Хищникът

20.

Парадът срещу престъпността започна навреме с петнайсет църковни групи и разнообразен контингент мъже, жени и деца, които искаха да си върнат спокойния живот и кварталите. Времето се бе влошило, вятърът набиваше сняг в очите и подкарваше хората към такситата или метрото, тъй като бе прекалено студено за разходка.

В два и петнайсет Луси, Франсис Пен и аз седяхме в контролната стая, където работеше всеки монитор, телевизор и радио. Уесли се намираше в една от колите на Бюрото, боядисана като жълто такси и оборудвана с радио, скенери и други приспособления за наблюдение. Марино беше на улицата с ченгетата от транспортната полиция и цивилните агенти на ФБР. ЕСЗ бе разпределен между „Дакота“, аптеката и улица „Блийкър“. Не бяхме абсолютно сигурни в ничие местонахождение, тъй като никой навън не стоеше неподвижно, а ние бяхме вътре, без да помръдваме.

— Защо никой не се обажда? — измрънка Луси.

— Не са го видели — отговори началник Пен, която беше напрегната, но спокойна.

— Предполагам, че парадът е започнал — казах.

Франсис отвърна:

— Сега са на „Лафайет“ и вървят насам.

Тя и Луси носеха предаватели, включени в базовата станция на различни канали.

— Добре, добре — каза Франсис Пен и седна по-изправено. — Забелязали са го. Платформа номер седем — извика тя на Луси, чиито пръсти полетяха по клавишите. — Влязъл в системата от тунел, който минава под парка.

Платформа номер седем се появи на черно-белия телевизор. Загледахме се във фигура в дълго тъмно палто. Носеше ботуши, шапка и тъмни очила и стоеше по-далеч от другите пътници в края на платформата. Луси изкара нов образ на екрана, а началник Пен остана на радиото. Наблюдавах пътниците, които се разхождаха, седяха, четяха и стояха. Чу се писък на влак, който след малко намали и спря. Вратите се отвориха и той се качи.

— Накъде отива? — попитах.

— На юг. Идва право насам — отговори Франсис Пен развълнувано.

— На влак „А“ е — каза Луси, разглеждайки мониторите.

— Точно така. — Франсис Пен заговори по радиото. — Той може да стигне само до площад „Вашингтон“ — съобщи тя на някого. — После може да се прехвърли и да вземе влак „Е“ до Второ авеню.

Луси каза:

— Ще проверяваме станциите една след друга. Не знаем къде може да слезе. Но трябва все някъде да го направи, за да може да се върне обратно в тунела.

— Ще слезе, ако дойде към Второ авеню — обясни Франсис по радиото. — Не може да вземе влака оттам, тъй като той не спира на тази станция.

Луси действаше с мониторите. На кратки интервали те показваха различни станции, докато влакът, който не виждахме, вървеше право към нас.

— Не е на Четиридесет и втора — каза Луси. — Не го виждаме на гара „Пен“ или на Тридесет и четвърта.

Мониторите проблясваха и показваха платформи и хора, които не знаеха, че ги наблюдават.

— Ако е останал на този влак, трябва да е на Четиринадесета улица — каза началник Пен.

Но ако беше, не слезе, или поне ние не го видяхме. После късметът се промени неочаквано.

— Мили боже — каза Луси. — Той е на гара „Гранд Сентръл“. Как, по дяволите, е стигнал дотам?

— Сигурно е завил на изток, което ние не очаквахме, и е пресякъл „Таймс Скуеър“ — отвърна началник Пен.

— Защо? — запита Луси. — Това е нелогично.

Франсис се обади на екип две, където беше Бентън Уесли. Попита го дали Голт вече се е обаждал в аптеката. Тя свали слушалките и остави микрофона така, че да можем да чуваме разговора.

— Не, досега не се е обаждал — отговори Уесли.

— Нашите монитори току-що го засякоха на „Гранд Сентръл“ — обясни Франсис.

— Какво?

— Не знам защо е тръгнал по този път. Но има адски много алтернативни маршрути, по които би могъл да поеме. Всъщност може да слезе навсякъде, където си поиска.

— Страхувам се, че е така — съгласи се Уесли.

— Как е в Южна Каролина? — запита началник Пен.

— Всичко е наред. Птичката излетя и кацна.

Госпожа Голт бе изпратила парите или Бюрото го бе направило вместо нея. Гледахме внимателно, докато единственият й син се возеше във влака заедно с невинни хора, които не подозираха, че той е истинско чудовище.

— Чакай малко — продължи да предава информация Франсис Пен. — Той е на Четиринадесета улица и площад „Юнион“, отива на юг право към вас.

Мисълта, че не можехме да го спрем, ме подлудяваше. Виждахме го, но това не ни вършеше никаква работа.

— Струва ми се, че той доста често сменя влаковете — каза Уесли.

— Отново изчезна — съобщи Франсис Пен. — Влакът тръгна. Пред мен на екрана е „Астор Плейс“. Това е последната спирка, освен ако не мине покрай нас, за да слезе в „Бауъри“.

— Влакът спира — съобщи Луси.

Наблюдавахме слизащите пътници, но не видяхме Голт.

— Добре, сигурно е останал във влака — обяви Франсис Пен в микрофона.

— Загубихме го — възкликна Луси.

Тя започна да сменя картините така, както отегчен човек прехвърля телевизионните канали. Не го видяхме.

— Мамка му — измърмори тя.

— Къде може да е? — озадачи се Франсис. — Трябва все отнякъде да излезе. Ако ще ходи в аптеката, не може да използва изхода на „Купър Юнион“. — Тя погледна към Луси. — Това е. Вероятно ще се опита. Но няма да излезе. Изходът е абсолютно обезопасен. Но той може и да не знае.

— Трябва да знае — възрази Луси. — Прочете всички електронни съобщения, които изпратихме. — Тя продължи да сменя каналите. Все още не можехме да го видим, а радиото мълчеше напрегнато. — По дяволите — изруга Луси. — Трябва да е на линия номер шест. Хайде отново да огледаме „Лафайет“ и „Астор Плейс“.

Това не свърши работа.

Седяхме мълчаливо известно време и наблюдавахме затворената дървена врата, която водеше към празната станция. Над нас стотици хора вървяха по мокрите улици, за да покажат с демонстрацията си, че им е писнало от престъпления. Започнах да разглеждам картата на метрото.

Началник Пен каза:

— Сега би трябвало да е на Второ авеню. Вероятно е слязъл по-рано или по-късно и е изминал останалата част от пътя през тунела.

Сетих се нещо ужасно.

— Той би могъл да направи същото и тук. Не сме толкова близо до аптеката, но също сме на линия номер шест.

— Да — потвърди Луси и се обърна към мен. — Пътят оттук до „Хюстън“ е съвсем кратък.

— Но ние сме затворени.

Луси отново зачука по клавишите.

Станах от стола и погледнах към Франсис Пен.

— Тук сме сами. Само ние трите. Влаковете не спират на тази станция през уикенда. Няма никой. Всички са на Второ авеню и аптеката.

— Базова станция до екип две — каза Луси в радиото.

— Екип две — отговори Уесли.

— Всичко ли е наред? Загубихме го.

— Изчакайте.

Отворих куфарчето и извадих пистолета си. Заредих го и спуснах предпазителя.

— Къде точно се намирате? — запита го Пен. — Чакаме при аптеката.

Образите по екраните се сменяха лудешки, докато Луси се опитваше да открие Голт.

— Чакайте. Чакайте — каза Уесли.

После чухме гласа на Марино.

— Струва ми се, че го пипнахме.

— Пипнахте го? — възкликна учудено Франсис по радиото. — Къде е?

— Влиза в аптеката — отговори Уесли. — Изчакайте една минута.

Последва тишина. После Уесли каза:

— Той е до тезгяха и взима парите. Изчакайте.

Зачакахме, потънали в нервно мълчание. Минаха три минути. Уесли се върна на радиото.

— Тръгва си. Ще го заобиколим веднага щом влезе в терминала.

— Как е облечен? — попитах. — Сигурни ли сме, че това е същият човек, който се качи на станцията на музея?

Никой не ми обърна внимание.

— О, господи — внезапно извика Луси.

Погледнахме към екраните. Видяхме платформите на станцията на Второ авеню и ЕСЗ, които изскочиха от тъмнината. Облечени в тъмни униформи и войнишки ботуши, те се затичаха по платформата и нагоре по стълбите, водещи към улицата.

— Нещо се е объркало — каза началник Пен. — Искат да го хванат над земята.

По радиото се чуха гласове.

— Пипнахме го.

— Опитва се да избяга.

— Добре, добре, пипнахме го.

— Сложихте ли му белезниците?

В контролната стая изпищя сирена. Светлините по тавана проблеснаха в кървавочервено, а на компютърния екран се появи червен код 429.

— Тревога! — извика Франсис Пен. Пострадал полицай! Натиснал е копчето за тревога на радиото си.

Тя се загледа в екрана стреснато.

— Какво става? — обади се Луси по радиото.

— Не знам — изпращя гласът на Уесли. — Нещо се обърка. Изчакайте.

— Не е там. Тревогата не е на Второ авеню — каза Франсис Пен учудено. — Кодът на екрана принадлежи на Давила.

— Давила? — запитах глупаво. — Джими Давила?

— Той беше номер 429. Това е неговият код. Ето тук.

Вторачихме се в екрана. Проблясващият червен код бързо променяше местонахождението си по компютърната карта. Учудих се, че никой преди не се беше сетил за това.

— Радиото на Давила беше ли у него, когато откриха трупа му? — запитах.

Началник Пен не реагира.

— Голт го е взел — казах. — Радиото на Давила е у него.

Гласът на Уесли се чу отново, но той не знаеше нищо за проблема ни. Нямаше откъде да знае и за тревогата.

— Не съм сигурен, че сме го хванали — съобщи Уесли. — Не знам кого сме хванали.

Луси ме погледна напрегнато.

— Кари — каза тя. — Не са сигурни дали са хванали Голт или нея. Те сигурно пак са облечени еднакво.

Седяхме в малката контролна стая без прозорци и без хора наоколо, и наблюдавахме червения код за тревога, който все повече се приближаваше към нас.

— Намира се в южния тунел и се насочва към нас — каза Франсис с нарастващо притеснение.

— Тя не е получила съобщенията, които изпратихме — сети се Луси.

— Тя? — запита Франсис и я изгледа учудено.

— Тя не знае за парада, нито че Второ авеню е затворено — продължи Луси. — Може да е пробвала аварийния изход, но не е успяла да излезе, тъй като е затворен. Затова е останала под земята и е обикаляла долу, откак я видяхме на станция „Гранд Сентръл“.

— Не видяхме Голт или Кари на платформите на близките до нас станции — казах. — А и не знаем, че това е тя.

— Има толкова много спирки — намеси се Франсис Пен. — Някой може да е слязъл някъде, а ние просто не сме го видели.

— Голт я е изпратил до аптеката — казах изнервено. — Той някак си знае всяко проклето нещо, което правим.

— КАИН — промърмори Луси.

— Да. Това, а и вероятно ни е наблюдавал.

Луси наблюдаваше нашето място, станцията на улица „Блийкър“, на телевизионния екран. Три от мониторите показваха платформата и турникетите от различни ъгли, но единият монитор бе тъмен.

— Нещо блокира една от камерите — таза тя.

— По-рано беше ли блокирана? — запитах.

— Не и когато дойдохме тук — отговори тя. — Но отдавна не сме наблюдавали нашата станция. Нямаше причина да проверяваме и нея.

Загледахме червения код, който бавно се придвижваше напред.

— Не трябва да говорим по радиото — обърнах се към Пен. — Той също има радио — добавих, защото знаех, че червеният код на екрана е Голт, не се съмнявах в това. — Радиото му работи и той чува всяка дума, която си казваме.

— Защо светлината за тревога още работи? — запита Луси. — Да не би тя да иска да знаем къде се намира?

Погледнах към нея. Луси изглеждаше така, като че ли е в транс.

— Копчето може да е натиснато случайно — каза Франсис Пен. — Ако не знаеш за него, няма да разбереш, че е за тревога. А тъй като алармата е беззвучна, може да си го включил и да не знаеш за това.

Не вярвах, че това е станало случайно. Голт идваше към нас, защото искаше да бъде тук. Той беше акула, плуваща през тъмнината на тунела. Спомних си думите на Ана за зловещите му подаръци за мен.

— Намира се почти до сигналната кула — посочи към екрана Луси. — Мамка му, това е доста близо.

Не знаехме какво да направим. Ако се обадим на Уесли, Голт щеше да ни чуе и отново да изчезне в тунелите. Ако не осъществяхме контакт, хората ни нямаше да знаят какво става тук. Луси застана до вратата и леко я открехна.

— Какво правиш? — почти изпищях.

Тя бързо затвори.

— Това е дамската тоалетна. Предполагам, че някой от чистачите е подпрял вратата, докато чисти, и я забравил така. Вратата блокира камерата.

— Видя ли някого навън? — попитах.

— Не — отговори тя с омраза в погледа. — Те смятат, че са я пипнали. Откъде знаят, че не е Голт? Може радиото на Давила да е у нея. Познавам я. Тя вероятно знае, че съм тук.

Франсис Пен се обърна към мен напрегнато:

— В офиса има оръжия.

— Добре.

Върнахме се бързо в малката, претъпкана стаичка с очуканото старо бюро и стол. Франсис отвори един шкаф и извадихме пушки, кутии с патрони и противокуршумни жилетки. Останахме в офиса само няколко минути, но когато се върнахме в контролната стая, Луси я нямаше.

Погледнах към телевизионните монитори и видях как на четвъртия се появява картина, когато някой затвори вратата на дамската тоалетна. Проблясващият червен код вече се намираше съвсем близо до нас. Всяка секунда можеше да е на платформата. Потърсих браунинга си, но го нямаше на масата, където го бях оставила.

— Тя е взела пистолета ми — казах учудено. — Излязла е навън. Тръгнала е след Кари.

Заредихме пушките бързо, но не си дадохме труда да облечем жилетките. Ръцете ми бяха несръчни и ледени.

— Трябва да се свържем с Уесли — казах разтревожено. — Трябва да направим нещо, за да ги докараме тук.

— Не можеш да излезеш навън сама — каза Франсис.

— Не мога да оставя Луси сама.

— И двете ще отидем. Вземи си фенер.

— Не. Ти намери помощ. Докарай някого тук.

Изтичах навън, без да знам какво ще намеря. Станцията беше безлюдна. Застанах неподвижно с готово оръжие. Забелязах камерата, поставена до покритата със зелени плочки стена до тоалетните. Платформата беше празна. Чух влак в далечината. Той профуча покрай мен, без да намали, защото не спираше тук в събота. През прозорците видях пътниците, които дремеха или четяха. Изглежда, никой не забеляза въоръжената жена или не си помисли, че това е странна гледка.

Зачудих се дали Луси не е в тоалетната, но това ми се стори абсолютно нелогично. Точно до контролната стая, вътре в скривалището ни, имаше тоалетна. Приближих се до платформата с разтуптяно сърце. Температурата бе много ниска, а аз бях без палто. Пръстите ми се вкочаниха около пушката.

Помислих си облекчено, че Луси може да е отишла за помощ. Вероятно е затворила вратата на тоалетната и е изтичала към Второ авеню. Но ако не го бе направила? Вторачих се в затворената врата, но не ми се искаше да вляза вътре.

Приближих се натам стъпка по стъпка. Искаше ми се да носех пистолет. Пушката беше неудобна в тесни помещения. Когато стигнах до вратата, сърцето ми туптеше в гърлото. Хванах дръжката, дръпнах я рязко и се хвърлих вътре с насочено оръжие. Районът около мивките беше празен. Не чух никакъв звук. Погледнах под вратите и задържах дъха си, когато видях син панталон и чифт работни ботуши от кафява кожа, прекалено големи, за да са женски. Изтропа метал.

Насочих пушката и с треперещ глас извиках:

— Излез с вдигнати ръце!

Голям гаечен ключ изтрака по пода. Техникът, облечен в гащеризон и яке, изглеждаше така, сякаш ще получи инфаркт, когато излезе от тоалетната. Очите му щяха да изскочат, докато гледаше стреснато към пушката.

— Просто поправях клозета. Нямам никакви пари — каза той ужасено, без да свали ръцете си.

— Попаднали сте в полицейска операция — извиках, като насочих пушката към тавана и сложих предпазителя. — Трябва веднага да излезете оттук.

Нямаше нужда да го казвам втори път. Техникът дори не събра инструментите си, а излетя по стълбите към улицата. Тръгнах отново по платформата. Видях всяка една от камерите и се зачудих дали Франсис Пен ме вижда на екрана. Тъкмо щях да се върна в контролната стая, когато погледнах към тъмните релси и ми се стори, че чувам гласове. Внезапно чух шум от борба и нещо като стон. Луси започна да пищи.

— Не! Не! Недей!

Силният удар прозвуча като експлозия в метален барабан. В тъмнината, откъдето дойде звукът, се посипаха искри, а лампите в станцията примигнаха.

Покрай релсите нямаше светлина и не можех да виждам, защото не смеех да светна с фенера си. Опипвах пътя предпазливо. Спуснах се внимателно по тесните метални стълби, които водеха в тунела.

Докато напредвах бавно и дишах тежко, но тихо, очите ми започнаха да се приспособяват. Виждах, макар и лошо, формите на сводове, релси и циментови площадки, където живееха бездомните. Краката ми се ровеха в боклук и вдигаха силен шум, когато сритваха метални или стъклени предмети.

Държах пушката напред, за да предпазя главата си от някой предмет, който можеше да не забележа. Усещах миризма на боклук и горяща плът. Колкото по-навътре влизах, толкова по-силна ставаше вонята. На северните релси се появи влак и освети мрака. Темпъл Голт се намираше на не повече от пет метра пред мен.

Държеше Луси през врата и бе опрял нож до шията й. Недалеч от тях детектив Майер бе почти заварен за третата релса, а ръцете и челюстите му бяха сковани от електрическия ток, който течеше по мъртвото му тяло. Влакът отмина и отново потънахме в тъмнина.

— Пусни я — наредих и светнах фенерчето.

Голт се намръщи и закри очите си. Беше толкова блед, че приличаше на албинос. Видях малките мускулчета и сухожилия по голите му ръце, които държаха стоманения нож за дисекция, откраднат от бюрото ми. Би могъл да пререже гърлото на Луси чак до гръбнака й само за секунда. Тя се вторачи в мен ужасено.

— Тя не е онази, която искаш — казах и пристъпих по-близо.

— Не ми свети в очите — отвърна той. — Остави фенера долу.

Не загасих светлината, а бавно оставих фенера на циментовия ръб, където той проблесна неравномерно и освети изгорената, окървавена глава на детектив Майер. Зачудих се защо Голт не ми нареди да оставя и пушката. Вероятно не можеше да я види. Държах я насочена нагоре. Вече се намирах на около два метра от тях.

Устните на Голт бяха напукани и той подсмърчаше нервно. Беше мърляв и рошав. Зачудих се дали е превъртял напълно от прекалено много кокаин или липсата му. Носеше джинси, войнишки ботуши и черно кожено сако, което беше изцапано и разкъсано. На единия му ревер бе закачена брошката, която бе купил в Ричмънд няколко дни преди Коледа.

— Тя не ти трябва — казах, без да успея да спра треперенето на гласа си.

Ужасните му очи, изглежда, се фокусираха, а тънка вадичка кръв потече по врата на Луси. Затегнах хватката си върху оръжието.

— Пусни я. Тогава ще останем само ти и аз. Аз съм тази, която искаш.

Светлина проблесна в очите му и почти видях странния им син цвят в полумрака. Ръцете му внезапно се раздвижиха и силно блъснаха Луси към третата релса. Скочих към нея. Сграбчих пуловера й и я дръпнах върху мен. Паднахме заедно на земята и пушката излетя от ръцете ми. Чу се силен шум и полетяха искри, когато алчната релса я грабна.

Голт се усмихна. Държеше браунинга ми в ръка и реши да изхвърли ножа. Той хвана пистолета с две ръце и го насочи към главата на Луси. Беше свикнал с неговия „Глок“ и очевидно не знаеше, че пистолетът ми има предпазител. Натисна спусъка, но нищо не стана. Голт се обърка.

— Бягай! — извиках на Луси и я бутнах. — Бягай!

Голт запъна ударника, но той вече бе запънат и нищо не стана. Вбесен той натисна спусъка отново, но пистолетът не проработи.

— Бягай! — изкрещях силно.

Бях на земята и не се опитах да се измъкна, защото смятах, че той няма да тръгне след Луси, ако аз съм тук. Той се мъчеше да оправи пистолета, като го разтърсваше нервно. Луси заплака и се запрепъва из тъмнината. Ножът беше близо до третата релса и се протегнах към него. Едър плъх пробяга по краката ми и се нарязах на счупени стъкла. Главата ми беше опасно близо до ботушите на Голт.

Той не успя да се справи с пистолета и погледна към мен. Видях как се напрегна. Усещах мислите му и стиснах здраво студената стоманена дръжка. Знаех какво може да направи с краката си, а не можех да достигна гърдите му или някоя важна вена на врата, защото нямах време. Застанах на колене. Вдигнах ножа, когато той се приготви да ме ритне, и забих хирургическото острие в горната част на бедрото му. Хванах го с две ръце и срязах колкото се може повече. Той запищя пронизително.

Артериална кръв оплиска лицето ми, когато издърпах ножа, и прерязаната бедрена артерия закърви в ритъма на ужасното му сърце. Смъкнах се надолу и се дръпнах встрани, защото знаех, че ЕСЗ са го взели на мушка и чакат.

— Ти ме промуши — каза Голт с детска недоверчивост. Присвит на две, той гледаше шокирано кръвта, течаща по пръстите му, стиснали наранения крак. — Не иска да спре. Ти си лекарка. Накарай я да спре.

Погледнах към него. Главата под шапката бе обръсната. Сетих се за мъртвата му близначка и врата на Луси. Откъм тунела изтрещя снайпер и Голт падна близо до релсата, където се бе опитал да хвърли Луси. Идваше влак. Не му помогнах да се дръпне от релсите. Тръгнах, без да погледна назад.

Луси, Уесли и аз напуснахме Ню Йорк в понеделник. Хеликоптерът полетя първо на изток. Минахме над скалите и красивите къщи в Уестчестър и най-после стигнахме зловещия, тъжен остров, който не съществуваше в никоя туристическа карта. Изпочупен комин се издигаше от развалините на стария тухлен затвор. Полетяхме над гробището за бездомни, а затворниците и надзирателите им вдигнаха глави към нас.

Хеликоптерът се сниши колкото можеше. Надявах се, че няма да бъдем принудени да кацнем. Не исках да съм около мъжете от остров Райкърс. Надгробните камъни приличаха на зъби, подаващи се от неокосената трева. Някой бе направил кръст от камъни. Близо до отворения гроб бе паркиран камион и работниците вадеха новия чамов ковчег.

Те спряха, за да погледнат нагоре, докато разсипахме въздуха с по-голяма сила от ветровете. Ние с Луси седяхме на задната седалка на хеликоптера и си държахме ръцете. Затворниците, заключени тук за зимата, не ни помахаха. Ръждясал ферибот се поклащаше по вълните и чакаше да занесе ковчега до Манхатън. Близначката на Голт щеше да прекоси реката. Най-после Джейн си отиваше у дома.