Хищникът

13.

Прекарах останалата част от сутринта в работа върху две убийства, които не бях очаквала, докато екипът за бързо реагиране оглеждаше сградата. Полицаите претърсваха околностите за синия микробус. Бе изчезнал, докато всички ние търсехме детектив Джейкс.

Рентгеновите снимки показаха, че той е получил невероятно силен удар в гърдите, преди да умре. Ребрата и гръдната кост бяха счупени, аортата му — разкъсана, а пробата на въглеродния едноокис разкри, че когато са го запалили, вече не е дишал.

Изглежда, Голт бе нанесъл един от каратистките си удари, но не знаехме къде е станало нападението. Не можехме да намерим разумно обяснение и на това как един човек може сам да е вдигнал трупа върху носилката. Джейкс тежеше деветдесет килограма и бе висок почти метър и осемдесет, а Темпъл Брукс Голт не бе едър мъж.

— Не разбирам как го е направил — каза Марино.

— Нито пък аз — съгласих се.

— Може с пистолет до главата да го е накарал да легне на количката.

— Ако е лежал, Голт не е можел да го ритне така.

— Може пък да го е ударил с ръка.

— Ударът е бил прекалено силен, за да е така.

Марино замълча за момент.

— Вероятно не е бил сам.

— Страхувам се, че е така — потвърдих.

Беше почти обед. Отивахме към дома на Ламънт Браун, познат като шериф Коледа, в спокойния квартал „Хамптън Хилс“. Намираше се на улица „Кери“, срещу кънтри клуба, където не бяха пожелали господин Браун за член.

— Май шерифите получават доста по-големи заплати от моята — каза Марино иронично, докато паркираше полицейската кола.

— За първи път ли виждаш къщата му? — запитах.

— Минавал съм оттук по време на патрулни обиколки, но никога не съм влизал вътре.

„Хамптън Хилс“ бе странна смесица от палати и скромни къщи, сгушени между дърветата. Тухлената къща на шериф Браун беше двуетажна, с плосък покрив, гараж и басейн. Кадилакът и поршето му бяха все още паркирани на частния път, заедно с многото полицейски коли. Загледах се в поршето. Беше тъмнозелено, старо, но добре поддържано.

— Мислиш ли, че е възможно? — обърнах се към Марино.

— Странно е — каза той.

— Помниш ли номера?

— По дяволите, не.

— Възможно ли е да е бил той — замислих се на глас, като си припомних чернокожия, който ни следеше миналата вечер.

— Не знам, мамка му — каза Марино и излезе от колата.

— Той би ли познал пикапа ти?

— Със сигурност може да е знаел за него, ако е имал желание.

— Ако те е познал, може да е искал да те поизтормози малко — казах, докато вървяхме по тухлената пътека. — Да е искал да те подразни.

— Нямам представа.

— А може пък просто да е виновна расистката ти лепенка. Да е чисто съвпадение. Какво още знаем за него?

— Разведен, с пораснали деца.

Ричмъндски полицай, издокаран в тъмносиньо, отвори предната врата и влязохме в покритото с паркет фоайе.

— Тук ли е Нилс Вандър? — запитах.

— Не още. Самоличностите са горе — каза полицаят.

Имаше предвид отдела за установяване на самоличността, който отговаряше за събирането на улики.

— Искам алтернативен светлинен източник — обясних.

— Да, госпожо.

Марино заговори заядливо, тъй като бе работил в отдел „Убийства“ прекалено много години, за да може да понася търпеливо моткането на другите:

— Имаме нужда от повече хора. Когато журналистите се усетят, тук ще се развихри истински ад. Искам повече коли отпред и да се огради по-широк периметър без достъп до него. Лентите трябва да се преместят до началото на частния път. Трябва да има ленти и около задния двор. Целият шибан имот трябва да се счита за местопрестъпление.

— Да, господин капитан — отвърна полицаят и грабна радиото си.

Полицаите работеха тук от часове. Не им бе отнело много време да се уверят, че Ламънт Браун е бил застрелян в леглото си на горния етаж. Последвах Марино по тесните стълби, покрити с китайски килим. Гласовете на полицаите ни насочиха надолу по коридора. В спалнята имаше двама детективи. Стаята бе с ламперия от потъмняло борово дърво, а украсите по прозорците и леглото напомняха за публичен дом. Шерифът очевидно бе харесвал съчетанието от червено и златно, дантели и кадифе, и огледала по тавана.

Марино се огледа наоколо, но не каза нищо. Мнението му за шерифа бе оформено преди доста време. Пристъпих по-близо до огромното легло.

— Това тук не е разбърквано по никакъв начин, нали? — обърнах се към един от детективите, докато ние с Марино нахлувахме гумените си ръкавици.

— Не. Снимахме всичко и погледнахме под покривката. Но леглото си е почти така, както беше, когато го видяхме за първи път.

— Вратите бяха ли заключени, когато пристигнахте? — запита Марино.

— Да. Наложи се да счупим прозореца на задната врата.

— Значи не е имало никакви следи от влизане с взлом?

— Абсолютно никакви. Намерихме следи от кокаин долу върху едно огледало във всекидневната. Но може да са стари.

— Какво друго намерихте?

— Бяла копринена носна кърпа с малко кръв по нея — отговори детективът, който беше облечен в костюм от туид и дъвчеше дъвка. — Лежеше на пода, на около метър от леглото. Изглежда, че връзката, използвана, за да завържат торбата около врата на Браун, е от една от маратонките в гардероба. — Детективът замълча за момент, после каза: — Чух за Джейкс.

— Наистина е ужасно — отвърна Марино разсеяно.

— Не е бил жив, когато…

— Не. Гърдите му бяха премазани.

Детективът спря да дъвче.

— Открихте ли оръжието? — попитах, докато оглеждах леглото.

— Не. Определено си нямаме работа със самоубийство.

— Да — потвърди другият детектив. — Малко трудничко би било да извършиш самоубийство, а после да се закараш до моргата.

Възглавницата беше напоена с червеникавокафява кръв, която се бе съсирила и отделила от серума по краищата. От матрака капеше кръв, но не видях такава по пода. Замислих се за раната от куршума на челото на Браун. Беше с диаметър около един сантиметър, с обгорени, разкъсани и издрани краища. Бях намерила сажди по раната и изгорял барут в намиращите се отдолу тъкани, костта и мозъчната обвивка. По раната си личеше, че изстрелът е бил от упор, а по тялото нямаше рани, които да намекват за борба или поне отбранителен жест.

— Смятам, че е лежал по гръб, когато са го застреляли — казах на Марино. — Всъщност, изглежда, е бил заспал.

Марино се приближи до леглото.

— Е, наистина би било трудно да насочиш пищов между очите на някой напълно буден и той да не реагира.

— Няма улики, че той въобще е реагирал. Раната е идеално центрирана. Пистолетът е бил поставен плътно до кожата и, изглежда, той не е мръднал.

— Може да е припаднал — предположи Марино.

— Нивото на алкохол в кръвта му беше 0,16. Може да е бил в безсъзнание, но не е задължително. Трябва да огледаме стаята с алтернативния източник на светлина, за да видим дали няма да открием още кръв — казах. — Изглежда, че е бил преместен от леглото директно в чувала — показах на Марино следите от кръв по матрака. — Ако е бил занесен далеч, из цялата къща щеше да има кръв.

— Точно така.

Заразхождахме се из стаята и започнахме да се оглеждаме. Марино заотваря чекмеджета, които вече бяха преглеждани. Шериф Браун определено си е падал по порнографията. Особено е харесвал жени в унизителни пози, включително завързани и насилвани. В кабинета му в края на коридора намерихме два шкафа пълни с пушки, карабини и други оръжия.

Единият долен шкаф бе разбит. Трудно бе да се определи колко пистолета или кутии с амуниции липсваха, тъй като не знаехме какво е било съдържанието му преди взлома. Вътре имаше деветмилиметрови, десетмилиметрови, няколко пистолета калибър .44 и магнуми .357. Шериф Браун притежаваше богат асортимент от кобури, пълнители, белезници и противокуршумни жилетки.

— Бил е здраво забъркан — каза Марино. — Трябва да е имал солидни връзки във Вашингтон, Ню Йорк, може би и в Маями.

— Може в шкафовете да е имало наркотици — казах. — Възможно е Голт да не е искал оръжията.

— Аз си мисля, че не е бил той, а те — поправи ме Марино, като се вслуша в шума от стъпки по стълбите. — Освен ако не смяташ, че Голт може съвсем самичък да се е справил с чувала. Колко тежеше Браун?

— Почти сто килограма — отговорих.

В стаята влезе Нилс Вандър, носейки алтернативния източник на светлина. Следваше го един от помощниците му с фотоапарати и друго оборудване.

Вандър носеше бяла престилка и бели памучни ръкавици, които изглеждаха абсолютно несъвместими с вълнения му панталон и ботушите. Той имаше навика да ме гледа така, сякаш никога не се бяхме срещали. Беше типичният смахнат учен, плешив като билярдна топка, винаги забързан и винаги прав. Страхотно го харесвах.

— Къде искате да наглася това нещо? — запита той, без да се обърне определено към някого.

— В спалнята — отговорих. — А после в кабинета.

Върнахме се в спалнята на шерифа, за да гледаме как Вандър осветява всичко с вълшебната си пръчица. Загасихме лампата и си сложихме специалните очила. Кръвта проблесна мътно, но в продължение на няколко минути не се появи нищо друго. Уредът бе нагласен на най-широкия си лъч и приличаше на фенер, който осветява дълбока вода, докато обикаляше из стаята. Някакво петно на стената, високо над скрина, проблесна като малка непълна луна. Вандър се приближи към него и го огледа.

— Някой да запали лампите, моля — каза той.

Светнахме и свалихме очилата си. Вандър стоеше на пръсти, загледан в малка дупчица на стената.

— Какво, по дяволите, е това? — запита Марино.

— Много е интересно — отвърна Вандър, който рядко се впечатляваше от нещо. — От другата страна има нещо.

— От другата страна на кое? — попита Марино, като се приближи и се вгледа намръщено. — Не виждам нищо.

— О, да. Има нещо — потвърди Вандър. — Някой е докоснал тази част от ламперията с ръка, по която е имало някакъв прах.

— Наркотици? — запитах.

— Възможно е.

Всички се втренчихме в ламперията, която изглеждаше напълно нормална, когато лъчът не падаше върху нея. Но когато придърпах един стол по-близо, видях за какво говори Вандър. Малката дупчица бе абсолютно кръгла. Очевидно бе пробита с бормашина. От другата страна на стената се намираше кабинетът на шерифа, а ние тъкмо го бяхме претърсили.

— Странно — каза Марино, докато излизахме от спалнята.

Вандър, безразличен към приключенията, възобнови работата си, а ние с Марино влязохме в кабинета и отидохме направо до стената, където трябваше да е дупката. Тя беше закрита от шкафа с телевизора и видеото, който вече бяхме прегледали. Марино отвори вратичките му и издърпа телевизора напред. Свали книгите от рафтовете над него, но не видя нищо.

— Хм — каза той, загледан в шкафа. — Странно е, че е на около петнайсет сантиметра от стената.

— Да — съгласих се. — Хайде да го мръднем.

Издърпахме го още напред. Точно срещу дупката имаше малка видеокамера с широк обектив. Беше разположена на малка платформа. От камерата излизаше жица, отиваща към основата на шкафа, откъдето можеше да бъде задействана с дистанционно управление, което изглеждаше като че ли е за телевизора. Направихме няколко опита и открихме, че камерата бе абсолютно невидима от спалнята на Браун, освен ако човек не си сложеше окото пред самата дупчица, и то докато камерата работи и червената лампичка за запис свети.

— Може да е смръкнал малко кокаин и да е решил да прави секс с някого — каза Марино. — И в някой момент да се е приближил до дупчицата, за да се увери, че камерата работи.

— Възможно е — съгласих се. — Кога можем да изгледаме касетата?

— Не искам да го правя тук.

— Не те обвинявам. Бездруго камерата е толкова малка, че сигурно няма да видим почти нищо.

— Ще я занеса в отдела веднага щом привършим тук.

На местопрестъплението не бе останала никаква работа за нас. Както предполагах, Вандър бе открил различни вещества в шкафа с оръжията, но никъде другаде из къщата нямаше кръв. Съседните къщи от двете страни на имота на шериф Браун бяха сгушени между дърветата и никой не бе чул или видял нищо миналата нощ или рано сутринта.

— Просто ме остави до колата ми — казах, когато си тръгнахме.

Марино ме изгледа подозрително.

— Къде отиваш?

— Питърсбърг.

— Защо, по дяволите?

— Трябва да поговоря с един приятел на тема ботуши.

По магистрала И-95, която винаги бях намирала за отблъскваща, имаше много камиони и кипеше оживена ремонтна дейност. Дори заводът на „Филип Морис“ с гигантската, висока колкото къща реклама на „Мерит“ ми действаше потискащо, тъй като ароматът на пресен тютюн ме притесняваше. Пушенето ми липсваше страхотно, особено когато се возех сама в колата си в ден като този. Мислите ми препускаха, а очите ми не слизаха от огледалото, търсейки тъмносиния микробус.

Вятърът раздвижваше дървета и блата, падаха леки снежинки. Наближих Форт Лий и започнах да виждам бараки и складове, където в миналото, през най-жестоките часове в националната история, бяха изградили бруствери върху многобройните трупове. Войната ми се стори съвсем близка, когато се замислих за горите и блатата на Вирджиния и изчезналите хора. Не минаваше и година, без да ми се наложи да оглеждам стари кости и копчета, а в лабораторията да се появят части от старинни оръжия. Бях се докосвала до лицата на отминали жестокости, но те изглеждаха съвсем различни от това, с което се сблъсквах сега. Струваше ми се, че злото е мутирало до нови невиждани крайности.

Военният музей на Съединените щати се намираше във Форт Лий, близо до военна болница „Кенър“. Шофирах бавно покрай офиси и класни стаи и взводове от млади мъже и жени, издокарани в спортни дрехи със защитна окраска. Сградата, която търсех, бе тухлена със син покрив, колони и герб от орел и кръстосани сабя и ключ. Паркирах и влязох вътре. Търсех Джон Грубер.

Музеят бе нещо като склад на интендантския корпус, който от революцията насам винаги бе служил като хан за армията. Войниците бяха хранени, обличани и подслонявани от интендантството, което в миналото бе доставяло шпори и седла за войската, а после дори и клаксони за джипа на генерал Патън. Познавах музея добре, защото служителите от интендантството отговаряха също така и за прибирането, идентифицирането и погребването на мъртвите войници. Форт Лий имаше единствения отдел за регистрация на гробове в страната и служителите му редовно се отбиваха в кабинета ми.

Минах покрай изложбени шкафове с униформи, раници и манерки, покрай пресъздадена сцена от Втората световна война с гранати и укритие от пясъчни торби. Спрях пред униформите от Гражданската война, които познавах твърде добре, и се зачудих дали дупките по тях бяха от шрапнели, или просто платът се късаше от старост. Замислих се за мъжете, които ги бяха носили.

— Доктор Скарпета?

Обърнах се назад.

— Доктор Грубер — казах топло. — Тъкмо вас търсех. Разкажете ми за свирката — посочих към шкаф, пълен с музикални инструменти.

— Това е свирка от Гражданската война — каза той. — Музиката е била много важна за войниците. По нея са разбирали колко е часът.

Доктор Грубер беше уредникът на музея, възрастен мъж с рошава посивяла коса й издялано от гранит лице. Обичаше торбести панталони и папийонки. Обаждаше ми се, ако имаше изложба и бе във връзка с умрелите през войната, а аз го посещавах, когато необичайни военни предмети се появяваха заедно с някой труп. Той можеше да идентифицира от пръв поглед всяка тока, копче или нож.

— Предполагам, че искате да погледна нещо, нали? — запита той, като кимна към куфарчето ми.

— Снимките, за които ви споменах по телефона.

— Хайде да отидем в кабинета ми, освен ако не предпочитате да се поогледате наоколо — предложи той и се усмихна като срамежлив дядо, който говори за внуците си. — Имаме страхотна изложба, посветена на „Пустинна буря“. И официалната униформа на генерал Айзенхауер. Мисля, че още я нямахме, когато ни посети за последен път.

— Доктор Грубер, моля ви, нека оставим това за друг път.

Не се опитах да го залъгвам учтиво. Лицето ми показваше как се чувствах.

Той ме потупа по рамото и тръгнахме към задната врата, която ни изведе от музея в района за товарене, където бе паркиран стар фургон, боядисан в зеления цвят на армията.

— Принадлежал е на Айзенхауер — съобщи доктор Грубер, докато минавахме покрай него. — Понякога е живял в него. Не е било лошо, освен когато Чърчил му идвал на гости. Тогава миризмата от пурите го задушавала. Можете да си представите.

Прекосихме тясна уличка. Снегът валеше доста силно. Очите ми започнаха да се насълзяват, когато си представих свирката в изложбения шкаф и се сетих за жената, която наричахме Джейн. Зачудих се дали Голт някога е идвал тук. Той, изглежда, обичаше музеите, особено онези, които показваха обекти на жестокостта. Тръгнахме по тротоара към малка бежова сграда, която бях посещавала и преди. По време на Втората световна война тя била нещо като автостанция за войската. Сега служеше като склад за архива на интендантството.

Доктор Грубер отключи една врата и влязохме в стая, претъпкана с маси и манекени, облечени в старинни униформи. Масите бяха покрити с документи, необходими за класифицирането на придобитите предмети. В задната част имаше склад, където отоплението бе намалено и в редица бяха подредени големи метални шкафове, съдържащи дрехи, парашути, манерки и очила. Намерихме това, от което се интересувахме, в големите дървени шкафове до стената.

— Може ли да видя какво носите? — запита доктор Грубер, като запали лампите. — Извинявам се за температурата, но тук трябва да е студено.

Отворих куфарчето си и взех плика, от който извадих няколко черно-бели снимки на отпечатъците от обувки, намерени в Сентръл Парк. Интересувах се най-вече от онези, за които смятахме, че са оставени от Голт. Показах снимките на доктор Грубер. Той се приближи към светлината.

— Разбирам, че е доста трудно, тъй като са оставени в снега — казах. — Иска ми се да имаше малко повече сянка за контраст.

— И това върши работа. Добивам известна представа. Определено са военни, а това, което ме впечатлява, е емблемата.

Вгледах се в снимките, когато той ми показа кръгъл участък от тока, върху който имаше нещо като опашчица от едната страна.

— Освен това имаме и изпъкналите ромбове тук долу, а и двете дупчици, виждате ли? — посочи той. — Това може да е направено за катерене по дървета — каза докторът и ми подаде снимките. — Изглежда ми доста познато.

Той отиде до един от шкафовете и отвори двойните му врати, разкривайки редици войнишки ботуши по рафтовете. Докторът започна да ги вади един след друг и да оглежда подметките им. После отиде до втория шкаф, отвори вратите и започна отново. Най-после извади ботуш с горна част от зелен брезент, основа от кафява кожа и две кожени каишки с токи отгоре и го заразглежда внимателно.

— Може ли отново да видя снимките?

Задържах ги близо до ботуша. Подметката беше от черна гума с много шарки. Имаше гвоздейчета, шевове, вълнообразни шарки и зрънца. В предната част на подметката се виждаше ромбовидната шарка с дупчиците, които бяха толкова ясни на снимките. На тока имаше венец с панделка, който, изглежда, съвпадаше с опашчицата, едва забележима в снега и на главата на Давила, където смятахме, че токът на Голт е нанесъл удара.

— Какво можете да ми разкажете за този вид ботуши? — попитах.

Докторът го въртеше и го оглеждаше.

— От Втората световна война е и е изпробван тук във Форт Лий. Много от подметките на войнишките ботуши са създадени и изпробвани тук.

— Втората световна война е била преди доста време — казах. — Как е възможно сега някой да притежава ботуш като този? Възможно ли е въобще това?

— О, разбира се. Тези неща са вечни. Вероятно бихте могли да намерите такива в някой военен магазин. Или пък да са принадлежали на някого от семейството.

Той върна ботуша в претъпкания шкаф, където вероятно щеше да си остане още дълго време, непотърсен от никого. Излязохме от сградата и заключихме. Застанах на тротоара, който бързо побеляваше от снега. Погледнах към мрачното сиво небе и слабото движение по улицата. Хората бяха запалили фаровете си и шофираха предпазливо. Знаех какви ботуши е носел Голт, но не бях сигурна дали това има някакво значение.

— Мога ли да ви почерпя едно кафе? — запита доктор Грубер и се подхлъзна.

Хванах го за ръката.

— О, господи, отново ще стане ужасно — каза той. — Предсказват тринайсет сантиметра сняг.

— Трябва да се върна в моргата — казах. — Просто не знам как да ви благодаря.

Той ме потупа по ръката.

— Искам да ви опиша един човек и да ви попитам дали не сте го виждали тук в миналото — казах.

Докторът ме изслуша внимателно, докато му разказвах за Голт и различно боядисаната му коса. Описах острите черти и бледосините като на меймлют13 очи. Споменах за странните му одежди и това, че той очевидно обичаше войнишки дрехи или напомнящи за тях, като ботушите и дългото палто от черна кожа, с което бе забелязан в Ню Йорк.

— Ами тук идват доста хора като него — каза докторът и се протегна към задната врата на музея. — Но се страхувам, че този ми е съвсем непознат.

Снегът по покрива на подвижния дом на Айзенхауер бе замръзнал. Косата и ръцете ми бяха мокри, а краката — ледени.

— Трудно ли ще бъде да проверите едно име? — запитах. — Бих искала да знам дали Пейтън Голт някога е служил в интендантския корпус.

Доктор Грубер се поколеба.

— Значи смятате, че е бил в армията?

— Не знам — отговорих. — Но мисля, че е достатъчно стар, за да е участвал във Втората световна война. Единственото друго нещо, което мога да ви кажа, е, че преди е живял в Олбъни, Джорджия, в пеканова плантация.

— Никой не може да получи достъп до архивите, освен ако е роднина или има пълномощно. Ще се наложи да се обадите в Сейнт Луис, но, уви, трябва да ви кажа, че архивите от „А“ до „Д“ бяха унищожени по време на пожар през осемдесетте години.

— Страхотно — измърморих разочаровано.

Той отново замълча за момент.

— Но пък ние имаме компютърен списък на ветераните тук, в музея.

Изпълних се с надежда.

— Ветеранът, който иска да види собственото си досие, може да направи това срещу двадесет долара — съобщи ми доктор Грубер.

— А ако искате да видите нечие чуждо досие?

— Не може.

— Доктор Грубер, моля ви — казах тъжно. — Говорим за садист, който уби жестоко поне девет човека. Ще убие и много повече, ако не го спрем.

Докторът се загледа в падащия сняг.

— Защо, за бога, водим този разговор тук? — запита той. — И двамата ще се разболеем от пневмония. Предполагам, че Пейтън Голт е бащата на онзи ужасен човек?

Целунах го по бузата.

— Имате номера на пейджъра ми — казах и тръгнах към колата си.

Докато шофирах в снежната виелица, радиото непрестанно говореше за убийствата в моргата. Когато стигнах до службата, видях колите на телевизията и новинарските екипи, обградили сградата, и се зачудих какво да правя. Налагаше се да вляза вътре.

— Да вървят по дяволите — изсумтях под нос и завих към паркинга.

Излязох от черния си мерцедес и веднага ято репортери се хвърли към мен. Вървях устремено и гледах напред, без да отмествам очи. Около мен проблясваха фотоапарати и от всички страни се протягаха микрофони. Журналистите викаха името ми, но аз забързано отключих задната врата и после я затръшнах след себе си. Бях сама в тихия, празен гараж и осъзнах, че вероятно всички са се прибрали по домовете си заради времето.

Както предполагах, залата за аутопсии беше заключена. Качих се горе с асансьора и видях, че кабинетите на заместниците ми са празни, а чиновниците и секретарките си бяха отишли. Бях съвсем сама на втория етаж и усетих страх. Когато влязох в кабинета си и видях кървавочервения надпис „КАИН“ на екрана на компютъра, се почувствах още по-зле.

— Добре — заговорих на себе си. — В момента тук няма никой. Няма причина да се страхуваш.

Седнах зад бюрото и сложих пистолета близо до мен.

— Това, което се случи по-рано, вече е минало — продължих. — Трябва да се овладееш. Скапваш се.

Поех си дълбоко дъх. Не можех да повярвам, че си говоря сама. Това не ми беше присъщо и ме разтревожи. После започнах да диктувам сутрешните случаи. Сърцата и дробовете на мъртвите полицаи бяха нормални. Артериите им бяха нормални. Костите, мозъците и телата им бяха нормални.

— В нормални граници — казах на касетофона. — В нормални граници.

Повторих го няколко пъти. Само дето това, което Голт им беше направил, не беше нормално. Той нямаше граници.

В пет без петнайсет се обадих в офиса на „Американ експрес“. Извадих късмет, че Брент още не си беше тръгнал.

— Няма да е лошо да се отправиш към дома си скоро — казах. — Пътищата стават все по-ужасни.

— Имам джип.

— Хората в Ричмънд не знаят как да шофират в сняг.

— Доктор Скарпета, с какво мога да ви помогна? — запита Брент, който бе млад и способен, и в миналото ми бе помагал в доста случаи.

— Нужно ми е да наглеждате сметката на картата ми — казах. — Можете ли да го направите?

Той се поколеба.

— Искам да ме уведомявате за всеки разход. Имам предвид, веднага щом е направен, а не да чакам, докато ми изпратите баланса.

— Проблем ли има?

— Да — отговорих. — Но не мога да го обсъждам. Просто имам нужда от това, за което ви помолих.

— Изчакайте.

Чух тракане на клавиши.

— Добре. Намерих номера на сметката ви. Знаете, че картата ви изтича през февруари, нали?

— Надявам се дотогава да нямам нужда от тези проверки.

— От октомври досега има много малко разходи — каза той. — Всъщност почти никакви.

— Интересуват ме последните.

— Има пет сметки от дванадесети до двадесет и първи. Някакво място в Ню Йорк, наречено „Скалета“. Искате ли сумите?

— Каква е средната?

— Ами средната е около осемдесет кинта всеки път. Какво е това, ресторант ли?

— Продължавайте.

— Най-скорошната е… — Той замълча за момент. — Последната е тук, в Ричмънд.

— Кога? — запитах и усетих как пулсът ми се ускорява.

— Петък, двадесет и втори.

Това бе два дни, преди ние с Марино да отидем да подаряваме одеяла на бедните и шериф Коледа да застреля Антъни Джоунс. Бях шокирана от мисълта, че и Голт тогава е бил в града.

— Моля ви, кажете ми за сметките в Ричмънд — казах на Брент.

— Двеста четиридесет и три долара в някаква галерия в „Шокхоу Слип“.

— Галерия? — изненадах се. — Искате да кажете художествена галерия?

„Шокхоу Слип“ се намираше съвсем близо до офиса ми. Не можех да повярвам, че Голт толкова нагло е използвал кредитната ми карта там. Повечето търговци знаеха коя съм.

— Да, художествена галерия — отговори Брент и ми даде името и адреса.

— Можете ли да ми кажете какво е било купено?

Последва кратко мълчание.

— Доктор Скарпета, сигурна ли сте, че не мога да ви помогна по някакъв начин?

— В момента ми помагате. Много ми помагате.

— Добре, да видим. Не, покупката не е отбелязана. Съжалявам.

Той изглеждаше по-разочарован дори от мен.

— А другата сметка?

— За „ЮЕС Еър“. Самолетен билет за петстотин и четиринадесет долара. Пътуване от „Ла Гуардия“ до Ричмънд и обратно.

— Имаме ли датите?

— Само на покупката. Ще се наложи да вземете датите на пътуванията от авиолинията. Ето ви номера на билета.

Помолих го да се свърже с мен незабавно, ако в компютъра на банката се появят нови сметки. После погледнах към часовника и отворих телефонния указател. Набрах номера на галерията и телефонът звъня дълго време, преди да се откажа.

После опитах „ЮЕС Еър“ и им съобщих номера на билета, който Брент ми бе дал. Използвайки моята карта „Американ експрес“, Голт бе излетял от „Ла Гуардия“ в седем сутринта в петък, двадесет и втори декември. Беше се върнал с полета в 6:50 същата вечер. Обърках се. Бил е в Ричмънд през целия ден. Какво е правил през това време, освен дето е посетил художествената галерия?

— Проклета да съм — измърморих, когато се сетих за законите в Ню Йорк.

Зачудих се дали Голт е пристигнал тук, за да си купи пистолет, и отново се обадих на авиолинията.

— Извинете — казах и се представих отново. — Рита ли е на телефона?

— Да.

— Говорихме преди минута. Обажда се доктор Скарпета.

— Да, госпожо. Какво мога да направя за вас?

— Преди малко стана дума за един билет. Можете ли да ми кажете дали човекът, който го е използвал, е имал някакъв багаж?

— Моля, изчакайте — каза тя и затропа по клавишите на компютъра. — Да, госпожо. При връщането към „Ла Гуардия“ е регистриран един сак.

— Но не и при излитането оттам?

— Не. При излитането от „Ла Гуардия“ не е имало никакъв багаж.

Голт бе лежал навремето в затвора тук, в града. Не се знаеше с кого се познава, но бях сигурна, че ако е искал да си купи деветмилиметров „Глок“ в Ричмънд, е можел да го направи. Доста престъпници от Ню Йорк идваха тук, за да си купят оръжия. Голт вероятно е поставил пистолета в сака при връщането си в Ню Йорк, а на следващата вечер е застрелял Джейн.

Това говореше за предумишлено убийство, а досега не бяхме разглеждали такава част от уравнението. Всички ние предполагахме, че Голт е срещнал Джейн случайно и е решил да я убие, както бе постъпвал с предишните си жертви.

Направих си чаша горещ чай и се опитах да се успокоя. В Сиатъл бе едва ранен следобед и дръпнах указателя на Националната академия на съдебните лекари от рафта. Прелистих го и намерих номера на главния съдебен лекар на Сиатъл.

— Доктор Менендес? Обажда се доктор Кей Скарпета от Ричмънд — казах, когато той вдигна телефона.

— О — изненадано отвърна той. — Как сте? Честита Коледа.

— Благодаря ви. Съжалявам, че ви безпокоя, но имам нужда от помощта ви.

Той се поколеба.

— Всичко наред ли е? Струвате ми се доста потисната.

— В затруднено положение съм. Сериен убиец, който е вън от контрол — отговорих и си поех дълбоко дъх. — Един от случаите е неидентифицирана млада жена с множество златни коронки.

— Доста интересно — каза той замислено. — Знаете ли, тук все още има зъболекари, които работят по този начин.

— Точно за това се обаждам. Трябва да поговоря с някого. Вероятно с началника на организацията им.

— Искате ли да звънна вместо вас?

— Бих искала да разберете дали случайно групата им има компютърна система. Тези зъболекари приличат на малко и необичайно общество. Може да са свързани с електронна поща или бюлетин за обяви. Вероятно нещо като „Феномен“. Кой знае? Но се налага да открия някаква информация за тях колкото се може по-скоро.

— Веднага ще включа няколко от служителите си в случая — каза той. — Как най-лесно мога да ви намеря?

Дадох му номерата си и затворих. Помислих си за Голт и липсващия тъмносин микробус. Зачудих се откъде ли е взел чувала за трупове, в който бе прибрал шериф Браун, и после си спомних. Винаги държахме по един нов чувал във всеки микробус. Значи първо е дошъл тук и е откраднал колата. После е отишъл в дома на Браун. Отново грабнах указателя, за да проверя дали къщата на шерифа е регистрирана. Не беше.

Взех телефона и се обадих на информацията. Попитах за номера на Ламънт Браун. Операторът ми го даде и аз набрах, за да видя какво ще стане.

— В момента не мога да се обадя, тъй като раздавам подаръци с шейната си. — Гласът на мъртвия шериф звучеше весел и жизнерадостен от телефонния секретар. — Хо! Хо! Хо! Честита Коледа!

Надигнах се нервирана, за да отида до тоалетната, с пистолет в ръка. Разхождах се из офиса си въоръжена, защото Голт бе съсипал мястото, където винаги се бях чувствала сигурна. Спрях в коридора и се огледах. Сивите подове бяха излъскани, а стените бяха боядисани в бяло. Заслушах се да чуя някакъв звук. Голт бе влизал тук вече. Можеше да го направи отново.

Обхвана ме силен страх и докато миех ръцете си в банята, забелязах, че треперят. Потях се и дишах тежко. Отидох бързо до другия край на коридора и погледнах през прозореца. Видях покритата си със сняг кола и само един микробус. Другият все още липсваше. Върнах се в кабинета и възобнових диктуването.

Някъде звънна телефон и аз се стреснах. Скърцането на собствения ми стол ме накара да подскоча. Чух вратата на асансьора в коридора да се отваря, стиснах пистолета и седнах мирно, като наблюдавах вратата, а сърцето ми биеше лудо. Чуха се бързи, устремени стъпки, които ставаха все по-шумни, докато се приближаваха. Вдигнах пистолета и го хванах здраво.

Влезе Луси.

— Господи — възкликнах с ръка на спусъка. — Луси, боже господи! — Оставих пистолета на бюрото си. — Какво правиш тук? Защо първо не се обади? Как влезе?

Тя учудено огледа пистолета ми.

— Джен ме докара, а имам ключ. Ти ми го даде отдавна. Обадих се, но теб те нямаше.

— Кога се обади? — попитах замаяно.

— Преди около два часа. Ти едва не ме застреля.

— Не — възпротивих се, като се опитах да изпълня дробовете си с въздух. — Не е вярно, че едва не съм те застреляла.

— Пръстът ти не беше на предпазителя, където би трябвало да бъде. Беше на спусъка. Радвам се, че поне браунингът ти не е в теб. Радвам се, че не държеше пистолет за единичен изстрел.

— Моля те, престани — казах кротко.

Усещах силна болка в гърдите.

— Снегът е повече от пет сантиметра, лельо Кей.

Луси стоеше до вратата, като че несигурна в нещо. Беше облечена в панталон, ботуши и скиорско яке.

Желязна ръка притискаше сърцето ми, дишането ми ставаше все по-трудно. Седях, без да помръдна, наблюдавах племенницата си, а лицето ми изстиваше.

— Джен е на паркинга — каза Луси.

— Репортерите са там.

— Не забелязах никакви репортери. Но ние бездруго сме на платения паркинг отсреща.

— Там станаха няколко обира — казах. — Имаше и стрелба. Преди около четири месеца.

Луси се вгледа в лицето ми. После погледна ръцете ми, докато прибирах пистолета в чантата си.

— Трепериш — каза тя разтревожено. — Лельо Кей, бяла си като платно — допълни тя и пристъпи към бюрото ми. — Ще те заведа вкъщи.

Болката сви гърдите ми и аз неволно ги притиснах с ръка.

— Не мога — едва отвърнах.

Болката беше толкова остра, че не можех да си поема дъх.

Луси се опита да ми помогне, но бях прекалено слаба. Ръцете ми станаха безчувствени, пръстите изтръпнаха. Наведох се напред и затворих очи. Плувнах в ледена пот. Дишах бързо и тежко.

Луси се паникьоса.

Смътно дочух, че тя крещи нещо по телефона. Опитах се да й кажа, че съм добре и се нуждая от хартиена кесия, но не можех да говоря. Знаех какво става, но не можех да й кажа. После тя избърса лицето ми с хладна, мокра кърпа. Луси масажираше раменете ми и ме успокояваше, докато аз гледах надолу към ръцете си, свити като животински лапи в скута ми. Знаех какво ще стане, но бях прекалено изтощена, за да се боря с това.

— Обади се на доктор Зенър — успях да кажа, преди болката отново да прониже гърдите ми. — Кажи й да ни чака там.

— Къде е това там? — запита ужасената Луси и отново попи лицето ми.

— Медицинският колеж.

— Ще се оправиш — каза тя.

Не отговорих.

— Не се тревожи.

Не можех да изправя ръцете си. Беше ми толкова студено, че треперех.

— Обичам те, лельо Кей — изплака Луси.