Хищникът

5.

До края на деня не можеше да се направи нищо повече. Хората в града мислеха само за Коледа и лабораториите и повечето офиси бяха затворени. Ние с Марино се поразходихме няколко пресечки към Сентръл Парк и се отбихме в гръцка сладкарница, където пих кафе, защото не можех да хапна нищо. После си хванахме такси.

Уесли не беше в стаята си. Върнах се в моята и дълго време стоях до прозореца, гледайки към тъмните, оголени дървета и черните камъни сред снежните преспи в парка. Небето беше сиво и мрачно. Не виждах ледената пързалка, нито фонтана, където бе намерена мъртвата. Въпреки че не можах да видя местопрестъплението, когато и нейното тяло е било там, бях разучила добре снимките. Стореното от Голт беше ужасно. Зачудих се къде ли е той сега.

Не можех дори да преброя случаите на насилствена смърт, по които бях работила от започването на кариерата си, но въпреки това разбирах повечето от тях много по-добре, отколкото показвах на свидетелското място. Не е трудно да разбереш хора, които са били толкова разгневени, дрогирани, уплашени или подлудени, че са убили. Дори психопатите имат своя собствена извратена логика. Но Темпъл Брукс Голт изглеждаше невъзможно да бъде описан или разбран.

Първата му среща със системата на правосъдието била преди по-малко от пет години, когато пиел коктейли в един бар в Абингтън, Вирджиния. Пиян шофьор на камион, презиращ женствени мъже, започнал да обижда Голт, който имал черен пояс по карате. Без да промълви и дума, Голт се усмихнал странно. Станал, завъртял се и ритнал човека в главата. На една от близките маси седели половин дузина ченгета и вероятно тяхното присъствие бе единствената причина, поради която Голт бе заловен и обвинен в убийство.

Пребиваването му в щатския затвор на Вирджиния бе кратко и странно. Той станал любимец на един корумпиран директор, който фалшифицирал документите му и му помогнал да избяга. Голт бе прекарал твърде кратко време вън от затвора, когато налетя на едно момче на име Еди Хийт и го уби по същия начин, както и жената в Сентръл Парк. След това уби началника на моргата, директора на затвора и една надзирателка на име Хелън. По това време Голт беше на тридесет и една години.

Снежинките продължаваха да прехвърчат покрай прозореца ми. В далечината те приличаха на мъгла между дърветата. По улицата изтрополиха копита и премина файтон с двама пътници, увити в карирани одеяла. Бялата кобила беше стара и едва се движеше. Тя се подхлъзна и кочияшът я удари жестоко. Другите коне гледаха отчаяно, с наведени глави и тъжни очи. Почувствах горчива ярост, която се надигаше в гърлото ми. Сърцето ми заби лудо. Внезапно някой почука на вратата и ме стресна.

— Кой е? — извиках.

След кратка пауза Уесли каза:

— Кей?

Пуснах го вътре. Бейзболната шапка и раменете на палтото му бяха мокри от снега. Той свали кожените си ръкавици и ги пъхна в джобовете си, после съблече палтото си, без да сваля поглед от мен.

— Какво има? — запита той.

— Ще ти кажа точно какво има — отвърнах с треперещ глас. — Ела тук и погледни — допълних, като го хванах за ръката и го дръпнах до прозореца. — Само погледни! Мислиш ли, че тези нещастни, мършави коне имат понякога почивка? Смяташ ли, че се грижат подходящо за тях? Според теб дали ги почистват и хранят понякога? Знаеш ли какво става, когато се спънат? Заледено е, те са прекалено стари и се подхлъзват, почти падат. И знаеш ли какво става?

— Кей…

— Просто ги бият още по-жестоко.

— Кей…

— Защо не направиш нещо по въпроса? — продължавах гневно.

— Какво би искала да направя?

— Просто направи нещо. Светът е пълен с хора, които не правят нищо, и вече ужасно ми писна от това.

— Би ли искала да направя оплакване до Дружеството за защита на животните? — запита той.

— Да — отговорих. — А и аз също ще го сторя.

— Имаш ли нещо против да е утре, тъй като днес всичко е затворено?

Продължих да гледам през прозореца. Кочияшът отново удари коня.

— Дотук — извиках вбесена.

— Къде отиваш? — озадачено запита Уесли и ме последва вън от стаята.

Той забърза след мен, докато отивах към асансьора. Прекосих фоайето и излязох от хотела, макар да бях без палто. Снегът валеше доста силно и бе покрил плътно улицата. Обект на гнева ми бе възрастен мъж с шапка, седнал отпуснато на предната седалка на файтона. Когато видя жената на средна възраст, приближаваща към него с високия мъж по петите си, той се надигна и седна по-изправено.

— Бихте ли желали хубава разходка с файтон? — запита той със силен акцент.

Кобилата изпъна врат към мен и наостри уши, като че ли знаеше какво я очаква. Беше само кожа и кости, с огромни копита и празен поглед в зачервените очи.

— Как се казва конят ви? — запитах.

— Снежанка.

Кочияшът изглеждаше не по-малко нещастен от мизерната си кобила, когато започна да ни цитира цените си.

— Не ме интересуват цените ви — казах, когато той уморено погледна към мен.

Човекът сви рамене.

— Колко време искате да се возите?

— Не знам — отвърнах учтиво. — Колко време трябва да се возя, преди отново да започнете да биете Снежанка? И повече ли я тормозите, когато е Коледа, или както обикновено?

— Аз се отнасям добре с коня си — тъпо отвърна той.

— Вие сте жесток към нея и вероятно към всяко друго живо същество — казах.

— Трябва да си върша работата — възрази той с присвити очи.

— Аз съм лекар и ще съобщя за вас където трябва — казах напрегнато.

— Какво? — възкликна той. — Вие сте конски доктор?

Пристъпих по-близо и се озовах до покритите му с одеяло крака.

— Ако ударите още веднъж кобилата, ще ви видя — казах с леденото спокойствие, което пазех за хора, към които изпитвах силна омраза. — Този човек зад мен също ще ви види. От онзи прозорец ето там — посочих. — И един ден ще се събудите и ще разберете, че съм купила компанията ви и съм ви уволнила.

— Вие не купува компания — каза той и погледна любопитно към Спортния клуб.

— А вие не осъзнавате действителността — отвърнах.

Той пъхна брадичка под яката си и престана да ми обръща внимание.

Върнах се мълчаливо в стаята си. Уесли също не проговори. Поех си дъх дълбоко, но ръцете ми не спираха да треперят. Уесли отиде до барчето и сипа по едно уиски. После ме настани на леглото, сложи няколко възглавници зад мен, свали палтото си и зави краката ми с него.

Изгаси лампите и седна до мен. Започна да масажира нежно врата ми, докато аз гледах през прозореца. Снежното небе изглеждаше сиво и мокро, но не така унило, както когато валеше дъжд. Замислих се за разликата. Защо ли снегът изглеждаше толкова мек, докато дъждът падаше тежко и ти се струваше по-студен.

Спомних си хапещия студ и дъжда в Ричмънд на Коледа, когато полицаите откриха крехкото, голо тяло на Еди Хийт. Той беше облегнат на контейнер за боклук зад изоставена сграда със заковани по прозорците дъски. Не беше мъртъв, макар че никога вече нямаше да дойде в съзнание. Голт го бе отвлякъл от магазин за хранителни стоки, където майката на Еди го изпратила да купи готова супа.

Никога нямаше да забравя безутешността на онова мърляво място, където бе намерено момчето, нито пък неоправданата жестокост на Голт, оставил малката кесия със супата и шоколада, които Еди бе купил преди смъртта си. Тези зловещи подробности правеха смъртта толкова реална, че дори полицаят от област Хенрико заплака. Представих си раните на Еди и си спомних топлината на ръката му, когато го преглеждах в детското интензивно отделение, преди да го откачат от системите, поддържащи живота му.

— О, господи — промърморих в затъмнената стая. — О, господи, толкова съм изморена от всичко това.

Уесли не отговори. Беше станал от леглото и стоеше до прозореца с чаша в ръка.

— Толкова съм изморена от жестокостта. Писна ми от хора, които бият коне и убиват малки момчета и жени с рани по главите.

Уесли не се обърна, само каза:

— Коледа е. Би трябвало да се обадиш на семейството си.

— Прав си. Точно от това се нуждая, за да се развеселя.

Издухах си носа и се протегнах към телефона.

Никой не отговори в къщата на сестра ми в Маями. Изрових бележника от чантата си и се обадих в болницата, където от седмици лежеше майка ми. Сестрата от интензивното отделение ми съобщи, че Дороти е при майка ми и ще отиде да я повика.

— Ало?

— Весела Коледа — казах на единствената си сестра.

— Предполагам това е ирония, като се има предвид къде се намирам. В това място определено няма нищо весело, макар че ти няма как да знаеш, след като не си тук.

— Доста добре познавам интензивните отделения — казах. — Къде е Луси и как е?

— Навън е. Върши някаква работа заедно с приятелката си. Оставиха ме тук и ще се върнат след около час. После ще ходим на църковната служба. Е, не знам дали приятелката ще дойде, защото тя не е католичка.

— Приятелката на Луси си има име. Казва се Джанет и е много свястно момиче.

— Не възнамерявам да навлизам в това.

— Как е мама?

— Все същото.

— Все същото какво, Дороти? — запитах нетърпеливо и усетих, че започвам да се ядосвам.

— Днес се наложи доста да я поизсмучат. Не знам какъв точно е проблемът, но не можеш да си представиш какво е да я гледаш как се опитва да се изкашля и не може да издаде и звук, заради онази ужасна тръба в носа й. Успя да изкара само пет минути без вентилатор днес.

— Знае ли кой ден е?

— О, да — злобно отговори Дороти. — Да, наистина. Наредих й малка елха на нощното шкафче. Тя много плака.

Усетих тъпа болка в гърдите си.

— Кога ще пристигнеш тук? — продължи сестра ми.

— Не знам. В момента не мога да напусна Ню Йорк.

— Кей, замисляла ли си се някога, че прекарваш по-голямата част от живота си, тревожейки се за умрели хора? — остро запита тя. — Струва ми се, че отношенията ти с мъртвите…

— Дороти, кажи на мама, че я обичам и съм се обаждала. Кажи на Луси и Джанет, че ще опитам да им се обадя по-късно тази вечер или утре.

Затворих.

Уесли все още стоеше до прозореца с гръб към мен. Той беше съвсем наясно с проблемите, които имах със семейството си.

— Съжалявам — мило каза той.

— Тя щеше да се държи така, дори и да бях там.

— Знам. Но важното е, че ти би трябвало да си там, а аз да съм си у дома.

Когато Уесли заговореше за дома си, се чувствах неудобно, защото неговият дом и моят бяха толкова различни. Замислих се отново за случая. Затворих очи и си представих жената, която приличаше на манекен без перука и дрехи. Спомних си ужасните й рани.

После заговорих:

— Бентън, когато убива всички тези хора, кого всъщност убива Голт?

— Себе си — отговори Уесли. — Голт убива себе си.

— Не може това да е всичко.

— Не, но е част от него.

— Това е спорт за него — казах.

— Вярно е.

— Ами семейството му? Знаем ли още нещо?

— Не — отговори Уесли, без да се обърне. — Майката и бащата са богати и живеят в Бюфърт, Южна Каролина.

— Преместили са се от Олбъни?

— Спомни си наводнението.

— О, да. Бурята.

— Южна Джорджия беше почти отнесена от водата. Очевидно семейство Голт са я напуснали и сега са в Бюфърт. Струва ми се, че освен това търсят и уединение.

— Мога да си го представя.

— Разбира се. Туристически автобуси минаваха покрай къщата им в Джорджия. Репортери чукаха по вратата им. Те не желаеха да сътрудничат на властите. Както знаеш, няколко пъти поисках разговор с тях, но ми бе отказано.

— Иска ми се да знаехме повечко за детството му — казах.

— Израснал е в семейната плантация, огромна бяла къща, построена насред стотици акри пеканови5 дървета. Наблизо била фабриката, произвеждаща ореховки и други сладкиши, които можеш да видиш в крайпътните магазини и ресторанти най-вече в Юга. Що се отнася до това какво е ставало в къщата, докато Голт е живял там, просто не знаем.

— А сестра му?

— Предполагам, все още е някъде на Западния бряг. Не можем да я намерим, за да си поговорим. А и тя вероятно също няма да се съгласи да говори с нас.

— Има ли вероятност Голт да се свърже с нея?

— Трудно е да се каже. Засега не сме научили нищо, което да показва, че те двамата някога са били близки. Всъщност, изглежда Голт никога не е бил близък — поне в нормалния смисъл на думата — с някого през целия си живот.

— Къде ходи днес? — запитах с по-нежен глас, тъй като вече се чувствах по-спокойна.

— Поговорих с няколко от детективите и се поразходих.

— С цел физическо натоварване или работа?

— Най-вече последното, но все пак и двете. Между другото Снежанка я няма. Кочияшът току-що си тръгна с празен файтон, а и не я удари нито веднъж.

Отворих очи.

— Моля те, разкажи ми нещо за разходката си.

— Минах през района на метрото, където са видели Голт и жертвата му — при Сентръл Парк Уест и Осемдесет и първа улица. В зависимост от времето и от това какъв маршрут избереш, този вход на метрото се намира на около пет-десет минути пеша от Рамбъл.

— Но ние не знаем, че те са влизали там.

— Ние не знаем абсолютно нищо — каза Уесли и въздъхна изморено. — Да, направихме чудесни отливки от отпечатъците от обувките му, но там има толкова много други следи от хора, от коне, кучета и господ знае какво още. Или поне имаше — тъжно завърши Уесли, загледан в прехвърчащия покрай стъклото сняг.

— Мислиш си, че е живял някъде наоколо, нали?

— Тази станция на метрото не е за прехвърляне. Тя е за определена посока. Хората, които слизат тук, живеят в Ъпър Уест Сайд или отиват в някой от ресторантите, музея или парка.

— Точно по същата причина аз пък смятам, че Голт не е живял в този квартал — казах. — В станция като тази на Осемдесет и първа улица или другите близки станции вероятно виждаш все същите хора всеки ден. Струва ми се, че полицаят, който го е глобил, щеше да го разпознае, ако Голт беше местен и често използваше метрото.

— Това е логично — съгласи се Уесли. — Очевидно Голт е познавал добре мястото, което си е избрал, за да извърши престъплението. Но нищо не сочи, че въобще някога той е прекарал някакво време в този район. Тогава как може да го познава? — запита Уесли и се обърна към мен.

Лампите в стаята не светеха и той стоеше в сянката, на мраморния фон от сиво небе и сняг. Изглеждаше доста слаб, тъмният панталон висеше от хълбоците му, коланът му бе затегнат на нова дупка.

— Отслабнал си — казах.

— Поласкан съм, че забеляза — сухо отвърна той.

— Познавам тялото ти добре само когато е без дрехи — отбелязах спокойно. — А тогава си красив.

— Струва ми се, че това е единственото, което има значение.

— Не, не е. Колко си отслабнал и защо?

— Не знам точно колко. Никога не се меря. Понякога забравям да ям.

— Днес ял ли си нещо? — запитах загрижено, като че ли бях домашният му лекар.

— Не.

— Облечи си палтото — наредих.

Вървяхме за ръка покрай оградата на парка. Не си спомнях някога преди да бяхме показвали близостта си на обществено място. Но малкото хора из улиците не можеха да видят ясно лицата ни, нито пък щяха да се заинтересуват от нас. За момент на сърцето ми стана леко. Стори ми се, че никога не съм чувала по-прекрасен звук от падането на снега върху вече натрупания сняг.

Изминахме доста път, без да говорим. Замислих се за семейството си в Маями. Вероятно щях да им се обадя отново преди края на деня, а наградата ми щяха да са още няколко оплаквания. Те бяха недоволни от мен, защото не бях направила това, което искаха, а винаги, когато станеше нещо такова, ми се искаше да ги напусна, като че ли бяха неприятна работа или някакъв порок. Всъщност се тревожех най-вече за Луси, която винаги бях обичала като собствена дъщеря. Майка си не можех да зарадвам, а сестра си не обичах.

Приближих се по-плътно до Бентън и го хванах за ръка. Той протегна другата си ръка, за да ме прегърне и аз се притиснах до него. И двамата носехме бейзболни шапки и това затрудняваше целувката ни. Затова спряхме на тротоара в сгъстяващия се мрак, обърнахме кепетата с козирките назад като хулигани и решихме проблема. После се разсмяхме на вида си.

— По дяволите, иска ми се да носех фотоапарат — засмя се Уесли.

— О, не, в никакъв случай.

Завъртях шапката си обратно и си помислих какво ли щеше да стане, ако някой наистина ни снимаше. Спомних си, че това, което правехме, беше нередно, и жизнерадостното ми настроение се изпари. Продължихме напред.

— Бентън, това не може да продължава вечно — казах.

Той не проговори.

Аз продължих:

— В истинския си свят ти си всеотдаен съпруг и баща, а после заминаваме извън града.

— А ти как се чувстваш? — запита той.

Усетих връщането на напрежението в гласа му.

— Предполагам, че се чувствам по същия начин, както повечето хора, които имат подобна връзка. Вина, срам, страх, тъга. Имам тежки главоболия, а ти отслабваш. — Замълчах за момент, после продължих: — А след това се събираме отново.

— А какво ще кажеш за ревността? — запита Уесли.

Поколебах се.

— Налагам си да не чувствам подобно нещо.

— Не можеш да си го наложиш.

— Разбира се, че може. И двамата го правим, когато работим по случаи като този.

— Ревнуваш ли от Кони? — настоя той.

— Винаги съм харесвала жена ти и смятам, че тя е чудесен човек.

— Добре, но ревнуваш ли от моите отношения с нея? Това би било съвсем разбираемо…

Прекъснах го:

— Защо трябва да упорстваш с този въпрос, Бентън?

— Защото искам да огледаме добре фактите и да се опитаме да ги подредим по някакъв начин.

— Добре, тогава ти ми кажи нещо. Когато аз бях все още с Марк, а той бе твой партньор и най-добър приятел, ти някога ревнувал ли си?

— Кого? — опита се да прояви чувство за хумор той.

— Някога ревнувал ли си заради връзката ми с Марк? — запитах.

Той не отговори веднага.

— Ще те излъжа, ако не призная, че винаги съм се чувствал привлечен от теб. Силно привлечен — най-после каза той.

Опитах се да си припомня случаите, когато Марк, Уесли и аз сме били заедно. Помъчих се да открия и най-слабия намек за това, което току-що ми каза. Но когато навремето бях с Марк, аз се интересувах единствено от него.

— Бях честен — продължи Уесли. — Хайде пак да си поговорим за теб и Кони. Трябва да знам.

— Защо?

— Искам да знам дали някога тримата ще можем да бъдем отново заедно — отвърна той. — Като в миналите дни, когато ти вечеряше с нас, когато ни идваше на гости. Жена ми започна да пита защо вече не го правиш.

— Искаш да кажеш, че те е страх да не би тя да подозира нещо — отбелязах и се почувствах обзета от параноя.

— Просто казвам, че е ставало дума за това. Тя те харесва. Знае, че ние с теб работим заедно сега и се чуди защо те вижда все по-рядко.

— Разбирам защо се чуди — казах.

— Какво ще правим?

Бях ходила неведнъж в дома на Бентън и го бях наблюдавала с децата и жена му. Спомнях си докосванията, усмивките и разговорите за места, които не познавах, когато те за кратко допускаха приятелите си в своя собствен свят. Но в онези дни беше различно, защото бях влюбена в Марк, който сега бе мъртъв.

Освободих се от ръката на Уесли. Жълтите таксита профучаваха край нас във вихрушка от сняг. Осветените прозорци на сградите изглеждаха топли и уютни. Паркът проблясваше призрачно в бялата светлина от високите железни фенери.

— Не мога да го направя — казах.

Завихме към Сентръл Парк Уест.

— Съжалявам, но просто не мисля, че мога да седя заедно с теб и Кони — добавих.

— Стори ми се ти самата каза, че можеш да контролираш чувствата си.

— Лесно ти е да го кажеш, но аз нямам друг човек в живота си.

— Все някога ще трябва да го направиш. Дори ако сега скъсаме, пак ще се наложи да се виждаш със семейството ми. Това е наложително, ако ще продължаваме да работим заедно и да бъдем приятели.

— Значи сега пък ми даваш ултиматум.

— Знаеш, че не е така.

Ускорих крачките си. Още първия път, когато се любих с него, бях направила живота си поне сто пъти по-сложен. Наистина би трябвало да съм по-разумна. На масите за аутопсия бях виждала не една глупачка, която бе решила да има връзка с женен мъж. Хората започваха да унижават и себе си, и другите. Психиката им ставаше лабилна и започваха да се съдят.

Минахме покрай „Тавърн он дъ грийн“6. Загледах се в луксозната сграда „Дакота“, пред която преди години бе убит Джон Ленън. Станцията на метрото бе твърде близо до Чери Хил. Зачудих се, дали след като е напуснал парка, Голт може да е дошъл тук. Спрях и се втренчих в нея. В онази нощ, на осми декември, шофирах към къщи, прибирайки се от съда, когато чух по радиото, че Ленън бил застрелян от абсолютно непознат човек, който носел в себе си екземпляр от „Спасителят в ръжта“.

— Бентън — казах. — Ленън живееше тук.

— Да — потвърди той. — Беше убит точно до онзи вход там.

— Възможно ли е Голт да си е мислил за това?

Уесли замълча за момент.

— Не съм се сещал за това.

— Смяташ ли, че трябва да го обсъдим?

Той отново замълча и се загледа към избелените с пясък тухли на „Дакота“, оградата от ковано желязо и медните украси.

— Всъщност би трябвало да обмислим абсолютно всичко — каза той.

— Голт е бил тийнейджър, когато убиха Ленън. А доколкото си спомням от апартамента на Голт в Ричмънд, той предпочита класическа музика и джаз. Не помня да имаше албуми на Ленън или „Бийтълс“.

— Ако той се интересува от Ленън, надали е заради музиката — каза Уесли. — Голт просто би се вълнувал от толкова сензационно престъпление.

Продължихме напред.

— Няма достатъчно хора, които да задават въпросите, от чиито отговори се нуждаем — казах.

— Да, имаме нужда от цял полицейски участък, дори от цялото ФБР.

— Възможно ли е да проверим дали някой, отговарящ на описанието на Голт, не е бил виждан около „Дакота“? — попитах.

— По дяволите, той дори може да живее тук — горчиво каза Уесли. — Поне досега парите никога не са били един от проблемите му.

Зад ъгъла на природонаучния музей се виждаше покритият със сняг розов навес на ресторант, наречен „Скалета“, който за моя изненада беше осветен и шумен. Двойка, издокарана в кожени палта, зави и слезе надолу и се зачудих дали и ние не трябва да направим същото. Наистина чувствах глад, а и Уесли нямаше нужда да отслабва още повече.

— Съгласен ли си? — запитах го.

— Абсолютно. Скалета някой от роднините ти ли е? — пошегува се той.

— Струва ми се, не.

Стигнахме до вратата, където управителят ни предупреди, че ресторантът е затворен.

— Определено не изглежда така — казах, внезапно изморена и без желание да вървя повече.

— Но е, синьора — отвърна той.

Управителят беше нисък, плешив, облечен в смокинг с яркочервен пояс на кръста.

— Това е частен купон — добави той.

— Кой е Скалета? — запита Уесли.

— Защо искате да знаете?

— Това е интересно име и много прилича на моето — отговорих аз вместо Бентън.

— А как е вашето?

— Скарпета.

Управителят изгледа Уесли внимателно, после объркано погледна към мен.

— Да, разбира се. Но той не е с вас тази вечер?

Аз тъпо се втренчих в него.

— Кой не е с мен?

— Синьор Скарпета. Той беше поканен. Ужасно съжалявам, не знаех, че сте с него…

— Поканен на какво?

Нямах и най-бегла идея за какво става дума. Името ми беше много рядко срещано. Всъщност не бях чувала за друг Скарпета дори в Италия.

Управителят се поколеба.

— Не сте ли роднина на онзи Скарпета, който идва често тук?

— Какъв Скарпета? — попитах неловко.

— Един мъж. Напоследък идва доста често тук. Много добър клиент. Беше поканен на нашия коледен прием. Значи вие не сте негови гости?

— Разкажете ни нещо повече за него — помолих.

— Млад мъж. Харчи много пари — усмихна се управителят.

Почувствах как интересът на Уесли нараства. Той се обади:

— Можете ли да го опишете?

— Вътре има много хора. Утре отваряме в…

Уесли дискретно показа значката си. Мъжът я огледа съвсем спокойно.

— Разбира се — учтиво, но без никакъв страх каза той. — Ще ви намеря маса.

— Не, не — възпротиви се Уесли. — Няма нужда. Просто искаме да ви зададем няколко въпроса за този човек, който се е представил като Скарпета.

— Влезте — покани ни управителят. — Щом ще говорим, по-добре да седнем. А щом сме седнали, по-добре ще е да хапнете нещо. Казвам се Юджинио.

Той ни заведе до покрита с розово маса в единия ъгъл, отдалечен от гостите във вечерни тоалети, които запълваха по-голямата част от ресторанта. Те пиеха, ядяха, говореха и се смееха с жестовете и интонациите на италианци.

— Тази вечер нямаме пълно меню — извини се управителят. — Мога да ви поднеса costoletta di vitello alia griglia или polio al limone с малко cappellini primavera или rigatoni con broccolo7.

Съгласихме се с всичко и добавихме бутилка вино „Dolcetto D’Alba“, което е едно от любимите ми и се намира трудно.

Юджинио отиде да ни донесе виното. Мислите ми запрепускаха лудо и усетих как ужас изпълва сърцето ми.

— Дори не прави подобно предположение — казах на Уесли.

— Засега няма да правя никакви предположения — отвърна той.

Нямаше и нужда. Ресторантът се намираше съвсем близо до станцията на метрото, където бяха видели Голт. Той би забелязал „Скалета“ заради името. То щеше да го накара да се сети за мен, а аз бездруго вероятно бях от хората, за които той доста си мислеше.

Юджинио се върна мигновено с бутилката ни. Свали станиола и завъртя тирбушона, докато говореше:

— Виждате ли, от 1979 година е, леко вино, доста напомня на „Божоле“.

Той издърпа тапата и ми наля малко, за да го опитам.

Кимнах и той напълни чашите ни.

— Седни, Юджинио — каза Уесли. — Пийни малко вино. Разкажи ни за Скарпета.

Управителят сви рамене.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че той дойде за първи път преди няколко седмици. Знам, че преди това никога не е идвал тук. Честно казано, беше доста необикновен.

— В какъв смисъл? — попита Уесли.

— Изглеждаше необичайно. Яркочервена коса, слаб, облечен странно. Нали разбирате, дълго черно кожено палто, италиански панталон и проста фланелка.

Юджинио вдигна поглед към тавана и отново сви рамене.

— Можете ли да си представите да носите хубав панталон и обувки „Армани“, а отгоре да сложите такава фланелка. И дори не беше изгладена.

— Италианец ли беше? — запитах.

— О, не. Вероятно би могъл да излъже някои хора, но не и мен — каза Юджинио, като поклати глава и си наля чаша вино. — Американец. Но сигурно говори италиански, защото използваше италианската част от менюто. Поръчваше по този начин, нали разбирате? Не на английски, а на италиански. Всъщност говореше доста добре.

— Как плащаше? — запита Уесли.

— Винаги с кредитна карта.

— И името на кредитната карта беше Скарпета? — попитах.

— Да, сигурен съм. Нямаше първо име, само инициал „К“. Той каза, че името му било Кърк. Не е съвсем италианско — усмихна се управителят и сви рамене.

— Значи е бил дружелюбен — отбеляза Уесли, докато аз се мъчех да се справя със странната информация.

— Понякога беше доста дружелюбен, друг път — не. Винаги си носеше нещо за четене. Вестници.

— Сам ли идваше? — попита Уесли.

— Винаги.

— Каква беше кредитната карта? — запитах.

Управителят се замисли.

— „Американ експрес“. Златна, доколкото си спомням.

Погледнах към Уесли.

— Носиш ли твоята със себе си?

— Така мисля.

Извадих портфейла си. Картата я нямаше.

— Не разбирам — казах и усетих как косата ми настръхва.

— Кога беше у теб за последен път? — попита Уесли.

— Не знам — отвърнах зашеметена. — Не я използвам често. Много места не я приемат.

Замълчахме. Уесли отпи от виното си и се огледа из залата. Бях изплашена и озадачена. Не разбирах какво означава всичко това. Защо Голт би дошъл тук, преструвайки се на мен? Ако той притежаваше златната ми карта, как се беше сдобил с нея? Още докато задавах въпроса, в мислите ми се появи мрачно подозрение. Куантико.

Юджинио стана, за да се погрижи за храната ни.

— Бентън — казах напрегнато. — Миналата есен дадох картата си на Луси.

— Когато започна стажа си при нас ли? — намръщи се той.

— Да. Дадох й я, когато напусна университета и се отправи към академията. Знаех, че често ще ми идва на гости, а и й се налагаше да пътува до Маями за празниците и т.н. Затова й я дадох, за да я използва най-вече за билети за самолет и влак.

— И оттогава не си я виждала? — запита той, като ме погледна със съмнение.

— Честно да ти кажа, не съм се замисляла върху това. Обикновено използвам „Мастеркард“ или „Виза“. Струва ми се, че „Американ експрес“ изтича през февруари. Сигурно съм решила, че Луси може да я използва дотогава.

— Трябва да й се обадиш.

— Ще го направя.

— Защото, ако не е у нея, Кей, тогава ще си помисля, че Голт я е откраднал, когато бе извършен взломът в апаратурата за инженерни проучвания миналия октомври.

Точно от това се страхувах и аз.

— Ами сметките ти? — попита той. — Не си ли забелязвала странни сметки през последните няколко месеца?

— Не — отговорих. — Въобще не си спомням да е имало някакви сметки през октомври или ноември. — Замислих се за момент, после казах: — Трябва ли да анулирам картата, или ще я използваме, за да го проследим?

— Проследяването чрез картата може да се окаже проблематично.

— Заради парите.

Уесли се поколеба.

— Ще видя какво може да се направи.

Юджинио се завърна със спагетите ни. Съобщи ни, че се опитвал да си спомни още нещо.

— Мисля, че за последен път беше тук миналия четвъртък — каза той, като преброи пръстите си. — Преди четири дни. Хм, нека да си помисля. Единият път си поръча funghi е carciofi и обикновени cappellini. Без сос. Само малко масло. Поканихме го на приема. Всяка година го правим, за да покажем благодарността си към приятелите и специалните клиенти.

— Пушеше ли? — запита Уесли.

— Да, пушеше.

— Помните ли какво?

— Да, кафяви цигари. „Нат Шърман“.

— А пиенето?

— Обичаше скъп скоч и хубаво вино. Само дето беше — навири нос Юджинио — голям сноб. Мислеше си, че само французите могат да правят вино — засмя се той. — Затова обикновено си поръчваше Chateau Carbonnieux или Chateau Olivier, а реколтата не може да е по-ранна от 1989 година.

— Само бяло вино ли пиеше? — попитах.

— Да, никакво червено. Не докосваше червено. Изпратих му една чаша за сметка на заведението, а той ми я върна.

Юджинио и Уесли си размениха визитните картички и още малко информация, после управителят насочи вниманието си към приема, който вече се вихреше с пълна сила.

— Кей — каза Уесли. — Можеш ли да се сетиш за някакво друго обяснение на това, което току-що чухме?

— Не — отговорих. — Описанието на този човек отговаря на Голт. Всичко звучи съвсем типично за него. Защо ми причинява това? — запитах, като усетих как страхът ми се превръща в гняв.

Уесли ме погледна сериозно.

— Мисли! Имало ли е нещо друго напоследък, за което би трябвало да ми разкажеш? Странни обаждания по телефона, странна поща, някой да мълчи и да ти затваря телефона?

— Не са ми затваряли, не е имало и необичайни обаждания. Имаше някои странни писма, но това е нормално в моята работа.

— И нищо друго? А алармата ти? Да е изпищявала по-често от обикновено?

Бавно поклатих глава.

— Изсвири няколко пъти този месец, но нямаше и следа от нещо необичайно. А и наистина не мисля, че Голт си е прекарвал времето в Ричмънд.

— Трябва да си изключително внимателна — каза Уесли почти раздразнено, като че ли досега не се бях държала така.

— Винаги внимавам — отговорих.