Хвани юздите на съдбата

4

— Само малко хляб и сиренце, мисис Ноак! — помолих с ласкателна усмивка аз. — Премръзнала съм и имам нужда от нещо за хапване, за да се размразя.

Най-много обичах кухнята на Ламбърн, защото там винаги беше топло и уютно. От огромната желязна печка се носеха примамливи ухания, а в голямата зидана камина винаги пламтеше огън. Седнах до старата дървена маса, докато икономката, която беше едновременно и готвачка, се обърна към мен с опрени на хълбоците ръце.

— Ако имахте поне малко ум в птичата си главичка, милейди, нямаше да излезете в това време — заговори укорително тя. — Господ вижда, че нямате достатъчно месце по костите си, за да ви държи топло при хубаво време, камо ли пък в този студен дъжд, който не спря цяла седмица.

Дарих я с ослепителна усмивка.

— Отидох само до обора.

Мисис Ноак дойде до масата и улови ръцете ми, за да провери студени ли са. Като попипа премръзналите ми пръсти, тя изохка и рече:

— Ако не внимавате, ще ви излязат мехури. Много подходящо за графиня Грейстоун!

— Дори и наистина да ми излязат мехури, никой няма да ги види — отговорих весело аз и се направих, че не съм видяла погледа, който мисис Ноак размени с мъжа си. Мистър Ноак беше наистина незаменим в домакинството на Ламбърн, защото умееше да върши какво ли не.

— Мисис Ноак е права, милейди — намеси се укорно старецът. — Достатъчно е, че Уил и Джордж се грижат за конете. Не е нужно и вие да излизате в това отвратително време. — Той събра рунтавите си вежди и добави многозначително: — Особено в това тънко старо палтенце.

Въздъхнах. Мистър и мисис Ноак бяха толкова очарователни, че през осемте месеца, откакто живеех в Ламбърн Мейнър, бяха спечелили завинаги сърцето ми. Знаех, че и те са ме обикнали, но по някаква незнайна причина не преставаха да се отнасят към мен като към изгубено и не особено интелигентно дете. Макар че ме наричаха „милейди“, в устата им това звучеше като гальовно име за дете и съвсем не като титла.

— Исках само да видя Елза — обясних търпеливо. Елза беше прекрасна чистокръвна кобила, която принадлежеше на Ейдриън. Когато отишъл в армията, за да воюва срещу Наполеон, той я изпратил в Ламбърн, където пасищата бяха небесна благодат за конете. Преди да дойда и да реша, че е нужно да й възвърна старата форма, за да мога да я яздя, тя си живееше спокойно и кротко и никой не я закачаше за нищо. Така да се каже, беше излязла в пенсия. Елза беше на шестнадесет години, напълно здрава и въодушевена от перспективата, че отново ще бъде полезна. А аз бях влюбена в нея.

Мисис Ноак изпухтя презрително, но без повече съпротива ми поднесе чиния гореща супа, голямо парче сирене и две филии пресен хляб. Усмихнах й се благодарно, посегнах към лъжицата и започнах да ям като прегладняла.

— Днес пристигна писмо за вас, милейди — съобщи след малко мистър Ноак. Той седеше срещу мен и пиеше поредната чаша чай.

Погледнах го обезпокоено.

— Така ли?

— Оставих писмото в библиотеката.

Супата беше гореща и трябваше да духам в лъжицата, преди да я преглътна. Тъй като мистър Ноак не каза нищо повече, предположих, че писмото е от Луиза. Ако беше дошло от Ирландия или Франция, мистър Ноак непременно щеше да го спомене.

Старата икономка вдигна капака на голямата тенджера на печката и огледа изпитателно съдържанието. Подуши манджата, кимна и отново се обърна към мен.

— Често съм ви напомняла, че е добре да поканите братовчедката си в Ламбърн Мейнър, милейди. Вие сте съвсем сама тук, а това не се отразява добре на младите момичета.

— Мисля, че многократно сме обсъждали този въпрос, мисис Ноак — отговорих, без да вдигам глава от супата си. — С радост бих поканила Луиза да ми гостува, но нямам право да го сторя без позволението на лорд Грейстоун. Освен това — добавих и дарих двамата старци с поглед, пълен с обич, — аз не съм сама. Имам вас, и това е прекрасно.

Те не обърнаха внимание на комплимента ми. Смятаха, че са недостойни да общуват с мен, тъй като са само прислужници.

— Негова светлост не би имал нищо против, ако поканите братовчедка си — възрази твърдо мисис Ноак.

— Аз обаче не съм сигурна в това — заключих почти сърдито.

Само че мисис Ноак не се плашеше толкова лесно.

— Негова светлост няма да има нищо против и ако вземете част от парите за домакинството и си купите ново топло палто, милейди.

Поклатих решително глава.

— Няма да харча парите на негова светлост. Живея в неговия дом и съм изцяло на негова издръжка. Мисля, че това е достатъчно.

Двамата старци ме гледаха безпомощно. Разочарованието беше ясно изписано на честните им лица. Те виждаха в мое лице дете, а аз ги имах като баба и дядо.

— Не искам да се тревожите за мен — опитах се да ги успокоя. — Ще продължа да живея, както досега. Уверявам ви, че съм напълно щастлива.

— Не бива да се държите така — прошепна с укор мисис Ноак, обърна се и шумно премести тенджерата. — Негова светлост не постъпи добре, като ви доведе тук и ви остави сама, като че не съществувате.

— Сигурна съм, че той би предпочел наистина да не съществувам — отговорих откровено. — И не мога да му се сърдя за това.

Бях им доверила как се е стигнало до женитбата ни и те знаеха защо Грейстоун ме беше оставил сама в Ламбърн Мейнър и не се интересуваше от мен. Незнайно по каква причина двамата се бяха превърнали в мои горещи застъпници, макар че не се уморявах да повтарям, че лордът е пострадал много повече от мен.

Естествено двамата не застанаха на моя страна още от самото начало. За тях Грейстоун беше безупречен като светец, а когато им признах какво е бил принуден да направи и каква интрига беше заплел вуйчо ми, бяха готови да ме намразят. Отнасяха се към мен с ледена учтивост, но това продължи само около месец. Разбирах чувствата им и правех всичко възможно да не им бъда в тежест. Отношението им се промени едва когато се разболях.

Бях отишла в селото, за да убия малко време, и на връщане се почувствах зле. Разстоянието е около три мили и когато най-сетне стигнах в Ламбърн, краката едва ме носеха и ме беше страх, че ще се строполя на прага.

Мисис Ноак ме посрещна на вратата.

— Милейди, къде бяхте, за бога? Претърсихме цялото имение!

— Отидох да видя селото — отговорих. Помня още, че тя изглеждаше много странно, сякаш я виждах през тъмни изпарения.

— Отишли сте пеша? — ужаси се още повече тя. — Защо така? Щом искате да отидете в селото, Уил с радост ще ви закара с каретата!

— Не исках да ви създавам проблеми — отговорих едва чуто и паднах в безсъзнание в краката й.

Тя веднага повика прислужниците да ме отнесат в стаята ми, поръча лекар, бдя цялата нощ до леглото ми и упорито ми даваше горчивото лекарство. Бях толкова объркана, че един или два пъти я нарекох „мама“. Когато оздравях, бяхме станали приятелки.

Тази промяна в отношението на икономката не ме учуди, тъй като често бях преживявала колко силна връзка се създава между болния и болногледача. Самата аз често съм преживявала това с конете, за които се грижех.

Изгълтах супата и си отрязах парче сирене.

— Какво ще има за вечеря? — попитах и поех дълбоко сладкия аромат, който се носеше от печката.

— Агнешко рагу. Едно от любимите ви ястия, милейди.

— Ммм. — Преглътнах сиренето и си отрязах още едно парче. — Вие сте великолепна готвачка, мисис Ноак.

— Вие изобщо не сте в състояние да оцените уменията ми, милейди — отряза ме старата жена. — Ако мога да вярвам на разказите ви за миналото, досега сте се задоволявали с жалките ястия, които се сервират в пансионите.

— Е, не беше чак толкова лошо — възразих с усмивка.

Мисис Ноак отново изхъмка. Каквото и да говорех, не можех да разклатя убеждението й, че животът, който бях водила с баща си, е бил позорен. Тя хвърли последен поглед към тенджерите на печката и седна на обичайното си място. Чаках да чуя тежката въздишка, която издаваше, когато облекчаваше краката си от тежестта на тялото, и тя не закъсня. Когато чух лекия шум, едва не се засмях.

— Утре пристига мистър Крауфорд — съобщи мистър Ноак.

— Колко мило. — Мистър Крауфорд беше управителят на граф Грейстоун. Той водеше сметките във всички имения на Ейдриън. Беше идвал два пъти в Ламбърн, за да провери как върви работата, и аз го оцених като изключително приятен и мил човек.

— Ще сервирам вечерята в трапезарията — обяви тържествено мисис Ноак.

Разбрах намека й.

— Не се бойте, скъпа мисис Ноак, няма да издам, че обикновено се храня в кухнята. Имате честната ми дума.

Тя стисна устни и кимна. Чувстваше се ужасно неловко, че бях настояла да вечерям в кухнята с нея и мистър Ноак. От една страна, разбираше, че ми е неприятно да се храня сама в голямата трапезария, но от друга, беше твърдо убедена, че не е редно графиня Грейстоун да се храни в кухнята с прислугата. Аз бях на мнение, че вдига много шум за нищо, и съвсем спокойно й признах, че нямам понятие как живеят контесите.

Никога нямаше да й призная, че организирах бурни игри на карти с Уил и Джордж в стаичката на обора, защото щеше окончателно да се отрече от мен.

— Заради мистър Крауфорд ще облека синята си рокля и ще положа всички усилия да се държа като лейди — опитах се да я успокоя аз.

— Вие сте лейди — отговори натъртено тя.

Дарих я с най-красивата си усмивка.

— Вие сте предубедена, защото ме обичате. — Станах и се запътих към изхода. — Благодаря ви за супата, беше чудесна.

Отидох в библиотеката и веднага посегнах към писмото, което мистър Ноак беше оставил до часовника на камината. Прочетох го права пред огъня. Когато свърших, стоях доста време неподвижна, стараейки се да заглуша тъгата и болката си.

Бедничката Луиза, повтарях си. Ужасните й племенници и племеннички бяха болни от скарлатина и в писмото си тя се оплакваше многословно от проблемите, които й създавали.

За съжаление не беше научила нищо по въпроса, който най-вече ме интересуваше. „Не съм чувала нищо за човек на име Пади О’Грейди — пишеше Луиза. — По твоя молба се обърнах към икономката в Шарлууд, но там никой с това име не е питал за теб.“

Прехапах долната си устна и се загледах в пламъците. Тъй като през зимата бях размишлявала надълго и нашироко за обстоятелствата, при които беше загинал баща ми, изпитвах настойчиво желание да говоря с Пади.

Трябваше непременно да измисля нещо, за да го открия.

На следващата сутрин отидох в обора по-рано от обикновено, след това облякох синята си рокля и зачаках пристигането на мистър Крауфорд.

На това място трябва да спомена, че облеклото ми беше още една тема за неизчерпаеми дискусии между мен и семейство Ноак. След женитбата ми братовчедката Луиза беше изпратила в Ламбърн Мейнър всичките ми дрехи, но аз незабавно върнах новите, които бяха купени с парите на вуйчо. Бях готова да ходя в дрипи, но нямаше да ги нося.

Ако чуеше какво говореха мисис и мистър Ноак, човек със сигурност щеше да си помисли, че се разхождам в дрипи, но според мен това изобщо не отговаряше на истината. Роклите ми бяха в безупречно състояние, не особено модни, но за дрипи и дума не можеше да става. Синята рокля беше най-хубавото нещо, което имах — татко ми я подари за осемнадесетия ми рожден ден, като плати половината пари, получени за една хубава млада кобила.

— Роклята е синя почти като очите ти, Кейт — каза ми той и ме дари с неустоимата си усмивка. — За съжаление не можах да намеря точния цвят — никъде няма такова блестящо синьо.

Докато я обличах, си спомних думите му и се усмихнах меланхолично. Вече можех да мисля за баща си, без да изпитвам дива болка. Мисля, че има много истина в старата мъдрост, че времето лекува и най-силната тъга.

Когато облякох роклята за първото посещение на мистър Крауфорд, бях толкова слаба, че изглеждах ужасно. Днес беше съвсем различно и виновница за това беше добрата кухня на мисис Ноак.

Седях на крайчеца на един от богато избродираните столове в салона, изправена като свещ, когато се появи мистър Ноак, за да съобщи за пристигането на важния гост, който вървеше по петите му.

— Милейди. — Мистър Крауфорд, млад шотландец с безупречен произход, изцяло отдаден на чувството си за дълг, бил назначен от Ейдриън след смъртта на баща му, когато старият управител бил изпратен в пенсия. Като средно дете между девет братя и сестри той беше безкрайно благодарен на граф Грейстоун за тази работа и винаги говореше за него като за втори месия.

— Бедничкият — проговорих съчувствено аз, като видях зачервеното му от студа лице. — Веднага се качете в стаята си. Още сутринта запалиха огън, а Робърт ще ви донесе горещ чай.

Той ми благодари с топла усмивка, каза няколко думи за добротата ми и се запъти с бързи крачки към стаята, в която обикновено отсядаше.

Когато се върна в салона след около час, изглеждаше много по-добре. Вече го очаквах и отидохме в трапезарията.

Мистър Ноак и Робърт сервираха. Специално за госта мисис Ноак беше приготвила прекрасните си пилета във винен сос. Робърт идваше всеки ден, за да помага на мистър Ноак в поддържането на къщата, но живееше при престарялата си баба в една от малките къщи на имението. Освен това към персонала принадлежеше и Нанси, която също живееше при родителите си и всяка сутрин идваше в господарския дом с баща си, който се грижеше за градината.

— Милейди, свързах се с лорд Грейстоун, за да обсъдим някои въпроси по отношение на вас — заговори колебливо мистър Крауфорд, отпивайки от виното си. Аз бях заета да разглеждам голямата цицина на челото на Робърт, който явно се беше подхлъзнал по леда на идване насам, но думите на управителя веднага привлякоха вниманието ми.

— За мен? — Гласът ми потрепери издайнически и се покашлях, за да скрия вълнението си.

— Да. Той ме упълномощи да ви изплащам щедра издръжка. Ще получавате сумата на всеки три месеца. Нося ви първата част.

Зяпнах смаяно, но веднага затворих уста.

— Това е… — Отново трябваше да се покашлям. — Това не е необходимо. Не ми трябват пари.

— Напротив, милейди. — Той ме погледна загрижено с топлите си кафяви очи. — Ако лордът не беше повикан така внезапно в Париж, сигурно щеше лично да уреди нещата преди заминаването си. — Този човек беше толкова мил и толкова загрижен да ме убеди в лъжата си, че не ми даде сърце да възразя.

Ейдриън не се беше върнал в армията, нито беше повикан внезапно в Париж. Той бе заминал за Франция доброволно, и то като цивилен, както бях разбрала от краткото съобщение, което беше благоволил да ми изпрати. Като претекст за връщането му на континента послужиха постоянните търкания между цивилното население и окупационната армия. Херцог Уелингтън беше поискал помощта му за уреждането на споровете. Но аз бях убедена, че истинската причина да замине е нежеланието му да ме вижда.

Ейдриън беше отишъл чак в Париж, за да не ме признае за своя съпруга.

— Как смятате, негова светлост ще остане ли дълго в Париж? — попитах любопитно.

Мистър Крауфорд ме погледна съжалително.

— За съжаление да, милейди.

Бедният млад човек явно вярваше, че ми носи тъжни вести.

— Ах… — промърморих само, защото не исках думите да разкрият облекчението ми. Живеех си толкова добре в Ламбърн, бях щастлива и докато Ейдриън си стоеше в Париж, можех да се преструвам, че съм си вкъщи.

— Помощта на лорд Ейдриън е безценна за херцога — увери ме мистър Крауфорд. — Самият херцог е твърде… прям, докато нашият господар е много по-дипломатичен, а това е от изключителна важност в отношенията с французите.

Колко величествено! Нека Ейдриън да си стои в Париж и да се упражнява в дипломация! Въпреки това аз нямаше да приема парите му и се изказах в този смисъл.

— Узнах от мисис Ноак, че имате нужда от ново зимно палто — възрази плахо мистър Крауфорд.

— Имам си палто! Вярно, че е малко износено, но ми топли.

— Милейди, графиня Грейстоун няма право да се показва пред хората в износени дрехи. Какво ще си помислят за господаря, като видят жена му в облекло на прислужница?

— Може пък да ме сметнат за ексцентричка — отговорих сърдито, защото все още не бях склонна да отстъпя.

— Може би, но ще обвинят съпруга ви — обясни управителят. — Не би било почтено да се държите по начин, който го излага в очите на собствените му хора.

Досега не бях помисляла за това. Загледах се замислено в златния ръб на чинията си.

— Сигурен ли сте, че именно той е поискал да ми се отпусне издръжка? — попитах накрая.

— Абсолютно сигурен, милейди. — Мистър Крауфорд се усмихна широко и аз отново си казах, че той е много приятен млад мъж.

— Много добре — промърморих аз и преглътнах. — Тогава не ми остава нищо друго, освен да приема.

— Коледа вече наближава — напомни ми мистър Крауфорд. — Не искате ли да купите подаръци?

Тази перспектива веднага повдигна настроението ми. В свободното си време бях започнала бродерия за мисис Ноак, но тъй като не бях особено сръчна, напредвах бавно. Ако имах собствени пари, можех да купя от селото хубави подаръци за мисис и мистър Ноак, за Робърт и Нанси, за Уил и Джордж. Щях дори да изпратя нещо хубаво на братовчедката Луиза! Лицето ми пламна от радост.

— Да, с удоволствие ще купя подаръци. Много ви благодаря, мистър Крауфорд.

Младият мъж ме погледна смутено.

Робърт наля още вино. Цицината на челото му блестеше в разнообразни цветове.

— Как се чувствате, Робърт? — попитах съчувствено. — Цицината ви е грамадна.

Робърт се ухили. Беше на моята възраст и се разбирахме отлично.

— Нищо ми няма, милейди — отговори той.

Обърнах се отново към госта си и попитах:

— Мистър Крауфорд, ще заминете ли за Коледа в Шотландия? — Когато той потвърди, аз започнах да го разпитвам за семейството му и той ме осведоми, че всички били здрави и живеели добре.

— Сигурно е хубаво да имаш много братя и сестри — отбелязах меланхолично.

— Когато намерите костенурка в леглото си, сигурно ще промените мнението си — отвърна сухо той.

Избухнах в смях, а Робърт, който стоеше зад гърба на мистър Крауфорд, затисна устата си с ръка, за да не се присъедини към смеха ми.

— Сигурно някой от братята ви ви е погодил този номер? — попитах развеселено.

— Точно така.

— Разкажете — помолих. Той ми разказа историята и като усети, че се интересувам от семейството му, стана още по-разговорлив. Бях възхитена, тъй като съм единствено дете и винаги съм завиждала на големите семейства.

Когато се навечеряхме и станах, за да отида в салона, ми хрумна блестяща идея: щях да купя подарък и за мистър Крауфорд!

Набавих подаръците и Коледа се оказа не толкова лоша, колкото се бях опасявала. Наистина татко ми липсваше много, но незнайно защо през целия ден бях толкова заета, че не ми остана много време за тъжни мисли. Мисис Ноак опече специалния си коледен хляб и ме помоли да занеса по едно парче на всички арендатори на Ейдриън. Повечето семейства ме поканиха на чаша пунш в домовете си и можах да поиграя с децата им. А когато се върнах вкъщи, открих, че всичките ми приятели ми бяха приготвили подаръци. След като отворих пакетчетата, седнах в кухнята с мисис и мистър Ноак на празничната вечеря. Когато станах от масата, не можех да дишам.

Като цяло Коледата мина много приятно.

Два дни след празника се запознах с първия човек от семейството на мъжа си. В Ламбърн Мейнър се появи по-младият брат на Ейдриън, Хари, и заяви, че е дошъл най-после да се запознае със съпругата на брат си.