Хищникът

15.

Пътувахме към къщата ми по улици, където нямаше почти никакво движение. Късната нощ бе абсолютно спокойна, сняг покриваше земята като памук и поглъщаше шумовете. Голите дървета изглеждаха черни върху белия сняг, а луната приличаше на неясно лице в мъглата. Исках да се поразходя, но Уесли не ми разреши.

— Късно е и си изкарала тежък ден — каза той, когато седнахме в БМВ-то му, паркирано до колата на Марино пред дома ми. — Никак не е нужно да се разхождаш наоколо.

— Ти можеш да се поразходиш с мен.

Чувствах се уязвима и адски изморена и не исках той да си тръгне.

— Никой от нас не трябва да се разхожда тук — каза той, когато Марино, Джанет и Луси изчезнаха вътре в къщата. — Трябва да влезеш и да поспиш малко.

— А ти какво ще правиш?

— Имам стая.

— Къде? — попитах, като че ли имах право да знам.

— В „Линдън Роу“. В центъра. Хайде, потегляй към леглото, Кей. Моля те. — Той замълча за момент и се загледа през прозореца. — Иска ми се да можех да направя нещо повече, но не мога.

— Знам, че не можеш, и не те моля за това. Разбира се, че не можеш да направиш повече, отколкото бих могла аз, ако ти се нуждаеше от успокояване. Или от някого. В такива случаи ненавиждам факта, че те обичам. Ужасно го ненавиждам. Мразя това, че имам нужда от теб. Като сега. — Опитах се да не се разплача. — О, по дяволите.

Уесли ме прегърна и изсуши сълзите ми. Погали косата ми и задържа ръката ми, като че ли я обичаше от цялото си сърце.

— Мога да те заведа с мен в центъра тази нощ, ако това е, което искаш.

Знаеше, че не искам, тъй като това бе невъзможно.

— Не — отговорих, като си поех дъх дълбоко. — Не, Бентън.

Излязох от колата и взех шепа сняг. Разтрих лицето си с нея и тръгнах към предната врата. Не исках никой да узнае, че съм плакала в тъмнината пред Бентън Уесли.

Той не си тръгна, докато не се бях барикадирала вкъщи с Марино, Джанет и Луси. Тъкър бе наредил да наблюдават къщата ми денонощно, а Марино отговаряше за наблюдението.

Той не би поверил безопасността ни само на униформените мъже, паркирали някъде наоколо. Марино ни строи като зелени барети или партизани.

— Добре — каза той, когато влязохме в кухнята. — Знам, че Луси може да стреля. Джанет, ти също би трябвало да можеш, щом вече завършваш академията.

— Можех да стрелям още преди академията — каза тя по нейния кротък, невъзмутим начин.

— Док?

Аз оглеждах съдържанието на хладилника.

— Мога да направя спагети със зехтин, пармезан и лук. Има и сирене, ако някой иска сандвичи. Или пък ако ми дадете възможност да го разтопя, мога да направя тортелини. Мисля, че има достатъчно за четирима, ако затопля и двете.

Никой не се заинтересува.

Ужасно ми се искаше да правя нещо нормално.

— Съжалявам — казах отчаяно. — Не съм ходила до магазина наскоро.

— Трябва да огледам сейфа ти, док — каза Марино.

— Имам и гевреци.

— Хей, има ли някой гладен? — запита Марино.

Нямаше такива. Затворих хладилника. Сейфът с оръжията се намираше в гаража.

— Ела — обърнах се към него.

Той ме последва и аз отворих сейфа.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво точно правиш? — попитах.

— Въоръжавам се — отговори той, като вадеше оръжие след оръжие и оглеждаше амунициите ми. — По дяволите, ти сигурно имаш акции в „Грийн Топ“.

„Грийн Топ“ беше местен оръжеен магазин, който обслужваше не престъпници, а нормални граждани, които обичаха спорта и безопасността. Напомних на Марино за това, макар да не можех да отрека, че според нормалните стандарти притежавах прекалено много оръжия и амуниции.

— Не знаех, че имаш всичко това — продължи Марино, влязъл наполовина в големия, тежък сейф. — Кога си го купила? Не съм бил с теб.

— Пазарувам сама от време на време — отвърнах рязко. — Може и да не ти се вярва, но съм способна да си купя храна, дрехи и оръжие съвсем сама. Освен това съм ужасно уморена. Хайде да приключваме с това.

— Къде са пушките?

— Какво искаш?

— А какво имаш?

— „Ремингтън“. Военен „Магнум“. И „Експрес Секюрити“ 870.

— Тези ще свършат работа.

— Не искаш ли да потърся и малко пластичен експлозив? — запитах. — Вероятно ще мога да открия и някой гранатомет.

Той извади деветмилиметров „Глок“.

— Значи си падаш и по най-мъжките пищови, а?

— Използвах го на стрелбището за пробни изстрели — отговорих. — Всъщност повечето оръжия съм използвала точно за това. Трябваше да изнеса няколко доклада на различни събрания. Това направо ме подлудява. После с чекмеджетата на тоалетката ми ли ще се заемеш?

Марино напъха „Глок“-а в колана на панталона си.

— Добре, да видим сега. Ще взема и твоя деветмилиметров „Смит и Уесън“, също и „Колт“-а. Джанет харесва най-много „Колт“.

Затворих сейфа и вбесено завъртях комбинацията. Върнахме се в къщата и се качих горе, защото не исках да гледам как Марино раздава оръжия и амуниции. Не можех да понеса мисълта, че Луси е долу с пушка в ръка, и се зачудих дали въобще имаше нещо, което да стресне или уплаши Голт. Вече мислех за него като за безсмъртен, когото не можехме да спрем с никое познато оръжие.

В спалнята си загасих лампите и застанах до прозореца. Дъхът ми овлажняваше стъклото, докато гледах осветената от снега нощ. Спомних си случаи, когато бях отсъствала от Ричмънд дълго време, а после се събуждах в спокоен и бял свят като този. Няколко пъти градът бе парализиран поради снега и не можех да отида на работа. Спомних си как се разхождах из квартала, ритах снега и хвърлях снежни топки по дърветата. Или как наблюдавах децата, които дърпаха шейните си по улицата.

Избърсах изпотеното стъкло и усетих, че съм прекалено тъжна, за да споделя чувствата си с някого. Празнични свещи грееха от всеки прозорец по улицата, с изключение на моя. Улицата беше ярко осветена, но празна. Не минаваха никакви коли. Знаех, че Марино ще остане буден поне половината нощ заедно с женския си екип за бързо реагиране. Щяха да останат разочаровани.

Голт не би дошъл тук. Започвах да го усещам инстинктивно. Това, което Ана бе казала за него, вероятно беше вярно.

Четох в леглото, докато заспя, и се събудих към пет. Слязох тихо долу с мисълта какъв лош късмет бих имала, ако ме застрелят в собствената ми къща, и то по погрешка. Но вратата на спалнята за гости беше затворена, а Марино хъркаше долу на канапето. Промъкнах се в гаража и изкарах мерцедеса. Вървеше страхотно по мекия, сух сняг. Почувствах се като птичка и полетях.

Шофирах бързо по улица „Кери“ и си мислех какво удоволствие е да се пързаляш по снега. Навън нямаше друг човек, освен мен. Намалих и завих към паркинга на „Сейфуей“14. Магазинът бе винаги отворен. Влязох вътре, за да купя пресен портокалов сок, топено сирене, бекон и яйца. Носех шапка и никой не ми обърна внимание.

Докато се върна до колата си, вече бях обзета от щастие, каквото не бях чувствала от седмици. Пеех заедно с радиото по пътя за вкъщи и се пързалях там, където беше безопасно. Вкарах колата в гаража. Марино беше там с черната си пушка „Бенели“.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш! — изрева той, когато затворих вратата на гаража.

— Пазарувам — отговорих спокойно, но еуфорията ми се изпари.

— Исусе Христе! Не мога да повярвам, че можеш да направиш подобно нещо — изкрещя той.

— Ти пък какво си мислиш? — не издържах и аз. — Че съм Пати Хърст? Да не би да съм отвлечена? А не трябва ли да ме заключиш и в гардероба?

— Влизай в къщата — вбесено каза Марино.

Загледах го ледено.

— Това е моята къща, а не твоята. Не е къщата на Тъкър или пък Бентън Уесли. Това, по дяволите, си е моят дом. И ще влизам в него, когато аз поискам.

— Добре. Освен това можеш и да умреш в него.

Последвах го в кухнята. Извадих покупките от торбата и ги тръшнах на масата. Счупих няколко яйца в купата и хвърлих черупките в боклука. Включих газовия котлон и започнах да разбивам омлети с лук и сирене. Направих кафе и изругах, защото бях забравила да купя нискокалорична сметана. Откъснах няколко от хартиените кърпи, защото нямах салфетки.

— Можеш да подредиш масата във всекидневната и да запалиш огъня — обърнах се към Марино, докато режех чушки в яйцата.

— Огънят е запален от снощи.

— Луси и Джанет будни ли са?

Усетих, че започвам да се чувствам по-добре.

— Нямам представа.

Сипах малко зехтин в тигана.

— Тогава иди и чукни на вратата им.

— Те са в една и съща спалня — каза той.

— О, за бога, Марино — изгледах го раздразнено.

Закусихме в седем и половина и прочетохме мокрия вестник.

— Какво ще правиш днес? — попита ме Луси, като че ли бяхме на почивка в някой хубав курорт в Алпите.

Тя беше облечена в същия анцуг и седеше на табуретка пред огъня. Никелираният „Ремингтън“ лежеше на пода близо до нея. Беше зареден със седем куршума.

— Трябва да свърша малко работа и да звънна няколко телефона — отговорих.

Марино бе облякъл джинси и пуловер. Наблюдаваше ме подозрително, докато сърбаше кафето си. Срещнах погледа му.

— Отивам в центъра.

Той не отговори за момент, после каза:

— Бентън вече е тръгнал.

Почувствах как се изчервявам.

— Опитах се да му звънна, но бе напуснал хотела — допълни Марино и погледна часовника си. — Сигурно е тръгнал преди два часа, някъде около шест.

— Когато споменах центъра, имах предвид офиса — казах ядосано.

— Това, което би трябвало да направиш, док, е да подкараш на север към Куантико и да се настаниш на обезопасения им етаж за известно време. Сериозно. Поне за уикенда.

— Съгласна съм — казах. — Но не и докато не се погрижа за някои неща тук.

— Тогава вземи Луси и Джанет със себе си.

Луси гледаше през прозореца, а Джанет още четеше вестника.

— Не — отвърнах. — Те могат да останат тук, докато тръгнем за Куантико.

— Не е добра идея.

— Марино, освен ако не съм арестувана по някаква причина, за която не знам нищо, ще изляза оттук след половин час и ще отида в службата. И ще отида сама.

Джанет остави вестника и се обърна към Марино:

— Идва определен момент, когато човек трябва да продължи живота си.

— Това е въпрос на безопасност — отхвърли думите й Марино.

Изражението на Джанет не се промени.

— Не, не е. Въпросът е, че ти искаш да действаш като мъж.

Марино изглеждаше озадачен.

— Държиш се прекалено покровителствено — добави тя спокойно. — Искаш да си начело и да контролираш всичко.

Марино не изглеждаше вбесен, тъй като Джанет говореше кротко.

— Имаш ли по-добра идея? — запита той.

— Доктор Скарпета може сама да се грижи за себе си — каза тя. — Но не би трябвало да остава сама в дома си през нощта.

— Той не би дошъл тук — намесих се.

Джанет стана и се протегна.

— Вероятно не би дошъл — съгласи се тя. — Но Кари би го направила.

Луси се отдръпна от стъклената врата. Навън слънцето бе заслепяващо, а от стрехите капеше вода.

— Защо да не дойда в офиса ти с теб? — запита племенницата ми.

— Няма какво да правиш там — отговорих. — Ще се отегчиш.

— Мога да поработя на компютъра.

По-късно отидох в службата заедно с Луси и Джанет и ги оставих при Филдинг, моя заместник. В единайсет сутринта улиците в „Шокхоу Слип“ бяха кишави и магазините отваряха със закъснение. Облечена в непромокаеми ботуши и дълго яке, стоях на тротоара и чаках да пресека улица „Франклин“. Пътните работници разпръскваха сол, а движението бе слабо този петък заради Нова година.

Галерии „Джеймс“ заемаха горния етаж на бивш тютюнев склад близо до магазин за плочи и бутика „Лора Ашли“. Минах през страничната врата и тръгнах по слабо осветен коридор.

Качих се в асансьора, който бе прекалено малък, за да побере повече от трима души с моите размери. Натиснах копчето за третия етаж и скоро асансьорът се отвори към друг неосветен коридор, в края на който имаше стъклени врати с името на галерията, изписано с черни ръкописни букви.

Джеймс бе отворил галерията след преместването си в Ричмънд от Ню Йорк. Веднъж бях купила от него една картина и статуетка на птица, направена от резбовано дърво. Красивите сервизи в трапезарията ми също бяха закупени оттук. После спрях да пазарувам от него, защото преди около година местен художник създаде идиотски копринени престилки в моя чест. Те бяха изрисувани с кръв и кости, сцени на престъпления и убийства, но когато помолих Джеймс да не се занимава с тях, той удвои поръчката си.

Сега го виждах зад витрината, където нареждаше табла с гривни. Той вдигна очи, когато звъннах. Поклати глава и ми посочи, че не е отворено. Свалих си шапката и тъмните очила и почуках по стъклото. Той ме загледа объркано. Извадих портфейла и му показах значката си.

Беше стреснат, после объркан, когато осъзна, че съм аз. Джеймс, който настояваше всички да го наричат само Джеймс, тъй като малкото му име беше Елмър, се приближи към вратата. Огледа отново лицето ми и звънчето се удари в стъклото, когато завъртя ключа.

— Какво, за бога… — запита той, докато влизах.

— Трябва да поговорим — отвърнах и разкопчах якето си.

— Престилките свършиха.

— Радвам се да го чуя.

— Аз също — заядливо се ухили той. — Продадох ги всичките за Коледа. Тези глупави престилки са стоката, която най-много върви в галерията. После смятам да купя копринени хирургически униформи, от онези, които носите по време на аутопсии.

— Проявяваш непочтителност не към мен, а към мъртвите — казах. — Никога няма да си като мен, но със сигурност някога ще бъдеш мъртъв. Вероятно би трябвало да се замислиш по въпроса.

— Проблемът е, че нямаш никакво чувство за хумор.

— Не съм тук, за да обсъждам това, което смяташ за мой проблем — казах спокойно.

Висок, неспокоен мъж, с къса, посивяла коса и мустаци, той специализираше в миниатюри, бронзови статуетки и мебели, и необичайни бижута и калейдоскопи. Естествено, имаше склонност към ексцентричното и особеното, и нищо за него не бе добра сделка. Отнасяше се с клиентите си така, като че ли те имаха късмет, че пазаруват в неговата галерия. Имах чувството, че няма човек на света, с когото Джеймс да се държи добре.

— Какво правиш тук? — запита ме той. — Знам какво е станало в службата ти.

— Сигурна съм, че знаеш — казах. — Дори не мога да си представя, че някой не знае.

— Вярно ли е, че едно от ченгетата било пъхнато в…

Втренчих се в него с леден поглед.

Той се върна зад тезгяха, където завързваше малки етикетчета с цени върху златни и сребърни гривни, изработени във формата на змии, капачки, сплетени коси, дори белезници.

— Страхотни са, нали? — усмихна се той.

— Различни са.

— Тази ми е любимата — каза той и вдигна едната.

Беше верига от малки златни ръчички.

— Преди няколко дни някой е идвал в галерията ти и е използвал кредитната ми карта — казах.

— Да, синът ти — отвърна той спокойно и върна гривната в таблата.

— Какво?

Той ме погледна.

— Синът ти. Чакай да помисля. Доколкото си спомням, казваше се Кърк.

— Нямам син. Въобще нямам деца. А златната ми карта от „Американ експрес“ бе открадната преди няколко месеца.

Джеймс се ухили.

— Добре, но защо, за бога, не си съобщила за това в банката?

— Доскоро не знаех, че е открадната. А и не съм тук, за да говоря за това. Искам да ми разкажеш какво точно се случи.

Джеймс си придърпа стол и седна. Не ми предложи стол.

— Дойде в петъка преди Коледа — каза той. — Струва ми се около четири следобед.

— Значи е бил мъж?

Джеймс ме изгледа отвратено.

— Мога да различа половете. Да, мъж беше.

— Моля те, опиши ми го.

— Около метър и седемдесет и пет, с остри черти. Бузите му бяха леко хлътнали. Но всъщност ми се стори доста впечатляващ.

— А косата му?

— Носеше бейзболна шапка, така че не видях много. Останах с впечатлението, че е някакво ужасно червено. Като на парцалена кукла. Не мога да си представя кой се е занимавал с прическата му, но фризьорът би трябвало да бъде осъден.

— А очите му?

— Носеше слънчеви очила. Приличаха на „Армани“. — Той отново се ухили. — Бях ужасно изненадан, че имаш подобен син. Винаги съм смятал, че твоето момче сигурно носи изгладен панталон и тънка вратовръзка и е в колеж…

— Джеймс, в този разговор няма нищо забавно — прекъснах го рязко.

Лицето му светна, а очите му се разшириха, когато осъзна значението на думите ми.

— О, господи. Човекът, за когото четох? Това е бил… Господи! Той е идвал в галерията ми?

Не направих коментар.

Джеймс полудя.

— Разбираш ли какво ще стане? — извика той. — Когато хората разберат, че той е пазарувал тук?

Не казах нищо.

— Това ще е страхотно за бизнеса ми. Отвсякъде ще идват хора. Галерията ми ще влезе в справочника на екскурзоводите.

— Точно така. Определено трябва да си направиш подобна реклама — потвърдих. — Смахнати от цялата страна ще чакат на опашка пред галерията. Ще докосват скъпите ти картини, бронзове, дамаски и ще ти задават безкрайни въпроси. А и няма да купят абсолютно нищо.

Джеймс помръкна.

— Когато дойде тук — продължих. — Какво направи?

— Разгледа. Каза, че търсел някакъв подарък в последната минута.

— Какъв беше гласът му?

— Тих. Може би леко писклив. Попитах за кого е подаръкът и той ми каза, че е за майка му. Сподели, че тя била лекарка. Тогава му показах брошката, която после купи. Жезълът на Хермес. Две змии от бяло злато, усукани около птица от жълто злато. Змиите са с рубинени очи. Ръчна изработка и невероятно красива.

— Значи това е купил за двеста и петдесет долара?

— Да — отговори той и ме огледа внимателно, подпрял брадичката си с ръка. — Всъщност точно като за теб. Брошката наистина е невероятно подходяща за теб. Искаш ли да поръчам на художника да ти направи такава?

— Какво стана, след като купи брошката?

— Попитах го дали иска да му я опаковам като подарък, но той отказа. Извади кредитната карта, а аз му казах колко малък е светът, тъй като майка му работи точно зад ъгъла. Той не отговори. Запитах го дали си е у дома за празниците, а той само се усмихна.

— Значи не е говорил — отбелязах.

— Никак. Трябваше да му тегля думите с ченгел. Не бих го нарекъл дружелюбен, но беше учтив.

— Помниш ли как беше облечен?

— Дълго черно кожено палто. Беше с колан, затова не видях какво носи отдолу. Но си помислих, че изглежда елегантен.

— Обувки?

— Май беше с ботуши.

— Забеляза ли още нещо?

Той се замисли, загледан във вратата. После каза:

— Сега като ме питаш, си спомням, че имаше нещо като изгорено по пръстите. Стори ми се, че изглежда доста страшно.

— А какво ще кажеш за хигиената му?

Зададох този въпрос, защото колкото повече се пристрастява един наркоман, толкова по-малко се интересува от дрехите или чистотата си.

— Изглеждаше чист. Но не съм се доближавал до него.

— Нищо друго ли не купи, докато беше тук?

— За съжаление, не. — Елмър Джеймс облегна лакътя си на тезгяха и подпря брадичка на юмрука си. После въздъхна. — Чудя се как ли ме е намерил.

Тръгнах обратно, като избягвах кишавите локви по улицата и колите, които спокойно профучаваха през тях. Успяха да ме опръскат само веднъж. Върнах се в службата, където Джанет седеше в библиотеката и гледаше учебна касета с аутопсия, докато Луси работеше на компютъра. Оставих ги сами и слязох в моргата, за да видя колегите си.

Филдинг беше на първата маса. Трудеше се над млада жена, намерена мъртва в снега под прозореца на спалнята си. Забелязах розовия цвят на тялото и усетих миризма на алкохол в кръвта. На дясната й ръка имаше гипс, надраскан с послания и подписи.

— Как върви? — запитах.

— Нивото на алкохол е 0,23 — отговори той, докато оглеждаше част от аортата. — Значи не от това е умряла. Смятам, че е замръзнала.

— Какви са обстоятелствата? — попитах, като не можех да се отърся от мислите за Джейн.

— Излязла да пийне с приятели и докато я закарат до дома й към единадесет часа, вече валял силен сняг. Оставили я навън и не я изчакали да се прибере. Полицаите смятат, че ключовете й са паднали в снега, а тя е била прекалено пияна, за да ги намери. — Филдинг пусна аортата в буркан с формалин. — Опитала се да влезе през прозореца, като го счупи с гипса си. — Той вдигна мозъка от теглилката. — Но не успяла. Прозорецът бил прекалено високо, а само с една ръка не можела да се изкатери. Накрая загубила съзнание.

— Страхотни приятели — казах и се отдалечих от него.

Доктор Андерсън, която беше нова, снимаше деветдесетгодишна жена с фрактура на бедрото. Взех документацията от близкото бюро и бързо прегледах случая.

— Това аутопсия ли е? — попитах.

— Да — отговори доктор Андерсън.

— Защо?

Тя спря работата си и ме погледна през пластмасовата маска. Видях смущение в очите й.

— Фрактурата е отпреди две седмици. Съдебният лекар в Албърмарл се тревожеше, че смъртта се дължи на усложнения след инцидента.

— Какви са обстоятелствата на смъртта й?

— Плеврален излив и задушаване.

— Не виждам никаква директна връзка между това и фрактурата на бедрото — казах.

Доктор Андерсън подпря облечените си в ръкавици ръце на стоманената маса.

— Господ може да те прибере по всяко време — казах. — Можете да я освободите. Тя не е случай за съдебен лекар.

— Доктор Скарпета — заговори Филдинг над воя на електрическия трион. — Знаете ли, че събранието на Съвета по трансплантациите е в четвъртък?

— Дежурна съм в съда — отговорих и се обърнах към доктор Андерсън. — Вие трябва ли да се явите в съда в четвъртък?

— Ами делото беше отложено. Продължават да ми изпращат призовки, макар че приеха показанията ми.

— Помолете Роуз да се погрижи за това. Ако сте свободна и нямаме прекалено много работа в четвъртък, можете да отидете с Филдинг на събранието.

Проверих количките и шкафовете, като се чудех дали не липсват още кутии с ръкавици. Но изглежда, Голт бе взел само онези от микробуса. Замислих се какво ли още може да е намерил в офиса ми и помръкнах.

Отидох директно в кабинета си, без да говоря с никого, и отворих вратата на шкафа под микроскопа ми. В задната част бях пъхнала великолепен комплект от ножове за дисекции, подарен ми от Луси за Коледа. Бяха немска изработка, от неръждаема стомана с гладки, леки дръжки. Бяха скъпи и невероятно остри. Преместих встрани кутиите с диапозитиви, списанията, батериите и топовете хартия за принтер. Ножовете бяха изчезнали.

Роуз говореше по телефона в кабинета си, съседен на моя. Влязох вътре и застанах до бюрото й.

— Но вие вече сте приели показанията й — каза тя. — Ако сте ги приели, очевидно няма нужда да я призовавате отново, за да може да даде показания…

Роуз ме погледна и завъртя очи. Годините й бяха доста напреднали, но винаги бе жизнерадостна и оправна. Сняг или пек, тя никога не отсъстваше. Беше душата на службата ни.

— Да, да. Това вече е друго — каза тя и записа нещо в бележника си. — Мога да ви уверя, че доктор Андерсън ще ви бъде изключително благодарна. Разбира се. Приятен ден.

Секретарката ми затвори и ме погледна.

— Доста скиташ напоследък.

— Не е лъжа — потвърдих.

— Внимавай, може в някой от следващите дни да откриеш, че съм ти изневерила и съм отишла при някой друг.

Бях прекалено изморена, за да се шегувам.

— Не бих те обвинила — казах.

Роуз ме погледна като строга майка, която усеща, че съм пила, пушила или скитала до късно.

— Какво има, доктор Скарпета? — запита тя.

— Виждала ли си ножовете ми за дисекция?

Тя не знаеше за какво говоря.

— Онези, които Луси ми подари. Комплект от три ножа в твърда пластмасова кутия. Три различни размера.

Доволното й изражение показа, че си е спомнила.

— О, да. Сетих се. Мисля, че бяха в шкафа ти.

— Няма ги там.

— По дяволите. Надявам се, че не са ги свили чистачите. Кога ги видя за последен път?

— Май беше веднага след като Луси ми ги подари, което стана точно преди Коледа, защото тя не искаше да ги носи със себе си в Маями. Показах ти комплекта, помниш ли? После ги прибрах в шкафа, защото не исках да ги оставям долу.

Лицето на Роуз помръкна.

— Знам какво мислиш. Пфу — потръпна тя. — Каква зловеща мисъл.

Дръпнах стол и седнах.

— Мисълта, че той прави нещо подобно с моите…

— Не трябва да мислиш за това — прекъсна ме тя. — Не можеш да контролираш действията му.

Отместих поглед встрани.

— Тревожа се за Дженифър — каза секретарката ми.

Дженифър беше една от чиновничките в предния офис. Основната й задача се състоеше в това да подрежда снимки, да отговаря на телефона и да вкарва случаите в база данни.

— Травматизирана е.

— От това, което се случи — предположих.

Роуз кимна.

— Днес стоя доста време в банята и плака. Не е нужно да ти казвам, че случилото се е ужасно и се носят какви ли не слухове. Но тя е много по-разтревожена от всички други. Опитах се да поговоря с нея. Страхувам се, че ще напусне.

Секретарката ми насочи стрелката на мишката към прозорчето на Word Perfect и натисна бутона.

— Ще отпечатам протоколите от аутопсиите, за да можеш да ги прегледаш.

— Вече си набрала и двата?

— Дойдох рано тази сутрин. Имам джип.

— Ще поговоря с Дженифър — казах.

Тръгнах надолу по коридора и надникнах в компютърната зала. Луси седеше като омагьосана пред монитора и реших да не я безпокоя. В предната част Тамара отговаряше на едната телефонна линия, докато другите две звъняха упорито, а лампичката за изчакване проблясваше нещастно. Клета правеше фотокопия, а Джо въвеждаше смъртни актове в компютъра.

Продължих напред и отворих вратата на дамската тоалетна. Дженифър стоеше до една от мивките и плискаше лицето си със студена вода.

— О! — възкликна тя, когато ме видя в огледалото. — Здравейте, доктор Скарпета — каза тя нервно и смутено.

Беше грозновата млада жена, която вечно щеше да се бори с калориите и дрехите, с които да скрие излишните си килограми. Очите й бяха подути и имаше щръкнали зъби и рядка коса. Носеше прекалено много грим дори в случаи като този, когато външният й вид нямаше никакво значение.

— Моля ви, седнете — казах любезно и й посочих червен пластмасов стол близо до шкафчетата.

— Съжалявам — каза тя. — Знам, че ужасно се изложих днес.

Придърпах си друг стол и седнах, за да не стърча над нея.

— Притеснена сте — казах.

Тя прехапа долната си устна, за да спре треперенето й, а очите й се изпълниха със сълзи.

— Как мога да ви помогна? — запитах.

Тя поклати глава и се разхлипа.

— Не мога да спра — каза Дженифър. — Не мога да спра да плача. А ако някой дори изскърца със стола си по пода, подскачам. — С треперещи ръце тя избърса сълзите си с хартиена салфетка. — Имам чувството, че полудявам.

— Кога започна това?

Дженифър издуха носа си.

— Вчера. След като намериха шерифа и полицаите. Чух за случката долу. Казаха ми, че дори ботушите му горели.

— Дженифър, спомняш ли си брошурите, които раздадох за синдрома на посттравматичния стрес?

— Да, госпожо.

— Това е нещо, за което всеки трябва да се тревожи в място като нашето. Всеки един от нас. Аз също се тревожа за това.

— И вие ли? — запита тя изненадано.

— Разбира се. Вероятно дори повече от всеки друг.

— А пък аз мислех, че просто сте свикнали с това.

— Господ забранява да свикваме с подобни неща.

— Имам предвид… — Тя сниши глас, като че ли говорехме за секс. — Понякога изпадате ли в такова положение като мен? — после бързо добави: — Сигурно не ви се случват подобни неща.

— Естествено и с мен е така — отвърнах. — Понякога ужасно се разстройвам.

Очите й отново се напълниха със сълзи и тя си пое дъх дълбоко.

— Това ме кара да се чувствам много по-добре. Нали разбирате, когато бях малка, баща ми вечно ми говореше колко глупава и дебела съм. Не ми се вярваше, че някой като вас може да изпитва същите чувства като мен.

— Никой не е трябвало да ти говори такива неща — отвърнах с чувство. — Ти си чудесен човек, Дженифър, и имаме голям късмет, че работиш при нас.

— Благодаря ви — каза тя тихо със сведени очи.

Станах.

— Мисля, че ще е добре да се прибереш у дома сега и да изкараш един хубав дълъг уикенд. Какво ще кажеш?

Тя продължи да гледа в пода.

— Мисля, че го видях — каза тя и отново прехапа долната си устна.

— Кого видя?

— Онзи човек — вдигна тя поглед към мен. — Когато видях снимката му по телевизията, не можах да повярвам. Продължавам да си мисля, че ако бях казала на някого…

— Къде смяташ, че си го виждала?

— В „Румърс“.

— Бара?

Тя кимна.

— Кога беше това?

— Във вторник.

Вгледах се внимателно в нея.

— Миналият вторник? Денят след Коледа?

Тази нощ Голт със сигурност беше в Ню Йорк. Бях го видяла в тунела на метрото или поне си мислех, че съм го видяла.

— Да, госпожо — отговори Дженифър. — Предполагам, че е било около десет. Танцувах с Томи.

Не знаех кой е Томи.

— Видях, че стои встрани от всички. Не можех да не го забележа заради бялата му коса. Не съм виждала човек на неговата възраст с толкова бяла коса. Беше с много хубав черен костюм и черна фланелка под него. Спомням си го чудесно. Реших, че не е от нашия град. Вероятно от някое голямо място като Лос Анджелис или нещо подобно.

— Той танцуваше ли с някого?

— Да, госпожо. С едно или две момичета. Почерпи ги някакво питие. А след това изчезна.

— Сам ли си тръгна?

— Стори ми се, че едното момиче си тръгна с него.

— Знаете ли кое? — запитах ужасено.

Надявах се, че момичето, което и да е то, е все още живо.

— Не я познавах — отговори Дженифър. — Просто си спомням, че танцуваше с нея. Мисля, че танцуваха три пъти, а после си тръгнаха заедно, като си държаха ръцете.

— Опиши ми я — помолих.

— Беше чернокожа. Много красива, с къса червена рокля с голямо деколте. Спомням си, че носеше яркочервено червило и множество малки плитчици с бляскави неща по тях.

— Сигурна ли си, че си тръгнаха заедно?

— Доколкото си спомням. Не видях повече нито един от двамата, а ние с Томи останахме в бара до два часа.

— Искам да се обадиш на капитан Марино и да му разкажеш всичко това — казах.

Дженифър стана от стола и се почувства важна.

— Ще му звънна още сега.

Върнах се в кабинета си тъкмо когато влезе и Роуз.

— Трябва да се обадиш на доктор Грубер — каза тя.

Набрах номера на музея на интендантството, но той бе излязъл. Обади ми се два часа по-късно.

— Страшен ли е снегът в Питърсбърг? — попитах.

— О, само мокър и мърляв.

— Как вървят работите?

— Имам нещо за вас — каза доктор Грубер. — Чувствам се ужасно заради това.

Изчаках. Когато не продължи, запитах:

— Защо точно се чувствате ужасно?

— Влязох в компютъра и вкарах името, което искахте. Не трябваше да го правя — отговори той и отново замълча.

— Доктор Грубер, имаме си работа със сериен убиец.

— Никога не е бил в армията.

— Искате да кажете, че баща му не е бил — казах разочаровано.

— Нито един от тях не е бил — поправи ме докторът. — Нито Темпъл, нито Пейтън Голт.

— О — казах. — Значи ботушите вероятно са купени от някой военен магазин.

— Възможно е. Но пък може да е имал и чичо.

— Кой да е имал чичо?

— Темпъл Голт. Върху това размишлявам. В компютъра има Голт, само че името му е Лутър. Лутър Голт. Служил е в интендантския корпус през Втората световна война. — Доктор Грубер направи кратка пауза. — Всъщност прекарал е доста време тук, във Форт Лий.

Никога не бях чувала за Лутър Голт.

— Жив ли е още? — попитах.

— Умрял в Сиатъл преди пет години.

— Какво ви кара да подозирате, че този човек може да е бил чичо на Темпъл Голт? Сиатъл е в другия край на страната, а не в Джорджия, откъдето са семейство Голт.

— Единствената истинска връзка, която мога да направя, е фамилното име и Форт Лий.

После попитах:

— Смятате ли, че е възможно войнишките ботуши да са били негови в миналото?

— Ами те са от Втората световна война и са били изпробвани във Форт Лий, а това е мястото, където Лутър Голт е изкарал по-голямата част от военната си кариера. Съвсем нормално е било да помолят войниците и дори някои офицери да пробват ботушите и другото снаряжение, преди то да бъде изпратено на момчетата в окопите.

— Какво е правил Лутър Голт след уволнението си?

— Нямам никаква информация за него след армията, освен че е умрял на седемдесет и осем години — отговори докторът и се замисли за момент. — Но може да ви интересува това, че е бил човек от кариерата. Пенсионирал се с чин генерал-майор.

— И никога преди не сте чували за него?

— Не съм казал, че не съм чувал. Сигурен съм, че в армията има солидно досие за него, ако можете въобще да се доберете до него.

— Възможно ли е да получа негова снимка?

— Имам една в компютъра. Най-обикновена снимка за досие.

— Можете ли да ми я изпратите по факса?

Той отново се поколеба.

— Разбира се.

Затворих телефона. Роуз влезе с протоколите от вчерашните аутопсии. Прегледах ги и нанесох поправки, докато чаках факсът да звънне. След малко това стана и черно-белият образ на Лутър Голт се материализира в кабинета ми. Стоеше гордо изправен в тъмно униформено сако със сатенени ревери и златни копчета и панталон със златен кант. Приликата беше очебийна. Темпъл Голт имаше неговите очи.

Обадих се на Уесли.

— Темпъл Голт вероятно е имал чичо в Сиатъл — казах. — Бил е генерал-майор в армията.

— Как научи това? — запита той.

Не ми хареса спокойният му тон.

— Няма значение. Важното е да открием колкото се може повече за него.

Уесли запази резервираността си.

— Какво общо има това?

Самообладанието ме напусна.

— Как можем да определим кое е важното, когато се опитваме да спрем човек като Голт? Когато нямаш нищо, си длъжен да огледаш всичко.

— Разбира се, разбира се — отвърна той. — Не е проблем, но не можем да се занимаваме с това точно сега. Ти също — допълни той и затвори.

Седях зашеметена, със свито от болка сърце. Сигурно е имало човек в офиса му. Уесли никога преди не ми бе затварял телефона. Параноята ме обхвана още повече, когато отидох да намеря Луси.

— Здрасти — каза тя, преди аз да успея да проговоря.

Беше видяла отражението ми в екрана.

— Трябва да тръгваме — казах.

— Защо? Пак ли вали?

— Не. Грее слънце.

— Почти свърших тук — каза тя, като печаташе, докато говореше.

— Трябва да върна теб и Джанет в Куантико.

— Първо трябва да се обадиш на баба — възрази Луси. — Тя се чувства пренебрегната.

— Наистина е пренебрегната, за което ужасно съжалявам — казах.

Луси се завъртя и ме загледа.

Пейджърът ми звънна.

— Къде е Джанет? — запитах.

— Мисля, че слезе долу.

Натиснах копчето на пейджъра и познах номера на Марино.

— Добре, иди я намери и ще се видим долу след минута.

Върнах се в кабинета си и затворих вратата. Обадих се на Марино, който звучеше, като че ли е взимал амфетамин.

— Изчезнали са — каза той.

— Кой?

— Открихме къде са били отседнали. Мотел „Хасиенда“ на магистралата. Онзи развъдник на хлебарки, близо до магазина, където си купуваш оръжията. Там онази кучка е завела приятелката си.

— Каква приятелка?

Все още не разбирах за какво говори. После си спомних за Дженифър.

— Аха. Жената, която Кари е забрала от „Румърс“.

— Точно така.

Марино звучеше толкова възбуден, като че ли бе празнувал с дни.

— Казва се Аполония и…

— Жива ли е? — прекъснах го.

— О, да. Кари я завела в мотела и там се позабавлявали.

— Кой е шофирал?

— Аполония.

— Откри ли моя микробус на паркинга на мотела?

— Не. Когато нападнахме онази дупка, всичко беше разчистено. Като че ли никога не са били там.

— Значи Кари не е била в Ню Йорк миналия вторник — казах.

— Не. Тя се е забавлявала тук, докато Голт е пречуквал Джими Давила. Смятам, че тя е имала задачата да подготви някакво местенце за него и да го посрещне, когато е дошъл тук.

— Съмнявам се, че е летял от Ню Йорк до Ричмънд — казах. — Било е прекалено рисковано.

— Лично аз мисля, че е летял до Вашингтон в сряда…

— Марино — казах. — Аз летях до Вашингтон в сряда.

— Знам. Сигурно сте били в един и същи самолет.

— Не го видях.

— Но не си сигурна. Важното е, че ако сте били в същия самолет, можеш да се обзаложиш, че той те е видял.

Спомних си как излязох от летището и се качих във вехтото, очукано такси, с прозорци и ключалки, които не работеха. Зачудих се дали Голт ме е наблюдавал.

— Кари има ли кола?

— Има „Сааб“ кабриолет, регистриран на нейно име. Но със сигурност не го кара напоследък.

— Не мога да разбера защо е забрала онази жена Аполония — казах. — И как я намерихте?

— Лесно. Работи в „Румърс“. Сигурен съм, че това, което продава, не са само цигари.

— По дяволите — измърморих.

— Предполагам, че връзката е кокаин — каза Марино. — Може да те заинтересува и това, че Аполония се е познавала с шериф Браун. Всъщност са били гаджета, така да се каже.

— Смяташ ли, че тя може да има нещо общо с убийството му? — попитах.

— Да. Вероятно е помогнала на Голт и Кари да стигнат до него. Започвам да си мисля, че шерифът е бил чиста случайност. Смятам, че Кари е попитала Аполония къде може да си купи малко кокаин и така е научила името на Браун. После е разказала на Голт и той е измислил още един от зловещите си кошмари.

— Напълно е възможно — съгласих се. — Аполония знаела ли е, че Кари е жена?

— Да, но не й е пукало.

— По дяволите — казах отново. — Били сме толкова близо.

— Знам. Просто не мога да повярвам, че успяха да се изплъзнат през такава мрежа. Всичко живо обикаля да ги търси. Изкарали сме хеликоптери и какво ли не, пълна програма. Но имам чувството, че са напуснали района.

— Преди малко се обадих на Бентън и той ми затвори телефона — оплаках се.

— Какво? Да не сте се скарали?

— Марино, има нещо адски нередно. Имам чувството, че в кабинета имаше друг човек и Бентън не искаше той да разбере, че аз се обаждам.

— Може да е била жена му.

— След малко тръгвам натам заедно с Луси и Джанет.

— Там ли ще останеш през нощта?

— Зависи.

— Добре. Не ми се искаше да скиташ наоколо, но няма начин. Ако някой се опита да те спре по някаква причина, не спирай. Нито за светлини, нито за сирени. За нищо, освен маркирана патрулна кола.

Марино ме принуди още веднъж да изслушам лекцията му за безопасност.

— И дръж ремингтъна между предните седалки.

— Голт няма да спре да убива — казах.

Марино замълча.

— Когато е бил в кабинета ми, е откраднал комплекта ми от инструменти за дисекция.

— Сигурна ли си, че не го е направил някой от чистачите? Тези ножове вършат добра работа за почистване на риба.

— Знам, че е бил Голт — казах уверено.