Кабинетът на нюйоркския главен съдебен лекар се намираше на Първо авеню, срещу готическата болница от червени тухли, наречена „Белвю“, където в миналото извършвали аутопсиите. Потъмнели от зимата лози и графити украсяваха стените и оградата от ковано желязо, а върху мръсния сняг големи черни чували с боклук чакаха да бъдат прибрани. В очуканото жълто такси радиото неуморно свиреше коледни песни. Таксито спря със скърцане на улицата, която никога не бях виждала така тиха и спокойна.
— Имам нужда от разписка — казах на шофьора руснак, който беше прекарал последните десет минути в обяснения какво не е наред в света.
— За колко?
— Осем.
Чувствах се щедра. Беше Коледа.
Той кимна и надраска разписката. Загледах се в един мъж на тротоара, който ме наблюдаваше, застанал до оградата на „Белвю“. Небръснат, с рошава дълга коса, облечен в синьо джинсово яке, подплатено с овча кожа. Маншетите на мърлявия му военен панталон бяха напъхани в овехтелите каубойски ботуши. Докато излизах от таксито, той започна да свири на въображаема китара и да пее:
— Звънете, звънчета, звънете, звънчета, о, колко е забавно да яздиш до Галвестън днееееееес…
— Имате си ухажор — каза развеселеният шофьор, докато взимах квитанцията си през отворения прозорец на таксито.
После той потегли сред облак от изгорели газове. Наоколо не се виждаше друга кола или човек, и ужасната серенада се усили още повече. После моят откачен обожател препусна след мен. Ужасих се, когато започна да крещи „Галвестън“, като че ли това беше името ми или някакво обвинение към мен. Влетях във фоайето на главния съдебен лекар.
— Навън има човек, който ме преследва — казах на жената от охраната, която седеше зад бюрото си, без да изглежда обзета от коледно настроение.
Смахнатият музикант притисна лицето си в предната врата и се вторачи в нас. Носът му се сплеска, бузите му се обезцветиха. Той отвори широко уста, неприлично завъртя език по стъклото и замърда таза си напред-назад, като че ли правеше секс със сградата. Портиерката, яка черна жена с много плитчици, отиде до вратата и удари с юмрук по нея.
— Бени, престани — скара му се тя високо. — Престани веднага. — Тя отново удари по вратата. — Не ме карай да излизам навън.
Бени се отдръпна от стъклото. Изведнъж той се превърна в Нуриев4 и започна да прави пируети по празната улица.
— Аз съм доктор Кей Скарпета — представих се на жената. — Доктор Хоровиц ме очаква.
— Не е възможно шефът да ви очаква. Коледа е — каза тя, като ме погледна с тъмните си очи, които бяха видели какво ли не. — Доктор Пинто е дежурен, но приема обажданията у дома си. Ако искате, мога да се опитам да се свържа с него — допълни тя и се отправи обратно към бюрото си.
— Знам много добре, че е Коледа — отвърнах и я последвах, — но имам среща с доктор Хоровиц тук.
Извадих портфейла и й показах златната си значка на главен съдебен лекар.
Тя не беше впечатлена.
— Идвали ли сте тук преди?
— Много пъти.
— Хм. Добре. Аз наистина не съм виждала шефа днес, но това не означава, че той не е минал през задната врата, без да ми се обади. Понякога са тук почти цял ден, а аз не знам. Хм. Точно така. Никой не си прави труда да ми казва нещо.
Тя се протегна към телефона.
— Хм. Не, господа, не е нужно и аз да знам — продължи да мърмори тя, докато набираше номера. — Не е нужно да знам абсолютно нищо, не и аз. Доктор Хоровиц? Обажда се Бонита, от охраната. При мен има една доктор Скарлет. — Тя замълча за момент. — Не знам.
После погледна към мен.
— Как се пише името ви?
— С-к-а-р-п-е-т-а — отговорих търпеливо.
Тя отново не го произнесе правилно, но поне приблизително го улучи.
— Да, господине, ще го направя, разбира се. — После затвори и се обърна към мен: — Можете да седнете ето там.
Чакалнята беше мебелирана в сиво, със сив мокет, списания, разхвърляни по черни масички, и скромна елха в центъра на стаята. На мраморната стена пишеше: „Taceant Colloquia Hffagiat Risus Hie Locus Est Ubi Mors Gaudet Succurrere Vitae“, което означава, че човек ще открие твърде малко разговори или смях в това място, където смъртта се радва да помогне на живите. Срещу мен на канапето седеше азиатска двойка, здраво стиснали ръце. Не говореха и не вдигаха поглед. Коледата за тях винаги щеше да е изпълнена с болка.
Зачудих се защо ли са тук и кого са загубили. Искаше ми се да мога да ги успокоя по някакъв начин, но изглежда, тази дарба не ми бе отредена. След всичките тези години най-доброто, което можех да кажа на скърбящите, бе, че смъртта е била мигновена и близките им не са страдали. В повечето случаи, когато произнасях тези думи, те не отговаряха напълно на истината, защото как би могъл човек да си представи например ужаса на една жена, принудена да се съблече в пустия парк в една мразовита зимна нощ? Как някой от нас би могъл да си представи какво е изпитала, когато Голт я е накарал да застане до заледения фонтан и е насочил пистолета си?
Фактът, че я е накарал да се съблече, напомняше за безграничната му жестокост и неутолимия му апетит за игрички. Голотата й не е била необходима. Не е било нужно да й съобщава по този начин, че ще умре съвсем сама на Коледа, без някой дори да узнае името й. Голт е можел просто да я застреля и да приключи. Можел е да извади пистолета и да я убие, без тя да разбере нещо. Мръсното копеле!
— Господин и госпожа Ли?
Белокоса жена застана пред азиатската двойка.
— Да.
— Ако сте готови, ще ви заведа там.
— Да, да — каза мъжът, а жената заплака.
Поведоха ги към стаята за огледи, където тялото на човек, когото обичаха, щеше да бъде качено от моргата в специален асансьор. Много хора не можеха да приемат смъртта, освен ако първо не я видят или докоснат, но въпреки безбройните огледи, на които бях присъствала през тези години, не можех да си представя как аз самата бих преживяла този ритуал. Струваше ми се, че не бих могла да понеса последния поглед през стъклото. Усетих наченките на главоболие, затворих очи и започнах да масажирам слепоочията си. Седях така от дълго време, когато долових нечие присъствие до себе си.
— Доктор Скарпета?
Секретарката на доктор Хоровиц стоеше до мен и ме гледаше загрижено.
— Добре ли сте?
— Емили — казах изненадана. — Да, добре съм, но определено не очаквах да те видя тук днес.
— Искате ли един аспирин?
— Много си любезна, но съм добре — отговорих.
— И аз не очаквах да ви видя тук днес. Но в момента нещата не са съвсем нормални. Учудена съм, че сте успели да влезете, без журналистите да ви хванат.
— Не видях никакви журналисти.
— Снощи бяха навсякъде. Предполагам, видели сте днешния „Таймс“?
— Страхувам се, че нямах възможност — казах с неудобство, като се зачудих дали Уесли още беше в леглото.
— Пълна бъркотия — каза Емили, млада жена с дълга, тъмна коса, която винаги беше толкова скромна и просто облечена, като че ли бе дошла тук от някой друг век. — Дори кметът се обади. Градът никак не се нуждае от подобен вид реклама. Още не мога да повярвам, че тялото е било намерено от репортер.
Погледнах бързо към нея, докато вървяхме.
— Репортер?
— Да, той всъщност е редактор или нещо такова в „Таймс“. Един от онези луди, които тичат за здраве, независимо какво е времето. И така вчера сутринта се озовал в парка и минал през Чери Хил. Било много студено, заснежено и пусто. Той наближил фонтана и видял горката жена. Не е нужно да ви казвам, че описанието в днешния вестник е доста подробно и хората са ужасно изплашени.
Минахме през няколко коридора, после тя отвори вратата на кабинета на шефа си и внимателно го предупреди за влизането ни, за да не би да го стреснем. Доктор Хоровиц остаряваше и започваше леко да оглушава. Кабинетът му беше напоен с аромата на цветя. Той обичаше орхидеи, африкански теменужки и гардении и те цъфтяха великолепни под грижите му.
— Добро утро, Кей — каза той и се надигна от бюрото си. — Доведе ли някого със себе си?
— Капитан Марино трябва да се срещне с нас.
— Емили ще се увери, че са му показали пътя. Освен ако предпочиташ да почакаме.
Знаех, че Хоровиц не иска да чака. Нямаше време. Той командваше най-големия съдебномедицински офис в страната, където осем хиляди души годишно — населението на малък град — биваха аутопсирани на стоманените маси. Една четвърт бяха жертви на убийства, а много от тях оставаха завинаги без имена. Ню Йорк имаше толкова голям проблем с идентификацията на мъртвите, че полицията поддържаше отдел за изчезнали в сградата на Хоровиц.
Шефът вдигна телефона и заговори с някого.
— Доктор Скарпета е тук. Тръгваме надолу — каза той.
— Ще отида да потърся капитан Марино — каза Емили. — Струва ми се, че името му ми е познато.
— Работим заедно от много години — обясних. — А и той помага на отдела за подкрепа на следствието към ФБР още от основаването му.
— Мислех, че го наричат „Отдел за проучване на поведението“, както е по филмите.
— Бюрото промени името, но целта е същата — обясних.
Говорех за малката група агенти, прочули се с психологическите си профили и преследването на жестоки сексуални престъпници и убийци. Когато наскоро станах консултант патолог за отдела, не вярвах, че съществуват много ужаси, които не съм виждала. Бях сгрешила.
Слънчевата светлина струеше през прозорците на кабинета на Хоровиц и се отразяваше в стъклените рафтове, отрупани с цветя и миниатюрни дръвчета. Знаех, че в тъмната гореща баня докторът отглежда орхидеи, закачени около ваната и мивката, а в дома си има оранжерия. Първия път, когато видях Хоровиц, се сетих за Линкълн. И двамата имаха мършави, добродушни лица, помрачени от една война, която унищожаваше обществото. И двамата понасяха трагедията така, като че ли бяха избрани за това, и имаха големи, търпеливи ръце.
Слязохме долу, в помещенията, които нюйоркският офис наричаше „Дом на покойниците“, учудващо нежен епитет за моргата в един от най-жестоките градове в Америка. Въздухът, нахлуващ откъм гаража, беше студен и миришеше на застоял цигарен дим и смърт. Надписите по сините стени молеха служителите да не изхвърлят окървавени чаршафи, покривки, парцали или кофи в контейнерите за боклук.
Носенето на терлици за еднократна употреба върху обувките беше задължително. Яденето беше забранено, а на много от вратите имаше червени предупредителни знаци за биологична опасност. Хоровиц ми обясни, че един от неговите тридесет заместници ще извърши аутопсията на жената, за която смятахме, че е последната жертва на Голт.
Влязохме в съблекалнята, където доктор Руис Рейдър, облечен в хирургическа униформа, закачаше пакет с батерии на колана си.
— Доктор Скарпета — каза Хоровиц, — срещали ли сте се с доктор Рейдър?
— Познаваме се отдавна — усмихнато отговори Рейдър.
— Да, така е — потвърдих сърдечно. — Но май последният път, когато се видяхме, беше в Сан Антонио.
— Господи. Толкова време ли мина?
Последната ни среща бе по време на семинара на Американската академия по патология, провеждан веднъж годишно, на който хора като нас се събираха, за да обменят информация. Рейдър беше представил един случай с особената смърт на млада жена, причинена от светкавица. Тъй като дрехите на жертвата бяха направо издухани, а главата й наранена, когато паднала и се ударила на бетона, била докарана в моргата като случай на сексуално нападение. Ченгетата били убедени в това, докато Рейдър не им показал, че токата на колана на жертвата била намагнетизирана, а на едното й стъпало имало следа от изгаряне.
Спомних си как след събранието Рейдър ми бе сипал чист „Джак Даниелс“ в пластмасова чашка и си бяхме припомняли хубавите стари дни, когато имаше само няколко съдебни лекари, а аз бях единствената жена. Рейдър наближаваше шейсетте и бе невероятно уважаван от колегите си. Но от него нямаше да стане добър шеф. Не можеше да изтърпи борбата с хилядите документи и политици.
Изглеждахме като готови за излитане в космоса, когато си сложихме прозрачни пластмасови маски, качулки и уредите за дишане. СПИН е опасен, ако човек се набоде на игла или се пореже, докато работи върху заразен труп, но по-голяма заплаха представляваха инфекциите, пренасяни по въздуха, като туберкулоза, хепатит и менингит. Напоследък работехме с по два чифта ръкавици, дишахме пречистен въздух и се покривахме с униформи и престилки за еднократна употреба. Някои съдебни лекари като Рейдър, носеха мрежести ръкавици от неръждаема стомана, които приличаха на рицарски.
Тъкмо нагласях качулката си, когато О’Донъл, детективът, с когото се запознах снощи, влезе заедно с Марино, който изглеждаше раздразнен и махмурлия. Те си сложиха хирургически маски и ръкавици, без да се погледнат в очите или да проговорят. Безименният ни случай се намираше в стоманено чекмедже номер 121. Докато излизахме от съблекалнята, помощниците в моргата изкараха тялото навън и го поставиха върху една от количките. Мъртвата беше гола и изглеждаше нещастна върху студената стоманена носилка.
Парчетата кожа, изрязани от рамото и вътрешната страна на бедрата й, бяха оставили зловещи петна от потъмняла кръв. Кожата й беше яркорозова от вкочаняването, типично при замразени трупове или хора, умрели от замръзване. Раната на дясното й слепоочие беше направена от куршум с голям калибър. Веднага се виждаше отличителната следа от цевта, отпечатана върху кожата й там, където Голт бе притиснал пистолета до главата й и бе дръпнал спусъка.
Мъже в униформи и маски я докараха в залата за рентгенови снимки, където на всеки от нас дадоха оцветени в оранжево пластмасови очила в допълнение към екипировката ни. Рейдър нагласи източника на светлинна енергия, наречен „Лума-лайт“, който представляваше проста черна кутия, с удължен син фиброоптичен кабел. Тя беше още един чифт очи, които виждаха това, което нашите не можеха, мека бяла светлина, която правеше отпечатъците от пръсти флуоресцентни и караше косми, влакна и петна от наркотици и сперма да блестят като огън.
— Някой да загаси лампите — каза Рейдър.
В тъмнината той насочи уреда към тялото и множество влакна засветиха като фини нажежени жички. С помощта на форцепс Рейдър събра уликите от пубиса, краката, ръцете и наболата коса по скалпа й. Малките жълти петънца станаха ярки като слънцето, когато той прекара светлината върху възглавничките на пръстите на дясната й ръка.
— Тук има някакъв химикал — каза Рейдър.
— Понякога спермата изглежда така, когато се освети.
— Не мисля, че е това.
— Може да са улични наркотици.
— Хайде да вземем проба — предложи Рейдър. — Къде е солната киселина?
— Ето я.
Уликите бяха събрани и Рейдър продължи. Малката бяла светлинка минаваше върху тялото на жената, към тъмните, вдлъбнати места, където кожата й бе изрязана, към плоския й корем и нежните заоблености на гърдите. Фактически по раните й нямаше улики. Това потвърждаваше теорията ни, че Голт я е убил и обезобразил там, където е била намерена, защото, ако бе пренасяна след убийството, по засъхващата кръв щяха да полепнат влакна. Всъщност раните й бяха най-чистите места по тялото й.
Работихме на тъмно повече от един час и постепенно тя се разкриваше все повече пред нас. Кожата й беше светла и изглеждаше като невиждала слънце. Почти нямаше мускули, беше слаба и висока метър и седемдесет. Лявото й ухо бе пробито на три места, дясното на две. Носеше обици с формата на копчета и малки халки, всичките златни. Беше тъмноруса, със сини очи и правилни черти. Можеше да изглежда хубава, ако не бе обръснала главата си и не беше мъртва. Ноктите й бяха без лак и изгризани до кожа.
Единствените следи от стари рани бяха заздравелите белези по челото и темето й, върху лявата черепна кост. Белезите бяха продълговати, около три и половина — четири сантиметра. Единствената видима следа от барут по ръцете й бе на дясната й длан между палеца и показалеца. Според мен това се дължеше на вдигнатата й отбранително ръка, когато пистолетът е стрелял. Остатъците от барута напълно изключваха самоубийството, дори и другите улики да сочеха към такова, което те, разбира се, не правеха.
— Струва ми се, не знаем коя е била доминиращата й ръка — прозвуча гласът на Хоровиц някъде в тъмнината зад мен.
— Дясната й ръка е малко по-развита от лявата — отбелязах.
— Значи деснячка. Личната хигиена и храненето й са били ужасни — каза Хоровиц.
— Като уличница, проститутка. Поне аз така предполагам — обади се О’Донъл.
— Не познавам проститутка, която би си обръснала главата — изръмжа Марино от другата страна на масата.
— Зависи кого се е опитвала да привлече — възрази О’Донъл. — Цивилният полицай, който я е видял в метрото, си помислил отначало, че е мъж.
— Това е станало, когато е била с Голт — каза Марино.
— Когато е била с онзи, за когото си мислите, че е Голт.
— Не си мисля — изсумтя Марино. — Точно с него е била. Почти надушвам проклетото копеле, все едно че оставя лоша миризма навсякъде след себе си.
— Според мен това, което ти мирише, е тя — каза О’Донъл.
— Преместете го надолу, да, ето тук. Добре, благодаря.
Рейдър събра още улики, докато гласове на невидими хора продължаваха да говорят в тъмнината, плътна като кадифе.
Най-после си признах:
— Това ми се вижда доста необичайно. По принцип бих свързала толкова много улики с някой, който е бил опакован в мръсно одеяло или транспортиран в багажника на кола.
— Очевидно тя не се е къпала скоро, а и е зима — каза Рейдър, като премести фиброоптичния кабел и освети малък белег от ваксина против шарка. — Вероятно е носила същите дрехи от дни, а ако е пътувала в метрото или с автобус, може по нея да са полепнали доста влакна.
Съдейки по прегледа, пред нас имаше бедна жена, която не е била обявена за изчезнала, тъй като няма дом и никой не се тревожи или не знае, че си е отишла. Решихме, че е била типичната изпаднала жена от улицата, докато не я поставихме на масата в залата за аутопсии, където съдебният зъболекар, доктор Греъм, чакаше да огледа зъбите й.
Млад мъж, с широки рамене и разсеян вид, който обикновено свързвах с професорите по медицина, той беше хирург в Стейтън Айлънд, когато работеше с живи пациенти. Но днес бе времето му за работа с хора, които се оплакват безмълвно. Вършеше тази работа срещу дребно заплащане, което сигурно нямаше да покрие дори таксито и обеда му. Вкочаняването бе почти пълно и също като инатливо дете, което мрази зъболекарите, мъртвата отказваше да му сътрудничи. Най-после зъболекарят отвори устата й с помощта на фина пила.
— Е, честита Коледа — каза той, като доближи ярката светлина към нея. — Цялата й уста е пълна със злато.
— Доста интересно — отбеляза Хоровиц с вида на математик, обмислящ трудна задача.
— Това са пломби от златна амалгама — съобщи Греъм и посочи към бъбрековидните златни пломби близо до венците на всеки преден зъб. — Има ги тук, тук и там — отново посочи той. — Общо шест. Това е много рядко срещано. Всъщност никога не съм виждал нещо подобно. Особено в моргата.
— Какво, по дяволите, е златна пломба? — запита Марино.
— Отвратителна работа — отвърна Греъм. — Ужасно трудна и непривлекателна.
— Мисля, че навремето зъболекарите бяха задължени да преминат изпит върху тях, за да могат да получат дипломите си — казах.
— Точно така — потвърди Греъм и продължи да работи. — Студентите ужасно мразеха тази работа.
Той ни обясни, че пломбите със златна амалгама се правят, като зъболекарят поставя дребни златни сачми в зъба, а най-малката влага може да ги накара да паднат. Въпреки че този вид пломби бяха доста здрави и добри, те бяха трудоемки, болезнени и скъпи.
— А и не много пациенти — добави той — искат в устата им да се вижда злато, особено по предните зъби.
Той продължи да нанася в картона различните поправки, извадени зъби, форми и особености на жената. Захапката й беше леко крива, а на предните й зъби имаше полукръгла следа, вероятно причинена от захапването на лулата, тъй като на Греъм бе съобщено, че са я виждали с лула.
— Ако е пушела лула, не бихте ли очаквали по зъбите й да има петна от тютюна? — попитах, тъй като не видях никакви следи от тютюн.
— Може би. Но вижте колко разядени са повърхностите на зъбите й — онези части при венеца, които са наложили изработката на златните пломби — посочи той. — Основните повреди по зъбите й вероятно са причинени от маниакално миене.
— Значи ако си е миела зъбите по десет пъти на ден, не би трябвало да има петна от тютюн — каза Марино.
— Да си мие зъбите като смахната не отговаря на лошата й хигиена — отбелязах. — Всъщност устата й изглежда абсолютно различна от всичко друго по нея.
— Можете ли да определите кога е извършена тази работа в устата й? — запита Рейдър.
— Всъщност не — отговори Греъм, без да спре прегледа. — Но е доста добра. Според мен всичко е направено от един и същ зъболекар, а единственият район в страната, където все още се работят пломби със златна амалгама, е Западният бряг.
— Чудя се откъде ли знаете това — обърна се към него детектив О’Донъл.
— Съвсем просто. Можете да си направите такива пломби само там, където все още има зъболекари, които ги правят. Аз например не ги правя. А и не познавам лично някой, който се занимава с това. Но има една организация, наречена Американска академия на операторите за златна амалгама, в която членуват неколкостотин човека — зъболекари, които се гордеят, че все още са занимават с тази дейност. Повечето от тях са в щат Вашингтон.
— Защо някой би искал да му направят подобна пломба? — запита О’Донъл.
— Златото издържа дълго време — отговори Греъм, като погледна към него. — Има хора, които са нервни по отношение на това, което поставят в устата им. Предполага се, че някои от химикалите в състава на белите пломби могат да нанесат щети на зъбните нерви. Освен това тези пломби се износват и стават на петна много по-бързо. Други хора пък вярват, че среброто е виновно за всичко — от кисти до косопад.
Марино реши да се намеси:
— Да, а пък някои кретени просто харесват как изглежда златото.
— Да, така е — съгласи се Греъм. — Може и тя да е от тях.
Но аз не мислех така. Тази жена не правеше впечатление на човек, който се интересува от вида си. Подозирах, че е обръснала главата си не за да насочи вниманието на хората към себе си, или пък защото е мислела, че е модерно. Когато започнахме да я преглеждаме вътрешно, разбрах доста неща, макар загадката да се задълбочи.
Тя беше прекарала хистеректомия — бяха й премахнали матката и оставили яйчниците. Беше дюстабанлийка. Имаше и стар мозъчен кръвоизлив в предната част на мозъка от удар, счупил черепа й под белезите, които бяхме намерили.
— Била е жертва на нападение, вероятно преди много години — казах. — А то е от онзи вид наранявания на главата, които свързваме с промяна на личността.
Помислих си за скитането й и за това, че никой не я търсеше.
— Вероятно се е отчуждила от семейството си и е претърпяла загуба на паметта.
Хоровиц се обърна към Рейдър:
— Виж дали не можем да ускорим токсикологичния тест. Хайде да проверим дифенилхидантоина.