Хищникът

12.

В седем и петнадесет паркирах зад служебната сграда и за известно време седях в колата, загледана в напукания асфалт, мръсната мазилка и провисналата телена ограда около паркинга.

Зад мен се виждаха дървените подпори на железопътните линии и отбивката на И-95, а зад тях — външните граници на централната част на града, съсипана от ширещата се там престъпност. Нямаше дървета и цветя, нито почти никаква трева. Назначението ми на тази длъжност никога не бе включвало и гледка, но в момента въобще не ми пукаше от това. Чувствах дълбоко липсата на кабинета и персонала си, и всичко, което виждах, ми се струваше успокояващо.

Влязох в моргата и се отбих в кабинета си, за да проверя случаите за деня. Трябваше да бъде прегледан един самоубиец заедно с осемдесетгодишна жена, която бе починала в дома си от рак на гърдата. Цяло семейство бе убито вчера следобед, когато колата им била ударена от влак. Сърцето ми се сви, докато четях имената им. Реших да се погрижа за предварителните огледи, докато чаках помощниците си. Отключих хладилника и вратите, водещи към залата за аутопсии.

Трите маси бяха излъскани до блясък, постланият с плочки под бе идеално чист. Огледах отрупаните с формуляри рафтове, количките с грижливо подредени инструменти и епруветки, фотографско оборудване и филми. В съблекалнята имаше чисти кърпи и колосани престилки. Облякох найлонова престилка и униформа, после излязох в коридора и отидох до количката, където бяха подредени хирургически маски, терлици за еднократна употреба и пластмасови щитове за лица.

Сложих си ръкавиците и продължих инспекцията си. Влязох в хладилника, за да огледам първия случай. Телата лежаха в черни чували върху носилки. Въздухът бе охладен до един градус и подходящо дезодориран, като се има предвид пълният хладилник. Огледах етикетите, закачени на пръстите на краката на мъртвите. Открих този, който ми трябваше, и изкарах количката навън.

Още един час тук нямаше да влезе никой. Наслаждавах се на тишината. Дори нямаше нужда да заключвам вратите на залата за аутопсии, защото бе прекалено рано и асансьорът не бе претъпкан с патолози и криминолози, които се качват нагоре. Не видях никаква документация за самоубийството и отново проверих в кабинета. Докладът за внезапната смърт бе оставен по погрешка в друга кутия. Датата, надраскана върху него, беше сгрешена с два дни, а и голяма част от формуляра не беше попълнена. Единствената информация, която предлагаше, бе името на починалия и това, че тялото било доставено тук в три часа сутринта от погребално бюро „Солс“, което ми се стори доста странно.

Службата ми използваше три погребални бюра за превоз на мъртъвците. И трите бяха местни и работеха без почивка. Те трябваше да се погрижат за всеки един случай във Вирджиния, предназначен за съдебен лекар. Не разбирах защо самоубиецът е бил донесен от погребално бюро, с което нямахме договор, и защо шофьорът не бе написал името си. Почувствах раздразнение. Бях отсъствала само няколко дни, а системата вече се разпадаше. Отидох до телефона и звъннах на нощния пазач, чиято смяна продължаваше още половин час.

— Обажда се доктор Скарпета — представих се, когато той вдигна телефона.

— Да, госпожо.

— С кого говоря?

— Евънс.

— Господин Евънс, в три часа тази сутрин е бил докаран предполагаем самоубиец.

— Да, госпожо. Аз го пуснах да влезе.

— Кой го достави?

Той се замисли за момент.

— Хм, мисля, че беше „Солс“.

— Ние не използваме „Солс“.

Той замълча.

— Струва ми се, че ще е най-добре да дойдете тук — казах.

Пазачът се поколеба.

— В моргата ли?

— Да, аз съм тук.

Той отново замлъкна. Усещах силното му нежелание. Много от хората, които работеха в сградата, не можеха да влязат в моргата. Не искаха да се доближат до нея и аз все още не бях намерила пазач, който да е готов поне да надникне в хладилника. Повечето от пазачите и чистачите не се задържаха тук за дълго.

Докато чаках безстрашния пазач на име Евънс, отворих черния чувал, който изглеждаше съвсем нов. Главата на жертвата бе покрита с черна найлонова торба за боклук, вързана около врата с връзка за обувки. Беше облечен в напоена с кръв пижама и носеше дебела златна гривна и часовник „Ролекс“. От горното джобче на пижамата му се подаваше розов плик. Отстъпих назад и усетих слабост в коленете си.

Изтичах до вратата, затворих я и пуснах секрета. После зарових в чантата си за пистолета. Червила и четката ми за коса се изсипаха на пода. Помислих си за съблекалнята и другите места, където някой можеше да се скрие, и с треперещи ръце взех телефона и набрах номера. В зависимост от това колко дебело бе облечен, той можеше да е скрит и в хладилника, помислих паникьосано, като си представих множеството носилки и черните чували върху тях. Изтичах до стоманената врата и я заключих с катинара, докато чаках Марино да отговори на позвъняването ми.

Телефонът звънна след около пет минути, тъкмо когато Евънс колебливо почука по заключената врата на залата за аутопсии.

— Почакайте малко — извиках. — Стойте там.

Вдигнах бързо телефона.

— Здрасти — каза Марино.

— Ела веднага тук — наредих аз, като се мъчех да удържа гласа си спокоен и стисках здраво пистолета.

— Какво има? — разтревожено запита той.

— Побързай! — извиках.

Затворих и позвъних на 911. После заговорих на Евънс през затворената врата.

— Полицаите идват — казах високо.

— Полицаите? — стреснато попита той.

— Тук имаме ужасен проблем — съобщих и усетих, че лудото туптене на сърцето ми не спираше. — Качете се горе и ги изчакайте в залата за конференции, ясно ли е?

— Да, госпожо, отивам веднага.

По продължение на половината стена имаше солиден пластмасов плот. Изкатерих се върху него и се настаних по такъв начин, че да съм близо до телефона и да виждам всички врати. Държах здраво 38-калибровия „Смит и Уесън“ и ми се искаше при мен да е собственият ми „Браунинг“ или пушката „Бенели“ на Марино. Гледах втренчено черния чувал на носилката, като че ли можеше да помръдне.

Телефонът иззвъня. Подскочих. Грабнах слушалката.

— Моргата — казах с треперещ глас.

Тишина.

— Ало? — извиках високо.

Никой не проговори.

Затворих и слязох от плота. Гневът ми започна да се надига и бързо се превърна в ярост. Тя разпръсна страха ми като слънце, което изсушава росата. Отключих двойните врати, водещи към коридора и отново влязох в кабинета на моргата. Над телефона имаше четири лепенки и ъгълчета съдрана хартия, останали, когато някой бе откъснал списъка с телефони от стената. В този списък бяха телефонът на моргата и директната ми линия горе.

— По дяволите! — извиках високо. — По дяволите, по дяволите!

Звънна се, докато се чудех какво още е било взето или пипано. Сетих се за кабинета си горе. Излязох и натиснах бутона на стената. Огромната врата се отвори. Марино, издокаран в униформа, стоеше отпред заедно с двама полицаи и един детектив. Те изтичаха покрай мен към залата за аутопсии, разкопчавайки кобурите си. Последвах ги и оставих пистолета си на плота, защото смятах, че засега няма да ми трябва.

— Какво, по дяволите, става? — запита Марино, вторачен в трупа в отворения чувал.

Полицаите също погледнаха натам, но не видяха нищо нередно. После вдигнаха очи към мен и пистолета, който току-що бях оставила.

— Доктор Скарпета? Какъв е проблемът? — запита детективът, чието име не знаех.

Разказах им за погребалната служба. Те ме слушаха с безизразни лица.

— И той е докаран с някаква бележка в джоба. Кой полицейски следовател би позволил подобно нещо? А и кой участък въобще се занимава с този случай? Никъде не се споменава нищо — казах, като посочих към главата, опакована в найлонова торба и завързана с връзка за обувки.

— Какво пише в бележката? — запита детективът, издокаран в тъмно палто, каубойски ботуши и на ръката със златен „Ролекс“, за който бях сигурна, че е фалшив.

— Не съм я докосвала — отговорих. — Мислех, че е по-разумно да изчакам пристигането ви.

— Май няма да е лошо да я погледнем — каза той.

С облечена в ръкавица ръка, плъзнах плика вън от джоба, като внимавах да не докосвам много хартията. Стреснах се, когато видях името и домашния ми адрес, написани грижливо с черно мастило за писалки. Писмото си имаше и марка. Занесох го до плота, разрязах го внимателно със скалпела и разгънах листа евтина хартия, която ми беше ужасяващо позната. Бележката гласеше:

— Кой е КАИН? — запита единият полицай, докато аз развързвах връзката и свалях торбата от главата на трупа.

— Ох, мамка му — каза детективът и се отдръпна назад.

— Мили боже! — възкликна Марино.

Шериф Коледа беше прострелян между очите, а в лявото му ухо беше натъпкана деветмилиметрова гилза. Отпечатъкът от изстрела определено говореше за пистолет „Глок“. Седнах на стола и се огледах. Никой не изглеждаше сигурен какво точно трябва да направи. Никога преди не се бе случвало подобно нещо. Убийците нямаха навика да докарват жертвите си в моргата.

— Нощният пазач е горе — казах задъхано.

— Тук ли е бил, когато са докарали това? — запита Марино и запали цигара.

— Очевидно.

— Ще поговоря с него — каза Марино, който щеше да отговаря за разследването, тъй като се намирахме в неговия участък. Той погледна към полицаите. — Момчета, вие обиколете наоколо. Вижте какво можете да откриете. Уведомете останалите по радиото, без репортерите да ви надушат. Голт е бил тук. Може още да е някъде наоколо — допълни той, като погледна часовника си и се обърна към мен. — Как се казва оня тип горе?

— Евънс.

— Познаваш ли го?

— Слабо.

— Хайде, ела.

— Някой ще обезопаси ли тази зала? — запитах, като погледнах към детектива и двамата униформени полицаи.

— Аз ще го направя — отговори единият. — Но може да не искате да оставите пистолета си тук.

Прибрах оръжието си в чантата и я взех с мен. Марино загаси цигарата си в пепелника и се качихме на асансьора. В момента, когато вратата се затвори, лицето му се зачерви и той изгуби капитанската си осанка.

— Не мога да повярвам! — извика той и ме изгледа с изпълнени с ярост очи. — Това не може да е вярно! Не може да стават такива неща!

Вратата се отвори и той ядосано се отправи надолу по коридора на етажа, където бях прекарала толкова голяма част от живота си.

— Той трябва да е в залата за конференции — казах.

Минахме покрай моя кабинет и хвърлих бегъл поглед натам. Сега нямах време да видя дали Голт е влизал там. Всичко, което е трябвало да направи, е било да се качи на асансьора или по стълбите и да влезе в кабинета ми. Кой щеше да го проверява в три часа сутринта?

В залата за конференции Евънс седеше сковано на един стол близо до масата. Многобройните снимки на бившите главни съдебни лекари, закачени из стаята, се вторачиха в мен, докато сядах срещу пазача, който бе позволил работното ми място да се превърне в местопрестъпление. Евънс беше възрастен чернокож, който се нуждаеше от работата си. Носеше бежова униформа с кафяви капаци на джобовете и пистолет. Чудех се дали въобще знае как да го използва.

— Знаеш ли какво става? — запита го Марино, като си придърпа един стол.

— Не, господине. Наистина не знам — отвърна той.

Очите му гледаха изплашено.

— Някой е направил доставка, каквато не е трябвало да прави — съобщи му Марино и извади цигарите си. — Докато ти си бил дежурен.

Евънс се намръщи. Изглеждаше искрено озадачен.

— Искате да кажете труп?

— Слушай — намесих се. — Знам какво е истинска охрана. Всички знаем. А пък ти знаеш за случая със самоубийството. Говорихме за това по телефона…

Евънс ме прекъсна:

— Както казах, аз го пуснах.

— По кое време? — запита Марино.

Пазачът погледна към тавана.

— Предполагам, че е било около три сутринта. Седях зад бюрото, както винаги, и тази катафалка спря.

— Къде спря? — попита Марино.

— Зад сградата.

— Ако е била зад сградата, как си я видял? Фоайето, където седиш, е в предната част — грубо каза Марино.

— Не я видях — продължи пазачът. — Но дойде един мъж и го видях през стъклото. Отидох да го попитам какво иска, и той ми съобщи, че прави доставка.

— Ами документацията? — попитах. — Нищо ли не ти показа?

— Каза ми, че полицаите още не са приключили доклада, но са му наредили да докара трупа. Те щели да донесат документите по-късно.

— Разбирам — казах.

— Та той ми каза, че е паркирал катафалката отзад — продължи Евънс. — Каза ми, че едното колело на носилката му се счупило и попита дали може да вземе една от нашите.

— Ти познаваше ли го? — запитах, като едва сдържах гнева си.

Той поклати глава.

— Можеш ли да го опишеш?

Евънс се замисли за минута.

— Честно да ви кажа, не го огледах много добре. Доколкото си спомням, беше със светла кожа и бяла коса.

— С бяла коса?

— Да, госпожо. Сигурен съм.

— Стар ли беше?

Евънс отново се намръщи.

— Не, госпожо.

— Как беше облечен?

— Струва ми се носеше тъмен костюм и вратовръзка. Нали знаете, както се обличат повечето служители от погребалните бюра.

— Дебел, слаб, висок, нисък?

— Слаб. Среден ръст.

— Какво стана после? — запита Марино.

— После му казах да спре пред гаража и аз ще го пусна вътре. Минах през сградата, както винаги правя, и отворих вратата на гаража. Той влезе. В коридора имаше носилка. Той я взе, сложи тялото на нея и се върна. Записа го и това е. — Евънс отмести погледа си от нас. — Сложи трупа в хладилника и си тръгна — допълни той, без да посмее да ни погледне.

— Господин Евънс — казах. — Искам да чуя истината.

Той ме погледна уплашено.

— Трябва да научим какво е станало, когато си го пуснал вътре — казах. — Това е всичко, което искам. Наистина.

Евънс вдигна към мен очите си, които блестяха неспокойно.

— Доктор Скарпета, не знам какво се е случило, но знам, че е лошо. Моля ви, не ми се ядосвайте. Не ми харесва там долу нощем. Ще излъжа, ако кажа, че ми харесва. Но се опитвам добре да си върша работата.

— Просто кажи истината — казах внимателно. — Това е всичко, което искаме.

— Грижа се за майка си — почти разплакан започна той. — Тя си няма никой друг, освен мен, а има сериозни проблеми със сърцето. Ходя при нея всеки ден и й пазарувам, откак жена ми почина. Имам и дъщеря, която съвсем сама отглежда трите си деца.

— Господин Евънс, няма да загубите работата си — успокоих го, макар да заслужаваше точно това.

Той срещна погледа ми за секунда.

— Благодаря ви, госпожо. Вярвам на това, което казвате. Тревожа се само какво ще кажат другите.

— Господин Евънс — казах и замълчах за момент, за да уловя погледа му. — Аз съм единственият човек, заради когото би трябвало да се тревожите.

Той избърса сълзите си.

— Съжалявам за случилото се. Ако съм станал причина някой да пострада, просто не знам какво ще правя.

— Не си станал причина за нищо — намеси се Марино. — Онзи кучи син с бялата коса е виновен.

— Разкажете ни за него — казах. — Какво точно направи, когато го пуснахте вътре?

— Вкара тялото, както вече ви казах и го остави паркирано в коридора пред хладилника. Аз трябваше да му отключа, а той ми каза, че би могъл да вкара трупа вътре. И го направи. После го заведох в кабинета на моргата и му показах кой формуляр трябва да попълни. Съобщих му, че трябва да напише и километрите, които е изминал, за да може да му се плати бензина. Но той не обърна внимание на това.

— Придружихте ли го по обратния път? — попитах.

Евънс въздъхна.

— Не, госпожо. Няма да ви лъжа.

— Какво направихте вие? — попита Марино.

— Оставих го долу да си попълва формуляра. Вече бях заключил хладилника и не се притеснявах, че трябва да заключвам вратата на гаража след него. Той не беше паркирал вътре, защото един от вашите микробуси беше там.

Замислих се за момент.

— Кой от микробусите? — запитах.

— Онзи синият.

— В гаража няма микробус — каза Марино.

Лицето на Евънс се сгърчи.

— В три часа тази сутрин със сигурност имаше. Видях го, когато отворих вратата, за да може онзи да вкара тялото.

— Почакайте една минута — казах. — Какво караше мъжът с бялата коса?

— Катафалка.

Усетих, че той не е напълно убеден в това.

— Видяхте ли я?

Евънс въздъхна разтревожено.

— Не, не я видях. Той каза, че бил с катафалка. Реших, че е паркирал отзад, близо до гаража.

— Значи, когато си натиснал бутона, за да отвориш вратата на гаража, не си изчакал да видиш какво точно кара той.

Пазачът впери поглед в масата.

— Микробусът беше ли паркиран в гаража, когато влязохте, за да натиснете бутона? Преди тялото да бъде вкарано вътре? — попитах.

Евънс се замисли за момент. Изражението на лицето му ставаше все по-притеснено.

— По дяволите — каза той, без да вдигне очи. — Не помня. Не погледнах. Просто отворих вратата в коридора, натиснах бутона на стената и влязох обратно вътре. Не погледнах. — Той замълча за момент, после добави: — Може и нищо да не е имало вътре.

— Значи по това време гаражът може да е бил празен.

— Да, госпожо. Предполагам, че е възможно.

— И когато няколко минути по-късно държахте вратата отворена, за да може онзи да вкара тялото, не забелязахте микробус в гаража?

— Точно тогава го забелязах — отговори той. — Но просто си помислих, че принадлежи на вашия офис. Изглеждаше съвсем като вашите коли. Нали знаете, тъмносини и без прозорци, освен отпред.

— Хайде да се върнем на момента, когато онзи мъж е вкарал тялото в хладилника, а вие сте заключили — каза Марино. — После какво стана?

— Смятах, че той ще си тръгне, когато свърши с попълването на формуляра — отговори Евънс. — Върнах се в другата част на сградата.

— Преди той да е напуснал моргата.

Главата на Евънс се отпусна изтощено.

— Имате ли въобще някаква представа кога наистина си е тръгнал онзи? — запита Марино.

— Не, господине — тихо прошепна пазачът. — Предполагам, не мога дори да се закълна, че въобще си е тръгвал.

Всички замълчахме, като че ли Голт всеки момент можеше да влезе при нас. Марино отблъсна стола си назад и се вторачи в празния коридор.

Евънс заговори:

— Ако това е бил неговият микробус, предполагам, че той самият е затворил вратата на гаража. Знам, че в пет часа беше затворена, защото тогава обиколих сградата.

— Е, не е нужно да си ядрен физик, за да се досетиш за подобно нещо — неучтиво отбеляза Марино. — Просто излизаш навън, връщаш се вътре и натискаш шибания бутон. После си излизаш през страничната врата.

— Микробусът със сигурност не е там сега — казах. — Някой го е изкарал навън.

— И двата микробуса ли са навън? — запита Марино.

— Бяха, когато аз дойдох тук — отговорих.

Марино се обърна към Евънс:

— Ако го видите в група от други хора, ще успеете ли да го познаете?

Пазачът вдигна очи ужасено.

— Какво е направил?

— Можете ли да го познаете? — повтори Марино.

— Смятам, че мога. Да, господине, ще се опитам.

Станах и тръгнах бързо по коридора. Спрях пред вратата на кабинета си и се огледах по същия начин, както снощи, когато се бях разхождала из дома си. Опитах се да доловя и най-леката промяна в познатата ми обстановка — набръчкан килим, предмет, поставен не на мястото си, излишно включена лампа.

Бюрото ми беше спретнато отрупано с документи, чакащи подписа ми, а екранът на компютъра ме уведоми, че ме чака поща. Кошничката за входящи документи бе пълна, а за изходящи — празна. Микроскопът ми бе покрит с найлон, защото последния път, когато разглеждах проби на него, очаквах, че ще замина за Маями поне за една седмица.

Това ми се видя момент от далечното минало и шокирано осъзнах, че шериф Коледа бе арестуван едва на Бъдни вечер, а оттогава целият свят се бе променил. Голт бе убил зверски жената, която нарекохме Джейн. Беше убил и млад полицай. Беше убил шериф Коледа и бе проникнал в моргата. Бе извършил всичко това само в четири дни. Пристъпих по-близо до бюрото си и се огледах внимателно. Доближих компютърния терминал и долових нечие присъствие, почти го почувствах, също като магнитно поле.

Нямаше нужда да докосвам клавиатурата, за да знам, че и той го е правил. Наблюдавах проблясващите зелени букви, които ми съобщаваха, че ме чака съобщение. Натиснах няколко клавиша, за да вляза в менюто, където бяха съобщенията за мен. Но менюто не се появи. Вместо него излезе черен фон, на който пишеше „КАИН“ с яркочервени, размазани букви, които като че ли кървяха. Върнах се обратно в коридора.

— Марино — казах. — Ела тук, моля те.

Той остави Евънс и ме последва в кабинета ми. Посочих му компютъра. Марино го погледна и замръзна. Под мишниците на бялата му униформена риза имаше мокри кръгове и усещах миризмата на потта му. Твърдата черна кожа скърцаше при всяко негово движение. Той непрекъснато оправяше пълното снаряжение, окачено по колана под огромното му шкембе, като че ли всичко около него му пречеше.

— Трудно ли е да се направи това? — попита той и избърса лицето си с изцапана носна кърпа.

— Не и ако имаш готова за зареждане програма.

— Откъде, по дяволите, може да е взел такава програма?

— Точно това ме притеснява — отговорих, мислейки за въпроса, който не си зададохме.

Върнахме се в залата за конференции. Евънс стоеше прав и с празен поглед разглеждаше снимките по стените.

— Господин Евънс — казах. — Говорихте ли с онзи човек от погребалното бюро?

Той стреснато се обърна към мен.

— Не, госпожо. Не много.

— Не много? — запитах озадачено.

— Не, госпожо.

— Тогава как ви обясни какво иска?

— Каза ми каквото трябваше — отговори Евънс и се замисли за момент. — Беше много кротък тип. Говореше със съвсем тих глас — допълни пазачът и разтърка лицето си. — Колкото повече си мисля за него, толкова по-странен ми се вижда. Носеше очила с оцветени стъкла. И честно да ви кажа… ами… аз останах с определено впечатление.

— Какво впечатление? — запитах.

Евънс направи кратка пауза, после отговори:

— Мислех, че сигурно е хомосексуалист.

— Марино — казах. — Хайде да се поразходим.

Излязохме от сградата заедно с Евънс и го изчакахме да завие зад ъгъла, защото не исках да види какво ще правим ние. И двата микробуса бяха паркирани на обичайните си места, недалеч от мерцедеса ми. Без да докосвам врата или стъкло, погледнах през прозореца на този, който бе по-близо до гаража. Ясно се виждаше, че пластмасата от кормилната колонка липсва и жиците са оголени.

— Направил е късо и така е запалил колата — казах.

Марино грабна портативното си радио и го доближи до устата си.

— Отдел осемстотин.

— Осемстотин — отговори диспечерът.

— Извикай ми седем-единайсет.

Радиото повика детектива, който се намираше в сградата и чийто номер бе 711, и Марино каза:

— Десет-двайсет и пет тук отзад.

— Разбрано.

Марино викаше камион, който да изтегли микробуса. Той трябваше да бъде проверен за отпечатъци по дръжките на вратите, да бъде грижливо огледан и отвън, и отвътре. Но петнадесет минути по-късно детектив 711 още не бе излязъл от задната врата.

— Тъп е като чук — оплака се Марино, като обикаляше около микробуса с радио в ръка. — Мързеливо копеле. Мамка му! — Той погледна раздразнено часовника си. — Какво прави, по дяволите? Да не се е загубил в мъжкия кенеф?

Чаках търпеливо на асфалта. Ставаше ми все по-студено, защото не бях свалила хирургическата униформа и не носех палто. Аз също обиколих микробуса няколко пъти, като отчаяно ми се искаше да надзърна в каросерията му. Минаха още пет минути и Марино накара диспечера да се обади на полицаите в сградата. Те отговориха веднага.

— Къде е Джейкс? — изръмжа Марино, когато те се появиха на вратата.

— Каза, че щял да огледа наоколо — отговори едното ченге.

— Викнах го преди двайсет минути и му казах да дойде да ни изтегли оттук. Мислех, че е с някой от вас.

— Не, господине. Поне не и през последния половин час.

Марино отново опита да се свърже по радиото със 711, но не получи отговор. В очите му проблесна страх.

— Може да е в някоя част от сградата, където да няма връзка — предположи един от полицаите, загледан в прозорците.

Партньорът му доближи ръка до кобура си и също започна да се оглежда.

Марино повика подкрепления по радиото. На паркинга започнаха да се появяват колите на работещите в моргата. Хората паркираха и бързо влизаха в сградата. Повечето учени вървяха сгушени в палтата си срещу мрачния, мразовит ден и не ни обръщаха никакво внимание. Все пак полицейските коли и онези, които ги караха, бяха обичайна гледка.

Марино отново опита да се свърже с Джейкс. Пак не получи отговор.

— Къде го видяхте за последен път? — обърна се той към полицаите.

— Качи се в асансьора.

— Къде?

— На втория етаж.

Марино се обърна към мен.

— Не може да се е качил нагоре, нали?

— Не — отговорих. — За всеки етаж над втория трябва да имаш специален ключ.

— Да не е слязъл отново в моргата? — запита Марино, като се ядосваше все повече.

— Аз бях там няколко минути по-късно и не го видях — каза единият полицай.

— Крематориумът — предположих. — Може да е слязъл до това ниво.

— Добре. Вие проверете моргата — нареди Марино на полицаите. — Искам да сте непрекъснато заедно. Ние с доктор Скарпета ще огледаме крематориума.

В гаража, вляво от товарната рампа, имаше стар асансьор, обслужващ долното ниво, където в миналото се балсамираха и съхраняваха подарените на науката трупове, след като студентите медици приключеха с тях. Възможно бе Джейкс да е отишъл да огледа и там. Натиснах копчето за надолу. Асансьорът се заиздига бавно към нас, като тракаше и скърцаше ужасно. Дръпнах лоста и отворих тежките врати. Мушнахме се вътре.

— По дяволите, това хич не ми харесва — каза Марино и разкопча кобура си, докато се спускахме надолу.

Марино извади пистолета си, когато асансьорът спря и се озовахме в най-неприятната част на сградата. Не обичах това мрачно помещение без прозорци, макар да оценявах важността му. След като преместих анатомичния отдел в университета на Вирджиния, започнахме да използваме пещта, за да се освобождаваме от биологично опасни отпадъци. Извадих пистолета си.

— Стой зад мен — нареди Марино, като напрегнато се оглеждаше наоколо.

Огромната стая тънеше в тишина, нарушавана само от бученето на пещта зад затворената врата в средата на стената. Стояхме и мълчаливо оглеждахме изоставените носилки, отрупани с празни чували за трупове и празни сини барабани, които навремето бяха съдържали формалин, използван за пълнене на цистерните, където се съхраняваха труповете. Видях как очите на Марино се спират върху релсите на тавана, тежките вериги и куки, с които в миналото вдигаха масивните капаци на цистерните и хората под тях.

Той дишаше тежко и ужасно се потеше. Приближи се до стаята за балсамиране и влезе вътре. Останах навън, докато той проверяваше празните кабинети. Марино ме изгледа и избърса лице с ръкава си.

— Сигурно е петдесет градуса — измърмори той и свали радиото от колана си.

Вторачих се в него стресната.

— Какво? — запита той.

— Пещта не трябва да работи — казах и погледнах към затворената врата на крематориума.

Тръгнах към нея.

— Няма никакъв боклук за горене, а и е забранено пещта да се оставя без надзор.

Застанахме пред вратата и чухме вихрещия се от другата страна ад. Хванах бравата. Беше гореща.

Марино застана пред мен, завъртя бравата и отвори вратата с крак. Беше стиснал пистолета с две ръце пред себе си, като че ли пещта бе престъпник, когото трябваше да застреля.

— Господи — каза той.

Пламъци проблясваха около старата желязна врата, а подът бе посипан с парченца обгорени кости. Близо до пещта бе паркирана количка. Взех дълъг железен прът с кука на края и го закачих на халката на вратичката на пещта.

— Отстъпи назад — наредих на Марино.

Удари ни невероятно гореща вълна. Огънят фучеше като зловещ вятър. През квадратния отвор се виждаше истински ад. Тялото, което гореше на плочата вътре, не бе от дълго време там. Дрехите бяха изчезнали, но не и кожените каубойски ботуши. Те пушеха върху краката на детектив Джейкс, докато пламъците облизваха кожата и поглъщаха косата му. Затворих вратата.

Изтичах навън и намерих няколко кърпи в стаята за балсамиране. Марино повръщаше върху купчина метални барабани. Увих ръцете си, задържах дъха си и минах покрай пещта, за да изключа газта. Пламъците замряха веднага. Излетях вън от стаята и грабнах радиото на Марино.

— Помощ! — изкрещях на диспечера. — Помощ!