Хищникът

18.

Преди да влезем в дома му, господин Голт ме предупреди, че жена му не се справя много добре с общуването с хора. Той ми обясни, колкото се може по-деликатно, че Рейчъл Голт никога не е успявала да се изправи срещу истината за безнадеждната съдба на децата си.

— Не че ще получи припадък — меко ми обясни той, докато се качвахме по стълбите. — Но просто няма да го приеме, ако разбирате какво искам да кажа.

— Вероятно предпочитате да видите снимките тук — предложих.

— Снимките, на които е Джейн? — изморено запита той.

— Да, нейните, а и снимки с отпечатъци.

— Отпечатъци? — учуди се той и прокара мазолестите си пръсти през косата си.

— Помните ли дали тя е притежавала чифт войнишки ботуши? — попитах.

— Не — бавно поклати глава той. — Но Лутър имаше доста подобни неща.

— Знаете ли кой номер е носил брат ви?

— Кракът му беше доста по-малък от моя. Предполагам, че е носил седем и половина или осем.

— А дали може някога да е дал чифт от ботушите си на Темпъл?

— Ъъ — кратко изсумтя той. — Единствената възможност Лутър да даде ботуши на това момче, е само ако те са били на краката на Лутър и с тях е ритал задника на Темпъл.

— Ботушите може да са принадлежали на Джейн.

— О, разбира се. Тя и Лутър вероятно са носели един и същи номер. Джейн беше едро момиче. Всъщност беше почти колкото Темпъл. Винаги съм подозирал, че това е част от проблема му.

Господин Голт би стоял на силния вятър и говорил цял ден. Просто не искаше да отворя куфарчето си, защото знаеше какво ще види вътре.

— Не е необходимо да се занимаваме с това. Не е нужно да гледате нищо — казах. — Можем да използваме ДНК тест.

— Ако не ви затруднява — каза той с навлажнени очи и се протегна към вратата. — Май ще е по-добре да съобщя на Рейчъл.

Антрето на къщата беше боядисано в бяло с тънка рамка от бледосиво. Стар месингов полилей висеше от високия таван, а елегантна вита стълба водеше към втория етаж. Във всекидневната имаше английски антики, ориенталски килими и великолепни маслени портрети от далечното минало. Рейчъл Голт седеше на твърдо канапе с ръкоделие в скута си. През вратата на трапезарията видях, че бродерии покриват всички столове вътре.

— Рейчъл? — каза господин Голт и застана пред нея като свенлив ерген с шапка в ръка. — Имаме гости.

Тя извади иглата.

— О, колко мило — усмихна се тя и остави ръкоделието си.

Очевидно в миналото Рейчъл Голт е била истинска красавица със светла коса, кожа и очи. Бях запленена от мисълта, че Темпъл и Джейн бяха наследили външния си вид от майка си и чичо си, но реших да отдам това на закона за доминацията на Мендел или на статистиката му за генетичния шанс.

Господин Голт седна на канапето и ми предложи стол с висока облегалка.

— Как е времето навън? — запита госпожа Голт с тънката усмивка на сина си и хипнотизиращата мелодичност на дълбокия южняшки говор. — Чудя се дали са останали някакви скариди. — Тя погледна право в очите ми. — Знаете ли, не чух името ви. Пейтън, хайде да не се показваме невъзпитани. Представи ме на новата си приятелка.

— Рейчъл — отново опита господин Голт, — тя е лекарка от Вирджиния.

— О? — възкликна тя и взе ръкоделието си.

— По-точно казано, е съдебен лекар — поясни той и погледна жена си. — Скъпа, Джейн е мъртва.

Госпожа Голт възобнови ръкоделието си с пъргави движения.

— Знаете ли, имахме тук една магнолия, която бе на около сто години. През пролетта я порази светкавица. Представяте ли си? — запита тя и продължи шиенето. — Тук често има бури. Какво е времето там, откъдето сте?

— Живея в Ричмънд — отговорих.

— О, да — каза тя, а иглата се задвижи по-бързо. — Имали сме късмет, че не сме изгорели всичките през войната. Обзалагам се, че имате прадядо, който е участвал във войната, нали?

— Аз съм италианка — казах. — Родена съм в Маями.

— Е, там наистина става доста горещо.

Господин Голт седеше безпомощно на канапето и вече не поглеждаше към никого.

— Госпожо Голт — казах, — видях Джейн в Ню Йорк.

— Така ли? — Тя изглеждаше искрено зарадвана. — Разкажете ми за това.

Загледах се в ръцете й, които приличаха на колибри.

— Когато я видях, беше много слаба и си бе отрязала косата.

— Тя никога не е доволна от косата си. Когато я носеше къса, приличаше на Темпъл. Те са близнаци и хората често ги бъркаха. Мислеха, че и тя е момче. Затова винаги ходеше с дълга коса. Изненадана съм от думите ви, че се е подстригала.

— Говорите ли често със сина си? — запитах.

— Той не се обажда толкова често, колкото трябва, това лошо момче. Но знае, че винаги може да го направи.

— Джейн се е обаждала тук една-две седмици преди Коледа, нали?

Рейчъл Голт не отговори, а продължи да шие.

— Каза ли ви, че се е видяла с брат си?

Отново мълчание.

— Чудя се, защото и той беше в Ню Йорк.

— Разбира се. Аз му казах, че трябва да се види със сестра си и да й пожелае весела Коледа — каза госпожа Голт, а съпругът й потръпна.

— Изпратили сте й пари? — продължих с въпросите.

Тя вдигна поглед към мен.

— Струва ми се, че навлизате в прекалено лични въпроси.

— Да, госпожо. Страхувам се, че така се налага.

Тя вдяна яркосин конец в иглата.

— Докторите навлизат в лични въпроси — опитах различен подход. — Това е част от работата ни.

Тя леко се засмя.

— Да, така е, така е. Предполагам, че заради това мразя да ходя на лекар. Смятат, че могат да излекуват всичко с магнезиево мляко. Все едно че пиеш бяла боя. Пейтън, би ли ми дал чаша вода с лед? И виж какво би желала гостенката ни.

— Нищо — казах тихо, когато той стана неохотно и напусна стаята. — Много добре сте постъпили, като сте изпратили пари на дъщеря си — казах. — Моля ви, кажете ми как направихте това в толкова голям и оживен град като Ню Йорк.

— Пратих ги със запис чрез „Уестърн Юнион“, както правя винаги.

— А къде точно ги изпратихте?

— В Ню Йорк, където е Джейн.

— Къде в Ню Йорк, госпожо Голт? И повече от веднъж ли сте пращала?

— В една аптека там, защото тя трябва да си купува лекарства.

— За припадъците й, нали?

— Джейн каза, че това е много хубава част от града. Нарича се „Хюстън“. Само дето не се произнася като града в Тексас.

— „Хюстън“ и коя? — запитах.

— Не разбирам какво искате да кажете — раздразни се тя.

— Коя е пресечката й. Нуждая се от адрес.

— Защо, за бога?

— Защото може дъщеря ви да е отишла точно там, преди да умре.

Тя започна да шие още по-бързо и стисна устни в плътна линия.

— Моля ви, помогнете ми, госпожо Голт.

— Тя много се вози на автобус. Казва, че може да види как Америка прелита покрай нея като на филм.

— Знам, че не искате и някой друг да умре.

Госпожа Голт затвори очи.

— Моля ви — настоях.

— Сега си лягам.

— Какво?

— Рейчъл — господин Голт се върна в стаята. — Няма никакъв лед. Не знам какво е станало.

— Да поспя.

Загледах съпруга й объркано.

— Сега си лягам да поспя, моля Бога да пази душата ми — каза той и погледна към нея. — Казвахме тази молитва с децата всяка вечер, когато бяха малки. За това ли мислиш, скъпа?

— Пробен въпрос за „Уестърн Юнион“ — отговори тя.

— Защото Джейн не е имала удостоверение за самоличност — казах. — Разбира се. Те са я карали да отговори на пробен въпрос, за да се уверят, че има право да вземе парите и рецептата си.

— О, да. Винаги това използвахме. Години наред.

— А за Темпъл?

— И за него също.

Господин Голт потърка лицето си.

— Рейчъл, не си му изпращала пари, нали? Моля те, не ми казвай…

— Това са си мои пари. И аз имам собствени пари от семейството ми, също като теб — прекъсна го тя и възобнови ръкоделието си.

— Госпожо Голт — казах, — Темпъл знаеше ли, че Джейн трябва да получи пари от вас в „Уестърн Юнион“?

— Разбира се, че знаеше. Той е неин брат. Каза, че ще ги вземе вместо нея, защото тя не се чувствала добре. Онзи кон, който я хвърли на земята… Но тя никога не е била с ясен разум като Темпъл… А и на него изпращах по малко.

— Колко често изпращахте пари? — запитах отново.

Тя завърза конеца на възел и се огледа наоколо, като че ли бе загубила нещо.

— Госпожо Голт, няма да напусна дома ви, докато не ми отговорите на въпроса, или не ме изхвърлите.

— След като Лутър умря, нямаше кой да се грижи за Джейн, а тя не искаше да си дойде тук. Не искаше да бъде и в някой от онези домове. Затова, когато отиваше някъде, ми съобщаваше, а аз й помагах, доколкото мога.

— Никога не си ми казвала — съкрушено отбеляза мъжът й.

— Откога Джейн е в Ню Йорк?

— От първи декември. Изпращах й по малко пари от време на време. Веднъж петдесет долара, друг път сто. Последните изпратих миналата събота. Затова знам, че тя е добре. Минала е теста. Значи е стояла пред пощенските служители.

Зачудих се откога ли Голт прибираше парите на нещастната си сестра. Мразех го и го презирах със страст, която дори ме плашеше.

— Не й харесало във Филаделфия — продължи госпожа Голт, като заговори по-бързо. — Тя беше там, преди да отиде в Ню Йорк. Някакъв град на братската любов или нещо такова. Някой откраднал флейтата й. Грабнал я направо от ръцете й.

— Тенекиената свирка ли? — запитах.

— Саксофонът й. Знаете ли, баща ми свиреше на цигулка.

Ние с господин Голт се вторачихме в нея.

— Сигурно са откраднали саксофона й. Господи, не знам всички места, където е била. Скъпи? Помниш ли как Джейн дойде тук за рождения си ден и отиде на разходка между пекановите дървета с кучето?

— Това беше в Олбъни. Вече не се намираме там.

Рейчъл Голт затвори очи.

— Тя беше на двайсет пет и още никой не я беше целувал. — Тя леко се засмя. — Спомням си как свиреше на пианото и пееше „Честит рожден ден“. После Темпъл я заведе до конюшнята. Тя ходеше навсякъде с него. Никога не разбирах защо, но Темпъл може да бъде много очарователен.

През миглите й се процеди сълза.

— Тя излезе да поязди онзи проклет кон и повече не се върна — изхлипа тя. — О, Пейтън, оттогава не съм виждала малкото си момиченце.

Той отвърна с треперещ глас:

— Темпъл я е убил, Рейчъл. Това не може да продължава вечно.

Потеглих обратно към Хилтън Хед и се качих на ранния вечерен полет до Шарлът. Оттам излетях за Ричмънд и си прибрах колата. Не се върнах у дома. Изпитвах чувство за неотложност, което сякаш палеше огън под мен. Не можах да се свържа с Уесли в Куантико, а Луси не отговори на нито едно от обажданията ми.

Беше почти девет часа, когато минах покрай черните артилерийски стрелбища и бараките. От двете страни на пътя дърветата хвърляха гъсти сенки. Бях нервна и изморена, но се оглеждах за знаци и пресичащи сърни. В огледалото ми за обратно виждане проблеснаха сини светлини. Не можех да определя каква е колата, но знаех, че не е патрулна, тъй като те имаха повече лампи отгоре.

Продължих да шофирам. Спомних си случаи, в които сами жени бяха спирали, защото мислели, че зад тях има ченгета. Хиляди пъти в миналото бях предупреждавала Луси никога да не спира заради немаркирана кола, особено нощем. Колата почти ме удари, но не спрях, докато не стигнах будката на охраната на академията.

Немаркираната кола спря зад мен и след секунда военен полицай в униформа застана до вратата ми с изваден пистолет. Сърцето ми като че ли спря.

— Излезте и вдигнете ръце във въздуха! — нареди той.

Седях, без да помръдвам.

Той отстъпи назад и осъзнах, че дежурният от охраната говори с него. После дежурният излезе от будката си и военният полицай почука по стъклото ми. Свалих прозореца, а военният отпусна пистолета си, без да сваля поглед от мен. Не изглеждаше и ден по-възрастен от деветнадесет.

— Ще трябва да излезете от колата, госпожо. — Военният беше враждебно настроен, тъй като се бе изложил.

— Ще изляза, ако приберете оръжието си и се махнете от пътя ми — казах, докато часовоят от академията отстъпваше назад. — Имам пистолет между предните седалки. Казвам ви, за да не се стреснете после.

— Вие от отдела за борба с наркотиците ли сте? — запита той, като огледа мерцедеса ми.

Над устните му имаше нещо като мустаци, които приличаха на сивкаво петно. Кръвта ми закипя. Знаех, че ще се прави на мъж, тъй като дежурният го наблюдаваше.

Излязох от колата. Сините светлини от сигналните лампи пулсираха по лицата ни.

— Дали съм от отдела за борба с наркотиците?

— Да.

— Не.

— От ФБР ли сте?

— Не.

Той се обърка още повече.

— Тогава каква сте, госпожо?

— Съдебен лекар.

— Кой е началникът ви?

— Нямам началник.

— Госпожо, трябва да имате началник.

— Губернаторът на Вирджиния.

— Ще трябва да видя шофьорската ви книжка.

— Не и докато не ми кажете в какво ме обвинявате.

— Шофирахте с превишена скорост в ограничена зона. И се опитахте да избягате.

— Всички ли, които се опитват да избягат, отиват право към будката на охраната на ФБР?

— Трябва да видя шофьорската ви книжка.

— Позволете ми да ви попитам, редник — казах, — защо смятате, че не спрях на онзи забравен от бога път посред нощ?

— Наистина не знам, госпожо.

— Немаркирани коли рядко спират нарушители на правилника за движение, но психопатите често го правят.

Ярките сини светлини играеха по отчайващо младото лице. Той вероятно дори не знаеше какво е това психопат.

— Никога няма да спра за немаркирания ви шевролет, дори ако ние с вас повтаряме този инцидент до края на живота си. Разбирате ли?

Откъм академията с висока скорост се приближи някаква кола и спря от другата страна на будката.

— Извадихте пистолета си и го насочихте към мен — казах възмутено. — Насочихте проклет деветмилиметров пищов срещу мен. Никой в армията ли не ви е обяснил значението на „ненужна сила“?

— Кей?

Бентън Уесли пристъпи към мен, огрян от лампите на колата.

Осъзнах, че сигурно часовоят му се е обадил, но не разбирах защо Уесли е тук по това време на нощта. Не е възможно да е дошъл от дома си. Той живееше почти във Фредериксбърг.

— Добър вечер — каза той строго на военния полицай.

Те се отдръпнаха встрани и не можех да чуя какво си говорят. Младежът се върна до малката си кола. Сините лампи угаснаха и той подкара напред.

— Благодаря — каза Уесли на часовоя, после се обърна към мен. — Хайде, последвай ме.

Той потегли към резервираните места зад „Джеферсън“, вместо към паркинга, който обикновено използвах. Там нямаше друга кола, освен голям пикап. Познах, че е пикапът на Марино. Излязох от колата.

— Какво става? — попитах.

Дъхът ми приличаше на малко бяло облаче от студа.

— Марино е тук — отвърна той, без да обясни защо.

Уесли беше облечен в тъмен пуловер и панталон. Усетих, че има нещо нередно.

— Къде е Луси? — запитах бързо.

Той не отговори, а вкара картата си в електронната ключалка и отвори задната врата.

— Ние с теб трябва да си поговорим.

— Не. — Знаех какво имаше предвид. — Прекалено съм разтревожена.

— Кей, аз не съм твой враг.

— Понякога изглеждаш като такъв.

Вървяхме бързо и не си дадохме труда да чакаме асансьора.

— Съжалявам — каза той. — Обичам те и не знам какво да правя.

— Знам. — Бях ужасно разстроена. — И аз не знам какво да правя. Все чакам някой да ми каже. Но не искам това, Бентън. Искам това, което имахме преди, а в същото време не го искам.

Помълчахме известно време.

— Луси постигна успех с КАИН — каза той най-после. — Повикахме ЕСЗ.

— Значи тя е тук — казах успокоена.

— В Ню Йорк е. А ние сме на път натам. — Той погледна часовника си.

— Не разбирам — казах, заслушана в шума от краката ни по стълбите.

Вървяхме бързо по дългия коридор, където антитерористите прекарваха времето си, когато не бяха в чужбина, заети с освобождаването на заложници от окупирани сгради или отвлечени самолети.

— Не разбирам защо Луси е в Ню Йорк — казах нервно. — Защо трябва да е там?

Влязохме в кабинета му, където Марино клечеше над малката си раница. Беше разкопчана, а до нея на пода лежаха несесер и три пълнителя за пистолета му. Марино очевидно търсеше и нещо друго и вдигна поглед към мен.

— Можеш ли да повярваш? Забравих си бръснача — обърна се той към Уесли.

— В Ню Йорк продават такива — успокои го Уесли с мрачна усмивка.

— Бях в Южна Каролина — казах. — Говорих със семейство Голт.

Марино спря да рови и се вторачи в мен.

Уесли седна зад бюрото си.

— Надявам се, че не знаят къде е отседнал синът им — каза той.

— Мисля, че нямат представа — отвърнах и го изгледах любопитно.

— Добре, това може и да няма значение — каза той, като разтри очите си. — Просто не ми се иска някой да го предупреди.

— Луси го е задържала достатъчно дълго с КАИН, за да можете да проследите обаждането му — предположих.

Марино се надигна и седна на стол.

— Мръсникът си има къщичка точно до Сентръл Парк — съобщи ми той.

— Къде? — запитах.

— „Дакота“.

Спомних си Бъдни вечер, когато стояхме до фонтана в Чери Хил. Голт сигурно ни е наблюдавал. Можел е да види полицейските светлини от стаята си.

— Той не може да си позволи да живее в „Дакота“ — казах.

— Помниш ли фалшивите му документи? — запита Марино. — Италианецът на име Бенели?

— Неговият апартамент ли е това?

— Да — отговори Уесли. — Господин Бенели очевидно е щастливият наследник на огромно семейно богатство. Управата на сградата смята, че сегашният наемател — Голт — е роднина от Италия. Там не задават прекалено много въпроси, а и той говорел с акцент. Положението е твърде удобно за него, защото господин Бенели не плаща наема си. Баща му го изпраща директно от Верона.

— Защо не влезете направо в „Дакота“ и не пипнете Голт там? — запитах. — ЕСЗ могат да направят това.

— Могат, но е по-разумно да не го правим. Прекалено рисковано е — отвърна Уесли. — Това не е война, Кей. Не искаме инциденти, а и сме обвързани от закона. В „Дакота“ има хора, които могат да пострадат. Не знаем къде се намира и самият Бенели. Може да е в същата стая.

— Да, опакован в найлонов чувал и затворен в сандък — намеси се Марино.

— Знаем къде е Голт и сградата е под наблюдение. Но Манхатън не е мястото, където бих избрал да заловя този тип. Ужасно много хора има. Ако започне стрелба, независимо колко си опитен, все някой ще пострада. Някой ще умре. Мъж, жена, дете, което просто е излязло в неподходящия момент.

— Разбирам — казах. — Съгласна съм с теб. Голт в апартамента ли е сега? И къде е Кари?

Уесли отговори:

— Никой от двамата не е бил видян, а и нямаме причина да подозираме, че Кари пътува с него.

— Е, не е използвал картата ми, за да й купи самолетен билет — казах. — Поне това знам със сигурност.

— Знаем, че Голт е бил в апартамента в осем часа тази вечер — съобщи ми Уесли. — Тогава е използвал линията и Луси го е пипнала.

— Тя го е пипнала? — възкликнах и погледнах към двамата мъже. — Пипнала го е оттук и сега я няма? Да не би да е започнала да действа заедно с ЕСЗ?

Представих си как Луси, облечена в черна униформа и ботуши, се качва на самолета във военна база „Андрюс“. Представих си я заедно с групата от пилоти, снайперисти и експерти по експлозивите и учудването ми нарасна.

Уесли ме погледна в очите.

— Тя е в Ню Йорк от два дни. Работи на компютъра на транспортната полиция. Оттам пипна и Голт.

— А защо не работи тук, където се намира КАИН?

Не исках Луси да е в Ню Йорк. Не исках дори да е в един и същи щат с Темпъл Голт.

— Транспортната полиция има великолепна и доста сложна компютърна система — отговори Уесли.

— Те имат някои неща, с които ние не разполагаме, док — добави Марино.

— Какво например?

— Компютърна карта на цялата система на метрото.

Марино се наведе към мен и облегна ръце на коленете си. Разбираше как се чувствам. Виждах го по очите му.

— Смятаме, че Голт се придвижва точно по този начин.

Уесли обясни:

— Смятаме, че по някакъв начин Кари Гретхен е вкарала Голт в компютъра на транспортната полиция чрез КАИН. Той е получил възможността да си избира път из града през тунелите, така че да може да си намира дрога и да извършва престъпленията си. Имал е достъп до подробни диаграми, които включват гари, тунели и аварийни изходи.

— Какви аварийни изходи? — запитах.

— Подземната система има аварийни изходи, които водят вън от тунелите, ако случайно някой влак спре долу. Пътниците могат да бъдат изведени през аварийния изход, който ги качва над земята. В Сентръл Парк има доста подобни изходи.

Уесли стана и отиде до куфарчето си. Отвори го и извади дебел топ бяла хартия. Свали гумения ластик от нея и я разтвори. Видях сложните планове на системата на метрото в Ню Йорк, която включваше линии и постройки, изходи, кошчета за боклук, платформи. Диаграмите покриваха по-голямата част от пода на кабинета, някои бяха над три метра на дължина. Разгледах ги развълнувано.

— Това е от Франсис Пен — казах.

— Точно така — отговори Уесли. — А това, което е в компютъра, е още по-подробно. Например — каза той, като свали връзката си, клекна и посочи — през март 1979 година били свалени турникетите на номер 300 СВ. Това е ето тук. — Той ми показа на чертежа гарата на 110 улица и авеню „Ленъкс“. — А такава промяна се вкарва директно в компютъра на транспортната полиция.

— А това означава, че всички промени веднага се отразяват на компютърните карти — казах.

— Правилно — потвърди Уесли и придърпа чертежа на гарата на Осемдесет и първа улица, където се намираше природонаучния музей. — Причината да мислим, че Голт използва тези карти, е точно тук. — Той посочи един район на картата, който указваше авариен изход много близо до Чери Хил. — Ако Голт е разглеждал този чертеж — продължи Уесли, — най-вероятно е избрал този авариен изход за най-подходящ, когато е извършил убийството в Сентръл Парк. По този начин той и жертвата му са могли да минат незабелязани през тунелите, след като са напуснали музея, а когато са излезли в парка, са били съвсем близо до фонтана, където той е възнамерявал да разположи трупа. А това, което не може да се разбере, когато човек гледа тази тримесечна разпечатка, е, че в деня преди убийството ремонтната служба е заключила изхода, за да извърши необходимите поправки. Според нас тъкмо затова Голт и жертвата му са тръгнали откъм Рамбъл. Някои от отпечатъците от обувки в онзи район отговарят на техните. А следите са били намерени близо до аварийния изход.

— Значи трябва да се запиташ откъде той е знаел, че изходът на Чери Хил е заключен — добави Марино.

— Предполагам, че може първо да го е проверил — казах.

— Това не може да се направи, ако си над земята, тъй като вратите се отварят само откъм тунелите — възрази Марино.

— Възможно е да е бил в тунела и отвътре да е видял, че вратата е заключена — възпротивих се, защото усетих накъде водеше всичко това и никак не ми харесваше.

— Разбира се, че е възможно — търпеливо се съгласи Уесли. — Но транзитните ченгета непрестанно обикалят из тунелите, платформите и гарите, а никой не си спомня да е виждал Голт. Смятам, че той се придвижва долу с помощта на компютъра, докато не реши, че е дошъл моментът да се появи.

— И каква е ролята на Луси? — запитах.

— Да го манипулира — отговори Марино.

— Аз не съм компютърен специалист — добави Уесли, — но доколкото успях да схвана, тя е наредила нещата така, че когато Голт се включи към компютърната карта, всъщност вижда променената от Луси.

— Променена с каква цел?

— Надяваме се да му направим капан като на плъх в лабиринт.

— Мислех, че сте повикали ЕСЗ.

— Ще опитаме всичко, което трябва.

— Добре тогава, позволете ми да ви предложа и един друг план — казах. — Голт ходи до аптеката на улица „Хюстън“, когато се нуждае от пари.

Двамата мъже ме изгледаха стреснато, като че ли бях полудяла.

— Там майка му изпраща със запис пари на сестра му Джейн…

— Чакай малко — прекъсна ме Марино.

Но аз продължих:

— Опитах се да ви се обадя по-рано и да ви съобщя. Знам, че Темпъл е прибирал парите, защото госпожа Голт е изпратила пари и след смъртта на Джейн. И някой се е подписал за тях. Човек, който е знаел пробния въпрос.

— Чакай, чакай — отново ме прекъсна Марино. — Почакай една проклета минута. Да не би да искаш да ми кажеш, че копелето е очистило собствената си сестра?

— Да — отговорих. — Близначката си.

— Господи. Никой нищо не ми е казвал.

Той погледна обвинително към Уесли.

— Ти пристигна тук две минути преди да арестуват Кей — обясни Уесли.

— Не съм била арестувана — възразих. — Второто й име било Джейн — добавих и им разказах цялата история.

— Това променя всичко — каза Уесли и се обади в Ню Йорк.

Беше почти единадесет часа, когато той затвори телефона. Изправи се и взе куфарчето, сака и радиото, които лежаха на бюрото му. Марино също се надигна от стола си.

— Екип три до екип седемнайсет — заговори Уесли в радиото.

— Седемнайсет.

— Тръгваме към вас.

— Да, господине.

— Идвам с вас — казах на Уесли.

Той ме погледна. Очевидно името ми не беше включено в първоначалния списък на пътуващите.

— Добре — съгласи се той. — Да вървим.