Хищникът

3.

С няколко минути разлика Марино, Уесли и аз стигнахме до Чери Хил, където бяха поставени прожектори, които да допълнят светлината от старите фенери по периферията на кръглото площадче. Мястото, което навремето било предназначено за завиване на файтоните и водопой на конете, сега беше покрито с дебел сняг и оградено с жълта лента за местопрестъпления.

В центъра на тази зловеща сцена имаше позлатен фонтан от ковано желязо, който, според думите на полицаите, не работел по никое време на годината. Там било облегнато голото тяло на млада жена. Била обезобразена, но според мен този път Голт го бе направил не за да премахне следите от ухапване, а за да остави подписа си, така че ние веднага да идентифицираме художника.

Смятахме, че Голт е принудил последната си жертва да се съблече и боса да отиде до фонтана, където тази сутрин бе намерено замръзналото й тяло. Беше я застрелял от упор в дясното слепоочие и бе изрязал части от кожата по вътрешността на бедрата и лявото й рамо. Към фонтана водеха два чифта отпечатъци от стъпки, а обратно — само един. Кръвта на жената, чието име не знаехме, оцветяваше снега в яркочервено. Отвъд мястото на ужасната й смърт Сентръл Парк преливаше в плътни, заплашителни сенки.

Стоях близо до Уесли и ръцете ни се докосваха, като че ли всеки от нас се нуждаеше от топлината на другия. Той мълчеше и напрегнато оглеждаше следите и мрачния парк. Почувствах как рамото му се издига, докато си поемаше дъх, а после се отпусна още по-тежко върху мен.

— Господи — измърмори Марино.

— Намерихте ли дрехите й? — обърнах се към началник Пен, макар да знаех отговора.

— Няма и следа от тях — отвърна тя, като се огледа наоколо. — Отпечатъците от обувките й стигат чак до края на площадчето, ето тук. — Тя посочи на около пет метра от фонтана. — Ясно се вижда откъде започват босите й стъпки. Преди това е била обута с някакви ботуши, предполагам. С изтъркана подметка и ток, вероятно нещо като каубойски ботуш.

— А той?

— Смятаме, че сме проследили отпечатъците му чак до Рамбъл, но е трудно да се каже. Там има ужасно много отпечатъци и прекалено много разбутан сняг.

— Значи двамата са напуснали природонаучния музей през станцията на метрото, влезли са в парка откъм западната страна, вероятно са отишли до Рамбъл и после са се отправили насам — казах, като се опитвах са сглобя парченцата от мозайката. — Стигнали са до площадчето и той очевидно я е принудил да се съблече и събуе. Тя е отишла боса до фонтана, където той я застрелял в главата.

— Да, така изглежда засега — съгласи се едър детектив от полицията на Ню Йорк, който се представи като Т. Л. О’Донъл.

— Каква е температурата? — запита Уесли. — Или по-точно — каква беше късно снощи?

— Снощи падна до минус десет градуса — отговори О’Донъл, който беше млад и ядосан, с гъста черна коса. — Но заради вятъра изглеждаше още по-студено.

— А тя си е свалила дрехите и обувките — каза Уесли, като че ли на себе си. — Странно.

— Не и ако някой държи пистолет до главата ти — възрази О’Донъл и потропа леко с крака, за да се стопли.

Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на тъмносиньото полицейско яке, което не беше достатъчно топло за толкова ниска температура, дори и ако си с жилетка против куршуми отдолу.

— Ако те принудят да се съблечеш на този студ — логично отбеляза Уесли, — ти си знаеш, че ще умреш.

Никой не проговори.

— Иначе нямаше да те карат да си свалиш дрехите и обувките. Самият акт на събличане е да вървиш срещу инстинкта си за оцеляване, защото е съвсем сигурно, че няма да оживееш гол на студа.

Все още всички мълчаха, загледани в зловещата сцена до фонтана. Снегът бе покрит с червени петна. Виждаха се следите, оставени от голите хълбоци на жертвата, когато тялото й е било поставено там. Кръвта й беше ярка, каквато е била по времето, когато е умряла, тъй като беше замръзнала.

После Марино заговори:

— Защо, по дяволите, не е побягнала?

Уесли рязко се отдръпна от мен и клекна, за да огледа отпечатъците, които смятахме, че са оставени от Голт.

— Точно това е въпросът — каза той. — Защо не е побягнала?

Клекнах до него, за да мога и аз да огледам следите от обувките. Отпечатъците, които се виждаха ясно в снега, бяха странни. Голт бе носил някакъв вид обувки със сложни грайфери с форма на ромб, марка на производителя на ходилото и сплетена емблема на тока. Прецених, че номерът на обувките му е седем и половина или осем.

— Запазено ли е това? — обърнах се към Франсис Пен.

Детектив О’Донъл отговори:

— Снимахме отпечатъците от обувките, а ето там — той посочи към група полицаи, застанали от другата страна на фонтана — има и по-добри. Опитваме се да направим отливка.

Правенето на отливка от отпечатъци на обувки в снега е доста трудно. Ако втечненият алгинат не е достатъчно студен, а снегът недостатъчно замръзнал, уликите могат да станат на каша. Ние с Уесли се изправихме. Отидохме мълчаливо до мястото, което ни бе посочил детективът. Огледах се и видях стъпките на Голт.

Не му е пукало, че оставя съвсем ясни отпечатъци. Не го е интересувало, че оставя в парка следи, които ние старателно щяхме да следваме до края. Бяхме твърдо решени да узнаем всяко място, където е бил, но това не го тревожеше. Не вярваше, че ще успеем да го хванем.

Полицаите от другата страна на фонтана пръскаха отпечатъците с восък, като държаха флаконите на безопасно разстояние и под такъв ъгъл, че червеният восък да не унищожи нетрайните следи. Един от тях разбъркваше течен алгинат в пластмасова кофа.

Докато полицаите нанесат няколко слоя восък върху отпечатъците, алгинатът щеше да е достатъчно студен, за да се налее и да се направят отливки. Всъщност условията бяха доста добри — това обикновено е рискована процедура. Нямаше слънце, нито вятър и очевидно криминолозите от полицията на Ню Йорк бяха съхранявали восъка на стайна температура, тъй като налягането му не бе намаляло. Спрейовете не капеха, не бяха и запушени, както често бях виждала при минали случаи.

— Може и да имаме късмет този път — казах на Уесли, докато Марино вървеше към нас.

— Ще имаме нужда от всичкия си късмет — отвърна той, загледан в тъмната гора.

На изток от нас се намираха тридесет и седемте акъра, познати като Рамбъл — изолираната част на Сентръл Парк, известна с многото видове птици, които можеха да се видят там, и тесните пътеки, виещи се през каменистия, обраснал с дървета терен. Всеки справочник, който някога ми бе попадал, предупреждаваше туристите, че Рамбъл не се препоръчва за самотни разходки през никой сезон или час от денонощието. Зачудих се как ли Голт бе успял да примами жертвата си в парка, къде се е запознал с нея и какво го е подтикнало към действие. Вероятно тя просто е представлявала една възможност за него, а и той е бил в настроение.

— Как се стига от Рамбъл дотук? — запитах и се огледах дали някой ще ми отговори.

Полицаят, който разбъркваше алгината, отвърна на погледа ми. Беше на възрастта на Марино, с пълни бузи, зачервени от студа.

— Покрай езерото има пътека — отговори той.

Дъхът му излизаше на малки бели облачета.

— Кое езеро?

— Не можете да го видите много добре. Замръзнало е и е покрито със сняг.

— Знаете ли дали те са минали по тази пътека?

— Това е голям парк, госпожо. Снегът е солидно утъпкан по повечето места, например Рамбъл. Там нищо, дори и три метра сняг не биха могли да уплашат хората, след като са се надрусали или са си уредили среща с ново гадже. Тук, в Чери Хил, е различно. Колите нямат достъп, а в такова време и конете не идват насам. Затова имаме късмет. Сцената на престъплението е запазена.

— Защо смятате, че убиецът и жертвата са тръгнали от Рамбъл? — запита Уесли, който винаги беше директен и лаконичен, когато мислите му се движеха по криволичещите си пътища, търсейки страшната си информация.

— Едно от момчета мисли, че е видяло отпечатъците от нейните обувки ей там — отвърна полицаят, който явно беше приказлив. — Проблемът е, че както виждате, не са твърде характерни.

Огледахме снега, който все повече се разбъркваше от краката на полицаите. Обувките на жертвата нямаха грайфери.

— Освен това — продължи той, — тъй като може да има хомосексуален елемент, смятаме, че Рамбъл е била първоначалната им цел.

— Какъв хомосексуален елемент? — кротко запита Уесли.

— Ами описанието им. Изглеждали са като хомосексуална двойка.

— Не говорим за двама мъже — възрази Уесли.

— На пръв поглед жертвата не е приличала на жена.

— Чий поглед?

— На транспортната полиция. Наистина трябва да поговорите с тях.

— Хей, Мосберг, готов ли си с алгината?

— Направете още един слой.

— Направихме вече четири. Имаме наистина добра черупка, стига твоят алгинат да е достатъчно хладен.

Полицаят, чието име беше Мосберг, клекна и внимателно започна да налива алгинат в отпечатъка, покрит с червен восък. Отпечатъците на жертвата бяха тези, които искахме да получим. Кракът й беше с почти същия размер като този на Голт. Зачудих се дали някога ще намерим ботушите й. Загледах се в следите на около пет метра от фонтана, където започваха отпечатъците от боси крака. Стъпките отиваха право към фонтана, където Голт я бе застрелял в главата.

Огледах сенките, прогонени назад от прожекторите по площадчето, и усетих хапещия студ. Не можех да разбера как е разсъждавала тази жена. Не можех да разбера послушанието й миналата нощ.

— Защо не се е съпротивлявала? — запитах.

— Защото Голт й е изкарал акъла от страх — отвърна Марино и застана до мен.

— Ти би ли си свалил дрехите тук по каквато и да е причина? — попитах.

— Аз не съм тя — отговори той.

В думите му се долавяше стаен гняв.

— Не знаем нищо за нея — логично добави Уесли.

— Да, с изключение на това, че по някаква смахната причина си е обръснала главата — отбеляза Марино.

— Не знаем достатъчно, за да определим поведението й — каза Уесли. — Дори не знаем коя е.

— Какво мислите, че е направил с дрехите й? — запита Марино, като се огледа наоколо, пъхнал ръцете си в джобовете на дългото палто от камилска вълна, което бе започнал да носи след първите няколко срещи с Моли.

— Вероятно същото, което е направил с дрехите на Еди Хийт — отговори Уесли и без да може да се сдържа повече, влезе в гората.

Марино ме погледна.

— Не знаем какво е направил с дрехите на Еди Хийт.

— Предполагам, че Бентън има предвид точно това.

Наблюдавах Уесли с натежало сърце.

— Аз лично не мисля, че оня изрод си ги пази като сувенири. Той не иска да има много боклуци със себе си, когато е в движение.

— Просто ги изхвърля — казах.

Запалката „Бик“ щракна няколко пъти, преди неохотно да дари Марино с малко пламъче.

— Тя е била напълно под контрола му — започнах да размишлявам на глас. — Довел я е тук, накарал я е да се съблече и тя го е направила. Виждаш къде започват отпечатъците на босите й крака. Не е имало борба, дори не си е помислила да бяга. Абсолютно никаква съпротива.

Марино запали цигарата си. Уесли излезе от гората, като внимаваше къде стъпва. Почувствах, че ме гледа.

— Имали са връзка — казах.

— Голт няма връзки — възрази Марино.

— Има, само че свой собствен тип. Изкривени и извратени. Имаше връзка с началника на затвора в Ричмънд и с надзирателката Хелън.

— Да, и ги пречука и двамата. Отряза главата на Хелън и я остави в шибан сак за боулинг насред полето. Фермерът, който откри този малък подарък в земята си, още не е съвсем с всичкия си. Чух, че започнал да пие като смок и отказвал да посади каквото и да било в тази нива. Дори не позволявал на кравите си да ходят там.

— Не съм казвала, че той не убива хората, с които има връзки — отвърнах. — Просто казах, че той все пак има връзки.

Загледах се в близките отпечатъци. Тя беше носила обувки девети или десети номер.

— Надявам се, че ще направят отливки и на нейните обувки — казах.

Полицаят на име Мосберг използваше тънка бояджийска четка, за да разпредели равномерно алгината във всяка част от отпечатъка. Отново заваля, малки, тежки снежинки, които като че ли жилеха.

— Няма да правят отливки на нейните — каза Марино. — Ще ги снимат, и толкова, защото тя няма да застане на свидетелското място никога, поне не в този свят.

Бях свикнала със свидетели, които не проговарят на никой друг, освен на мен.

— Бих искала да получа отливка от отпечатъка й — казах. — Трябва да я идентифицираме. Обувките й могат да помогнат.

Марино се приближи към Мосберг и колегите му и ги заговори. От време на време всички поглеждаха към мен.

Уесли вдигна поглед към мрачното небе.

— Господи — каза той. — Надявам се да спре.

Снегът валеше още по-яростно, докато Франсис Пен ни караше към Спортния клуб на Сентръл Парк Саут. Никой не можеше да направи нищо повече, преди да изгрее слънцето, и аз се страхувах, че дотогава следите на Голт ще бъдат засипани.

Началник Пен тъжно шофираше по улиците, които изглеждаха пусти за този град. Беше почти два през нощта. Никой от полицаите й не я придружаваше. Ние двете седяхме отпред, Марино и Уесли отзад.

— Искам честно да ви кажа, че аз също не обичам разследвания, в които са намесени много служби — казах й.

— Значи имате богат опит с тях, доктор Скарпета. Всеки, преминал през това, не го харесва.

— Да, досадна работа — допълни Марино.

Уесли, както почти винаги, само слушаше.

— Какво да очакваме? — запитах.

Държах се колкото се може по-дипломатично, но тя знаеше за какво говоря.

— Официално случаят ще се разследва от полицията на Ню Йорк, но всъщност моите хора ще се ровят навън, ще работят извънредно и ще вършат кучешката работа. Винаги е така, когато си делим случай, от който се интересуват медиите.

— Първата ми служба беше в полицията на Ню Йорк — каза Марино.

Франсис Пен го изгледа в огледалото за обратно виждане.

— Напуснах онази свинщина просто защото така исках — добави той с обичайната си дипломатичност.

— Познавате ли все още някого? — запита тя.

— Повечето от момчетата, с които започнах, вероятно вече са се пенсионирали, оттеглили поради болест или са били повишени и са дебели и вързани с вериги за бюрата си.

Зачудих се дали Марино не мисли, че колегите му могат да кажат същото за него.

Тогава се намеси Уесли:

— Може да не е лоша идея да видиш кой все още е там, Пийт. Имам предвид приятелите.

— Добре, но не се надявай на много.

— Не искаме тук да възникне някакъв проблем.

— Няма начин напълно да се избегне — каза Марино. — Ченгетата ще се боричкат заради този случай и ще си крият информацията. Всеки иска да бъде герой.

— Не бива да го позволим — продължи Уесли, без ни най-малко да промени тона си.

— Да, не бива — съгласих се.

— Идвайте при мен винаги, когато пожелаете — каза Франсис Пен любезно. — Ще направя всичко възможно, за да ви помогна.

— Ако ви позволят — каза Марино.

В транспортната полиция имаше три отдела. Нейният беше „Развитие и подкрепа“. Тя отговаряше за образованието, обучението и анализа на престъпленията. Децентрализираните детективи от отдела попадаха под командата на отдел „Активни действия“ и следователно не й бяха пряко подчинени.

— Аз отговарям за компютрите и както знаете, нашият отдел има една от най-сложните компютърни системи в Съединените щати. Тъкмо поради директната ни връзка с КАИН имах възможност да уведомя Куантико толкова бързо. Аз участвам в това разследване. Не се тревожете — спокойно каза Франсис Пен.

— Кажете ми нещо повече за ползата от КАИН в този случай — помоли Уесли.

— Още щом научих подробностите за това убийство, веднага си помислих, че тук има нещо познато. Вкарах всичко, което знаехме, в терминала на ПЗЖП и уцелих. Обадих ви се буквално в същия миг, когато КАИН сигнализираше на мен.

— Бяхте ли чували за Голт? — запита Уесли.

— Е, не мога да кажа, че добре познавам почерка му.

— Вече го познавате — отбеляза Уесли.

Началник Пен спря пред Спортния клуб и отключи вратите.

— Да — мрачно потвърди тя. — Вече го познавам.

Регистрирахме се на администрацията, която бе почти напълно опустяла, и Марино се отправи бързо към асансьора. Не ни изчака и знаех защо. Искаше да се обади на Моли, в която все още бе страхотно влюбен, и въобще не го интересуваше какво възнамеряваме да правим ние с Уесли.

— Съмнявам се, че барът е отворен толкова късно — каза Уесли, когато месинговите врати на асансьора се затвориха и Марино се понесе нагоре към стаята си.

— Сигурна съм, че не е.

Огледахме се наоколо, като че ли ако стояхме там достатъчно дълго, някой вълшебник щеше да се появи с бутилка и чаши в ръка.

— Да тръгваме — предложи Уесли и леко докосна лакътя ми.

Отправихме се нагоре. На дванадесетия етаж той ме изпрати до стаята ми. Опитах се да вкарам пластмасовата си карта в ключалката, но бях нервна и я обърнах наопаки. После не успях да наглася правилно магнитната лента и лампичката на месинговата брава остана червена.

— Дай да ти помогна — предложи Уесли.

— Мисля, че успях.

— Може ли да пийнем по нещо? — запита той, докато отварях вратата и палех лампата.

— По това време май ще сме по-добре, ако пийнем по едно приспивателно.

— Е, чашката преди лягане служи точно за това.

Покоите ми бяха скромни, но елегантни. Хвърлих сака на спалнята.

— Заради баща си ли членуваш тук? — попитах.

Ние с Уесли никога не бяхме посещавали Ню Йорк заедно и това ме притесняваше, защото бе още една подробност за него, която не знаех.

— Той работеше в Ню Йорк. Така че, да, заради него. Идвах често в града, когато бях по-млад.

— Барчето е под телевизора — казах.

— Трябва ми ключа.

— Разбира се.

Очите му ме погледнаха развеселено, докато взимаше малкия ключ от протегнатата ми ръка. Пръстите му докоснаха дланта ми с нежност, която ми напомни за минали случаи. Уесли имаше свой собствен подход, съвсем различен от другите мъже.

— Да се опитам ли да намеря лед? — запита той, като свали капачката на бутилката „Дюърс“.

— Чисто си е много добре.

— Пиеш като мъж — каза той и ми подаде чашата.

Загледах го как сваля тъмното си вълнено палто и елегантното сако. Колосаната му бяла риза бе посмачкана от работата през този дълъг ден. Той свали кобура и пистолета си и ги остави на тоалетката.

— Странно е да си без оръжие — отбелязах, тъй като често носех моя тридесет и осем калибров или, в по-опасни ситуации, мощния „Браунинг“.

Но законите за носене на оръжие в Ню Йорк не можеха да бъдат престъпвани от полицаи, дошли на гости, или хора като мен.

Уесли седна на леглото срещу мен. Отпивахме от чашите и се гледахме в очите.

— Не сме се виждали много през последните няколко месеца — казах.

Той кимна.

— Смятам, че трябва да се опитаме да поговорим за това — продължих.

— Добре — съгласи се той, без да отмести поглед от мен. — Давай.

— Разбирам. Значи аз трябва да започна.

— Бих могъл аз да започна, но може да не ти хареса това, което ще кажа.

— Бих искала да чуя всичко, което имаш да ми казваш.

Уесли се замисли за миг, после заговори:

— Мисля си, че е Коледа, а аз съм в твоята хотелска стая. Кони спи сама вкъщи в нашето легло и е нещастна, защото аз не съм там. Децата са нещастни, защото не съм там.

— Аз трябваше да съм в Маями. Майка ми е много болна — казах.

Той мълчаливо отмести поглед и се загледа някъде в пространството. Харесвах острите ъгли и сенките по лицето му.

— Луси е там, а както винаги, аз не съм. Имаш ли представа колко празника със семейството си съм изпуснала?

— Да, имам доста добра представа.

— Всъщност не съм сигурна, че въобще е имало празник, когато мислите ми да не са помрачени от някой ужасен случай. Затова почти няма значение дали съм със семейството си или сама.

— Трябва да се научиш да изключваш съзнанието си понякога, Кей.

— Научила съм се, доколкото въобще това може да се научи.

— Трябва да го оставяш пред вратата си също като вмирисаните дрехи, с които си била на местопрестъплението.

Не можех. Не минаваше и ден, без да се появи някой спомен или да проблесне някой образ. Виждах лица, обезобразени от раните и смъртта, овързани тела. Виждах страдание и унищожение в непоносими детайли, защото нищо не оставаше скрито от мен. Познавах жертвите прекалено добре. Затворих очи и видях отпечатъците от боси крака в снега. Видях кръв, яркочервена като коледна украса.

— Бентън, не искам да прекарам Коледа тук — казах дълбоко потисната.

Усетих, че сяда до мен и ме придърпва към себе си. Седяхме прегърнати известно време. Не можехме да сме близо един до друг, без да се докосваме.

— Не трябва да правим така — казах, докато продължавахме да го правим.

— Знам.

— А и наистина е трудно да говорим за това.

— Знам — отново каза той, като се протегна и загаси лампата.

— Струва ми се, че е направо смешно — казах. — Като си помислиш какво сме видели заедно, какво споделяме, не би трябвало да ни е трудно да говорим.

— Онези по-мрачните пейзажи нямат нищо общо с интимността — каза той.

— Имат.

— Защо тогава не си близка с Марино? Или с помощника си — Филдинг?

— Да работим по едни и същи ужаси не означава, че следващата логична стъпка е да си легнем. Но мисля, че не мога да бъда близка с някой, който не разбира пред какво съм изправена.

— Не знам — замисли се той и свали ръцете си от мен.

— Ти разказваш ли на Кони?

Говорех за жена му, която не знаеше, че ние с Уесли бяхме станали любовници миналата есен.

— Не й казвам всичко.

— Какво знае?

— Абсолютно нищо за някои неща — отговори той. — Всъщност знае много малко за работата ми. Аз не го искам.

Не проговорих.

— Не искам и заради това, което работата ни причинява на нас. Ние променяме цвета си така, както молците, когато градовете почернеят от сажди.

— Не искам да поемам мръсната страна от живота ни. Отказвам.

— Можеш да отказваш колкото си искаш.

— Мислиш ли, че е справедливо да криеш толкова много неща от жена си? — запитах кротко.

Беше ми трудно да мисля, защото усещах кожата си нагорещена там, където я бе докоснал.

— Не е справедливо нито за нея, нито за мен.

— Но чувстваш, че нямаш избор.

— Знам, че нямам. Тя разбира, че у мен има места, които не може да достигне.

— Тя ли иска да е така?

— Да.

Усетих, че Уесли се протяга към скоча си.

— Готова ли си за още едно?

— Да.

Той стана. Чу се тракане на метал, докато чупеше печата на капачката. Уесли наля чист скоч в чашите и отново седна.

— Това е всичко, освен ако не искаш да се прехвърлиш на друго питие.

— Дори и от това не се нуждая.

— Ако искаш да кажа, че това, което правим, е правилно, не мога — каза той. — Не бих казал подобно нещо.

— Знам, че не е правилно.

Отпих от чашата си и се протегнах да я оставя на нощното шкафче. Ръцете на Уесли ме прегърнаха здраво. Целунахме се отново страстно. Този път не си губихме времето с копчета и ципове, а ръцете му се плъзнаха под и около всичко, което му пречеше. Бяхме обезумели, като че ли дрехите ни горяха и трябваше веднага да се освободим от тях.

По-късно утрото освети завесите, а ние бяхме унесени в някакво състояние между страстта и съня, с вкус на застояло уиски в устите си. Седнах и събрах одеялата около себе си.

— Бентън, шест и половина е.

Той изстена и покри очите си с ръка, като че ли слънцето се бе проявило като ужасен грубиян с това, че го е събудило. Остана да лежи по гръб, омотан в чаршафите, докато аз се изкъпах и започнах да се обличам. Горещата вода проясни главата ми и се сетих, че това е първата Коледа от години насам, когато в леглото ми има и друг човек, освен мен. Чувствах се като че ли съм откраднала нещо.

— Не трябва да ходиш никъде — измърмори Уесли полузаспал.

Закопчах палтото си.

— Трябва — казах, като го погледнах тъжно.

— Коледа е.

— Чакат ме в моргата.

— Съжалявам да чуя такова нещо — промърмори той. — Не знаех, че се чувстваш чак толкова зле.