко изведнъж позеленя? — възкликна Рон.

Но причината не бе в очите му. Бяха стигнали до група гъсто покрити с детелини палатки — сякаш хълмчета с причудливи форми бяха изникнали от земята. През вдигнатите платнища се подаваха усмихнати лица. Изведнъж някой зад тях ги повика:

— Хари! Рон! Хърмаяни!

Беше техният приятел четвъртокурсник от „Грифиндор“ — Шеймъс Финигън. Той седеше пред своята детелинена палатка заедно със сламеноруса жена, вероятно майка му, и най-добрия си приятел Дийн Томас, също от „Грифиндор“.

— Харесва ли ви украсата? — ухили се Шеймъс, когато Хари, Рон и Хърмаяни се приближиха. — От министерството не я одобриха.

— Защо да не покажем за кои сме? — попита госпожа Финигън. — Трябва да видите какво са окачили българите по техните палатки. Вие сте за Ирландия, нали? — добави тя и погледна Хари, Рон и Хърмаяни с малките си светнали очи.

След като я увериха, че са на страната на Ирландия, тръгнаха по пътя си. Рон сподели:

— Май щяхме да се съгласим с всичко сред такова обкръжение.

— Чудя се какво ли има по палатките на българите — рече Хърмаяни.

— Хайде да проверим — предложи Хари и посочи към горната част на полето, обагрена в червено, зелено и бяло, където ветрецът полюшваше българските знамена.

Палатките не бяха покрити с растения, но на всяка от тях беше закачен един и същ плакат, от който гледаше навъсено лице с гъсти черни вежди. Разбира се, образът се движеше, но само мигаше и се мръщеше.

— Това е Крум — прошепна Рон.

— Кой? — попита Хърмаяни.

— Крум — отвърна Рон. — Виктор Крум, българският търсач!

— Но той изглежда толкова сърдит! — отбеляза Хърмаяни, като видя как множеството лица на Крум примигват често и се мръщят.

— Сърдит ли? — Рон извъртя нагоре очи. — Много важно как изглежда! Той е невероятен! И е толкова млад. Едва на осемнайсет или там някъде. Направо гений, само почакайте до довечера и ще видите.

Вече се бе наредила малка опашка пред чешмата съвсем в края на полето. Хари, Рон и Хърмаяни застанаха най-отзад след двама души, потънали в разгорещен спор. Единият бе много стар магьосник с дълга нощница на цветенца. Другият очевидно бе служител на министерството. Той държеше пред себе си чифт панталони на тънки райета и едва се сдържаше да не закрещи от гняв:

— Обуй ги, Арчи, моля те, бъди така добър, не можеш да се разхождаш с това. Мъгълът на входа вече става мнителен…

— Купих я от мъгълския магазин — инатеше се старият магьосник. — Мъгълите ги носят.

— Мъгълските жени ги носят, Арчи, а не мъжете. Те носят това. — И онзи от министерството развя раираните панталони.

— Няма да ги обуя! — възмути се Арчи. — Обичам здравословният вятър да полъхва интимните ми части, много ти благодаря.

При тези думи Хърмаяни я напуши такъв силен пристъп на смях, че трябваше да напусне опашката. Върна се едва след като Арчи си наля вода и си тръгна.

Натоварени с водата, те потеглиха още по-бавно назад към лагера. Тук-там вече виждаха и други познати лица — съученици от „Хогуортс“ със семействата си. Оливър Ууд, бившият капитан на отбора на „Грифиндор“ по куидич, току-що бе завършил училището. Той завлече Хари до палатката на родителите си да им го представи и развълнувано му съобщи, че току-що бил включен в дублиращия отбор на „Пъдълмиър Юнайтед“7. После ги поздрави Ърни Макмилън, четвъртокурсник в „Хафълпаф“, а малко по-нататък попаднаха на красавицата Чо Чан, която играеше като търсач в отбора по куидич на „Рейвънклоу“. Тя помаха и се усмихна на Хари, който разплиска доста вода по себе си, докато й махаше в отговор. С единствената мисъл да спре хихикането на Рон Хари бързо посочи голяма група тийнейджъри, които никога преди не бе виждал.

— Кои ли са тези? — попита той. — Не са от „Хогуортс“, нали?

— Май са от някое училище в чужбина — отвърна Рон. — Знам, че има и други училища, но никога не съм срещал такива ученици. Бил си пишеше с някакъв свой връстник от Бразилия… ама преди много години… и искаше да го посети на разменни начала, но мама и татко нямаха достатъчно пари. Момчето се обиди, когато Бил му съобщи, че няма да ходи, и му изпрати една прокълната шапка. Заради нея са му сбръчкани ушите.

Хари се засмя, но с нищо не издаде удивлението си от факта, че има и други магьоснически училища. Сега, след като видя в лагера представители на толкова много националности, той разбра каква глупост е било от негова страна да не се досети, че „Хогуортс“ не е единственото училище. Погледна Хърмаяни, която никак не бе учудена от откритието. Сигурно в някои книги бе попадала на информация за други магьоснически училища.

— Много се забавихте — упрекна ги Джордж, когато се върнаха при своите палатки.

— Срещнахме познати по пътя — обясни Рон и остави водата. — Още ли не сте запалили огъня?

— Татко си играе с кибрита — отвърна Фред.

Баща им не бе успял да запали огъня, но не поради липса на старание. Земята наоколо бе осеяна с натрошени кибритени клечки, а той се забавляваше повече отвсякога.

— Опа! — възкликна господин Уизли, когато най-после успя да запали една кибритена клечка, но от изненада веднага я изпусна.

— Дайте на мен, господин Уизли — любезно го прекъсна Хърмаяни, взе кутията от ръцете му и започна да показва как се пали правилно.

Най-сетне запалиха огъня, но се наложи да чакат поне още час да стане жарта за готвене. Не може да се каже, че им беше скучно. Палатките бяха разположени точно до една оживена широка пътека към игрището, по която забързано минаваха насам-натам служители на министерството и всеки път сърдечно поздравяваха господин Уизли. А той непрекъснато коментираше, главно заради Хари и Хърмаяни. Неговите деца знаеха твърде много за министерството и не проявяваха особен интерес.

— Това беше Кътбърт Мокридж, началник на Управлението за свръзка с таласъмите… Този, дето идва, е Гилбърт Уимпъл, работи в Комисията по експериментални магии… От известно време ходи с тези рога… Здравей, Арни!… Арнолд Пийзгуд… Той е забравител от отряда към Аварийната служба за разваляне на магии, а това са Боуд и Кроукър… те са непродумващи…

— Какви са?

— От Отдела за мистерии. Свръхсекретен е и никой не знае какво правят там…

Най-после огънят бе готов и тъкмо бяха сложили яйцата и наденичките, когато Бил, Чарли и Пърси се приближиха откъм гората.

— Току-що се магипортирахме, тате — провикна се Пърси. — О, чудесно, обядът е готов!

Вече бяха преполовили порциите си наденички с яйца, когато господин Уизли скочи, размаха ръце и се засмя широко на човека, който крачеше към тях.

— Охо! — извика той. — Героят на деня! Людо!

Хари не бе виждал друг да се откроява така ярко още отдалеч като Людо Багман. Дори и старият Арчи с нощницата си на цветчета бледнееше пред него. Багман носеше дълга куидична мантия на широки хоризонтални яркожълти и черни райета. Огромно изображение на оса красеше гърдите му. Внушителен на вид, той явно не се беше грижил добре за фигурата си. Мантията бе изпъната върху огромния му корем, който със сигурност се бе появил след времето, когато е играл куидич в отбора на Англия. Носът му беше сплескан (може би счупен от някой блуждаещ блъджър, допусна Хари), но кръглите сини очи, късата руса коса и розовата кожа му придаваха вид на престарял ученик.

— Хей, здравейте! — безгрижно извика Багман. Вървеше така, сякаш на краката му бяха закачени пружини, и очевидно бе изключително развълнуван.

— Артър, стари приятелю… — викна той, като стигна до огъня. — Какъв ден, а! Какъв ден! Можехме ли да си поръчаме по-хубаво време? Нощта ще бъде безоблачна… а и организацията май е без грешка… Почти никаква работа нямам!

Група магьосници от министерството с изтормозен вид го подминаха, сочейки разпръскващите се високо в небето виолетови искри — доказателство, че някъде в далечината е запален магически огън.

Пърси се завтече към Людо Багман с протегната ръка. Колкото и да негодуваше срещу начина, по който Багман рърководеше отдела си, желанието му да направи добро впечатление бе надделяло.

— А… да — усмихна се господин Уизли. — Това е синът ми Пърси, току-що започна работа в министерството… А това е Фред… О, не, Джордж, съжалявам… този е Фред… Бил, Чарли, Рон… Дъщеря ми Джини… и приятелите на Рон — Хърмаяни Грейнджър и Хари Потър.

Когато чу името на Хари, Багман реагира светкавично и очите му описаха познатата дъга към белега върху челото на момчето.

— Слушайте — продължи господин Уизли, — това е Людо Багман, знаете кой е и че благодарение на него имаме тези прекрасни билети…

Багман засия и махна с ръка, в знак че не е сторил нищо особено.

— Какво ще кажеш за едно малко залагане, Артър? — нетърпеливо попита той, а в джоба на жълто-черната му мантия подрънкваха множество златни монети. — Роди Понтнър вече заложи, че България ще отбележи първия гол… Аз му предложих добър курс, като се знае, че Ирландия има тримата най-силни играчи на предните позиции от години… А малката Агата Тимс заложи половината акции от фермата си за змиорки, че мачът ще продължи една седмица.

— Охо… да залагаме тогава! — въодушеви се господин Уизли. — Да видим… Един галеон, че Ирландия ще спечели.

— Един галеон ли? — с леко разочарование го изгледа Людо, но съумя да го прикрие. — Много добре, много добре… Други залагания?

— На момчетата им е рано да залагат — намеси се господин Уизли. — Моли няма да…

— Залагаме трийсет и седем галеона, петнайсет сикли и три кнута — обяви Фред, докато двамата с Джордж събираха всичките си пари. — За Ирландия… обаче Виктор Крум ще хване снича. А, добавяме към залога и тази фалшива пръчка.

— Не показвайте тези боклуци на господин Багман! — просъска Пърси, но Багман явно не смяташе пръчката за боклук.

Точно обратното — когато Фред му я подаде, момчешкото му лице светна от възхищение. След миг пръчката изкряка силно и се превърна в гумено пиле, а Багман избухна в смях.

— Отлично! От години не ми е попадало нещо по-убедително на вид! Давам ви пет галеона за нея!

Шокиран, Пърси занемя от възмущение.

— Момчета — прошепна господин Уизли, — не съм съгласен да залагате… Това са всичките ви спестявания… Майка ви…

— Не проваляй удоволствието, Артър! — разгорещи се Багман и нетърпеливо раздруса джобовете си. — Достатъчно големи са, за да знаят какво искат! Мислите, че Ирландия ще победи, но Крум ще хване снича? Няма да стане, момчета, нямате шанс… Ще ви дам добър курс… а ще добавя и петте галеона за смешната пръчка, какво ще кажете…

Господин Уизли гледаше безпомощно как той извади тефтер и перо и започна да записва имената на близнаците.

— Готово! — извика Джордж, като взе отрязъка пергамент, който Багман му подаде, и го пъхна в джоба на мантията си.

Людо Багман весело се обърна към господин Уизли.

— Ще ми предложите ли едно чайче? Опитвам се да намеря Барти Крауч. Колегата от българска страна ми създава проблеми, а аз не му разбирам нито дума. Барти ще оправи нещата. Той говори около сто и петдесет езика.

— Господин Крауч ли? — обади се скованият като бастун до този момент Пърси и лицето му се сгърчи от вълнение. — Той говори над двеста езика! Езерянски, и таласъмски, и тролски…

— Всеки знае тролски! — отсече презрително Фред. — Само сочиш и грухтиш.

Пърси стрелна брат си с гневен поглед и ядно подкладе огъня да загрее отново чайника.

— Някакви новини от Бърта Джоркинс, Людо? — попита господин Уизли.

— Ни вест, ни кост — спокойно отвърна току-що разположилият се до тях на тревата Багман. — Ама ще се появи. Горката стара Бърта… Паметта й е като продънен котел, а и няма никакво чувство за ориентация. Загубила се е, помнете ми думата. Ще се върне в службата някъде през октомври, а ще си мисли, че е още юли.

— Не мислиш ли, че е време да пратиш някого да я потърси? — колебливо предложи господин Уизли, докато Пърси подаваше чая на Багман.

— И Барти Крауч все това ми повтаря! — Кръглите очи на Багман се ококориха невинно. — Но наистина не можем да се лишим от никого в момента. А, за вълка говорим… Барти!

До огъня току-що се бе магипортирал магьосник, който бе пълна противоположност на изтегналия се на тревата Людо Багман, загърнат в овехтялата мантия на „Уимбърн уаспс“.

Барти Крауч бе сериозен възрастен господин с принципи — бе облечен в безукорно изгладен костюм и с вратовръзка. Късата му сива коса бе разделена на неестествено прав път, а тънките му, подобни на четка за зъби мустачки изглеждаха като подрязани с линийка. Обувките му бяха лъснати до блясък. Хари веднага разбра защо Пърси го бе превърнал в свой идол. Пърси беше твърд привърженик на строгото спазване на правилата, а господин Крауч така изрядно се бе облякъл като мъгъл, че спокойно можеше да мине за управител на банка. Хари си помисли, че дори вуйчо Върнън едва ли би го разпознал.

— Сядай на тревата, Барти — весело предложи Людо и потупа мястото до себе си.

— Не, благодаря, Людо — отвърна Крауч с нотка на нетърпение в гласа. — Търсих те навсякъде. Българите настояват да поставим в горната ложа още дванайсет стола.

— А, това ли било? — попита Багман. — Стори ми се, че онзи разказва как бил видял в гората двайсет трола. Говори с доста силен акцент.

— Господин Крауч! — задъха се Пърси, превит на две в полупоклон, от което заприлича на гърбушко. — Желаете ли чаша чай?

— О! — Господин Крауч изгледа Пърси с леко учудване. — Да… благодаря, Уедърби.

Фред и Джордж едва не се задавиха с чая си, а Пърси с пламнали уши се зае с чайника.

— Да, исках да поговоря и с теб, Артър — проницателният поглед на господин Крауч се отклони към господин Уизли. — Али Башир нещо пак е настроен войнствено. Иска да разговаряте за твоето ембарго върху вноса на летящите килимчета.

Господин Уизли въздъхна дълбоко.

— Миналата седмица му изпратих сова. Писах му това, което съм повтарял сто пъти — килимите са включени като мъгълска вещ в Регистъра на забранени за омагьосване предмети, ама той не ще и да чуе.

— Съмнявам се, че иска да те чуе. — Господин Крауч взе чашата чай от Пърси. — Той настоява да ги внася тук.

— Те никога няма да изместят метлите, нали така? — попита Багман.

— Али мисли, че тук има пазарна ниша за семейни превозни средства — обясни господин Крауч. — Спомням си, че дядо ми имаше дванайсетместен „Аксминстър“8, преди да забранят килимчетата, разбира се.

Думите му трябваше да прогонят всяка капчица съмнение, че някой от рода му е нарушавал закона.

— Е, все още ли си толкова зает, Барти? — нехайно го попита Багман.

— Не се оплаквам — сухо рече господин Крауч. — Да организираш летекоди из пет континента не е малък успех, Людо.

— Предполагам, че и двамата ще сте доволни, когато всичко това приключи — обади се господин Уизли.

Людо Багман се стресна.

— Доволен ли? Не знам дали някога съм се забавлявал повече… А предстоят и други неща, които чакаме с нетърпение, нали, Барти? Много още има за организиране, а?

Господин Крауч вдигна вежди и го погледна.

— Разбрахме се да не разгласяваме нищо, преди всички подробности да…

— А, подробностите! — Багман изрече думата така, сякаш пропъди облак досадни мушички. — Подписаха ли? Съгласиха се, нали? Обзалагам се на каквото пожелаеш, че хлапетата ще разберат много скоро. Та нали ще става в „Хогуортс“…

— Людо, трябва да се срещнем с българите, забрави ли? — Господин Крауч остро прекъсна словоохотливостта му. — Благодаря за чая, Уедърби!

Той побутна недопитата си чаша чай към Пърси и изчака Людо да се надигне. Багман се изправи на крака, допивайки чая си наведнъж, а златните монети в джобовете му звънко подрънкваха.

— Ще се видим по-късно — сбогува се той. — Ще бъдете в горната ложа с мен… Аз ще коментирам!

После махна с ръка, Барти Крауч кимна рязко и двамата се магипортираха.

— Какво ще става в „Хогуортс“, татко? — веднага попита Фред. — За какво говореха?

— Скоро ще разберете — усмихна се господин Уизли.

— Това е поверителна информация, докато министерството не реши да й даде гласност — категорично заяви Пърси. — Господин Крауч е прав, че не трябва да се разкрива предварително.

— Я млъквай, Уедърби! — прекъсна го Фред.

В късните часове на следобеда въодушевлението се разпростря над лагера като почти осезаем облак. Привечер дори и спокойният летен въздух сякаш трепкаше в очакване, а когато мракът се разстла като завеса над хилядите нетърпеливи магьосници, всички насила наложени забрани безследно изчезнаха. Явно служителите на министерството безропотно приеха неизбежното и спряха да се борят с проявите на неприкривана магия, които можеха да се видят навсякъде.

Амбулантни търговци се магипортираха и се появяваха на всяка крачка, разнасяйки табли или бутайки колички, отрупани с необикновени сувенири. Продаваха светещи кречетала — зелени за Ирландия и червени за България, — които крякаха имената на играчите; островърхи шапки, окичени с танцуващи детелини; български шалчета, украсени с лъвове, които ревяха; флагчета на двете държави, които свиреха националните химни, когато ги развееш; миниатюрни метли с надпис „Светкавицата“, които наистина летяха, и серии малки фигурки на известните състезатели, които се разхождаха по дланта и се перчеха.

— Цяло лято спестявах джобните си пари точно за това — каза Рон на Хари, когато тримата с Хърмаяни минаваха покрай търговците и купуваха сувенири.

Рон си избра шапка с танцуващи детелини и голямо зелено кречетало, но купи и малка фигурка на Виктор Крум, българския търсач. Миниатюрният Крум крачеше напред-назад по ръката му и се мръщеше на зеленото кречетало над него.

— Ооо, погледнете това! — възкликна Хари и забърза към една сергия с някакви предмети, наподобяващи месингови бинокли, покрити със странни бутони и копчета.

— Това е всевизор — обясни разпалено търговецът магьосник. — Има заден ход, за да гледате повторение… може да забавя… може да върти кадър по кадър, ако искате. Направо без пари… десет галеона единият.

— Ако не бях я купил… — кимна Рон към шапката с танцуващи детелини и загледа с копнеж всевизорите.

— Дайте ми три — твърдо каза Хари на търговеца.

— Не… не трябваше — изчерви се Рон.

Той винаги се засягаше от факта, че Хари, който бе наследил малко състояние от родителите си, има много повече пари от него.

— Няма да ви подарявам нищо друго за Коледа. — Хари подаде по един всевизор на двамата си приятели. — Поне в следващите десет години.

— Така може — усмихна се Рон.

— О, благодаря, Хари! — каза Хърмаяни. — А аз ще взема програми, вижте…

Прибраха се в палатките с доста олекнали кесии. Бил, Чарли и Джини също си играеха със зелени кречетала, а господин Уизли разнасяше ирландско знаме. Фред и Джордж нямаха сувенири, защото бяха дали на Багман всичкото си злато.

Изведнъж отнякъде отвъд гората се разнесе плътен ехтящ гонг и мигом зелени и червени фенери блеснаха в дърветата, осветявайки пътеката към игрището.

— Време е! — съобщи господин Уизли, развълнуван като всички останали. — Хайде да тръгваме!