Хищникът

Беше нощта преди Коледа

Той вървеше със сигурни крачки през дълбокия сняг в Сентръл Парк. Беше късно, но не знаеше колко точно. Камъните до рекичката изглеждаха черни под звездите. Виждаше и чуваше дъха си, защото той не приличаше на никой друг. Темпъл Голт винаги е бил вълшебен, бог, облечен в човешко тяло. Например, докато вървеше, никога не се подхлъзваше, макар да бе убеден, че с другите не е така. А и не познаваше страха. Очите му шареха изпод козирката на бейзболното кепе.

На мястото — а той знаеше абсолютно точно къде се намира то — той клекна, като дръпна полите на дългото си палто встрани. Остави старата войнишка раница в снега и задържа голите си, окървавени ръце пред себе си. Бяха студени, но не непоносимо. Голт не обичаше ръкавици, освен ако не бяха направени от гума, а и те също не топлеха. Изми ръцете и лицето си с мекия сняг, после направи от него кървава снежна топка. Остави я до раницата, за да не я забрави.

Усмихна се коварно. Струваше му се, че прилича на щастливо куче, ровещо по плажа, докато разчиства снега около себе си, изтрива отпечатъците от обувките си и търси аварийната врата. Да, намираше се точно там, където си мислеше. Почисти снега около нея и видя сгънатото алуминиево фолио, което бе поставил между вратата и рамката. Хвана халката, която служеше за дръжка, и отвори капака в земята. Под него бяха мрачните недра на метрото. Чу се писък на влак. Пусна раницата и снежната топка вътре. Ботушите му тракаха по металната стълба, докато слизаше надолу.