Хищникът

1.

Бъдни вечер бе студена и неприятна. Всичко бе покрито с мръсен лед, а полицейските радиостанции пращяха, съобщавайки за престъпления. Рядко ми се случваше да ме возят из бедните квартали на Ричмънд след стъмване. По-често шофирах аз. Обикновено бях самотният пилот на синия микробус на моргата, с който ходех по местата, станали свидетели на насилствена и непонятна смърт. Тази вечер обаче седях на предната седалка на шевролет „Краун Виктория“, от тонколоните се носеше коледна музика, а полицаите си говореха с кодови думи.

— Шериф Коледа тъкмо зави надясно — посочих напред. — Струва ми се, че се е загубил.

— Да бе. На мен пък ми се струва, че е дрогиран — поправи ме капитан Пийт Марино, началникът на полицейския участък в престъпния район, през който се движехме. — Следващия път, когато спрем, хвърли един поглед на очите му.

Не се изненадах особено. Личната кола на шериф Ламънт Браун бе кадилак, а той носеше тежки златни бижута и обществото го обичаше заради ролята, която играеше в момента. Тези от нас, които знаеха истината, не смееха да промълвят и дума. Все пак е светотатство да кажеш, че Дядо Коледа не съществува, макар в този случай да бе точно така. Шериф Браун смъркаше кокаин и вероятно крадеше половината от даренията, които лично разнасяше на бедните всяка година. Беше мръсно копеле. Наскоро бе направил всичко възможно да се увери, че ще ме привикат за съдебен заседател, тъй като непоносимостта ни един към друг бе взаимна.

Чистачките на предното стъкло се движеха с пълна сила. Снежинки, приличащи на танцуващи девойки, издокарани в бяло, се въртяха и падаха върху колата на Марино. Силните фарове на колата ги осветяваха за момент, после те почерняваха като леда, покрил улиците. Беше много студено. Повечето хора в града си бяха у дома, със семействата си. Зад прозорците се виждаха украсени коледни дръвчета и запалени огньове. Карън Карпентър мечтаеше за бяла Коледа, докато Марино не смени грубо станцията.

— Не уважавам жена, която свири на барабани — съобщи той и натисна запалката.

— Карън Карпентър е мъртва — казах аз, като че ли това й даваше имунитет срещу по-нататъшни обвинения. — А и в момента не беше на барабаните.

— Е, да — съгласи се той и извади цигарите си. — Така е. Тя имаше някакъв проблем с яденето. Забравих как се наричаше.

Мормонският религиозен хор запя „Алилуя“. На сутринта трябваше да отлетя за Маями, за да видя майка си, сестра си и Луси, моята племенница. Майка ми се намираше в болницата вече седмици. Навремето бе пушила не по-малко от Марино. Открехнах леко прозореца.

Марино продължаваше да говори:

— А после сърцето й спря. Всъщност точно това я умори накрая.

— Всъщност повечето хора от това умират — казах.

— Не и тук. В този шибан квартал се умира от отравяне с олово.

Намирахме се между две ричмъндски полицейски коли с присвяткващи сини и червени лампи, в моторизираната кавалкада, превозваща ченгета, репортери и телевизионни екипи. На всяка спирка хората от медиите демонстрираха празничното си настроение, като хвърчаха наоколо с бележници, микрофони и камери и се надпреварваха да си осигурят сантиментални кадри, представящи шериф Коледа, който кима любезно, докато раздава подаръци и храна на забравените от бога деца от общинските квартали и техните изненадани майки. Ние с Марино отговаряхме за одеялата, тъй като тази година те бяха дарени от мен.

Зад ъгъла на улица „Магнолия“ в Уиткомб Корт вратите на колите се отвориха. Отпред се мерна яркочервено петно, когато Дядо Коледа премина пред фаровете. Шефът на полицията в Ричмънд и други важни полицаи го следваха отблизо. Телевизионните камери заработиха, увиснали във въздуха като летящи чинии. Проблеснаха светкавици на фотоапарати.

Марино изсумтя изпод купчината одеяла:

— Тия неща миришат на евтино. Откъде ги взе? От магазин за домашни животни ли?

— Одеялата са топли, перат се лесно и в случай на пожар не изпускат отровни газове като например цианид — отговорих.

— Господи. И това ако е коледно настроение.

Погледнах през прозореца и се зачудих къде точно се намираме.

— Не бих ги сложил и в колибата на кучето си — продължи Марино.

— Нямаш куче, нито пък кучешка колиба, а и не съм ти предлагала одеяла. Защо влизаме в този апартамент? Няма го в списъка.

— Това е дяволски добър въпрос.

Репортерите и хората от полицейските и социалните служби стояха пред вратата на апартамент, който изглеждаше като всички други в жилищния блок, напомнящ за бетонна барака. Ние с Марино се натъпкахме вътре, когато светлините на камерите огряха тъмнината, а шериф Коледа жизнерадостно завика:

— Хо, хо, хо!

Проправихме си път навътре. Дядо Коледа седеше с малко черно момченце на коляното си и му подаваше опаковани играчки. Чух, че името на момченцето е Треви. То носеше синьо кепе с листо от марихуана над козирката. Големите му очи гледаха ококорено от изненада, че седи върху коляното на този облечен в червено кадифе човек, близо до сребристата елха, отрупана с лампички. Прекалено горещата стая беше задушна и миришеше на гранясало олио.

— Искам да мина, госпожо — побутна ме един телевизионен оператор.

— Можете просто да оставите всичко тук.

— В кого са останалите играчки?

— Вижте, госпожо, ще трябва да отстъпите малко.

Операторът почти ме събори. Усетих как кръвното ми се качва.

— Имаме нужда от друга кутия…

— Не, нямаме. Ето тук.

— … храна? Аха, стоплих.

— Ако сте от „Социални грижи“ — обърна се операторът към мен, — защо не застанете тук?

— Малко мозък да имаше, щеше да знаеш, че тя не е от „Социални грижи“ — намеси се Марино и го изгледа заплашително.

Възрастната жена в торбеста рокля на канапето заплака. Майор, издокаран в бяла риза и пълна униформа седна до нея, за да я утеши. Марино се приближи по-плътно до мен и ми прошепна:

— Дъщеря й беше пречукана миналия месец. Фамилията й бе Кинг. Помниш ли случая? — каза той в ухото ми.

Поклатих глава. Не помнех. Имах прекалено много случаи.

— Изродът, който според нас я пречука, е един гаден задник, търговец на наркотици на име Джоунс — продължи той, като се мъчеше да събуди спомените ми.

Отново поклатих глава. Имаше прекалено много гадни задници, търговци на наркотици, а и Джоунс бе доста често срещано име.

Операторът снимаше. Извърнах лице, когато шериф Коледа ме изгледа с презрителен, изпълнен с омраза поглед. Операторът отново се блъсна в мен.

— Не бих опитала пак — предупредих го с недвусмислен тон.

Хората от пресата бяха насочили вниманието си към бабата, защото това бе историята на нощта. Някой беше убит, майката на жертвата плачеше, а Треви бе сираче. Шериф Коледа, останал вън от обсега на камерите, смъкна момченцето на пода.

— Капитан Марино, ще взема едно от тези одеяла — каза жената от „Социални грижи“.

— Не знам защо въобще сме тук — отбеляза Марино и й подаде купчината. — Иска ми се някой да ми обясни.

— Тук има само едно дете — продължи жената, — така че няма да имаме нужда от всичките.

Държеше се така, като че ли Марино не бе изпълнил нарежданията й. Взе едно сгънато одеяло и му подаде обратно останалите.

— Би трябвало да има четири деца. Казвам ви, тази къща я няма в списъка — изсумтя Марино.

Един от репортерите се приближи към мен.

— Извинете, доктор Скарпета? Какво ви води тук тази вечер? Чакате някой да умре ли?

Той работеше в градския вестник, който никога не се бе отнасял любезно с мен. Престорих се, че не го чувам. Шериф Коледа изчезна в кухнята и аз си помислих колко странно е това, след като не живее тук, а и не поиска разрешение от никого. Но бабата на канапето беше в такова състояние, че въобще не й пукаше къде може да е отишъл.

Коленичих до Треви, който седеше сам на пода, захласнат по новите си, чудесни играчки.

— Страхотна пожарна имаш — казах.

— Да, и свети — отвърна той и ми показа червена лампа върху покрива на пожарната, която святкаше при включване.

Марино също застана до него.

— Дадоха ли ти допълнителни батерии за това нещо? — запита той.

Преструваше се, че се заяжда, но не можеше да прикрие усмивката в гласа си.

— Трябва да знаеш размера им. Виждаш ли това малко отделение? Батериите влизат тук, ясно ли е? Ще използваш размер „С“…

Първият изстрел от кухнята прозвуча като трясък от ауспуха на кола. Очите на Марино се изцъклиха и той бързо извади пистолета от кобура си. Треви се сви на пода като гъсеница. Заслоних момченцето с тялото си. Изстрелите експлодираха в бърза последователност, докато пълнителят на полуавтоматичното оръжие се изпразваше някъде близо до задната врата.

— Залегни! Залегни!

— О, господи!

— О, божичко!

Камери и микрофони падаха и се чупеха, докато репортерите пищяха, бореха се да се доберат до вратата и се събаряха един друг.

— Всички на пода!

Марино се отправи към кухнята, приведен в бойна поза, с изваден деветмилиметров пистолет. Изстрелите спряха и в стаята се възцари пълна тишина.

Вдигнах Треви внимателно. Сърцето ми биеше лудо. Започнах да треперя. Бабата бе останала на канапето, наведена надолу и покрила с ръце главата си, като че ли се намира в самолет, който всеки момент ще се разбие. Седнах до нея и притеглих момченцето до себе си. То стоеше неподвижно, а баба му хлипаше ужасено.

— О, боже! Моля те, господи, не! — стенеше тя и се люлееше на място.

— Всичко е наред — казах твърдо.

— Стига толкова! Не мога да понеса повече. Мили боже!

Хванах я за ръката.

— Всичко е наред. Послушайте ме. Вече е тихо. Всичко свърши.

Тя се люлееше и хлипаше, а Треви я прегръщаше през врата.

Марино се появи отново на кухненската врата. Лицето му беше напрегнато, а очите му се стрелкаха наоколо.

— Док — каза той и ми махна да отида при него.

Последвах го навън в малък заден двор с провиснали въжета за простиране, където снежинките падаха върху тъмната купчина, просната на заскрежената трева. Жертвата бе млад чернокож мъж. Лежеше по гръб, а полуотворените му очи гледаха невиждащо към небето. Синьото му пухено яке бе разкъсано на няколко места. Единият куршум бе влязъл през дясната му буза. Когато притиснах гърдите му и вдъхнах въздух в устата му, кръв покри ръцете ми и веднага изстина по лицето ми. Не можех да го спася. В тихата нощ завиха сирени като глутница диви духове, протестиращи срещу още една смърт.

Седнах и задишах тежко. Марино ми помогна да се изправя. С ъгълчето на окото си забелязах движещи се сенки. Обърнах се и видях трима полицаи, които отвеждаха шериф Коледа, вече окичен с белезници. Шапката му беше паднала. Открих я в двора, недалеч от мен, на мястото, където гилзите проблясваха на светлината от фенерчето на Марино.

— Какво става, за бога? — запитах шокирано.

— Изглежда, добрият Дядо Коледа е вбесил свети Наркотик и са се посдърпали малко в двора — раздразнено и задъхано отговори Марино. — Именно затова парадът се отби точно в тази къща. Тя е била единствено в списъка на шерифа.

Занемях. Усетих вкус на кръв и си помислих за СПИН.

Появи се шефът на полицията и се захвана да задава въпроси.

Марино започна да обяснява:

— Изглежда, шерифът е възнамерявал да донесе нещо повече от коледно настроение в квартала.

— Наркотици?

— Така смятаме.

— Чудех се защо ли спираме тук — отбеляза шефът. — Този адрес го няма в списъка.

— Ето я причината — отвърна Марино и мрачно се вторачи в трупа.

— Знаем ли самоличността му?

— Антъни Джоунс, от прославените братя Джоунс. Седемнайсетгодишен, бил е в затвора повече пъти, отколкото докторката е била на опера. По-големият му брат бе пречукан миналата година от „Тек 9“. Това стана във „Феърфийлд Корт“ на улица „Фоп“. Смятаме, че миналия месец Антъни е очистил майката на Треви, но знаете как стоят нещата тук. Никой нищо не е видял. Няма за какво да се захванеш. Може би сега ще успеем да го изясним.

— Треви? Имаш предвид малкото момченце вътре? — запита шефът, без изражението на лицето му да се промени.

— Точно така. Вероятно Антъни е бащата на хлапето. Или по-скоро е бил.

— А оръжието?

— В кой от случаите?

— В този.

— „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, изстреляни са и петте куршума. Джоунс не е успял да се отърве от оръжието, преди да умре. Намерихме пълнител в тревата.

— Стрелял е пет пъти и не е уцелил — каза шефът, който изглеждаше блестящо в официалната си униформа, с посипана със сняг фуражка.

— Трудно е да се каже. Шериф Браун имаше бронирана жилетка.

— Жилетка против куршуми под костюма на Дядо Коледа.

Шефът продължи да повтаря фактите, сякаш си води бележки.

— Да.

Марино се наведе към наклонения прът, на който бе завързано въжето за простиране, и насочи лъча на фенерчето към ръждясалия метал. С облечения си в ръкавица палец потърка малка дупчица, направена от куршум.

— Виж ти — каза той, — изглежда, тази вечер са застреляни двама — черен и поляк1.

Шефът замълча за момент, после каза:

— Жена ми е полякиня, капитане.

Марино погледна озадачено, а аз неволно потръпнах.

— Името ви не е полско — глупаво каза Марино.

— Тя взе моето име, а аз не съм поляк — каза шефът, който беше черен. — Предлагам ви да се въздържате от етнически и расистки шегички, капитане — предупреди го той.

Мускулите на челюстта му потръпваха.

Линейката пристигна. Започнах да треперя.

— Вижте, не исках да кажа… — започна Марино.

Шефът го прекъсна:

— Смятам, че сте идеалният кандидат за курсовете по различията между културите.

— Вече бях на такива.

— Вече бях на такива, господине, и май пак ще отидете, капитане.

— Ходих три пъти. Не е нужно да ме изпращате отново — отвърна Марино, който по-скоро би отишъл на проктолог, отколкото на нов курс по културни различия.

Чу се затръшване на врати и тракането на металната носилка.

— Марино, нямам повече работа тук — казах аз, тъй като исках да го накарам да млъкне, преди да се е набутал в още по-големи неприятности. — А и трябва да отида до офиса.

— Какво? Тази вечер ли ще го аутопсираш? — изморено запита Марино.

— Смятам, че това е добра идея предвид обстоятелствата — отговорих сериозно. — А и утре сутрин напускам града.

— Коледа със семейството? — запита началникът на полицията Тъкър, който бе прекалено млад, за да има толкова висок чин.

— Да.

— Чудесно — каза той, без да се усмихне. — Елате с мен, доктор Скарпета, ще ви закарам до моргата.

Марино запали цигара и ме погледна.

— Ще се отбия веднага след като поразчистя тук — каза той.