Хищникът

7.

Жилището на Франсис Пен се намираше в западната част на Манхатън, откъдето се виждаха светлините на Ню Джърси на отсрещния бряг на река Хъдсън. Тя живееше на петнадесетия етаж на опушена сграда в запуснатата част на града, нещо, което забравих веднага след като тя отвори бялата входна врата.

Апартаментът й беше пълен със светлина, произведения на изкуството и ароматите на хубави храни. Стените бяха боядисани в бяло и украсени с графики, абстрактни акварели и пастелни картини. Множеството книги по рафтовете и масите ми показа, че тя харесва Ейн Ранд и Ани Лейбовиц и обича да чете биографии и исторически романи, включително великолепните томове на Шелби Фут за онази ужасна, трагична война.

— Дайте да закача палтото ви — предложи тя.

Свалих палтото заедно с ръкавиците и черния кашмирен шал, който много обичах, тъй като ми бе подарък от Луси.

— Знаете ли, не се сетих да ви питам дали има неща, които не ядете — чух гласа й откъм гардероба до вратата. — Ядете ли стриди? Защото, ако не можете, имам и пиле.

— Стридите са чудесно нещо — казах.

— Добре.

Франсис Пен ме въведе във всекидневната, която предлагаше великолепна гледка към моста „Джордж Вашингтон“, който украсяваше реката като огърлица от блестящи скъпоценни камъни, увиснали в космоса.

— Разбрах, че пиете скоч — каза тя.

— Нещо по-леко ще ми се отрази по-добре — отвърнах и седнах на меко кожено канапе с цвят на мед.

— Вино?

Отговорих, че нямам нищо против, и тя изчезна в кухнята, за да налее две чаши студено шардоне. Франсис Пен беше облечена в черни джинси и сив вълнен пуловер с навити ръкави. За първи път забелязах какви ужасни белези има по ръцете й.

— Това е от буйните ми младежки години — каза тя, когато видя, че я гледам. — Возех се на мотор, голяма част от който остана размазана на пътя.

— Ние наричаме моторите „машини за самоубийци“ — казах.

— Беше на приятеля ми. Аз бях на седемнадесет години, а той на двайсет.

— Какво стана с него?

— Хлъзна се в насрещното движение и го смачкаха — отвърна тя със спокойния тон на човек, който много пъти е говорил за загубата си. — Тогава започнах да се интересувам от полицейската работа — добави тя и отпи от виното си. — Не ме питай за връзката, защото дори не съм сигурна, че такава съществува.

— Понякога човек, докоснат от трагедията, започва да я изучава.

— Това ли е твоето обяснение?

Франсис Пен ме наблюдаваше внимателно с очи, които не пропускаха нищо, а разкриваха още по-малко.

— Баща ми умря, когато бях на дванайсет години — отговорих простичко.

— Къде стана това?

— В Маями. Притежаваше малка бакалничка, която впоследствие майка ми пое, защото той боледува с години, преди да умре.

— Ако майка ти, така да се каже, е ръководела магазина, кой тогава се е занимавал с домакинството, докато баща ти е боледувал?

— Май че аз.

— И аз така си помислих. Сигурно можех да ти го кажа, преди да промълвиш и дума. Също така предполагам, че си най-голямото дете в семейството, нямаш братя и винаги си била прекалено амбициозна личност, която не може да понесе провал.

Слушах внимателно.

— Следователно сърдечните връзки са слабата ти страна, защото не можеш да имаш добра връзка, ако си прекалено амбициозен. Не можеш да спечелиш любов или да те повишат в щастлива съпруга. А ако някой, когото обичаш, има проблем, смяташ, че е трябвало ти да го предотвратиш и определено да го решиш.

— Защо реши да ме анализираш? — попитах направо, но не отбранително, а по-скоро впечатлена.

— Твоята история е и моя. Има много жени като нас. И все пак изглежда, че никога не успяваме да се съберем. Забелязвала ли си го някога?

— Забелязвам го непрекъснато — отговорих.

— Е, аз всъщност не те поканих тук, за да те разпитвам — каза тя и остави виното си. — Но ще те излъжа, ако кажа, че не съм искала да имаме възможност да се опознаем по-добре.

— Благодаря ти, Франсис — казах трогната. — Радвам се, че се чувстваш по този начин.

— Извини ме за минута.

Тя стана и се върна в кухнята. Чух вратата на хладилника да се затваря, шуртене на вода и хлопане на тенджери и тигани. Тя се върна след секунда с бутилка шардоне, сложена в кофичка с лед, и я постави на стъклената масичка за кафе.

— Хлябът е във фурната, аспержите в тенджерата. Остава само да се задушат скаридите — съобщи тя и седна.

— Франсис — казах, — от колко време отделът ти е свързан с КАИН?

— Само от няколко месеца — отговори тя. — Бяхме сред първите отдели в страната, които се свързаха с него.

— Ами полицейският участък в Ню Йорк?

— И те скоро ще го направят. Транспортната полиция има по-модерна компютърна система и страхотен екип програмисти и аналитици. Затова се свързахме доста рано.

— Благодарение на теб.

Тя се усмихна.

Аз продължих:

— Знам, че полицейският участък на Ричмънд е свързан. Също и тези в Чикаго, Далас, Шарлът, щатската полиция на Вирджиния и британската транспортна полиция. А и доста други отдели в страната и чужбина са в процес на свързване.

— Какво имаш наум? — запита Франсис.

— Разкажи ми какво стана, когато тялото на неидентифицираната жена, която смятаме, че е убита от Голт, бе намерено на Бъдни вечер? Как така се намеси КАИН?

— Тялото бе открито в Сентръл Парк рано сутринта и аз, разбира се, научих веднага за това. Както вече споменах, почеркът на престъплението ми се стори познат, затова въведох подробностите в КАИН, за да видя какъв отговор ще ми даде. Това стана някъде късно следобед.

— И какво получи?

— Адски бързо КАИН се обади на нашия ПЗЖП терминал с молба за допълнителна информация.

— Спомняш ли си точно какъв вид информация?

Тя се замисли за момент.

— Ами хайде да видим. Интересуваше се от обезобразяването. Искаше да знае от кои части на тялото е била изрязана кожата и какъв вид режещ инструмент е бил използван. Интересуваше се дали е имало сексуално нападение и ако е имало такова, дали контактът е бил орален, вагинален, анален или някакъв друг вид. Ние не знаехме абсолютно всичко, тъй като аутопсията все още не бе извършена. Все пак успяхме да се сдобием с известна информация, като се обадихме в моргата.

— Някакви други въпроси? — попитах. — КАИН запита ли те нещо, което да ти се стори странно или неподходящо?

— Не мога да се сетя — отвърна тя и ме изгледа любопитно.

— Случвало ли се е някога КАИН да изпрати до транспортната полиция съобщения, които да ти се сторят необичайни или объркващи?

Франсис отново се замисли.

— Откак през ноември осъществихме връзка с КАИН, сме вкарали не повече от двайсетина случая. Изнасилвания, нападения, убийства, които смятах, че може да са от значение за ПЗЖП, тъй като обстоятелствата бяха необичайни или пък жертвите не бяха идентифицирани. А единствените съобщения, получени от КАИН, доколкото знам, са били само молби за допълнителна информация. Нямаше нищо спешно, докато не стана това убийство в Сентръл Парк. Тогава КАИН ни изпрати съобщение да очакваме спешна кореспонденция, защото системата получила някакъв резултат.

— Ако получиш някакви съобщения, които ти се виждат необикновени, моля те, свържи се незабавно с Бентън Уесли.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво точно търсиш?

— През октомври бе проникнато в АИП. Някой нахлу там в три часа сутринта, а обстоятелствата подсказват, че е възможно Голт да стои зад това.

— Голт? — Франсис Пен изглеждаше объркана. — Как може да е станало?

— Оказа се, че един от системните аналитици е свързан с шпионски магазин в Северна Вирджиния, посещаван често от Голт. Знаем, че аналитикът — една жена е участвала във взлома, и се опасяваме, че Голт я е накарал да го извърши.

— Защо?

— Какво би му харесало повече от това да проникне в КАИН и да има на свое разположение информация, съдържаща подробностите за най-зловещите престъпления, извършени по света?

— Няма ли някакъв начин той да бъде държан вън от системата? — запита Франсис. — Да се затегне охраната, така че да не е възможно за него или за някой друг да проникне в нея?

— Смятахме, че е направено — отговорих. — Всъщност племенницата ми, която е техният главен програмист, беше сигурна, че системата е обезопасена.

— О, да. Струва ми се, че съм чувала за племенницата ти. Всъщност тя е създателят на КАИН.

— Тя винаги е била невероятно талантлива по отношение на компютрите, а и предпочита да е около тях вместо с други хора.

— Не мога да кажа, че я обвинявам. Как се казва?

— Луси.

— И на колко години е?

— Двайсет и една.

Франсис стана от канапето.

— Е, възможно е просто някоя елементарна грешка да е причината за всички тези странни съобщения, за които говориш. Или вирус. А Луси ще открие какво е то.

— Да се надяваме.

— Вземи си виното и ела да ми правиш компания в кухнята — предложи Франсис.

Но не успяхме да стигнем дотам, тъй като телефонът звънна. Франсис Пен вдигна слушалката и видях как доброто настроение напуска лицето й.

— Къде? — тихо запита тя.

Познавах този тон прекалено добре. Познах и замръзналия поглед.

Вече отварях гардероба и вадех палтото си, когато тя каза:

— Веднага идвам.

Снегът се носеше като пепел из въздуха, когато стигнахме до станцията на метрото на Второ авеню в мизерната част на Долен Манхатън, позната като „Бауъри“.

Виеше вятър, а сините и червени светлини пулсираха зловещо, като че ли нощта бе наранена. Стълбите, водещи към онази дяволска дупка, бяха заградени с кордон. Бездомниците бяха изкарани навън, пътниците — отклонени към други станции, а колите с репортерски екипи пристигаха една след друга, тъй като полицай от транспортната полиция, от отдела, отговарящ за скитниците, бе мъртъв.

Името му бе Джими Давила. Двадесет и седем годишен. Беше ченге от една година.

— По-добре ще е да нахлузите това — каза полицай с пребледняло, разгневено лице и ми подаде светлоотразителна жилетка и хирургическа маска и ръкавици.

Полицаите вадеха фенери и още жилетки от задната част на камионетката си. Няколко полицаи с пушки в ръце и напрегнати погледи профучаха покрай мен надолу по стълбите. Напрежението беше осезаемо. То пулсираше из въздуха като биенето на сърце. Гласовете на легионите, пристигнали, за да помогнат на застреляния си другар, се сливаха с тътренето на крака и странни разговори по радиостанциите. Някъде в далечината зави сирена.

Франсис Пен ми подаде мощен фенер и тръгнахме надолу. Придружаваха ни четирима полицаи, които изглеждаха огромни в бронираните си жилетки, покрити със светлоотразителни жилетки. Покрай нас профуча влак и стоманените релси проблеснаха. Тръгнахме предпазливо по тясната пътечка, която ни поведе към мрачни катакомби, пълни с флакони от крек8, спринцовки, боклуци и мръсотии. Фенерите осветиха скитнически лагери, направени върху дървени палети, поставени на сантиметри от релсите. Въздухът миришеше отвратително на урина и изпражнения.

Под улиците на Манхатън има четиридесет и осем акра тунели, където в края на осемдесетте години живееха около пет хиляди бездомници. Сега броят им беше намалял значително, но присъствието им все още се усещаше в мърлявите одеяла, отрупани с обувки, дрехи и различни дреболии.

Грозни препарирани животни и космати насекоми-играчки бяха окачени по стените като амулети. Скитниците, повечето от които бяха познати на отдела, отговорен за бездомните, по име, бяха изчезнали като сенки от подземния си свят. Изключение правеше само Фреди, който бе събуден от дълбок наркотичен сън. Той седеше увит във войнишко одеяло и се оглеждаше замаяно.

— Хей, Фреди, ставай.

Лъчът на фенера освети лицето му.

Фреди вдигна превързаната си ръка към очите си и се намръщи на светлинките, които нарушаваха тъмнината на тунела му.

— Хайде, ставай. Какво е станало с ръката ти?

— Премръзна — промърмори той и се надигна.

— Трябва да се грижиш за себе си. Знаеш, че не можеш да останеш тук. Трябва да те изведем. Искаш ли да отидеш в приюта?

— Не, човече.

— Фреди — продължи полицаят със силен глас. — Знаеш ли какво е станало тук? Чу ли за полицай Давила?

— Не знам нищо.

Фреди се олюля, но успя да се задържи прав и се намръщи на светлината.

— Знам, че познаваш Давила. Наричаш го Джимбо.

— А, Джимбо. Той е добре.

— Не, страхувам се, че не е добре, Фреди. Бил е застрелян тук тази нощ. Някой е прострелял Джимбо и той е мъртъв.

Жълтите очи на Фреди се разшириха.

— О, не, човече.

Той започна да се оглежда из тунела, като че ли убиецът все още можеше да е някъде наоколо и да ни наблюдава. Не можех да го обвинявам за страха му.

— Фреди, видя ли тази нощ тук да влиза човек, когото не познаваш? Виждал ли си тук някой, който може да направи нещо такова?

— Не, не съм виждал нищо — отговори Фреди, като не успя да запази равновесие и се облегна на бетона, за да не падне. — Не съм виждал никого и нищо, кълна се.

Друг влак изскочи от тъмнината и профуча по южните релси. Фреди бе отведен, а ние продължихме напред, като прескачахме релсите и гризачите, които се ровеха из боклука. Благодарих на Бога, че бях обута с ботуши. Вървяхме най-малко десет минути, лицето ми се потеше под маската, а аз все повече губех ориентация. Не можех да определя дали ярките светлини в далечината бяха полицейски фенери или идващи влакове.

— Добре, сега трябва да прескочим третата релса — каза Франсис Пен и застана до мен.

— Колко път имаме още? — попитах.

— Ето тук долу, където са светлините. Сега трябва да прескочим. Направи го странично, стъпка по стъпка и внимавай да не докоснеш релсата.

— Да, ако не искате да получите най-страхотния шок в живота си — обади се един от полицаите.

— Шестстотин волта — добави друг със същия сериозен тон.

Последвахме релсите навътре в тунела. Таванът ставаше все по-нисък. Някои от мъжете трябваше да се наведат, когато преминахме под арката. От другата страна криминолозите прочистваха района, докато съдебният лекар, защитен с ръкавици и качулка, преглеждаше трупа. Светеха прожектори и спринцовки, игли и кръв проблясваха зловещо на светлината.

Полицай Давила лежеше по гръб. Зимното му яке бе разкопчано и откриваше противокуршумната жилетка под морскосиния униформен пуловер. Беше прострелян между очите с тридесет и осем калибровия пистолет, който лежеше върху гърдите му.

— В това положение ли беше намерен? — попитах, като се приближих.

— Точно така — отговори един от детективите.

— Якето му е било разкопчано, а пистолетът е лежал върху него?

— Абсолютно.

Лицето на детектива беше зачервено и изпотено и той не желаеше да срещне погледа ми.

Съдебният лекар вдигна очи. Не можех да различа лицето под найлоновата качулка.

— Не можем да изключим самоубийството — каза тя.

Наведох се и насочих лъча на фенера към лицето на мъртвия. Очите му бяха отворени, главата леко извита надясно. Кръвта под него беше яркочервена и започваше да се сгъстява. Полицаят беше нисък, с мускулест врат и слабо лице, като човек в идеална физическа форма. Лъчът ми се насочи към ръцете му, които бяха голи. Клекнах, за да го огледам по-добре.

— Не виждам следи от барут — казах.

— Невинаги се виждат — отвърна лекарката.

— Раната в челото му не е от упор и изглежда леко под ъгъл.

— Това може да се очаква, ако се е прострелял сам — отговори тя.

— Наклонена е надолу. Не бих очаквала подобно нещо — възразих. — А и как пистолетът му се е озовал така спретнато върху гърдите?

— Може някой от скитниците тук да го е сложил.

Започвах да се ядосвам.

— Защо?

— Възможно е някой да го е взел, а после да е размислил. Затова го е поставил по този начин.

— Трябва да опаковаме ръцете му — казах.

— Всяко нещо с времето си.

— Не е ли носил ръкавици? — запитах, като се намръщих от ярката светлина. — Тук е адски студено.

— Не сме приключили с проверката на джобовете му, госпожо — каза лекарката.

Тя беше млада и упорита, от онзи тип лекари, които са в състояние да се мотаят с една елементарна аутопсия половин ден.

— Как се казвате? — обърнах се към нея.

— Аз съм доктор Джоунс. И ще ви помоля да се отдръпнете, госпожо. Ние тук се опитваме да запазим следите на местопрестъплението и ще е най-добре да не докосвате нищо — каза тя и вдигна термометъра.

— Доктор Джоунс — изпревари ме Франсис Пен. — Това е доктор Кей Скарпета, главният съдебен лекар на Вирджиния и консултант патолог на ФБР. Тя е доста добре запозната със запазването на следи.

Доктор Джоунс вдигна поглед и долових изненадата в очите й. Усетих, че е доста засрамена, тъй като й беше нужно дълго време, за да отчете данните от термометъра.

Наведох се по-близо към тялото и огледах лявата страна на главата му.

— Лявото му ухо е разкъсано — отбелязах.

— Вероятно е станало, когато е паднал — отвърна доктор Джоунс.

Огледах околностите. Намирахме се на платформа от гладък бетон. Нямаше релси, в които да се удариш. Осветих с фенера си бетонните стени и парапети, търсейки кръв по тях там, където Давила можеше да се е ударил.

Клекнах до тялото и огледах по-внимателно нараненото ухо и зачервения район под него. Започнах да различавам заплетени шарки с малки дупчици между тях, очевидно отпечатък от някаква подметка. Под ухото му се виждаше извита следа, оставена от ръба на ток. Изправих се. По лицето ми се стичаше пот. Всички ме наблюдаваха любопитно, докато оглеждах тъмния коридор и светлинката в него, която приближаваше към нас.

— Бил е ритнат странично в главата — казах.

— Не знаете дали не си е ударил главата — упорито каза доктор Джоунс.

Приковах очи в нея.

— Знам — уверих я.

— Откъде да знаем дали не е бил стъпкан? — попита един от полицаите.

— Нараняванията му говорят за друго — отговорих. — Хората обикновено тъпчат някого повече от веднъж, а и в други части на тялото. Също така бих очаквала да има рани по другата страна на лицето му, която трябва да е лежала на бетона, докато са го стъпквали.

Още един влак профуча край нас със скърцане. В далечината проблясваха светлини, а фигурите, прикрепени към тях, изглеждаха като сенки със слаби гласове.

— Бил е зашеметен с ритник, а после застрелян със собствения му пистолет — казах.

— Трябва да го закараме в моргата — каза съдебната лекарка.

Очите на Франсис Пен бяха широко отворени, лицето й тревожно и гневно.

— Той е бил, нали? — каза тя, когато тръгнахме.

— И преди е ритал хора — отвърнах.

— Но защо? Той има пистолет „Глок“. Защо не е използвал собственото си оръжие?

— Най-ужасното нещо, което може да се случи на едно ченге, е да го застрелят със собствения му пистолет — отговорих.

— Значи Голт би направил такова нещо нарочно, защото това ще направи полицията… ще ни накара да се чувстваме…

— Той би си помислил, че това е забавно — казах.

Минахме обратно през релсите и боклука, оживял от плъхове. Усетих, че Франсис плаче. Изминаха няколко минути.

После тя каза:

— Давила беше добър полицай. Беше много услужлив, никога не се оплакваше, а каква усмивка имаше — огряваше стаята — каза тя с глас, в който вече се долавяше гняв. — Беше просто едно хлапе.

Полицаите й бяха около нас, но не прекалено близо. Погледнах към тунела и отсрещната страна на релсите и си помислих за километрите подземни завои и извивки на системата на метрото. Бездомните нямаха фенери и не разбирах как успяват да виждат. Минахме покрай друг скитнически лагер, където бял мъж, който ми се стори смътно познат, седеше и най-спокойно пушеше крек с помощта на парче автомобилна антена, като че ли в страната нямаше закони. Забелязах бейзболната му шапка, но отначало не осъзнах значението й. После се вторачих в него.

— Бени, Бени, Бени. Срамота — нетърпеливо каза един от полицаите. — Хайде, знаеш, че не можеш да правиш това, човече. Колко пъти трябва да си говорим?

Бени бе лудият, който вчера сутринта ме бе преследвал пред моргата. Познах мърлявия военен панталон, каубойските ботуши и синьото джинсово яке.

— Ами хайде тогава, заключете ме — отвърна той и отново запали крека.

— О, да, със сигурност ще заключим проклетия ти задник. Писна ми вече да се занимавам с теб.

Обърнах се към началник Пен и казах тихо:

— Кепето му.

Беше тъмносиньо или черно кепе на „Атланта Брейвс“.

— Почакайте малко — нареди тя на хората си, после се обърна към скитника. — Бени, откъде взе кепето?

— Не знам нищо — отговори той, като свали шапката, изпод която се показа мръсна посивяла коса.

Носът му изглеждаше, като че ли някой го бе сдъвкал.

— Разбира се, че знаеш — каза Франсис.

Той я погледна налудничаво.

— Бени, откъде взе кепето? — запита тя отново.

Двама полицаи го вдигнаха и му сложиха белезници. Под одеялото му се виждаха книги, списания, запалки, малки найлонови пликчета. Имаше няколко шоколада, пакетчета диетична дъвка, тенекиена свирка и мундщук за саксофон.

Обърнах се към Франсис и тя срещна погледа ми.

— Съберете абсолютно всичко — нареди тя на полицаите.

— Не можете да ми вземете мястото — извика Бени и започна да се бори с полицаите. — Не можете да ми вземете шибаното място. — Той затропа с крака. — Вие, проклети копелета…

— Не затруднявай излишно работата, Бени — казаха ченгетата и затегнаха белезниците му.

— Не докосвайте нищо без ръкавици — заповяда Франсис.

— Не се тревожете.

Те прибраха вещите на Бени в чували за боклук, които понесохме навън заедно със собственика им. Последвах ги с фенер в ръка. Тъмнината ми приличаше на черна дупка, която има очи. От време на време се обръщах назад, но не виждах нищо, освен една светлинка, за която си помислих, че е идващ влак, но внезапно тя се премести встрани. Превърна се във фенер, който освети циментовата арка, под която минаваше Темпъл Голт. Той бе мрачен силует в дълго тъмно палто, а лицето му изглеждаше снежнобяло. Сграбчих ръкава на Франсис и изпищях.