Хищникът

6.

На следващия ден всичко в града вече работеше. Заведох Марино на обяд в „Тату“, защото смятах, че и двамата се нуждаем от ободряваща атмосфера, преди да отидем до Бруклин, за да се срещнем с Франсис Пен.

Млад мъж свиреше на арфа, повечето маси бяха заети от привлекателни, добре облечени мъже и жени, които вероятно знаеха твърде малко за живота извън издателските къщи и бизнеса в небостъргачите, поглъщащ дните им.

Озадачих се от внезапното усещане за отчуждение. Чувствах се самотна, докато наблюдавах над масата евтината вратовръзка на Марино, зеленото сако от рипсено кадифе и петната от никотин по широките му, набраздени нокти. Въпреки че се радвах на компанията му, не можех да споделя мислите си с него. Нямаше да ме разбере.

— Струва ми се, че чаша вино с обеда няма да ти се отрази зле, док — каза Марино, като ме изгледа внимателно. — Давай спокойно. Аз ще шофирам.

— Не, няма да шофираш. Ще вземем такси.

— Важното е, че ти няма да караш. Затова, отпусни се и давай по-спокойно.

— Това, което наистина искаш да кажеш, е, че ти би пийнал чаша вино.

— Надявам се, нямаш нищо против — отвърна той, когато сервитьорката се появи. — Сервирате ли чаша от нещо, което заслужава да се пие? — обърна се той към нея.

Келнерката се постара да не изглежда обидена, докато съобщаваше на Марино впечатляващия брой различни видове вина, който го остави с объркан поглед. Предложих му да опита каберне „Беринджър“, за което знаех, че е добро. После той поръча супа от леща и спагети „Болонезе“.

— Онази умряла дама направо ме подлудява — съобщи Марино, след като келнерката се отдалечи.

Наведох се над масата по-близо към него, и го накарах да сниши гласа си. Той също се наведе и добави:

— Има причина да избере точно нея.

— Вероятно я е избрал просто защото му е била подръка — казах леко раздразнена. — Жертвите му не представляват нищо за него.

— Да, така е, но смятам, че има и нещо повече. Освен това бих искал да знам какво е докарало проклетия му задник в Ню Йорк. Мислиш ли, че се е запознал с нея в музея?

— Възможно е — отговорих. — Може да научим още нещо, когато отидем там.

— Не трябва ли да платиш определена сума, за да влезеш?

— Да, ако възнамеряваш да разгледаш изложбите.

— Тя може да е имала доста злато в устата си, но не мисля, че е имала много пари, когато е умряла.

— Бих се учудила, ако е имала. Но все пак тя и Голт някак си са влезли в музея. Видели са ги да си тръгват оттам.

— Значи може да я е срещнал по-рано, да я е завел в музея и да е платил билета й.

— Надявам се, че когато разгледаме това, което те са гледали, ще имаме някаква полза — казах.

— Знам какво е гледал оня идиот. Акули.

Храната беше великолепна и с удоволствие бих останала в ресторанта с часове. Бях невероятно изморена, както се чувствам понякога. Характерът ми е изграден върху много пластове от болка и мъка, започнали с моята собствена, когато бях още твърде млада. После с течение на годините бях прибавяла към тях. Поради тази причина от време на време изпадах в мрачни настроения и това бе едно от тях.

Платих сметката, защото, когато се хранех с Марино, ако аз бях избрала ресторанта, винаги плащах сметката. Марино не можеше да си позволи „Тату“. Той всъщност не можеше да си позволи Ню Йорк. Погледнах моята „Мастеркард“ и се сетих за „Американ експрес“. Това още повече влоши настроението ми.

За да разгледаме изложбата на акулите в природонаучния музей, трябваше да платим по пет долара на човек и да се качим до третия етаж. Марино се влачеше по стълбите доста по-бавно от мен и се опитваше да прикрие затрудненото си дишане.

— По дяволите, човек би си помислил, че тук трябва да има асансьор — изсумтя Марино.

— Имат — казах. — Но стълбите са полезни за теб. А и вероятно това ще е единственото ни физическо натоварване за деня.

Влязохме в изложбата на влечугите и земноводните. Минахме покрай дълъг пет метра американски крокодил, убит преди сто години в залива Бискейн. Марино не можеше да се въздържи да не спре пред всеки експонат и пред очите ми преминаха гущери, змии, игуани и отровни гущери.

— Хайде, идвай — прошепнах.

— Виж само размерите на това нещо — измърмори Марино пред останките на мрежестия питон, дълъг осем метра. — Можеш ли да си представиш какво ли е да настъпиш такова нещо в джунглата?

Музеите винаги ме изстудяваха, колкото и да ги обичах. Смятах, че виновни за този феномен са твърдите мраморни подове и високите тавани. Но мразех змиите и вдлъбнатите им органи. Ненавиждах плюещите кобри, гущерите и алигаторите с оголени зъби. Екскурзовод развеждаше група младежи, които стояха като омагьосани пред стъклен шкаф, населен с влечуги от Комодо и Индонезия, и морски костенурки, които никога вече нямаше да се движат по вода или пясък.

— И много ви моля, когато сте на плажа и имате найлонови пликове, хвърляйте ги в боклука, а не на пясъка, защото тези типове нямат добро образование — казваше екскурзоводът с патоса на евангелист. — Те са прости и смятат, че найлонът е медуза…

— Марино, хайде да продължаваме — казах и го дръпнах за ръкава.

— Знаеш ли, не съм бил в музей от дете. Почакай една секунда. — Той ме погледна изненадано. — Това не е вярно. А стига бе, проклет да съм. Дорис ме доведе тук веднъж. Мислех си, че това място ми изглежда познато.

Дорис беше бившата му съпруга.

— Тъкмо бях започнал работа в полицията на Ню Йорк, а тя беше бременна с Роки. Спомням си как разглеждахме препарирани маймуни и горили. Казах й, че това носи лош късмет и когато хлапето порасне, сигурно ще се люлее по дърветата и ще яде банани.

— Моля ви. Техният брой все повече намалява… — Екскурзоводът продължаваше пламенната си реч в защита на морските костенурки.

— Та може и това, по дяволите, да е причината за случилото се с него — продължи Марино. — Идването ни тук.

Рядко го бях чувала да споменава единственото си дете. Всъщност, колкото и добре да познавах Марино, не знаех нищичко за сина му.

— Не знаех, че синът ти се казва Роки — казах тихо, когато тръгнахме отново.

— Истинското му име е Ричард. Когато беше дете, го наричахме Рики, после това някак си се превърна в Роки. Някои хора го наричат Роко. Абе наричат го доста неща.

— Поддържаш ли връзка с него?

— Тук има магазин за сувенири. Вероятно трябва да избера нещичко за Моли.

— Нищо не ни пречи да го направим.

Марино си промени решението.

— Може пък просто да й занеса няколко кифлички.

Не исках да го тормозя с въпроси за сина му, но той самият беше подхванал темата, а и вярвах, че отчуждението между тях бе причина за много от проблемите на Марино.

— Къде е Роки? — запитах предпазливо.

— В един отвратителен град, наречен Дариън.

— Кънектикът? И градът въобще не е отвратителен.

— Този Дариън е в Джорджия.

— Учудвам се, че никога преди не си ми казвал.

— Той не прави нищо, което би представлявало интерес за теб.

Марино се наведе, притисна лице към стъклото и се загледа в две малки бебета акули, които плуваха близо до дъното на резервоара, поставен на входа на изложбата.

— Приличат на големи морски котки — отбеляза той.

Акулите гледаха втренчено с мъртвешки очи, перките им безмълвно пореха водата.

Влязохме вътре и не ни се наложи да чакаме на опашка, тъй като по средата на работния ден посетителите бяха малко. Минахме покрай воини Кирибати в костюми от сплетени кокосови влакна и картината на Уинслоу Хоумър, изобразяваща Гълфстрийм. Образи на акули бяха нарисувани по самолети. Обясниха ни, че акулите усещат мирис от разстояние дълго колкото футболно игрище и реагират на електрически заряди със сила една милионна от волта. Научихме, че имат петнайсет реда помощни зъби, а формата на телата им помага да се движат с бързината на торпедо във водата.

По време на краткия филм ни показаха голяма бяла акула, която разбива клетка и се хвърля към окачена на въже риба тон. Говорителят обясни, че акулите са легендарните ловци на дълбоките води, идеални машини за убиване, челюстите на смъртта, господарите на морето. Могат да помиришат капка кръв в седемдесет литра вода и да усетят вибрациите от преминаващите покрай тях риби. Те винаги плуват по-бързо от плячката си, а все още не се знае със сигурност защо някои акули нападат хора.

— Хайде да се махаме оттук — казах на Марино, когато филмът свърши.

Закопчах си палтото и си сложих ръкавиците. Представих си как Голт е наблюдавал чудовищата, които разкъсват жертвата си, чиято кръв се разлива на тъмни петна във водата. Виждах ледения му поглед и извратената душа зад тънката усмивка. В най-ужасяващите си мисли знаех, че той се усмихва, докато убива. Той разкриваше жестокостта си в странната усмивка, която бях виждала в няколкото случая, когато се намирах близо до него.

Смятах, че е седял в затъмнения киносалон с жената, чието име не знаехме, и тя неволно е гледала собствената си смърт на екрана. Наблюдавала е как тече собствената й кръв, как разкъсват собствената й плът. Голт й беше показал какво има наум за нея. Изложбата е била неговата подготвителна любовна игра.

Върнахме се в ротондата, където група ученици бяха заобиколили скелет на барозавър. Удължените кости на шията му се издигаха до сводестия таван, докато той се опитваше да предпази бебето си от нападащия алозавър. Около мен се носеха гласове, и звуци от стъпки отекваха по мрамора. Хора в униформи стояха мълчаливо зад гишетата и пазеха входовете на изложбите от посетители, които не са си платили. Погледнах през стъклената врата към мръсния сняг, натрупан по студената, пренаселена улица.

— Тя е влязла тук, за да се стопли — съобщих на Марино.

— К’во? — разсеяно запита той, погълнат от костите на динозавъра.

— Вероятно е влязла тук, за да избяга от студа — казах. — Можеш да стоиш тук цял ден и да разглеждаш динозаврите. Стига да не влизаш в изложбите, това няма да ти струва абсолютно нищо.

— Значи според теб Голт я е видял за първи път тук? — скептично запита Марино.

— Не знам дали е било за първи път — отговорих.

Тухлени комини безшумно бълваха дим, а зад перилата на магистрала Куинс се виждаха отблъскващи сгради от бетон и стомана.

Таксито ни премина покрай потискащи къщи и магазини, продаващи пушена и изсушена риба, мрамор и плочки. Бодлива тел покриваше мрежестите огради, по улиците и между дърветата се стелеше боклук. Отправихме се към Бруклин Хайтс и транспортната полиция на улица „Джей“.

Полицай в морскосин униформен панталон и пуловер ни заведе до втория етаж, където ни въведоха в спретнатия кабинет на Франсис Пен. Тя любезно бе приготвила кафе и коледни бисквити, които ни чакаха на малката масичка, където щяхме да обсъждаме едно от най-зловещите убийства в историята на Сентръл Парк.

— Добър ден — каза тя и се ръкува с нас. — Моля, седнете. Бисквитите са нискокалорични. Винаги купуваме такива. Капитане, как пиете кафето — със сметана и захар?

— Да.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че това означава и двете. Доктор Скарпета, имам чувството, че вие пиете кафето си черно.

— Да — отговорих и я изгледах с нарастващо любопитство.

— И сигурно не ядете бисквити.

— Да, вероятно няма да ям.

Свалих си палтото и седнах.

Франсис Пен беше облечена в тъмносин костюм с медни копчета и бяла копринена блуза с висока яка. Тя нямаше нужда от униформа, за да изглежда внушителна, но въпреки това не беше нито строга, нито студена. Не бих нарекла осанката й военна, а по-скоро изтънчена. Стори ми се, че долавям тревога в лешниковите й очи.

— Изглежда, господин Голт се е срещнал с жертвата си в музея, а не преди това — започна тя.

— Интересно е, че мислите така — казах. — Ние тъкмо идваме от музея.

— Според един от пазачите, жена, отговаряща на описанието на жертвата, е била забелязана да се мотае из ротондата. В един момент я видели да говори с мъж, който купил два билета за изложбите. Всъщност забелязали са ги няколко от служителите в музея, вероятно заради странния им вид.

— Имате ли теория по въпроса защо тя въобще е била вътре в музея? — попитах.

— Хората, които са я видели, са останали с впечатлението, че е бездомна. Предполагам, че е влязла вътре, за да се стопли.

— Служителите на музея не гонят ли скитниците навън? — запита Марино.

— Ако могат — отговори тя, после каза: — И със сигурност, когато причиняват неприятности.

— А тя не е правила нищо такова, предполагам — казах.

Франсис Пен се протегна към кафето си.

— Очевидно, че била съвсем тиха и незабележима. Изглеждала заинтересована от динозавърските кости. Непрекъснато обикаляла около тях.

— Говорила ли е с някого? — попитах.

— Попитала къде е дамската тоалетна.

— Това навежда на мисълта, че никога преди не е ходила там — казах. — Имала ли е акцент?

— Ако е имала, то никой не помни.

— Значи не е твърде вероятно да е чужденка.

— Имаме ли описание на дрехите й? — попита Марино.

— Палто. Кафяво или черно, късо. Бейзболна шапка от „Атланта Брейвс“, морскосиня или черна. Вероятно е носила джинси и ботуши. Хората не помнят нищо повече.

Замълчахме и се замислихме.

Прокашлях се, за да прочистя гърлото си, и заговорих:

— После какво?

— После са я видели да говори с някакъв мъж. Описанието на неговите дрехи е доста интересно. Спомнят си, че е носил доста екстравагантно палто. Черно, скроено като дълъг тренчкот, от онези, които гестаповците са носили през Втората световна война. Служителите на музея смятат, че е бил обут в ботуши.

Спомних си необичайните отпечатъци от обувки на местопрестъплението и черното кожено палто, споменато от Юджинио в „Скалета“.

— Двамата са били забелязани на няколко места из музея, после са влезли в изложбата с акулите — продължи Франсис Пен. — Мъжът си купил няколко книги от магазина за сувенири.

— Знаете ли какви книги? — попита Марино.

— Книги за акули, включително една, съдържаща подробни снимки на хора, които са били нападнати от акули.

— В брой ли е платил за книгите? — запитах.

— За съжаление, да.

— Значи после е напуснал музея и е бил глобен в станцията на метрото — обади се Марино.

Франсис Пен кимна.

— Сигурна съм, че ще искате да чуете за документа за самоличност, който е показал на полицая.

— Аха, слушаме.

— Името на шофьорската му книжка било Франк Бенели, тридесет и три годишен италианец от Верона.

— Верона? — възкликнах. — Това е интересно. Моите предци са оттам.

Марино и Франсис Пен погледнаха любопитно към мен.

— Значи оня идиот е говорил с италиански акцент? — запита Марино.

— Полицаят си спомня, че английският му бил доста неправилен. Имал силен италиански акцент, а предполагам, Голт няма такъв? — каза началник Пен.

— Голт е роден в Олбъни, Джорджия — отговорих. — Така че, не, няма италиански акцент, но това не означава, че не го е имитирал.

Разказах й какво бяхме научили ние с Уесли предишната вечер в „Скалета“.

— Племенницата ви потвърди ли, че картата ви е открадната? — запита тя.

— Все още не съм говорила с нея.

Пен отчупи малко парченце бисквита и го лапна. После каза:

— Полицаят, който го е глобил, е отраснал в италианско семейство в Ню Йорк, доктор Скарпета. Според него акцентът на мъжа изглеждал съвсем истински. Голт трябва да е много добър.

— Сигурна съм, че е така.

— Дали е учил италиански в училище или в колежа?

— Не знам — отговорих. — Но той не е завършил колежа си.

— Къде е учил?

— Частен колеж в Северна Каролина, наречен „Дейвидсън“.

— Той е доста скъп и трудно се влиза в него — отбеляза тя.

— Да. Семейството му има пари, а Голт е изключително интелигентен. Доколкото знам, е изкарал там само една година.

— Изхвърлили ли са го? — запита Франсис Пен.

Личеше си, че Голт доста я е впечатлил.

— Да, поне доколкото знам.

— Защо?

— Струва ми се, че нарушил всичките им правила.

— Направо е трудно да се повярва — саркастично отбеляза Марино.

— И после какво? Друг колеж? — запита началник Пен.

— Не, струва ми се — отговорих.

— Някой ходил ли е до „Дейвидсън“, за да разпита за него? — попита тя, като гледаше скептично, като че ли хората, които бяха работили по случая, не си бяха свършили работата добре.

— Не знам дали някой е ходил, но честно казано, съмнявам се.

— Той е едва в началото на трийсетте. Не говорим за отдавна минали времена. Хората в колежа би трябвало да го помнят.

Марино бе започнал, както винаги, да разкъсва стиропорената си чашка. Сега вдигна очи към Франсис Пен.

— Проверихте ли дали този тип — Бенели — наистина съществува?

— Сега проверяваме. До момента нямаме потвърждение — отговори тя. — Тези неща не стават много бързо, особено по това време на годината.

— Бюрото има правно аташе в американското посолство в Рим — казах. — Това може да ускори проучването.

Поговорихме още малко, после Франсис Пен ни изпрати до вратата.

— Доктор Скарпета — каза тя. — Чудя се дали бих могла да поговоря за секунда насаме с вас.

Марино ни изгледа любопитно и отговори, като че ли въпросът бе отправен към него:

— Разбира се. Аз ще почакам тук отвън.

Франсис Пен затвори вратата.

— Чудя се дали бихме могли да се видим по-късно — каза тя.

Поколебах се.

— Предполагам, че е възможно. Какво имате предвид?

— Дали сте свободна за вечеря, да речем около седем? Бихме могли да поговорим още малко — усмихна се тя.

Надявах се, че ще мога да вечерям с Уесли, но казах:

— Много любезно от ваша страна. Разбира се, ще дойда.

Тя извади визитна картичка от джоба си и ми я подаде.

— Това е адресът ми — каза тя. — Ще се видим по-късно.

Марино не попита за какво сме говорили, но очевидно се чудеше и се притесняваше, че е бил изключен от разговора.

— Всичко наред ли е? — запита той, когато се отправихме към асансьора.

— Не — отговорих. — Не е наред. Ако беше, сега ние с теб нямаше да сме в Ню Йорк.

— По дяволите — мрачно каза той. — Аз забравих, че празниците съществуват още когато станах ченге. Празниците не са за хора като нас.

— Да, но би трябвало да бъдат — отвърнах и махнах на такси, което вече беше заето.

— Това са глупости. Колко пъти са те викали на Бъдни вечер, Коледа, Деня на благодарността или Нова година?

Още едно такси профуча покрай нас.

— Празниците са времето, когато кретени като Голт нямат къде да отидат, с кого да се видят и затова се забавляват по начина, по който той постъпи по-миналата нощ. А половината човечество се чувства потиснато и напуска съпрузите си, пръсва си мозъка или се напива и умира в автомобилна катастрофа.

— По дяволите — промърморих, като се огледах из улицата. — Ако искаш да ми помогнеш, ще ти бъда твърде благодарна. Освен, разбира се, ако не предпочиташ да прекосим пеша Бруклинския мост.

Марино стъпи на улицата и размаха ръце. Мигновено едно такси отби към нас и спря. Качихме се. Шофьорът беше иранец и Марино не се държа особено любезно с него.

Върнах се в стаята си в хотела, взех дълга, гореща вана и се опитах да се обадя на Луси. За съжаление Дороти вдигна телефона.

— Как е мама? — запитах директно.

— Ние с Луси прекарахме цялата сутрин с нея в болницата. Много е потисната и изглежда ужасно. Мисля си за всички тези години, в които я молех да спре да пуши, и виж я сега. Вместо нея диша някаква машина. Има изрязана дупка в шията. А вчера хванах Луси да пуши в задния двор.

— Кога е започнала да пуши? — запитах изненадана.

— Нямам представа. Ти я виждаш по-често от мен.

— Тя там ли е?

— Изчакай.

Слушалката се удари силно в нещо, оставена небрежно от Дороти.

— Весела Коледа, лельо Кей — произнесе гласът на Луси, който не звучеше никак весело.

— За мен също не беше особено весела — казах. — Как мина посещението при баба ти?

— Тя започна да плаче, а ние не можахме да разберем какво се опитва да ни каже. После мама бързаше да си тръгне, защото имаше тенис мач.

— Тенис? — запитах. — Откога?

— Пак е изпаднала в едно от безумните си настроения за поддържане на идеална физическа форма.

— Тя ми каза, че си започнала да пушиш.

— Не го правя често — спокойно отвърна тя, без да обърне особено внимание на забележката ми.

— Луси, ще трябва да си поговорим за това. Нямаш никаква нужда да привикваш към още един лош навик.

— Не възнамерявам да привиквам.

— И аз си мислех същото, когато пропуших на твоята възраст. Да откажа цигарите беше най-трудното нещо, което някога съм правила. Беше абсолютен ад.

— Знам колко трудно е да се откажеш от нещо и нямам намерение да се пристрастявам.

— Добре.

Тя добави:

— Утре летя за Вашингтон.

— Мислех, че ще останеш в Маями поне седмица.

— Трябва да се върна в Куантико. Нещо става с КАИН. Днес следобед ми се обадиха от АИП.

Апаратурата за инженерни проучвания бе отделът на ФБР, който работеше върху проучването и създаването на строго секретни технологии, вариращи от устройства за подслушване и наблюдение до роботи. Точно там Луси бе разработила Криминалната мрежа на изкуствения интелект, позната под името КАИН.

КАИН представляваше централизирана компютърна система, свързваща полицейските участъци и другите следствени служби с масивната информационна база, поддържана от Програмата за задържане на жестоки престъпници на ФБР, или ПЗЖП. Смисълът бе да се уведомява полицията, че вероятно си има работа с жесток престъпник, който е изнасилвал или убивал някъде другаде в миналото. После, ако се наложеше, викаха на помощ отдела на Уесли, както сега ни бяха извикали в Ню Йорк.

— Проблем ли има? — запитах неспокойно, тъй като в близкото минало бяхме имали доста сериозни проблеми.

— Не и според проверката. Няма следа в системата да е влизал някой, който не би трябвало. Но, изглежда, КАИН е започнал да изпраща съобщения, без да му е било наредено да прави това. Нещо странно става напоследък, но засега не успяваме да открием какво точно. Като че ли КАИН мисли сам за себе си.

— Мислех, че това е смисълът на изкуствения интелект — казах.

— Не съвсем — отвърна племенницата ми, която имаше коефициент на интелигентност на гений. — Това не са нормални съобщения.

— Можеш ли да ми дадеш пример?

— Добре. Вчера английската транспортна полиция въведе един случай в техния терминал за ПЗЖП. Става дума за изнасилване, извършено в метрото на Лондон. КАИН преработи сведенията, сравни подробностите с нашата информационна база и се обади в терминала, където е бил вкаран случаят. Следователят в Лондон получил съобщение, че е нужна допълнителна информация по описанието на нападателя. И по-точно, КАИН искал да знае цвета на космите по половите органи на нападателя и дали жертвата е получила оргазъм.

— Не говориш сериозно — казах.

— КАИН никога не е бил програмиран да задава подобни въпроси. Очевидно това не е част от протокол на ПЗЖП. Полицаят в Лондон се разтревожил и докладвал на шефа си, който се обадил на директора в Куантико. Той пък на свой ред звъннал на Бентън Уесли.

— Бентън ли ти се обади? — попитах.

— Ами всъщност помолил един колега от АИП да ми звънне. Утре той също тръгва за Куантико.

— Разбирам.

Гласът ми не се промени и с нищо не показах какво е отношението ми към това, че Уесли си тръгва утре или когато и да е, без да съобщи първо на мен.

— Сигурни ли сме, че полицаят в Лондон е казал истината? Да не би да е решил да се пошегува по този начин?

— Изпратиха ни разпечатка по факса и според АИП съобщението изглежда напълно автентично. Само програмист, познаващ идеално КАИН, може да е проникнал вътре и да фалшифицира подобно съобщение. Но отново, според това, което ми съобщиха, няма и следа, че някой е влизал в КАИН и си е играл с него.

Луси продължи да ми обяснява, че КАИН се управлява в среда UNIX, като местните комуникационни мрежи са свързани със световните мрежи. Тя ми разказа за входове и изходи, и пароли, които автоматично се променят на всеки шейсет дни. Само тримата главни потребители, от които тя бе единият, можеха наистина да си играят с мозъка на системата. А далечните потребители, като полицая в Лондон, не можеха да направят нищо друго, освен да въведат данните си в терминала или компютър, свързан с двайсетгигабайтовия сървър, който се намираше в Куантико.

— КАИН вероятно е най-добре охраняваната система, за която някога съм чувала — добави Луси. — Безопасността му е най-основната ни задача.

Но невинаги успяваха да го опазят напълно. Миналата есен проникнаха с взлом в АИП и имахме причини да смятаме, че и Голт бе замесен. Нямаше нужда да го напомням на Луси. По това време тя бе на стаж в Куантико, а сега задължението й бе да оправи щетите, нанесени от Голт.

— Виж, лельо Кей — каза тя, сякаш прочела мислите ми. — Проверих КАИН подробно. Прегледах всяка програма и пренаписах основните части от някои, за да се уверя, че няма заплаха.

— Заплаха от кого? — попитах. — От КАИН или от Голт?

— Никой няма да проникне вътре — спокойно отговори тя. — Никой не може да го направи.

Разказах й за картата ми от „Американ експрес“. Мълчанието й ме накара да настръхна.

— О, не — най-после каза тя. — Никога дори не ми е минавало през ума.

— Спомняш си, че ти дадох картата миналата есен, когато започна стажа си в АИП, нали — напомних й. — Казах ти, че можеш да я използваш за влакови и самолетни билети.

— Да, но не ми потрябва, защото ти ми позволи да използвам колата ти. После стана катастрофата и известно време не ходих абсолютно никъде.

— Къде държеше картата? В портфейла си ли?

— Не — потвърди тя тревогите ми. — В АИП, в чекмеджето на бюрото ми, в едно писмо от теб. Реших, че това място е толкова безопасно, колкото всяко друго.

— Там ли беше картата по време на взлома?

— Да. Сега я няма, лельо Кей. Колкото повече мисля за това, толкова по-сигурна съм. Щях да я видя оттогава — заекна тя. — Щях да се натъкна на нея, докато се ровя из чекмеджето. Ще проверя, когато се върна в Куантико, но знам, че няма да я намеря там.

— И аз така си мислех — казах.

— Наистина съжалявам. Много сметки ли са направени по нея?

— Не мисля — отговорих уклончиво, без да й съобщавам в чии ръце беше картата.

— Вече си я анулирала, нали?

— Погрижила съм се за нея — отвърнах. — Кажи на майка ти, че ще дойда да видя баба веднага щом мога.

— Веднага щом можеш никога не е скоро — отбеляза племенницата ми.

— Знам. Аз съм ужасна дъщеря и неприятна леля.

— Е, невинаги си неприятна леля.

— Много ти благодаря — казах.