Хвани юздите на съдбата

11

Представих Пади на мисис Пипен и я помолих да се погрижи за него и да му отреди добра стая в крилото на прислугата. За мен Пади беше по-високопоставен от самия крал, но разумът ми подсказваше, че той се чувства неловко в разкошната обстановка на семейното крило. Самата аз намирах, че квартирите на слугите са много по-удобни за живеене.

Оставих Пади при мисис Пипен и се качих в стаята си, за да се преоблека. Докато вървях по коридора, се появи Уолтърс, следван от млад мъж в костюм за езда, който куцаше и изглеждаше видимо изтощен.

— Милейди — поздрави учтиво Уолтърс, — пристигна пратеник от лорд Касълрей за негова светлост.

Лорд Касълрей беше външен министър в сегашното правителство.

— Спешно ли е? — попитах куриера.

— Мисля, че да, милейди — отговори младежът.

— Нямам представа къде се намира в момента негова светлост — призна Уолтърс и изражението му подсказваше, че смята незнанието си за смъртен грях.

— Каза, че имал някакви задължения — опитах се да му помогна аз.

— Тогава вероятно е при управителя — промърмори Уолтърс. — Ще изпратя човек да го потърси.

— Направете го, Уолтърс. Междувременно аз ще се погрижа за куриера на лорд Касълрей.

— Той може да почака в приемната, милейди — каза Уолтърс.

— Не е нужно да се заемете лично с него.

— За мен ще бъде удоволствие — засмях се и махнах на куцащия млад мъж да ме последва в помещението, където канеха посетители с недостатъчно висок ранг, за да бъдат приети в салона, но все пак не можеха да ги изпратят в кухнята. Куриерът на външния министър ме последва послушно, а когато се обърнах, го видях да оглежда обстановката с физиономия, в която имаше страхопочитание.

И то не беше безпричинно. Приемната на семейство Грейстоун беше по-малка от повечето други помещения, но беше разкошно обзаведена. Подът беше от благороден многоцветен мрамор, вратата и камината бяха украсени с тъмни мраморни колони, донесени от Италия. Колоните завършваха с позлатени фигури, таванът също беше позлатен. Трябва да добавя, че в тази стая нямаше нито един стол и чакащите не можеха да си отпочинат.

Позвъних и на вратата се появи червенокос прислужник. Тъй като беше единственият с червена коса, бях запомнила името му.

— Чарлс, бихте ли донесли два стола?

Когато го нарекох по име, момъкът ме изгледа смаяно.

— Веднага, милейди — отговори той и направи дълбок поклон.

Поканих посетителя да пристъпи по-близо до огъня.

— С радост бих ви отвела в някое по-уютно помещение, но такова няма — обясних аз. — Извинете, не знам името ви.

— Лейтенант Джон Стейпъл, милейди.

Хвърлих поглед към скромния син жакет, посивял от прах.

— Все още ли служите в армията, лейтенант Стейпъл?

— Да, милейди. Бях ранен при Ватерлоо и от една година съм куриер във Форин офис.

— Пехота или кавалерия? — попитах.

Момъкът вирна брадичка.

— Пехота, милейди.

— И моят мъж е бил при Ватерлоо — продължих след малко.

Почти нежна усмивка се плъзна по умореното лице на мъжа.

— Тъй вярно, милейди, знам от първа ръка за участието на лорд Грейстоун в битката. — Като забеляза окуражителния ми поглед, той побърза да прибави: — Аз бях в бригадата на Пак, когато маршал Ней нападна левия ни център.

През зимата бях изчела доста статии за голямото сражение при Ватерлоо и разбрах какво искаше да ми каже. Бригадата на Пак принадлежеше към втората защитна линия на Уелингтън в левия център. Когато холандските и белгийските войски, които образували предната линия, се обърнали в бягство след масирана френска атака, британците останали съвсем сами пред яростно нападащите французи.

— Ние бяхме три хиляди, а другите поне четири пъти повече от нас, въпреки това нападнахме — разказа ми лейтенант Стейпъл със законна гордост. — Те се стреснаха и отстъпиха, но ние бяхме наясно, че е въпрос само на минути, докато съберат силите си за нова атака. Това беше моментът, когато лорд Грейстоун ни спаси.

Цяла Англия знаеше историята. Уелингтън беше направил Ейдриън командир на тежката конница, тъй като предишният командир загинал преди два дни. Едва разбрал какво става в левия център, Ейдриън дал заповед за нападение. Кавалерията помела линиите на френската пехота, прогонила я от благоприятните позиции към едно възвишение и унищожила няколко батальона.

Това нападение разклатило окончателно редиците на французите. Британската кавалерия завладяла два орела и заловила две хиляди пленници. Но Ейдриън не се задоволил с този успех, а повел конниците си още по-навътре във вражеския терен, унищожил артилерията на Ней и отвързал конете, които влачели оръдията. Без тях тежките оръдия, на брой седемдесет и четири, станали безполезни за французите до края на деня.

Тази проява на безумна смелост станала известна едва след битката, когато Уелингтън узнал, че Ейдриън бил улучен от мускетен куршум още на шестнадесети юни и при Ватерлоо се бил с две счупени ребра! Той премълчал раняването си, тъй като не искал да пропусне решителното сражение.

В този момент влезе Чарлс с тежък стол в ръце, следван от втори слуга, който също носеше стол. Оставиха ги до огъня и аз им благодарих сърдечно. Седнах веднага на единия и поканих куриера на външния министър да се настани насреща ми. Не ми убягна начинът, по който той протегна ранения си крак и неволния стон, който издаде при сядане. Ръцете му стиснаха до болка облегалките на стола. Когато освободи крака си от тежестта на тялото, той издаде кратка въздишка на облекчение.

Казах си, че началниците му бяха постъпили много жестоко, като го бяха изпратили на такъв дълъг път, но бях достатъчно тактична да запазя тези мисли за себе си. Знаех колко е горчиво да ти заявят, че нямаш достатъчно сили да изпълниш една трудна задача.

Помолих лейтенанта да ми разкаже всичко за смелата съпротива на левия център и за геройствата на Ейдриън. Той все още говореше оживено, когато на вратата застана Уолтърс.

— Лорд Грейстоун наистина беше при управителя — оповести той, обърна се към лейтенанта и продължи: — Ако желаете да ме последвате, сър, ще ви отведа при негова светлост.

Бях в стаята си и тъкмо се готвех да облека синята си тафтена рокля, когато свързващата врата към спалнята на мъжа ми се отвори и Ейдриън влезе. Като го видях, сърцето ми направи такъв огромен скок, че той със сигурност го усети. Хванах се здраво за таблата на леглото, за да не падна. Той хвърли бърз поглед към приготвената рокля и каза:

— Кейт, дойдох да ти кажа, че не е нужно да се преобличаш. Поканих Стейпъл да се нахрани с нас, а той няма друго облекло, освен костюма за езда.

— Мога да облека роклята, с която бях сутринта — предложих. — Правилно ли е така?

— Да, предобедният тоалет е съвсем подходящ — отговори разсеяно той. Очевидно мислите му бяха другаде.

— Надявам се, че лейтенант Стейпъл не е донесъл лоши вести? — попитах колебливо. Не исках да го притеснявам, но направо умирах от любопитство.

Той въздъхна и пристъпи към мен. Облегна се на перваза на камината и ме погледна замислено.

— Касълрей пише, че в страната непрекъснато стават размирици. Правителството обсъжда дали да не премахне „хабеас корпус“ и да забрани бунтовническите събрания и вестниците, които се разпространяват навсякъде.

Смръщих чело. След рухването на процъфтяващото военно стопанство, което дойде с битката при Ватерлоо, социалните проблеми на Англия излязоха на преден план. Една от главните причини за бунтовете беше законът за зърното, който излезе миналата година. Целта му беше да се ограничи вносът на евтина чуждестранна пшеница, за да се купува зърно от британските земевладелци. Страдащото и безработно население, ожесточено от бедността и глада, реагира бурно и през януари посрещна с град от камъни принц регента, който трябваше да открие сесията на парламента.

— Премахването на гражданските права не е решение — възмутих се аз. — То няма да отстрани глада и безработицата.

— Знам, знам. Стигнало се е дотам, че четири хиляди демонстранти излезли на „Сейнт Питърс фийлд“ в Манчестър и потеглили към Лондон, на което правителството реагирало с панически ужас. Касълрей настоява незабавно да замина за Лондон.

Първата ми реакция нямаше нищо общо с бедните гладуващи от Манчестър и това ме накара да се изчервя.

— Трябва да заминеш?

Ейдриън вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Да.

— За бога, какво очаква Касълрей от теб? — попитах сърдито. — Нима иска да атакуваш бедняците с кавалерията?

Ейдриън ме погледна втренчено и след малко рече:

— Надявам се, че не си повярвала в хвалбите на Стейпъл.

— И защо не? Разказът му беше много ласкателен за вас, милорд.

Ейдриън поклати глава.

— Случайно ми възложиха командването, това беше всичко. Английската кавалерия отдавна е известна със смелите си атаки. Британците се хвърлят в битката със същия ловен дух, с който се втурват да гонят една бедна лисица. — Очите му светнаха развеселено и сякаш ме подканиха да споделя шегата. — Факт е, че не биха могли да спрат конете си, даже много да искат.

Той беше напълно прав.

— Да, но ти си ги задържал достатъчно дълго, за да превземеш два от орлите на Наполеон — напомних му.

Веселостта изчезна от очите му.

— Това е най-голямата глупост, която някога съм правил — отговори кратко той.

Естествено Уелингтън го беше похвалил главно за завладяването на орлите. Това и фактът, че се беше сражавал ранен, го бяха произвели в герой.

— Не ти ли е приятно да си герой? — попитах любопитно. Повечето мъже щяха да се гордеят със себе си.

— Намирам го смешно — отговори той и в гласа му звънна горчивина. Обърна ми гръб и се загледа в огъня. Стоях зад него и се взирах очарована в широките му рамене.

— Истинските герои на Ватерлоо намериха там смъртта си, Кейт. — Той изрита една цепеница и навсякъде се разхвърчаха червено-златни искри. — При Ватерлоо загинаха петнадесет хиляди англичани. Към тях трябва да прибавим и седемте хиляди убита от пруските ни съюзници. Само бог знае колко французи оставиха костите си там. Да наречеш един оцелял герой, това според мен граничи с богохулство. — Той изрита отново цепеницата.

Гледах го мълчаливо. Опрял ръце на перваза, той продължаваше да стои с гръб към мен и да се взира в пламъците. Гърбът му беше неестествено скован.

— И на лейтенант Стейпъл ли каза същото? — попитах след малко.

Ейдриън уморено поклати глава.

— Битката беше такъв кошмар, че оцелелите имат нужда от герои, за да забравят реалността и да й придадат ореол на слава. Аз случайно принадлежа към нещастниците, които мнозинството е решило да канонизира. Повярвай, не съм направил нищо повече от онова, което направиха хиляди други войници на бойното поле.

— Защо ми го казваш?

Той се обърна към мен.

— Защото не желая да си създаваш фалшиви представи за геройството ми — отговори просто той. Свещите, които бяха поставени на камината, обградиха главата му със златно сияние. — Аз не съм никакъв герой, аз съм само един обикновен войник.

Усмихнах се, без да отговоря.

Вечерята мина приятно и непринудено. Мисис Пипен беше изнамерила отнякъде красива малка маса и Ейдриън незабавно беше наредил да я поставят в трапезарията. Старомодната дъбова маса беше за осем лица и изобщо не подхождаше на помещението, но около нея се водеха много по-приятни разговори, отколкото около предишното чудовище.

— Когато отида в Лондон, ще поръчам малка махагонова маса — съобщи Ейдриън, когато Хари направи някаква забележка по повод новата мебел в трапезарията. — Кейт е права. Другата маса е прекалено голяма за семейните вечери.

— Знаеш ли къде мисис Пипен е прибрала голямата маса? — попитах любопитно.

— Нямам представа. Тя разполага с безброй празни стаи. Когато даваме официална вечеря, ще я внасят отново в трапезарията.

Усмихнах се на лейтенант Стейпъл, който седеше вдясно от мен, и му описах комичните си усилия да водя разговор със сътрапезниците си, отделени от мен през огромната блестяща маса. Когато седнахме да вечеряме, младият мъж изглеждаше доста притеснен, но историята ми го разсмя. Украсих малко разказа си и когато се появиха слугите, лейтенантът се държеше много по-непринудено. Един поглед към Ейдриън ми показа, че домакинът одобряваше поведението ми.

За мой ужас веднага помислих за леглото.

Обърнах се със сияеща усмивка към Хари и казах нещо напълно безсмислено, но думите ми го разсмяха. Поднесоха първото ястие, чудесна пилешка супа, и всички ядохме с апетит.

Ейдриън възнамеряваше да тръгне на следващия ден заедно с лейтенант Стейпъл.

— Не искам момъкът да измине цялото разстояние до Лондон на кон — беше ми казал той, преди да слезем на вечеря. — По-добре е да го взема в каретата си.

Съгласих се с него, че изтощеният лейтенант не е в състояние да повтори дългата езда. После го попитах дали знае колко време ще остане в Лондон и той ми отговори, че няма представа. Обеща да ми пише веднага щом пристигне и да ме осведомява редовно за положението. За вечерта не каза нищо.

Пиех лимонада вместо вино, ядях си вечерята и слушах господата, които разговаряха за проблемите на страната. От време на време правех по някоя забележка, когато някой от тях поглеждаше в моята посока. В кристалния полилей, който беше голям почти колкото дъбовата маса, блестяха безброй свещи. В камината гореше буен огън. Дебелият килим поглъщаше стъпките на слугите. Навън се лееше дъжд, но до нас достигаше само приглушеният шум от барабаненето по стъклата.

— Вали — установих учудено аз.

Мъжете спряха да говорят и се вслушаха.

— Ако дъждът продължи и утре, ще вземем затворената карета — каза Ейдриън, обърнат към лейтенант Стейпъл.

Огънят запращя и временно заглуши трополенето на дъждовните капки. Когато пращенето утихна, всички разбраха, че дъждът се е усилил.

Отказах десерта и се обърнах към Ейдриън:

— Отивам да кажа лека нощ на Пади.

Той кимна и тримата мъже станаха да ми пожелаят приятни сънища.

Намерих Пади с мисис Пипен и Уолтърс да пият чай в стаята на икономката.

— Дойдох само да пожелая на Пади лека нощ — обясних аз. — Моля ви, седнете.

Старият ирландец протегна ръце и аз се сгуших в силната му прегръдка.

— Не искам да се тревожите за нищо, момиче — произнесе той със заповеднически тон.

— Обещавам да остана спокойна.

— Много добре. — Той ме огледа и ми намигна. — Ще се видим утре, преди да тръгна отново на път.

Утре всички ме напускат, помислих си обезкуражено, но изписах на лицето си усмивка и казах:

— Пожелавам ти приятни сънища, Пади. — Обърнах се към другите: — Желая ви лека нощ, мисис Пипен. Лека нощ, Уолтърс.

Двамата не бяха седнали, откакто влязох.

— Лека нощ, милейди — отговориха в хор. Кимнах и излязох, за да се прибера в стаята си.

Там ме чакаше Люси, за да ми помогне в събличането. „Да не забравя да питам Ейдриън дали е изпратил някого в Шарлууд, за да доведе Роуз“ — повтарях си като замаяна аз.

После се сетих, че можеха да минат седмици, а дори и месеци, докато го видя отново. Сигурно тази вечер нямаше да дойде в стаята ми. Вероятно предпочиташе да разговаря с лейтенант Стейпъл, вместо да дарява с любов нежеланата си съпруга.

Облякох нощницата си и се пъхнах в леглото. Унинието ми нарастваше. Освободих Люси и посегнах към „Благосъстоянието на нациите“, което четях за втори път, тъй като имах чувството, че Адам Смит е вложил в книгата си някакво послание, което при първото четене ми е убягнало.

Погледът ми беше устремен към книгата, но в действителност се вслушвах напрегнато в шумовете, оттатък свързващата врата. Люси беше спуснала завесите на прозорците, но трополенето на дъжда по стъклата се чуваше съвсем ясно.

Прочетох поне четири пъти една и съща страница, когато острият ми слух долови разговор в съседната стая. Ейдриън говореше с камериера си. Сърцето ми направи огромен скок и книгата в ръцете ми потрепери. Погледнах буквите, но те се размиха пред очите ми. Въпреки това продължих да се взирам в разтворената книга, макар че всичките ми сетива бяха съсредоточени върху свързващата врата. Той трябваше да дойде.

И Ейдриън наистина дойде. Чух как вратата се отвори и бавно вдигнах глава от книгата си. Мъжът ми влезе и тихо затвори вратата зад гърба си.

— Ако нямаш настроение, Кейт, мога веднага да си отида — каза тихо той и ме погледна очаквателно. Беше загърнат в топлия си халат.

— Не си отивай — помолих.

Когато Ейдриън пристъпи към леглото ми, затворих книгата и я оставих на шкафчето до леглото. Надявах се, че той няма да забележи треперенето на ръката ми. Ейдриън приседна на края на леглото и ме погледна.

— Нося лоши вести — проговори мрачно той.

В първия момент не можах да разбера.

— Лоши вести?

— Малко преди да седнем да вечеряме, пристигна слугата, когото бях изпратил в Шарлууд да доведе Роуз. Момичето, което искаше да направиш своя камериерка, е мъртво.

Примигнах, опитвайки се да вникна в смисъла на думите му. Само това не бях очаквала да чуя.

— Роуз е мъртва? — повторих слисано. Погледнах го и като видях сериозността в очите му, изтръпнах. — Какво се е случило? — попитах.

— Починала от загуба на кръв, след като се опитала да се отърве от детето, което очаквала — обясни тихо той.

Затиснах с пръсти устата си.

— Велики боже! — Гласът отказваше да ми се подчинява.

— Съжалявам, мила. Грозна история наистина.

Без да съзнавам какво правя, ударих с юмрук завивката.

— Този проклет негодник! — Юмрукът ми отново се стовари върху леглото. — По дяволите! Проклет да е!

Голямата му ръка покри моята и сложи край на безсмислените удари. Поех дълбоко дъх и му разказах как бях видяла Роуз да излиза от спалнята на вуйчо ми на разсъмване и за следите от бой по лицето й.

Той ме изслуша и когато свърших, устата му беше побеляла от гняв.

— Шарлууд никога не е имал чувство за чест — проговори той с необичайна острота.

Моят мъж е един от малкото хора, при които усещаш, че думата „чест“ наистина има значение и които никога не я произнасят напразно.

— Знам от Хари, че някога Шарлууд е искал да избяга със сестра ти — прошепнах аз.

— Така беше — отговори кратко той. — Оттук до Шарлууд Корт са само десет мили и през лятото, когато Каролайн навърши шестнадесет години, Мартин се върна от Оксфорд. Незнайно как успя да я убеди да се срещат насаме. Тъй като сестра ми беше нещастна в дома си, не му беше трудно да й внуши, че е влюбена в него. Историята завърши с опит за отвличане.

Погледът му беше устремен към собствената му ръка, която все още стискаше моята.

— Хари каза, че си успял да го предотвратиш — продължих все така шепнешком аз.

— Точно така. Никога не бих поверил живота на сестра си в ръцете на такъв мъж. — Той вдигна ръката ми, обърна я и целуна дланта. Погледът му срещна очите ми. — Ти беше напълно права да се страхуваш от него, мила, но сега си при мен, на сигурно място.

Усетих докосването на устните му дълбоко в себе си. Устата му се плъзна към китката и дълго остана там. Явно беше усетил как силно биеше сърцето ми. Когато вдигна глава, той освободи ръката ми и започна да разкопчава нощницата ми.

— Това само ще ни пречи — прошепна той.

— Да я съблека ли? — попитах несигурно.

— Ами да. — Ръцете му се плъзгаха в нежна милувка по шията ми, без да престават да разкопчават седефените копченца.

Той свали нощницата през главата ми, хвърли я на пода и стана, за да се освободи от халата. Свещта на нощното ми шкафче все още гореше и можах да видя изпъкналия червен белег, който минаваше през цялата дясна страна на гръдния му кош. Сетих се за раняването, което беше скрил, за да се бие при Ватерлоо, и когато той пристъпи към леглото, се приведох напред, за да очертая линията на белега, първо с показалец, после с порой от леки целувки.

Ейдриън произнесе задавено името ми, аз се отпуснах назад във възглавниците и протегнах ръце към него.

— Този път ще бъде много по-добре — прошепна в ухото ми той. — Кълна ти се.

Започна да целува ухото ми, слепоочието, бузата, докато най-после завладя устните ми. Заля ме гореща, задушаваща вълна и аз отворих устата си за него. Ръката му помилва гърдите ми, а когато връхчетата им се втвърдиха и щръкнаха, продължи по-надолу към корема и хълбоците. Той ме целуваше с нарастваща страст и аз треперех под милувките му. Огънят пращеше, дъждът биеше с неотслабваща сила по прозорците и аз се отдадох цялата на желанието си.

Ласките на Ейдриън бяха толкова прекрасни и сладки, толкова горещи, че по тялото ми сякаш потече разтопена мед. Топях се под докосванията му. Всичко между нас беше толкова естествено, толкова истинско, ала когато той най-после проникна в мен, тялото ми си спомни за преживяната божа и се скова.

— Отпусни се, мила — прошепна дрезгаво той. — Отпусни се и няма да те боли.

Опитах се. Затворих очи и събрах цялата сила на волята си, за да отпусна мускулите си. Лежах неподвижна, докато тялото ми се отваряше за него. Той проникваше все по-дълбоко, бавно и внимателно, така че усещах само натиск, но не и болка. Издишах шумно и погледнах в твърдото, съсредоточено мъжко лице.

— Добре ли е така? — попита дрезгаво той.

Кимнах, вдигнах краката си и тялото ми го обгърна.

Някъде много отдалече чувах как дъждът трополи и се усилва. Ейдриън се раздвижи мощно в мен и отново ме заля горещ порой, на който не можех да устоя. Тялото ми се разтрепери като в треска, прониза ме усещане за дива наслада и изпищях.

Дълго след това, когато лежахме неподвижни един до друг, в сърцето ми пропълзя страх. Чувството, което изпитвах към него, беше толкова силно и всеобхватно, толкова могъщо… То представляваше опасност и за двама ни.

Без да ме изпуска от прегръдката си, Ейдриън заспа и аз не смеех да се помръдна, за да не смутя съня му. Усещах топлата му кожа до бузата си, гърдите му се вдигаха и спускаха с успокояваща равномерност, но тези телесни впечатления не бяха в състояние да ме ободрят. Мислите ми бяха по-черни от нощта.

„Аз го обичам, но не бива да се поддавам на заблудата, че и той ме дарява с любов.“ Тази застрашителна мисъл гризеше вътрешностите ми и ме държа будна през цялата нощ.

„При мен си на сигурно място.“

Той беше казал това и беше напълно сериозен. Той беше човек, който считаше за свой дълг да защитава по-слабите. Беше предпазвал брат си и сестра си от гнева на жестокия баща. Беше се оженил за мен, защото беше разбрал, че се страхувам от вуйчо си. Дори когато се любеше с мен, той се ръководеше от чувството си за дълг и от инстинкта си да закриля по-слабите.

При него бях на сигурно място. Въпросът беше, дали и той може да се чувства сигурен с мен.

Чувството, което изпитвах към него, беше силно и собственическо. Аз желаех страстта му, исках я само за себе си. Ако обаче се оставех на чувствата си, щях да задуша него и да унищожа себе си.

Преди да заспи, Ейдриън бе духнал свещта и в спалнята цареше пълен мрак. Не знам колко време съм лежала будна, вслушвайки се в дишането му и в шума на дъжда, при което бурята, която бушуваше в сърцето ми, беше много по-силна от тази навън. Дъждът престана малко преди разсъмване, когато вече се бях примирила с онова, което трябваше да направя.

Не можех да товаря Ейдриън с любовта си. Той не ме беше помолил да го обичам и с нищо не ми подсказваше, че желае любовта ми. Трябваше да крия чувствата си от него и да го оставя свободен.

Изпълнена с болка, си повтарях, че това щеше да се осъществи много по-лесно, ако бях негова икономка, а не негова съпруга.