Хищникът

9.

Напуснах Ню Йорк същия следобед. Самолетът ми кацна на националното летище във Вашингтон в три часа. Луси не можа да ме посрещне на летището, защото не бе шофирала откак катастрофира, а и нямаше разумна причина, поради която да открия Уесли, застанал да ме чака пред вратата.

Пред летището внезапно усетих силно самосъжаление, докато се борех с куфарчето и сака си. Бях изморена, а и ми се струваше, че дрехите ми са мръсни. Бях безнадеждно съсипана, но се срамувах да го призная. Не можех дори да си хвана такси.

Най-после пристигнах в Куантико, докарана от вехто такси, боядисано в светлосиньо и със затъмнени лилави стъкла. Задният прозорец не искаше да се отвори, а шофьорът — виетнамец — не успяваше да обясни на пазача на входа на академията коя съм.

— Жена лекар — каза отново виетнамецът.

Личеше си, че е притеснен от охраната, шиповете за гуми и многото антени по покривите на сградите.

— Тя е окей.

— Не — извиках над главата му. — Името ми е Кей. Кей Скарпета.

Опитах се да изляза, но вратите бяха заключени, а дръжките — извадени. Пазачът посегна към радиостанцията си.

— Моля ви, пуснете ме да изляза — обърнах се към шофьора, който гледаше втренчено деветмилиметровия пистолет на колана на пазача. — Трябва да ме пуснете да изляза.

Той се завъртя към мен уплашено.

— Там навън?

— Не — отговорих, докато пазачът излизаше от будката.

Очите на виетнамеца се разшириха.

— Искам да кажа, да, искам да изляза навън, но само за минута. За да мога да обясня на пазача — посочих и заговорих много бавно. — Той не знае коя съм, защото не мога да отворя прозореца, а не ме вижда през стъклото.

Шофьорът продължи да кима.

— Трябва да изляза — казах твърдо. — А вие трябва да отворите вратите.

Ключалките изщракаха.

Излязох и се намръщих от слънцето. Показах картата си за самоличност на пазача, който беше млад и с военна осанка.

— Стъклото е затъмнено и не можах да ви видя — каза той. — Следващия път просто си свалете прозореца.

Шофьорът бе започнал да вади багажа ми от багажника и да го подрежда на пътя. Той се оглеждаше наоколо, ужасен от непрестанните изстрели и артилерийския огън, долитащи от стрелбищата на ФБР.

— Не, не, не — извиках и му махнах да прибере нещата ми обратно в багажника. — Закарайте ме там, моля — посочих към „Джеферсън“ — високата тухлена сграда от другата страна на паркинга.

Беше повече от очевидно, че той няма желание да ме закара където и да било, но аз влязох в колата, преди да успее да потегли. Багажникът се затръшна и пазачът ни махна да минаваме. Въздухът беше студен, небето — яркосиньо.

Във фоайето на „Джеферсън“ видеоекранът над рецепцията ми пожела „Добре дошли в Куантико“ и „Весели и спокойни празници“. Млада жена с лунички ме записа и ми даде магнитна карта, с която да си отварям вратите из академията.

— Добър ли беше Дядо Коледа към вас, доктор Скарпета? — жизнерадостно запита тя, докато подреждаше ключовете.

— Сигурно съм била много непослушна през годината — отговорих. — Получих най-вече главоболия.

— Не мога да си представя. Вие винаги сте толкова мила — каза тя. — Както обикновено, сме ви сложили на обезопасения етаж.

— Благодаря ви.

Не можех да си спомня името й и имах чувството, че тя знаеше това.

— Колко нощи ще бъдете при нас?

— Само една.

Помислих си, че името й е Сара. По някаква необяснима причина ми се виждаше много важно да си го спомня.

Тя ми подаде два ключа, единият пластмасов, другият метален.

— Вие сте Сара, нали? — реших да рискувам и попитах.

— Не. Аз съм Сали — засегнато отвърна тя.

— Исках да кажа Сали — казах объркана. — Разбира се. Съжалявам. Вие винаги се грижите така добре за мен и аз съм ви много благодарна.

Тя ме погледна несигурно.

— Между другото племенницата ви мина оттук преди около половин час.

— Накъде отиде?

Сали посочи към стъклените врати, които водеха от фоайето към вътрешността на сградата, и отключи бравата, преди да успея да вкарам картата си. Луси вероятно е минала оттук на път за АИП. Или пък може да е отивала към стаята си в общежитието, която се намираше в същата сграда, но в друго крило.

Опитах се да си представя къде може да е племенницата ми по това време, но никога не бих се сетила да я потърся на мястото, където най-после я открих. Тя седеше в апартамента ми.

— Луси! — възкликнах, когато отворих вратата и я видях от другата страна. — Как влезе?

— По същия начин като теб — отговори тя не особено топло. — Имам ключ.

Занесох багажа си във всекидневната и го оставих там.

— Защо? — запитах и внимателно огледах лицето й.

— Моята стая е от онази страна, а твоята — от тази.

Обезопасеният етаж бе предназначен за свидетели под федерална закрила, шпиони или други хора, за които Министерството на правосъдието решаваше, че се нуждаят от подсилена охрана. За да влезе в стаите, човек трябваше да мине през две врати. Първата изискваше да се вкара специален код чрез дигиталната клавиатура, който се променяше всеки път, след като бе използван. Втората се нуждаеше от магнитна карта и също често се променяше. А и винаги бях подозирала, че телефоните се подслушват.

Бяха ми определили тези покои преди повече от година, тъй като Голт не беше единствената ми тревога. Озадачих се от факта, че и Луси се намира тук.

— Мислех, че си в общежитие „Вашингтон“ — казах.

Тя влезе във всекидневната и седна.

— Бях — отговори племенницата ми. — Но от днес следобед съм тук.

Седнах на канапето срещу нея. По вазите бяха подредени изкуствени копринени цветя, а през прозореца, чиито завеси бяха дръпнати, се виждаше синьото небе. Племенницата ми носеше анцуг, маратонки и тъмна фланела с емблемата на ФБР и качулка. Червената й коса беше къса, а красивото лице с остри черти — безукорно, с изключение на яркия белег на челото й. Луси беше студентка последен курс в университета във Вирджиния. Беше красива и умна, а отношенията помежду ни винаги стигаха до крайности.

— Заради мен ли те настаниха тук? — попитах, като все още се опитвах да разбера.

— Не.

— Не ме прегърна, когато влязох — сетих се аз и станах.

Целунах я по бузата, а тя се напрегна и се освободи от прегръдката ми.

— Пушила си — установих и отново седнах.

— Кой ти каза?

— Няма нужда никой да ми казва. Косата ти мирише на цигари.

— Прегърна ме, защото искаше да провериш дали мириша на цигари.

— А пък ти не ме прегърна, защото миришеш на цигари.

— Заяждаш се.

— Определено не си права.

— Така е. По-лоша си и от баба — настоя тя.

— Която е в болницата, защото беше пушачка — казах и отвърнах на напрегнатия й зелен поглед.

— След като вече знаеш тайната ми, мога да запаля една цигара.

— Това е стая за непушачи. Всъщност в тази стая нищичко не е позволено — казах.

— Нищо? — попита тя, без да мигне.

— Абсолютно нищо.

— Ти пиеш кафе тук. Знам. Чувала съм те да го вадиш от микровълновата печка, когато сме говорили по телефона.

— Кафето не е опасно.

— Да бе! За много хора на тази планета кафето също е порок. Обзалагам се, че и алкохол пиеш тук.

— Луси, моля те, не пуши.

Тя извади пакет ментолови „Вирджиния Слимс“ от джоба си.

— Ще изляза навън — каза тя.

Отворих прозореца, за да може Луси да запали. Не можех да повярвам, че е придобила навик, от който аз самата се бях отказала изключително трудно. Луси беше спортистка и в идеална физическа форма. Казах й, че не мога да я разбера.

— Просто се забавлявам — отвърна тя. — Не пуша много.

— Кой те премести в моя апартамент? Хайде да се върнем към този въпрос — предложих, докато тя издишаше дима от цигарата си.

— Те ме преместиха.

— Кои са те?

— Очевидно заповедта е дошла от най-високо място.

— Бърджис?

Имах предвид заместник-директора на академията.

Луси кимна.

— Да.

— С каква цел? — намръщих се аз.

Тя изтърси пепелта в ръката си.

— Никой не ми е обяснявал причината. Мога само да предположа, че е свързана с АИП, с КАИН — каза Луси и замълча за момент. — Нали знаеш, странни съобщения и т.н. — добави тя.

— Луси — казах. — Какво точно става?

— Не знаем — спокойно отговори тя. — Но става нещо.

— Голт?

— Няма доказателства, че някой е влизал в системата. Имам предвид, никой не би трябвало да влиза.

— Но вярваш, че това е станало.

Тя дръпна дълбоко, като закоравял пушач.

— КАИН не прави това, което му нареждаме. Върши съвсем различни неща, получава заповеди отнякъде другаде.

— Сигурно има начин да се разбере — казах.

Очите й заискриха.

— Повярвай ми, точно това се опитвам да направя.

— Не се съмнявам в усилията или възможностите ти.

— Няма следи — продължи тя. — Ако вътре има някой, то той не оставя абсолютно никакви следи. А това не е възможно. Не можеш просто да проникнеш в системата и да й наредиш да изпраща съобщения или да прави нещо друго, без дневникът да отрази това. А и имаме принтер, който работи през цялото време и отпечатва всичко, което някой е вкарал в компютъра по някаква причина.

— Защо се ядосваш? — попитах.

— Защото ми писна да ме обвиняват за проблемите тук. Не бях виновна за взлома. Нямах представа, че човек, който работи до мен… — Тя поспря и отново дръпна от цигарата. — Е, казах, че ще го оправя, защото ме помолиха да го направя. Сенаторът ме помоли. Или по-точно казано, помоли теб…

— Луси, не знаех, че някой те обвинява за проблемите с КАИН — казах нежно.

В очите й проблесна гняв.

— Ако не ме обвиняваха, нямаше да ме настанят тук. Това направо си е домашен арест.

— Глупости. Винаги когато дойда в Куантико, отсядам тук, а определено не съм под домашен арест.

— Ти си настанена тук, за да имаш охрана и самостоятелност — каза тя. — Но аз не съм тук заради това. Просто отново ме обвиняват. Наблюдават ме. Личи си от начина, по който определени хора се отнасят с мен — допълни Луси и кимна по посока на АИП, който се намираше на отсрещната страна на улицата.

— Какво стана днес? — запитах.

Луси отиде в кухнята, пусна водата върху фаса си и го хвърли в боклука. Върна се, седна отново, но не каза нищо. Вгледах се в нея и се притесних. Не разбирах защо е толкова ядосана, а винаги, когато се държеше по начин, който не може да бъде обяснен, се плашех.

Катастрофата с колата, която Луси претърпя, можеше да бъде фатална. Раната в главата й можеше да съсипе най-забележителния й талант. Пред очите ми се появиха кръвоизливи и череп, спукан като твърдо сварено яйце. Спомних си жената, която нарекохме Джейн, обръснатата й глава и белезите, и си представих Луси на някакво място, където никой не знаеше името й.

— Добре ли се чувстваш? — попитах я.

Тя сви рамене.

— Как си с главоболията?

— Все още имам — отвърна тя и очите й се замъглиха от подозрения. — Понякога мидринът ми помага. Друг път ме кара да повръщам. Единственото лекарство, което наистина ми помага, е фиоринал. Но го свърших.

— Нямаш нужда от него.

— Не си ти тази, която получава главоболията.

— И аз често имам подобни проблеми. Но няма нужда да гълташ приспивателни — отвърнах. — Надявам се, че спиш и се храниш добре, и доста спортуваш, нали?

— Какво е това? Час при доктора?

— Защо не, аз все пак съм лекар. Само дето нямаш записан час, но пък аз съм достатъчно добра, за да те приема и без него.

Лека усмивка изкриви устата й.

— Съвсем добре съм — отговори тя, вече не така отбранително.

— Нещо се е случило днес — казах отново.

— Май не си говорила с Франсис Пен.

— Не съм я чувала от рано сутринта. Не знаех, че я познаваш.

— Отделът й е свързан с нас, с КАИН. В дванайсет на обед КАИН се обади на терминала на транспортната полиция. Предполагам, че вече си била тръгнала за летището.

Кимнах утвърдително. Стомахът ми се сви, когато си спомних как пейджърът на Давила избръмча в моргата.

— Какво беше съобщението този път? — попитах.

— Нося го с мен, ако искаш да го видиш.

— Да — потвърдих аз.

Луси влезе в стаята си и се върна с куфарче в ръка. Отвори го и извади отвътре купчина листове. Подаде ми единия, който бе разпечатка от терминала на ПЗЖП, разположен в отдела за връзка, командван от Франсис Пен. Съобщението гласеше следното:

Вторачих се в разпечатката за известно време. Усещах, че се нервирам и разпалвам. После запитах:

— Имаме ли име, свързано с човека, който може да е напечатал това?

— Не.

— И няма абсолютно никакъв начин да го открием?

— Не и по обикновените начини.

— Какво мислиш?

— Смятам, че когато влязоха с взлом в АИП, този, който е проникнал в КАИН, е вкарал там програма.

— Нещо като вирус? — запитах.

— То е вирус. Бил е прикрепен към файл, за който просто не сме се сетили. И така позволява на някой да се движи из нашата система, без да остави следи.

Помислих си за Голт, осветен от фенера в тунела снощи, за безкрайните релси, водещи по-дълбоко в тъмнината, и за болести. Голт се движеше свободно из места, които повечето хора не можеха да видят. Пъргаво прескачаше мръсната стомана и нечистотиите, оставени от хора и плъхове. Той самият беше вирус. Беше успял по някакъв начин да проникне в нашите тела, сгради, технологиите ни.

— Значи, накратко казано, КАИН е повлиян от вирус — отсъдих аз.

— Да, но доста необичаен. Не е вирус, ориентиран към съсипване на хард диска или информацията. Не е с широко приложение. Специфичен е за Криминалната мрежа на изкуствения интелект, защото целта му е да осигури на някого достъп до КАИН и до информационната база на ПЗЖП. Този вирус е като оригинален ключ. Отваря всяка врата в къщата.

— И е прикрепен към съществуваща програма.

— Можеш да кажеш, че си има приемник — поясни Луси. — Да. Някоя програма, която се използва рутинно. Вирусът не може да нанесе повреди, освен ако компютърът не премине по път, който изисква програмата приемник — като autoexec.bat в DOS — да бъде прочетена.

— Разбирам. А този вирус не е внедрен във файловете, които се четат редовно, когато компютърът е в действие.

Луси поклати глава.

— Колко програмни файла има в КАИН?

— О, господи — въздъхна тя. — Хиляди. А и някои от тях са достатъчно дълги, за да опаковаш сградата с тях. Вирусът може да е закрепен навсякъде, а и ситуацията е допълнително усложнена от това, че не само аз съм се занимавала с програмирането. Не познавам твърде добре файловете, писани от други хора.

Други означаваше Кари Гретхен, която преди беше колега програмист и интимна приятелка на Луси. Кари освен това познаваше Голт и бе отговорна за взлома в АИП. Луси не искаше да говори за нея и избягваше да споменава името й.

— Има ли възможност вирусът да е прикрепен само към програми, които Кари е писала? — запитах.

Изражението на Луси не се промени.

— Може да е прикрепен към някоя от програмите, които не съм писала. Но също така може да е и в моя. Не знам. Търся. Може да отнеме доста време.

Телефонът звънна.

— Това вероятно е Джен — каза Луси, като стана и отиде в кухнята.

Погледнах си часовника. След половин час трябваше да съм долу в отдела. Луси постави ръка върху слушалката.

— Имаш ли нещо против Джен да се отбие тук? Ще ходим да тичаме.

— Нямам абсолютно нищо против — отговорих.

— Тя пита дали не искаш да потичаш с нас.

Усмихнах се и поклатих глава. Не можех да издържам на темпото на Луси, дори ако тя пушеше по два пакета на ден, а пък Джанет можеше да мине за професионална атлетка. Те двете ме караха да се чувствам невероятна стара и изморена.

— Искаш ли нещо за пиене? — запита Луси, като затвори телефона и отвори хладилника.

— Какво предлагаш?

Наблюдавах как тънкото й тяло се наведе с лекота. Едната й ръка държеше вратата отворена, а другата прехвърляше кутиите по рафтовете.

— Диетично пепси, „Зима“, „Гетърейд“ и „Перие“10.

— „Зима“?

— Не си ли го пробвала?

— Не пия бира.

— Не е бира. Ще ти хареса.

— Не знаех, че тук има румсървис — казах усмихнато.

— Аз донесох повечето неща.

— Ще пия едно „Перие“.

Луси се приближи към мен с напитките.

— Няма ли някакви антивирусни програми? — запитах.

— Антивирусните програми могат да открият само вируси като „Петък тринайсети“, „Малтийската амеба“, „Каменния вирус“, „Микеланджело“. Това, с което си имаме работа, е създадено специално за КАИН. Вътрешна работа. И за него няма антивирусна програма, освен ако аз не напиша такава.

— Което ти не можеш да направиш, докато не откриеш вируса.

Луси отпи голяма глътка „Гетърейд“.

— Луси, трябва ли КАИН да бъде изключен?

Тя стана.

— Чакай да проверя какво става с Джен. Тя не може да влезе през външните врати, а се съмнявам, че ще я чуем, ако почука.

Аз също станах и занесох чантите си в спалнята, която беше съвсем семпло украсена и с прост чамов гардероб. През прозорците имах чудесна гледка към заснежените полета, предаващи се в безкрайните гори. Слънцето беше ярко и напомняше за пролетта. Съжалявах, че нямам време да се изкъпя. Исках да отмия Ню Йорк от себе си.

— Лельо Кей? Тръгваме — извика Луси, докато си миех зъбите.

Бързо изплакнах устата си и се върнах във всекидневната. Луси стоеше нетърпеливо до вратата. Приятелката й бе вдигнала крак на стола и завързваше връзката на маратонката си.

— Добър ден, доктор Скарпета — каза Джанет и бързо се изправи. — Надявам се, нямате нищо против, че се отбих. Не искам да ви притеснявам.

Въпреки усилията ми да я предразположа, тя винаги се държеше като редник, стреснат от влизането на Патън11. Джанет беше от младите агенти и за първи път я бях забелязала миналия месец, когато изнасях лекции тук. Спомних си, че тогава показвах диапозитиви със случаи на насилствена смърт и говорех как трябва да опазваме уликите по местопрестъпленията. Тя седеше в задната част на залата и ме наблюдаваше внимателно. Въпреки затъмненото осветление, усещах, че тя ме разучава. Стори ми се странно, че не говореше с никого по време на почивките. Просто изчезваше някъде долу.

По-късно научих, че е приятелка на Луси. Вероятно този факт, съчетан със свенливостта й, обясняваше държането й към мен. Тя имаше чудесна фигура, поддържана от прекараните в спортната зала часове, дълга до раменете руса коса и сини, почти виолетови очи. Ако всичко вървеше добре, щеше да завърши академията след по-малко от два месеца.

— Доктор Скарпета, ако някога пожелаете да потичате с нас, винаги сте добре дошла — учтиво повтори поканата си Джанет.

— Много сте любезна — усмихнах се. — Поласкана съм от мнението ви, че бих могла да извърша такъв подвиг.

— Разбира се, че можете.

— Не, не може — намеси се Луси, като допи „Гетърейд“-а си и остави празната бутилка на плота. — Тя мрази тичането. През цялото време, докато го прави, из главата й се въртят черни мисли.

Те излязоха, а аз се върнах в банята, измих си лицето и се вгледах в огледалото. Русата ми коса изглеждаше по-сива, отколкото бе сутринта, а и прическата ми се бе развалила. Не носех грим и лицето ми имаше вид, като че ли току-що са го извадили от пералнята и трябва да бъде изгладено. Луси и Джанет имаха безукорен вид, стегнати и блестящи, като че ли природата си доставяше радост, когато извайваше и излъскваше само младите. Измих си зъбите отново и това ме накара да се сетя за Джейн.

Отделът на Бентън Уесли бе сменял името си много пъти. Сега беше част от ЕСЗ. Но все още бе разположен на двайсет метра под академията, в помещения без прозорци, които в миналото бяха представлявали противоатомното скривалище на Хувър. Открих Уесли в кабинета му. Говореше по телефона. Той хвърли поглед към мен, докато прелистваше страниците в дебела папка.

Пред него бяха разпръснати снимки от някакъв случай, който нямаше нищо общо с Голт. Тук жертвата бе мъж, наръган и порязан 122 пъти. Беше удушен и проснат върху леглото в мотелска стая във Флорида.

— Това престъпление има подпис. Да, прекаляването с наръгванията и необичайното завързване — каза Уесли. — Точно така. По една примка около всяка китка, сложени като белезници.

Седнах. Уесли беше с очила и си личеше, че е прокарвал пръсти през косата си. Изглеждаше уморен. Очите ми се спряха върху маслените картини по стените и книгите с автографи по рафтовете. Често хора, които пишеха романи и сценарии, се обръщаха към него, но той не парадираше с познанствата си със знаменитости. Според мен го намираше за неудобно и безвкусно. Смятах, че не би говорил с никой от тях, ако решението зависеше изцяло от него.

— Да, доста кърваво нападение, най-меко казано. А и другите бяха такива. Става дума за желание за надмощие, за ритуал, мотивиран от ярост.

Забелязах, че на бюрото му лежаха няколко светлосини ръководства на ФБР, съставени от АИП. Едно от тях бе ръководство с инструкции за използването на КАИН, при чието написване бе помогнала Луси. Някои от страниците бяха маркирани с кламери. Зачудих се дали тя ги е маркирала или той. Интуицията ми отговори на въпроса и сърцето ми се сви. Винаги когато Луси имаше неприятности, аз имах болки в сърцето.

— Това е заплашило чувството му за надмощие — продължи Уесли и ме погледна. — Да, реакцията е гняв. Винаги е така при хора като него.

Вратовръзката му беше черна с бледи златисти райета, а ризата както винаги — бяла и колосана. Носеше ръкавели с емблемата на Министерството на правосъдието, халката си и скромния златен часовник с черна кожена каишка, който Кони му бе подарила за двайсет и пет годишнината от сватбата им. И той, и жена му произхождаха от богати семейства и живееха доста добре.

Уесли затвори телефона и свали очилата си.

— Какъв е проблемът? — запитах.

Мразех начина, по който пулсът ми се ускоряваше, когато го погледнех.

Той събра снимките и ги пъхна в кафяв плик.

— Нова жертва във Флорида.

— Отново в района на Орландо ли?

— Да. Ще ти предоставя докладите веднага щом ги получим.

Кимнах и смених темата. Заговорих за Голт.

— Предполагам знаеш какво се случи в Ню Йорк — казах.

— Пейджърът.

Отново кимнах.

— Страхувам се, че знам — намръщи се Уесли. — Той ни дразни, показва ни презрението си. Играе си, но игрите му стават все по-зловещи.

— Много по-зловещи. Но не би трябвало да се фокусираме само върху него.

Той ме заслуша внимателно. Очите му бяха приковани в моите, ръцете — скръстени върху папката с убития мъж, когото бе обсъждал по телефона.

— Доста лесно би било да се вторачим до такава степен в Голт, че да не можем да се справим със случаите. Например много важно е да идентифицираме жената, убита в Сентръл Парк.

— Според мен всички мислят, че това е важно, Кей.

— Само казват така — отвърнах и започнах да се ядосвам. — Но в действителност ченгетата и Бюрото искат да пипнат Голт и не дават приоритет на установяването на самоличността на бездомната жена. За тях тя е просто още една бедна, безименна личност, която затворниците ще погребат в гробището за скитници.

— Очевидно обаче за теб това е от първостепенна важност.

— Абсолютно.

— Защо?

— Смятам, че тя би могла да ни съобщи още нещо.

— За Голт?

— Да.

— На какво се базира това?

— Инстинкт — отговорих. — Освен това сме задължени морално и професионално да направим всичко, което можем, за нея. Тя има право да бъде погребана с истинското си име.

— Разбира се, че има. Ченгетата от Ню Йорк, транспортната полиция, Бюрото, всички ние искаме да я идентифицираме.

Не му повярвах.

— Всъщност не ни пука — казах мрачно. — Нито на ченгетата, нито на съдебните лекари, нито на този отдел. Вече знаем кой я е убил и за нас е без значение коя е самата тя. Това е действителността, когато става дума за град, така претрупан с насилия, както е Ню Йорк.

Уесли се загледа встрани и се заигра с писалката „Монблан“.

— Страхувам се, че има нещо вярно в това, което казваш — съгласи се той и погледна към мен. — Не ни пука, просто защото не можем да направим нищо, а не защото не искаме. А аз лично най-вече искам да хвана Голт, преди да е убил отново. Това е най-важното за мен.

— И така трябва да е. Но не знаем дали мъртвата не би могла да ни помогне.

Видях отчаянието му и го усетих в изморения му глас.

— Изглежда, единствената й връзка с Голт е, че са се срещнали в музея — каза Уесли. — Огледахме личните й вещи, но нищо от тях не може да ни заведе до него. Затова въпросът ми е: какво още можеш да научиш от нея, което да ни помогне да го заловим?

— Не знам — отговорих. — Но когато във Вирджиния имам неидентифицирани случаи, не се отказвам, докато не направя всичко възможно да узная самоличността им. Този случай е в Ню Йорк, но аз участвам в него, тъй като работя с отдела ти, а вие бяхте поканени в разследването. — Говорех убедено, като че ли жестокото убийство на Джейн се поставяше под съмнение в тази стая. — Ако не ми е позволено да спазвам собствените си стандарти — продължих, — тогава не мога повече да работя като консултант на Бюрото.

Уесли изслуша тирадата ми с изненадващо търпение. Знаех, че и той чувства същия гняв като мен, но имаше разлика. Той не беше израснал в беднота, а когато се карахме, аз винаги изтъквах това като аргумент.

— Ако тя беше важна личност — казах, — всички щяха да се интересуват.

Той не проговори.

— Няма справедливост, ако си беден — упорствах, — освен по принуда.

Уесли се втренчи в мен.

— Бентън, настоявам за справедливост.

— Обясни ми какво искаш да направиш — каза той.

— Искам да направя всичко възможно да науча коя е тя. И също така искам ти да ме подкрепиш.

Той ме погледна за момент. Анализираше ме.

— Защо точно тази жертва? — запита той.

— Струва ми се, че току-що ти обясних.

— Внимавай — каза той. — Помисли си дали мотивацията ти не е субективна.

— Какво имаш предвид?

— Луси.

Почувствах нов прилив на гняв.

— Луси можеше да е също така лошо наранена в главата като тази жена — продължи Уесли. — Луси винаги е била нещо като сираче, а не много отдавна тя изчезна, замота се из Нова Англия, а ти трябваше да ходиш да я търсиш.

— Обвиняваш ме, че прехвърлям чувствата си към Луси върху жертвата.

— Не те обвинявам. Просто проучвам тази възможност.

— Опитвам се да си върша работата — отвърнах. — А и нямам никакво желание да ме подлагаш на психоанализа.

— Разбирам — каза той и замълча за момент. — Направи това, което смяташ за нужно. Ще ти помогна, доколкото мога. Сигурен съм, че и Пийт ще го направи.

После се прехвърлихме на по-неприятната тема за Луси и КАИН, а това бе нещо, за което Уесли не желаеше да говори. Той стана, за да донесе кафе. Телефонът във външния кабинет звънна и секретарката записа ново съобщение. Телефонът не бе спрял да звъни, откак бях пристигнала, и знаех, че винаги е така. Кабинетът на Уесли беше същият като моя. Светът бе пълен с отчаяни хора, които знаеха нашите телефони и нямаха на кого друг да се обадят.

— Само ми кажи какво мислиш, че е направила — казах, когато той се върна.

Уесли остави едното кафе пред мен.

— Говориш като нейна леля.

— Не. Сега говоря като нейна майка.

— Предпочитам да поговорим за това като двама професионалисти.

— Чудесно. Можеш да започнеш, като ми разкажеш цялата история.

— Шпионажът, който започна след взлома в АИП миналия октомври, все още продължава — каза Уесли. — Някой е проникнал в КАИН.

— Това ми е известно.

— Не знаем обаче кой върши това.

— Но подозираме Голт, доколкото знам — казах.

Уесли се протегна към кафето си и погледна към мен.

— Аз определено не съм експерт по отношение на компютрите. Но има нещо, което трябва да видиш.

Той отвори една папка и извади лист хартия. Подаде ми го. Беше компютърна разпечатка.

— Това е страница от контролния дневник на КАИН. В нея е отразено точното време, в което бе изпратено последното съобщение до терминала на ПЗЖП в отдела за връзки в транспортната полиция — каза Уесли. — Забелязваш ли нещо необичайно?

Сетих се за разпечатката, която Луси ми бе показала, за зловещото съобщение за мъртвите ченгета. В продължение на около минута разглеждах данните, датите и часовете, преди да осъзная проблема. Почувствах страх.

Кодът, използван от Луси при работа с компютъра, не бе от обичайните, по-точно не се състоеше от инициала на малкото й име и първите седем букви от фамилията й. Вместо това се бе нарекла „ЛУСИРЕЧ“, а според този контролен дневник тя бе записана като основния потребител по времето, когато КАИН бе изпратил съобщението до Ню Йорк.

— Разпита ли я за това? — запитах.

— Разпитвали са я, но тя не се е разтревожила, защото, както можеш да видиш от разпечатката, тя влиза и излиза от системата по цял ден, понякога и след работно време.

— Тя е доста разтревожена. Не ми пука какво ти е казала, Бентън. Луси чувства, че е преместена на обезопасения етаж, за да могат да я наблюдават.

— Да, наблюдават я.

— Фактът, че е вписана в компютъра по времето, когато съобщението е пристигнало в Ню Йорк, не означава, че тя го е изпратила — настоях.

— Разбирам. Нищо друго в контролния дневник не доказва, че тя е изпратила съобщението. Всъщност нищо не показва, че въобще някой го е изпращал.

— Кой насочи вниманието ти към това? — запитах тогава, защото знаех, че Уесли не прави рутинни проверки на контролния дневник.

— Бърджис.

— Значи някой от АИП първо се е обърнал към него.

— Очевидно.

— Все още там има хора, които не се доверяват на Луси заради това, което се случи миналата есен.

Уесли ме погледна сериозно.

— Не мога да направя нищо по въпроса, Кей. Тя трябва сама да докаже себе си. Ние не можем да свършим работата вместо нея. Ти също не можеш.

— Не се опитвам да направя нищо вместо нея — казах разгорещено. — Искам само справедливост. Не е редно Луси да бъде обвинявана за вируса в КАИН. Не го е вкарала тя. Луси само се опитва да се справи с положението и честно казано, ако тя не успее, не мисля, че въобще някой ще може да ни помогне. Цялата система ще се провали.

Уесли взе чашата с кафе, но си промени решението и я остави на масата.

— И не вярвам, че е настанена на обезопасения етаж, защото някои хора смятат, че тя саботира КАИН. Ако ти наистина мислеше така, щеше просто да я изпратиш у дома. Последното нещо, които би направил, е да я задържиш тук.

— Не е задължително — отвърна той, но не успя да ме заблуди.

— Кажи ми истината.

Уесли мислеше напрегнато и очевидно търсеше начин да се измъкне.

— Ти си уредил настаняването на Луси на обезопасения етаж, нали? — продължих. — А не Бърджис. И не е заради времето в контролния дневник, който ми показа. Това е нескопосана лъжа.

— За някои хора не е — отвърна той. — Някой вдигна аларма и поиска да се отървем от Луси. Аз отказах, като обясних, че първо трябва да я наблюдаваме.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че Луси е вирусът? — запитах невярващо.

— Не — отговори той и се облегна на стола си. — Смятам, че Голт е вирусът. И искам Луси да ни помогне да го открием.

Изгледах го втрещено, като че ли току-що бе извадил пистолет и бе стрелял във въздуха.

— Не — отвърнах разпалено.

— Кей, изслушай ме…

— В никакъв случай. Остави я настрани от това. Тя не е агент на ФБР.

— Реагираш прекалено остро…

Не го оставих да говори.

— Тя е студентка, за бога. Няма нищо общо… — Гласът ми се разтрепери. — Познавам я. Тя ще се опита да се свърже с него. Не разбираш ли? — изгледах го свирепо. — Не я познаваш, Бентън!

— Мисля, че я познавам.

— Няма да ти позволя да я използваш по този начин.

— Почакай да ти обясня.

— Трябва да изключите КАИН — казах.

— Не мога да направя подобно нещо. Това е единствената следа, която Голт оставя. — Уесли замълча за момент, притеснен от гневния ми поглед, после продължи: — Рискуваме живота на много хора. Голт не е приключил с убийствата.

— Точно затова не искам Луси дори да си мисли за него! — избърборих ядосано.

Уесли замълча. Погледна към затворената врата, после обратно към мен.

— Той вече знае коя е тя — съобщи ми той.

— Но не знае много за нея — казах.

— Не сме наясно какво точно знае. Но най-малкото, знае как изглежда.

Не разбирах.

— Как?

— От времето, когато бе открадната картата ти от „Американ експрес“. Луси не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

— За нещата, които е държала в бюрото си.

Уесли осъзна, че не разбирам за какво говори, и внезапно млъкна. Усетих, че се е докоснал до подробности, които не желаеше да ми каже.

— Какви неща? — настоях.

— Ами — колебливо отвърна той — в бюрото си в АИП е държала едно писмо от теб. В него е била кредитната карта.

— Знам за това.

— Добре. Освен това в писмото е имало снимка. Вие с Луси в Маями. Седнали в двора на майка ти.

Затворих очи за момент и си поех дълбоко дъх.

Уесли продължи мрачно:

— Голт знае, че Луси е най-слабото ти място. И аз не искам той да се фокусира върху нея. Но се опитвам да ти обясня, че вероятно вече го е направил. Проникнал е в свят, където тя е бог. Превзел е КАИН.

— Значи затова си я преместил — казах.

Уесли ме наблюдаваше загрижено и търсеше начин да ми помогне. Забелязах тревогата под хладната му резервираност и усетих ужасната му болка. Той също имаше деца.

— Преместил си я на обезопасения етаж заедно с мен. Страхуваш се, че Голт може да тръгне след нея.

Той не проговори.

— Искам тя да се върне в университета в Шарлотсвил. Искам още утре да е там — казах гневно.

Всъщност това, което исках за Луси, бе въобще да не познава моя свят, но бе абсолютно невъзможно вече.

— Не може — простичко отвърна Уесли. — Не може и да остане при теб в Ричмънд. Честно казано, в момента тя не може да живее никъде другаде, освен тук. Това е най-безопасното място за нея.

— Тя не може да остане тук до края на живота си.

— Докато го хванем…

— Може никога да не го хванем, Бентън!

Той ме погледна изморено.

— Тогава и двете можете да се окажете включени в програмата ни за защита на свидетели.

— Няма да се откажа от самоличността си. От живота си. Това не е по-добро, отколкото да си мъртъв.

— По-добро е — каза той кротко.

Знаех, че в мислите му се появяват трупове, пребити, обезглавени, с рани от куршуми.

Надигнах се.

— Какво да направя с кредитната карта? — запитах тъпо.

— Анулирай я — отговори той. — Надявах се, че можем да използваме пари от конфискации, от арестите на наркотърговците. Но не можем.

Уесли замълча, когато поклатих глава невярващо.

— Не съм виновен за това. Знаеш проблемите с бюджета. Ти също ги имаш.

— Господи — казах. — Мислех, че искате да го проследите.

— Не е твърде вероятно кредитната ти карта да ни покаже къде се намира Голт. Всъщност може да ни посочи само къде е бил.

— Не мога да повярвам.

— Обвинявай политиците.

— Не желая да слушам за бюджетни проблеми или политици — възкликнах.

— Кей, Бюрото едва успява да си позволи разходите за амуниции в наши дни. Знаеш и за проблемите ни с персонала. Лично аз дори сега работя по сто тридесет и девет случая. Миналия месец двама от най-добрите ми агенти се пенсионираха. Сега отделът ми се състои от девет човека. Девет. Значи едва десет човека се опитваме да покрием целите Съединени щати, плюс случаите, които идват от чужбина. По дяволите, единствената причина, поради която можем да работим с теб, е, че не ти плащаме.

— Не върша това за пари.

— Трябва да анулираш кредитната си карта — изморено каза той. — Аз бих го направил веднага.

Загледах го за известно време, после си тръгнах.