Хари Потър и огненият бокал

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ФРОНТ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ДУХЧЕТАТА

Още същата вечер Хари, Рон и Хърмаяни се качиха в соварника да намерят Пигуиджън, та Хари да изпрати по него писмо до Сириус и да му съобщи, че се е справил успешно с първото изпитание. По пътя Хари уведоми и Рон за всичко, което Сириус му бе разказал за Каркаров. Макар и потресен в първия момент от вестта, че Каркаров е бил смъртожаден, докато стигнаха до соварника, Рон вече смяташе, че всъщност е трябвало да го предвидят още отначало.

— Приляга му, нали? — рече той. — Помниш ли как Малфой разправяше във влака, че баща му бил приятел с Каркаров. Сега е ясно откъде се познават. Сигурно са вилнели заедно с ония маскираните след финала на Световното. Ама ще ти кажа, Хари, че ако Каркаров собственоръчно е пуснал името ти в бокала, сега сигурно се чувства много глупаво. Погрешни са му излезли сметките, а? Ти се отърва само с една драскотина! Остави на мен… аз ще го пипна…

Развълнуван, че ще носи писмо, Пигуиджън кръжеше около главата на Хари и цвъртеше непрестанно. Рон улови совата си от въздуха и я задържа, докато Хари привърже писмото на крачето й.

— Няма начин другите изпитания да са толкова страшни, нали? — не млъкваше Рон, докато отнасяше Пигуиджън до прозореца. — И знаеш ли какво, според мен ти ще си победител в този турнир, Хари, сериозно говоря!

Хари съзнаваше, че Рон каза това само от чувство за вина поради държанието си през последните няколко седмици, но все пак му беше приятно да го чуе. Хърмаяни обаче стоеше облегната на стената и гледаше Рон изпод вежди.

— Той ще трябва да се справи с още много неща, преди да свърши турнирът — заяви тя много сериозно. — След като първото изпитание бе такова, направо не смея да мисля какво предстои оттук нататък.

— Ама и ти си една окуражителка! — възрази й Рон. — Вие двете с професор Трелони трябва да си общувате от време на време.

Той хвърли Пигуиджън през прозореца и малката сова се сниши надолу близо четири метра, преди да успее да се задържи и да литне, защото писмото, завързано за крачето й, бе необичайно дълго и тежко. Хари не можа да се въздържи да не опише с най-големи подробности на Сириус как точно се е пазил от змеицата, как е кръжал над нея и как я е заблудил.

Като изчакаха Пигуиджън да потъне в мрака, Рон предложи:

— Хайде да слизаме долу за купона с изненади в твоя чест. Фред и Джордж сигурно са успели вече да измъкнат достатъчно храна от кухнята.

И разбира се, щом влязоха в общата стая на „Грифиндор“, ги посрещна буря от възгласи и аплодисменти. Имаше цели планини от сладкиши, гарафи с тиквен сок и бирен шейк, а Лий Джордън бе пръснал няколко от вълшебните влагоустойчиви и незапалителни фойерверки на доктор Филибъстър, които пълнеха въздуха със звезди и искри. Дийн Томас, който рисуваше добре, беше закачил няколко внушителни нови плаката. На повечето от тях бе изобразен Хари, който лети около главата на шипоносеца на „Светкавицата“, но имаше и няколко рисунки на Седрик с глава в пламъци.

Хари си сипа доста неща за ядене, защото почти бе забравил какво е да си наистина гладен, и седна при Рон и Хърмаяни. Просто не можеше да повярва, че се чувства толкова щастлив — Рон отново му беше приятел, първото изпитание бе преодоляно, а до второто оставаха цели три месеца.

— Я, колко е тежко! — рече Лий Джордън, като вдигна златното яйце, оставено от Хари на масата, и го претегли в дланите си. — Отвори го, Хари, хайде… Нека всички да видим какво има в него.

— Той трябва сам да мисли върху загадката — бързо се намеси Хърмаяни — такива са правилата на турнира.

— Аз трябваше сам да се сетя и как да излъжа змея — измърмори Хари така, че само Хърмаяни го чу, и се усмихна малко виновно.

— Да, да, хайде, Хари, отвори го! — развикаха се няколко от съучениците му.

Лий подаде яйцето на Хари, той заби нокти в улея, който го опасваше, и то се отвори.

Тъмната му кухина бе съвсем празна. Ала щом го отвори, ужасен звук, някакво шумно и стържещо виене изпълни стаята. Хари бе чувал вече нещо подобно — това бе призрачният оркестър, свирил на музикални триони на тържеството на Почтибезглавия Ник за годишнината от смъртта му.

— Затвори го! — ревна Фред и захлупи ушите си с ръце.

— Какво беше това? — попита Шеймъс финигън, вперил очи в яйцето, което Хари затвори. — Прилича ми на вой на вещица прокобница… може би точно с такава ще трябва да мериш сили следващия път, а, Хари?

— Сигурно изтезават някого — обади се Невил, съвсем пребледнял, и разпиля парчета наденица по пода. — Ще трябва да противодействаш на проклятието Круциатус!

— Не дрънкай глупости, Невил, то е незаконно! — сгълча го Джордж. — Никога не биха използвали такова нещо в турнира. Така се чува, като пее Пърси… Дали не трябва да го нападнеш, докато е под душа, а, Хари?

— Искаш ли сладкиш с мармалад, Хърмаяни? — попита Фред.

Хърмаяни гледаше с недоверие блюдото, което той й предлагаше. Фред се ухили.

— Няма страшно, нищо не съм направил — успокои я той. — Само с яйчения крем трябва да внимаваш.

Невил, който току-що си бе гребнал яйчен крем, се задави и го изплю.

Фред прихна.

— Шегичка, Невил, шегичка…

Хърмаяни опита от сладкиша с мармалад.

— От кухнята ли взе всичко това, Фред? — попита тя.

— А откъде другаде? — ухили се Фред и като заговори с тъничък гласец, взе да имитира домашно духче: — „Какво ще обичате, сър? На вашите услуги, сър!“ Те са предани до смърт… И печен вол щяха да ми приготвят, ако им бях казал, че съм гладен.

— Как се влиза там? — попита Хърмаяни съвсем небрежно, сякаш изобщо не я интересуваше.

— Лесно — отвърна Фред. — Има тайна врата зад една картина с фруктиера. Погъделичкваш крушата, тя прихва да се смее и… — Той млъкна и я погледна подозрително. — А ти защо питаш?

— Просто така — бързо промърмори Хърмаяни.

— Да не се каниш да вдигаш домашните духчета на стачка? — усъмни се Джордж. — Май няма вече да се занимаваш с листовки, ами направо ще ги подстрекаваш към бунт, а?

Чуха се хихикания, а Хърмаяни не отговори.

— Да не си посмяла да ги разстройваш и да им пълниш главите с приказки за дрехи и заплати! — предупреди я Фред. — Ще вземат да зарежат готвенето.

Точно тогава вниманието им бе отвлечено от Невил, който се превърна в едро канарче.

— Ау, извинявай, Невил! — провикна се Фред над общия смях. — Забравих… тъкмо яйчения крем бяхме омагьосали.

След минутка перата на Невил опадаха, той възвърна предишния си вид и се включи във веселбата.

— Крем „Канарче“! — обяви Фред на въодушевените си съученици. — Изобретихме го заедно с Джордж. Само по седем сикли, съвсем евтино!

Беше близо един часът след полунощ, когато Хари най-сетне тръгна към спалнята заедно с Рон, Невил, Шеймъс и Дийн. Преди да дръпне завесите около леглото си, той постави върху нощното си шкафче малката фигурка на унгарския шипоносец, който се прозина, сви се на кълбо и тутакси затвори очи. Хагрид има право, реши Хари, докато придърпваше балдахина… чудно нещо са това змейовете…

Декември дойде с ветрове и суграшица над „Хогуортс“. През зимата навсякъде в огромния замък ставаше течение, но Хари с приятно чувство си мислеше за дебелите стени и запалените камини всеки път, когато минеше покрай кораба на дурмщрангци с издути от вятъра черни платна на фона на мрачното небе. Не се и съмняваше, че в каретата на „Бобатон“ също е доста хладно. Както беше забелязал, Хагрид подсигуряваше конете на Мадам Максим с достатъчно количество малцово уиски. Изпаренията откъм коритото в ъгъла на пасището им можеха да замаят главите на учениците в час по грижа за магически създания. Това нямаше да им се отрази добре, защото те все още се занимаваха с ужасните раконоги огнемети и трябваше да са нащрек.

— Не знам дали спят през зимата или не — обясняваше Хагрид в следващия си час на премръзналите ученици във ветровитата тиквена леха. — Я да видим дали пък няма да подремнат… Ще ги сложим в ей тез кафези.

От раконогите огнемети бяха оцелели само десет. Явно желанието им да се избиват един друг все още беше в сила. Всеки от тях вече наближаваше два метра на дължина. С дебели сиви брони, с бързобягащи крака, огнеметници, с жила и хоботи — това бяха най-отблъскващите създания, които Хари бе виждал някога. Учениците гледаха отчаяно към огромните кафези, застлани с възглавници и меки одеяла, които Хагрид бе приготвил.

— Ще ги подмамим вътре — продължаваше Хагрид, — ще хлопнем капаците и ще гледаме к’во става.

Ала раконогите огнемети явно не спяха зимен сън и никак не им се понрави да ги озаптяват между завивки под затворени капаци. След малко Хагрид вече крещеше „Без паника! Без паника!“, а огнеметите върлуваха из лехата, сред която се въргаляха тлеещи трески от кафезите. Много от учениците, начело с Малфой, Краб и Гойл, се бяха вмъкнали в къщата на Хагрид през задната врата и се бяха барикадирали вътре. Други, между които Хари, Рон и Хърмаяни, останаха навън да се опитат да помогнат на Хагрид. С общи усилия и с цената на многобройни рани и изгаряния те успяха да обуздаят и да вържат девет от огнеметите. Десетият обаче остана на свобода.

— Гле’йте сега да не го подплашите! — викна Хагрид, докато Рон и Хари мятаха огнени струи от пръчките си по създанието, което застрашително се приближаваше към тях, вирнало над гърба си потръпващо жило. — Сега впримчете туй жило, та да не порази някого!

— Само това оставаше! — ядоса се не на шега Рон и двамата с Хари заотстъпваха назад към стената на къщата, без да изпускат раконогия огнемет от прицела на струите искри от пръчките си.

— Я виж ти… това май е забавно, а?

Облегната на стобора пред градината на Хагрид, Рита Скийтър наблюдаваше олелията. Този път носеше плътна цикламена мантия с лилава кожена яка, а на рамото й висеше чантата от крокодилска кожа.

Хагрид се метна върху раконогото, което вече заплашваше Хари и Рон отблизо, и го притисна към земята. То изхвърли струя огън и стъблата на тиквите наоколо клюмнаха обгорени.

— Вие коя сте? — попита Хагрид, след като успя да омотае и здраво да стегне примката около жилото на огнемета.

— Рита Скийтър, репортер от „Пророчески вести“ — отвърна тя, усмихна му се широко и златните й зъби блеснаха.

— Нали Дъмбълдор ви е забранил да влизате в училището? — намръщи се Хагрид, стана от леко сплескания огнемет и го задърпа към останалите.

Рита се направи, че не е чула думите му.

— Как се наричат тези прелестни създания? — попита тя с още по-широка усмивка.

— Раконоги огнемети — неохотно отвърна Хагрид.

— Сериозно? — живо се заинтересува Рита. — Никога досега не съм чувала за тях… Откъде са пристигнали?

Хагрид силно се изчерви под гъстата си брада, Хари забеляза това и сърцето му се сви. Откъде ли всъщност Хагрид бе взел огнеметите?

В този момент Хърмаяни, която явно си бе помислила същото, бързо се намеси:

— Ама нали са много интересни, а, Хари? Как мислиш?

— Какво? О, да… ъъъ… интересни са — съгласи се Хари, след като тя го настъпи силно.

— Ааа, Хари, и ти ли си тук! — забеляза го Рита Скийтър. — Значи обичаш да се грижиш за магически създания, така ли? Може би това е един от любимите ти часове?

— Да — твърдо рече Хари и Хагрид засия.

— Чудесно! — каза Рита. — Направо прекрасно! Отдавна ли преподавате? — обърна се тя към Хагрид.

Хари забеляза как погледът й се премести върху Дийн (с разцепена буза), после върху Лавендър (с опърлена мантия) и накрая върху Шеймъс (с няколко изгаряния по пръстите), преди да се спре върху прозореца на малката къща, зад който се бяха скупчили останалите ученици и с притиснати до стъклото носове чакаха да се успокои обстановката.

— Ами… това ми е втора година — отвърна Хагрид.

— Чудесно!… Дали не бихте искали да ми дадете едно интервю? Да споделите нещо от опита си в грижите за магически създания? Всяка сряда, както вероятно знаете, „Пророчески вести“ публикува колонка на зоологическа тема. Можем да представим тези… ъъъ… ногомети огнераци.

— Раконоги огнемети — бързо я поправи Хагрид. — Ъхъ… ами да… що пък не?

Хари усети лошо предчувствие, но нямаше как да предупреди Хагрид, без да го забележи Рита Скийтър. Не му оставаше друго, освен да си стои на мястото и мълчаливо да слуша как двамата се уговарят да се срещнат към края на седмицата в „Трите метли“ за дълго интервю. В този момент откъм замъка проехтя звънецът и извести края на часа.

— Е, довиждане, Хари! — извика само на него Рита Скийтър, когато той си тръгна с Рон и Хърмаяни. — До петък вечер, Хагрид!

— Ще изопачи всичко, което той ще каже — едва чуто рече Хари.

— Дано поне не е внесъл тези огнемети незаконно или нещо подобно — отчаяно добави Хърмаяни.

Тримата се спогледаха — Хагрид като нищо можеше да е направил точно това.

— Е, колко пъти досега е оплитал конците, а Дъмбълдор така и не го уволни — опита се да ги успокои Рон. — В най-лошия случай ще трябва да се отърве от огнеметите. А, не… в най-лошия ли казах? Имах предвид — в най-добрия.

Хари и Хърмаяни прихнаха и вече поразвеселени, тримата отидоха да обядват.

Часът по пророкуване този следобед им се видя направо приятен. Още се занимаваха със звездни карти и предсказания, но откакто с Рон се бяха сдобрили, Хари се радваше на всичко.

Професор Трелони беше останала много доволна, когато двамата бяха предсказали собствената си смърт при най-ужасни обстоятелства. Но сега явно се подразни от пренебрежителното им подсмихване по време на обясненията й по колко различни начина Плутон може да обърка ежедневието на Земята.

— Аз смятам — зашепна тя уж много загадъчно, с което обаче не можеше да скрие раздразнението си, — че някои от нас — и тя се вторачи многозначително в Хари — не биха се държали така лекомислено, ако бяха видели онова, което аз съзрях в кристалното кълбо снощи. Както си седях, увлечена в ръкоделието си, ме обзе неудържимо желание да надникна в сферата… Изправих се, заех мястото си пред нея, вперих поглед в кристалните й глъбини… и досещате ли се кой ме гледаше оттам?

— Един грозен стар прилеп с грамадански очила! — смънка под носа си Рон.

Хари едва се въздържа да не се изсмее.

— Смъртта, скъпи мои.

Ужасени, Парвати и Лавендър затулиха устите си с две ръце.

— Точно така — категорично закима професор Трелони, — смъртта се приближава все повече, кръжи като хищник все по-ниско… все по-ниско над замъка…

Тя прикова облещените си очи в Хари, който нарочно се прозина широко и без смущение.

— Направо щях да се впечатля, ако не бях го чувал поне осемдесет пъти досега — отбеляза Хари, когато най-сетне поеха глътка чист въздух на стълбата под стаята на професор Трелони. — Та нали ако бях умирал всеки път, когато тя ми предскаже, щях да съм вече чудо на медицината.

— Щеше да станеш призрак с особено висока консистенция — уточни с насмешка Рон, като се разминаха с Кървавия барон, запътил се нанякъде в обратната посока. Ококорените му очи гледаха зловещо. — Добре че не ни даде домашно. Надявам се Хърмаяни да е получила купища задачи от професор Вектор — обичам да нямам домашно, когато тя има…

Ала Хърмаяни не се появи на вечеря, не я намериха и в библиотеката, където отидоха да я потърсят. Единственият, когото завариха там, беше Виктор Крум. Рон се повъртя малко зад един ред рафтове с книги, като наблюдаваше Крум и обсъждаше шепнешком с Хари дали да му поиска автограф. Но когато забеляза шест-седем момичета, стаени зад друга етажерка, да разискват същото, желанието му се изпари.

— Къде може да се е запиляла… — чудеше се Рон, докато двамата се връщаха към кулата на „Грифиндор“.

— Знам ли… Глупотевини!

Дебелата дама тъкмо се отмести напред да им направи път и тропот от препускащи стъпки зад гърба им възвести приближаването на Хърмаяни.

— Хари! — рече тя задъхана, като едва успя да спре пред него (Дебелата дама й хвърли недоумяващ поглед, вдигнала вежди). — Хари, трябва да дойдеш… трябва да дойдеш там… случи се нещо невероятно… моля те…

Тя хвана Хари за ръката и го задърпа назад към коридора.

— Какво има? — попита Хари.

— Ще ти покажа, като стигнем… хайде де… по-бързо…

Хари се извърна да погледне Рон, който му кимна с нескрито любопитство.

— Добре — примири се Хари и хукна обратно с Хърмаяни, а Рон ги последва, за да не изпусне нещо.

— О, не се занимавайте с мен! — викна подире им ядосана Дебелата дама. — Изобщо не си правете труда да ми се извинявате за безпокойството! А аз да си вися тук, входът да стои отворен, докато решите да се върнете, нали?

— Да, благодаря! — извика Рон през рамо.

— Хърмаяни, къде отиваме? — попита Хари, след като бяха слезли шест етажа надолу и вече тичаха по мраморното стълбище към входната зала.

— Ще видиш, ей сега ще видиш! — вълнуваше се Хърмаяни.

В края на стълбището тя зави наляво и се засили право към вратата, в която се бе вмъкнал Седрик Дигъри онази вечер, след като Огненият бокал бе изхвърлил имената им. Хари никога не бе минавал през тази врата. Двамата с Рон последваха Хърмаяни надолу по каменни стъпала. Вместо да стигнат до мрачен коридор като онзи, който водеше към подземието на Снейп, те се озоваха сред широк тунел с каменни стени, силно осветен от факли и украсен с весели изображения, главно на разни неща за ядене.

— Ооо, я чакайте… — бавно заговори Хари, стигнал до половината на коридора. — Спри за минутка, Хърмаяни…

— Какво? — обърна се тя назад и го погледна въпросително.

— Знам какво си намислила — каза Хари.

Той смушка Рон и му показа картината точно зад Хърмаяни. На нея се виждаше гигантска сребърна фруктиера.

— Хърмаяни! — възкликна Рон, който най-сетне загря. — Да не се опитваш да ни натопиш пак в онази смрад!

— Не, не, нищо подобно! — бързо възрази тя. — И не е смрад, Рон…

— Ааа, да не си сменила името? — погледна я той сърдито. — И какви сме сега… Фронт за освобождение на духчетата? Нямам никакво намерение да се вмъквам неканен в тая кухня и да ги карам да спират да работят.

— Изобщо не очаквам да го правиш! — нервира се вече Хърмаяни. — Аз… слязох тук преди малко да си поговоря с тях, но видях… О, ела, Хари, искам да ти покажа!

Тя пак го хвана, дръпна го пред картината с гигантската фруктиера, протегна към нея показалеца си и погъделичка едрата зелена круша. Тя взе да се гърчи и да се киска, после изведнъж се превърна в голяма зелена брава. Хърмаяни я хвана, отвори с всичка сила вратата и побутна Хари по гърба да прекрачи прага.

Той едва бе успял да огледа просторното помещение с висок таван, не по-малко от Голямата зала горе, купчините излъскани месингови тенджери и тигани, натрупани покрай стените, и голямото зидано огнище в отсрещния край, когато нещо дребно се изтърколи до него откъм средата на стаята и зацвърча:

— Хари Потър, сър! Хари Потър!

За миг момчето остана без въздух, защото възторженото духче го фрасна с всички сили в диафрагмата и го прегърна така силно, че едва не му счупи ребрата.

— Д-доби? — заекна Хари.

— Това е Доби, сър, той е! — писукаше гласчето някъде около пъпа на Хари. — Доби се надявал и надявал да види Хари Потър, сър, и ето че сам Хари Потър дошъл да го навести, сър!

Доби го пусна и отстъпи няколко крачки назад, цял засиял, а огромните му зелени очи като топки за тенис плуваха в сълзи от щастие. Беше си останал почти същият, какъвто го помнеше Хари — с нос като молив, с уши като крила на прилеп, с дълги стъпала и пръсти… Само дрехите му бяха много различни.

Докато работеше при Малфой, Доби носеше все една и съща стара калъфка за възглавница. Сега обаче той бе облечен с най-странната комбинация от дрехи, която Хари бе виждал — по-лоша дори от тези на магьосниците по време на финала на Световното първенство. Вместо шапка имаше калъфче за чайник, на което бе забол множество лъскави значки. На голите му гърди висеше вратовръзка с щампа на конски подкови, обут бе в нещо подобно на детски шорти за футбол, а двата му чорапа бяха различни. Единият — Хари го позна веднага — бе същият черен чорап, който преди време свали от собствения си крак и надхитри Луциус Малфой да го даде на Доби и така да го освободи. Другият пък бе на розови и оранжеви ивици.

— А ти какво правиш тук, Доби? — изненада се Хари.

— Доби вече дошъл да работи в „Хогуортс“, сър! — изписука развълнувано духчето. — Професор Дъмбълдор дал на Доби и Уинки работа, сър.

— Уинки? — повтори Хари. — И тя ли е тук?

— Да, сър, тук е!

И Доби хвана Хари за ръката и го задърпа към вътрешността на кухнята, докато стигнаха до четири дълги дървени маси. Хари си помисли, че те вероятно са разположени точно под четирите маси в Голямата зала. В момента върху тях нямаше храна, тъй като вечерята беше приключила, но той предположи, че само преди час са били отрупани с блюда, които са били изпратени през тавана по масите над тях.

Най-малко стотина домашни духчета, ухилени до ушите, се кланяха и кимаха на Хари, докато Доби го водеше през кухнята. Всички бяха с еднакви униформи — кухненски кърпи, щамповани с герба на „Хогуортс“ и пристегнати в талията като тоги. В подобно облекло бяха видели и Уинки, когато я срещнаха за първи път.

Доби спря пред зиданото огнище и посочи:

— Ето я Уинки, сър!

Уинки седеше на ниско столче пред огъня. За разлика от Доби тя бе облечена нормално. Носеше хубава поличка, блузка и подходяща синя шапчица с отвори за големите й уши. Но докато чудатите неща по Доби бяха чисти и спретнати и изглеждаха като нови, дрешките на Уинки правеха впечатление на съвсем занемарени. По блузката й имаше лекета от супа, а на поличката й зееше дупка от изгаряне.

— Здравей, Уинки! — рече Хари.

Устната на Уинки потрепна. После тя избухна в сълзи, които се лееха от огромните й кафяви очи и капеха пред нея, точно както на Световното първенство по куидич.

— О, горката! — съжали я Хърмаяни. Двамата с Рон бяха последвали Хари и Доби. — Уинки, не плачи, моля те, недей…

Но Уинки ревна още по-силно. Доби продължаваше щастливо да се усмихва на Хари.

— Желае ли Хари Потър чаша чай? — изписка той високо, за да заглуши стенанията на Уинки.

— Ами… да, добре — прие Хари.

На секундата доприпкаха шест домашни духчета с огромен сребърен поднос, върху който бяха наредени чайник, три чаши за Хари, Рон и Хърмаяни, каничка с мляко и голяма чиния, пълна с бисквити.

— Страхотно обслужване! — остана поразен Рон.

Хърмаяни го погледна намръщено, но духчетата бяха очаровани. Те се поклониха ниско и отстъпиха назад.

— Откога си тук? — попита Хари, докато Доби им поднасяше чая.

— Едва от седмица, Хари Потър, сър! — щастливо отвърна Доби. — Доби дошъл да види професор Дъмбълдор, сър. Нали разбирате, сър, много е трудно за един освободен домашен дух да намери нова работа, сър. Наистина много трудно.

При тези думи Уинки зави още по-оглушително, носът й бълваше като смачкан домат върху блузката й, но тя изобщо не се опитваше да го избърше.

— Доби обикалял страната две години, сър, и опитвал да намери работа — продължаваше Доби. — Но Доби не намерил работа, сър, защото Доби вече иска заплата!

Духчетата из кухнята, които до този момент слушаха и гледаха с интерес, извърнаха очи при тези думи, като че Доби бе казал нещо неприлично и възмутително.

Хърмаяни обаче се намеси:

— Браво на теб, Доби!

— Благодаря ви, госпожице! — засмя се още по-широко Доби и показа всичките си зъби. — Но повечето магьосници не искат домашен дух, на когото да плащат, госпожице. „На домашен дух не се плаща“ — отвръщат те и хлопват вратата пред лицето на Доби. Доби обича работа, ама иска дрехи и заплата, Хари Потър. Доби обича свободата!

Домашните духчета започнаха да се отдръпват от него, като че ли бе болен от нещо заразно. Само Уинки остана на мястото си и захълца още по-силно.

— И после, Хари Потър, Доби отишъл да посети Уинки и заварил Уинки също освободена, сър! — възторжено обяви Доби.

При тези думи Уинки се хвърли напред от столчето си, просна се по очи върху плочите на пода и заудря с малките си юмручета, като надаваше изтерзани викове. Хърмаяни веднага се смъкна на колене до нея и се опита да я успокои, но Уинки изглежда не чуваше какво й се говори. Доби продължи да разказва, надвиквайки воплите й:

— И после на Доби му хрумна идея, Хари Потър, сър! „Защо Доби и Уинки не намерят работа заедно?“ — казал Доби. „Къде ще се намери работа за две домашни духчета заедно?“ — казала Уинки. И Доби мислил и измислил, сър! В „Хогуортс“! И така Доби и Уинки дошли при професор Дъмбълдор, сър, и професор Дъмбълдор ги наел.

Доби грейна още повече и очите му отново се напълниха със сълзи от щастие.

— И професор Дъмбълдор казал, че ще плаща на Доби, сър, щом Доби иска заплата! И ето, Доби е свободно духче, сър, получава по един галеон на седмица и един почивен ден в месеца!

— Това не е чак толкова много! — провикна се възмутено от пода Хърмаяни, наведена над Уинки, която не спираше да ридае и да удря с юмруци.

— Професор Дъмбълдор предложил на Доби десет галеона на седмица и почивка всяка събота и неделя — рече Доби и потрепери при мисълта за толкова дълго безделие и такова голямо богатство. — Ама Доби отказал, госпожице… Доби обича свободата, госпожице, ама не иска прекалено много. Той повече обича работата.

— А на теб, Уинки, колко ти плаща професор Дъмбълдор? — любезно попита Хърмаяни.

Ако си мислеше, че с това ще ободри Уинки, беше сбъркала. Уинки престана да хълца, но като вдигна обляното си в сълзи лице, големите й кафяви очи гневно се впериха в Хърмаяни.

— Уинки е опозорено духче, но Уинки не приема да й плащат — изписка тя. — Уинки не е паднала толкова ниско! Уинки много се срамува, дето я освободили!

— Срамуваш ли се? — не повярва на ушите си Хърмаяни. — Стига, Уинки! Не ти, а господин Крауч трябва да се срамува. Ти не си сторила нищо лошо. Той се отнасяше ужасно с теб…

Ала при тези думи Уинки вдигна длани към отворите на шапката си, притисна ушите си надолу да не чува нито дума и закрещя с цяло гърло:

— Да не обиждате господаря ми, госпожице! Да не обиждате господин Крауч! Господин Крауч е добър магьосник, госпожице! Господин Крауч правилно уволнил лошата Уинки!

— Уинки има проблеми с приспособяването, Хари Потър — поверително зашепна с тъничък гласец Доби. — Уинки забравя, че сега не е зависима от господин Крауч. Тя може вече да говори каквото мисли, ама не иска.

— Значи домашните духове не бива да казват какво мислят за господарите си? — осведоми се Хари.

— О, не, сър, не — изведнъж стана сериозен Доби. — Това е то да си заробен домашен дух, сър. Ние пазим тайните им с мълчание, сър, браним семейната чест и говорим само добро за тях… въпреки че професор Дъмбълдор казал на Доби, че не иска това от него. Професор Дъмбълдор казал, че ние можем дори да… да…

Доби се огледа неспокойно и му даде знак да се приближи. Хари се наведе напред.

— Той казал, че ние може да му викаме и смахнат стар чудак, ако искаме, сър! — прошепна Доби и боязливо се разсмя. — Ама Доби не иска това, Хари Потър — продължи той отново на висок глас, като клатеше глава и ушите му пляскаха. — Доби харесва много професор Дъмбълдор, сър, и е горд да му пази тайните.

— Обаче за Малфой можеш да говориш каквото си искаш, нали? — засмя се Хари.

В огромните очи на Доби се появи уплаха.

— Доби… Доби може — колебливо рече той и изпъчи малките си гърди. — Доби може да каже на Хари Потър, че старите му господари били… били… лоши тъмни магьосници!

За миг Доби цял се разтрепери, потресен от собствената си дързост, после се втурна към най-близката маса и силно заудря глава в нея, като скимтеше „Лош Доби! Лош Доби!“.

Хари го сграбчи отзад за вратовръзката и го издърпа далече от масата.

— Благодаря, Хари Потър, благодаря! — каза задъхано Доби, като разтриваше главата си.

— Трябва по-често да ги наричаш така — посъветва го Хари.

— По-често ли? — изписка от възмущение Уинки. — Доби трябва да се засрами от себе си — така да говори за господарите си!

— Те вече не са мои господари, Уинки! — смело възрази Доби. — Доби не го е грижа какво мислят сега за него!

— О, Доби е лош домашен дух! — простена Уинки, а сълзите отново рукнаха по лицето й. — Горкият господин Крауч, какво ли прави без Уинки? Той има нужда от нея, от нейната помощ. Уинки цял живот се грижи за семейство Крауч, като майка й преди нея и баба й преди това… О, какво ли биха казали те, ако разберат, че Уинки е освободена? О, този срам, този срам… — Тя зарови лице в полата си и отново зави.

— Уинки — твърдо рече Хърмаяни, — сигурна съм, че господин Крауч чудесно се справя и без теб. Видяхме го, знаеш ли…

— Вие видели господаря ми? — едва си пое дъх Уинки, като надигна мокро лице и се ококори към Хърмаяни. — Видели го тук, в „Хогуортс“?

— Да — отвърна Хърмаяни. — Той и господин Багман са съдии в Тримагическия турнир.

— И господин Багман ли е тук? — изцвърча Уинки и за голяма изненада на Хари, а и на Рон и Хърмаяни, което пролича по лицата им отново се вбеси. — Господин Багман е лош магьосник, много лош магьосник! Моят господар никак не го харесва, ама никак!

— Багман… е лош? — удиви се Хари.

— О, да — закима ожесточено Уинки. — Моят господар разправял на Уинки разни неща! Ама Уинки не казва… Уинки… пази тайните на господаря си… — Тя отново потъна в сълзи и захлупи лице в полата си, така че се чуваха само глухи хлипания. — Горкият господар, горкият господар, няма я вече Уинки да му помага!

Тъй като не можаха да изтръгнат от Уинки нито една смислена дума повече, те я оставиха да плаче и допиха чая си, докато Доби щастливо бъбреше за живота си на свободно духче и разказваше за какво смята да си харчи заплатата.

— Доби смята да си купи следващия път пуловер, Хари Потър! — гордо обяви той и потупа голите си гърди.

— Виж какво, Доби — обади се Рон, който явно много бе харесал духчето, — ще ти дам един от тези, дето мама ми праща всяка Коледа. Обичаш ли кафявия цвят?

Доби изпадна във възторг.

— Може би ще трябва малко да го свием, за да ти бъде по мярка — добави Рон, — ама много ще ти отива на гуглата.

Като се наканиха да си тръгват, духчетата се скупчиха наоколо с най-различни лакомства и настояваха гостите да си ги занесат горе. Хърмаяни отказа, гледайки тъжно как грижовните създания им се кланят и правят реверанси, но Хари и Рон натъпкаха джобовете си с еклери и кексчета.

— Много благодарим! — обърна се Хари към духчетата, скупчили се на вратата да се сбогуват. — До скоро, Доби!

— Хари Потър… може ли Доби да дойде на посещение някой път, сър? — плахо попита Доби.

— Естествено — отвърна Хари и духчето грейна.

— Знаете ли… — рече Рон, когато тримата излязоха от кухнята и поеха обратно по стълбата към входната зала, — през всичките тези години съм се възхищавал на Фред и Джордж, че успяват да си измъкнат неща за похапване от кухнята… И какво? Оказа се, че изобщо не е чак толкова трудно, а? Те направо ти ги пъхат в ръцете!

— Според мен на тези домашни духчета им е провървяло — каза Хърмаяни, докато се качваше първа нагоре. — Че Доби е отишъл да работи там, искам да кажа. Сега всички ще видят колко е щастлив от свободата си и постепенно ще осъзнаят, че и те искат да са като него.

— Дано само да не вземат пример от Уинки — обади се Хари.

— О, и тя ще се съвземе! — каза Хърмаяни, макар и с известно колебание в гласа. — Като се поуспокои от случилото се, като свикне с „Хогуортс“, ще се убеди, че е по-добре да няма господар като Крауч.

— Тя май е много привързана към него — обади се Рон с пълна уста, току-що отхапал от един еклер.

— Но изглежда не харесва Багман — припомни Хари. — Интересно какво ли е говорил Крауч вкъщи за него?

— Сигурно е казвал, че не го бива като началник на отдел — предположи Хърмаяни, — което… трябва да признаем… си е истина, нали?

— Аз все пак бих предпочел да работя при него, отколкото при Крауч — обяви Рон. — Багман поне има чувство за хумор.

— Гледай да не те чуе Пърси — рече Хърмаяни с лека усмивка.

— Е, да, Пърси не би искал да работи с някого, който има чувство за хумор — заключи Рон, зает вече с шоколадов еклер. — Пърси не би забелязал шегичка, дори и ако танцува пред него гола, само с гуглата на Доби върху главата си.