Хвани юздите на съдбата

23

Петъчното утро изгря рано и възвести блестящ, не помрачаван от нищо, пролетен ден. Гвинеите щяха да се проведат при идеално време на идеална писта. Луиза и аз заминахме за Нюмаркет при безоблачно небе и по пътя се възхитихме на нацъфтелите череши, които приличаха на бяла пяна. Тревата пък беше изпъстрена с камбанки и теменужки.

По време на пътуването Луиза бъбреше весело и безгрижно — за мен това беше сигурен знак, че Пади не й е казал нищо за намерението ни. Отговарях й, доколкото можех, защото бях изцяло заета с мрачните си мисли. Непрекъснато си припомнях какво беше станало последния път, когато някой се бе опитал да установи идентичността на Алказар.

Мили боже, не позволявай да се случи нещо на Пади, молех се пламенно. Моля те, моля те, нека се върне жив и здрав.

Хиподрумът беше оживен, както винаги в този ден, и всички изказваха предположения за изхода на надбягванията и шансовете на Касъл Рок. Младият жребец на Стейд беше ярко изявен фаворит и ако някой букмейкър възнамеряваше да го отстрани, ситуацията беше почти идеална. Колкото и да мразех Стейд, не исках да сторят зло на коня. Можех само да се надявам, че през последните двадесет и четири часа Касъл Рок е бил охраняван с изключително внимание.

Цяла сутрин се оглеждах за Стейд, но можах да го видя едва след края на второто надбягване в компанията на сър Чарлс Барбъри.

Хари го откри едновременно с мен.

— Ето го негодникът — промърмори той. Хари не се разхождаше с приятелите си, както предишните дни, а чакаше близо до файтона ми.

— Не съм видяла Пади — отбеляза загрижено Луиза.

Стрелнах с очи Хари и той побърза да обясни:

— Вчера ми спомена, че трябвало да види някакъв кон.

— Не очаквах това от него — засмя се Луиза. — Дано поне се върне навреме за Гвинеите.

Опитах се да се засмея.

— Луиза, та вече говориш като стар коняр. Никой не би повярвал, че това са първите състезания, които гледаш.

Луиза явно се зарадва.

— Това ми доставя удоволствие — призна с усмивка тя.

— Спечелихте ли нещо, Луиза? — поинтересува се Хари.

Братовчедка ми поклати глава.

— Не съм залагала.

Веднага ме загложди нечистата съвест. Луиза не можеше да заложи, защото нямаше пари. Щях да поделя джобните си пари с нея, но преди да осъществя този план, загубих всичко в онова проклето казино.

— Май и вие сте във фалит като Кейт и мен? — попита съчувствено Хари.

За мое учудване Луиза поклати глава.

— Почти не съм докоснала парите, които ми даде Грейстоун — отговори тя. — Просто счетох, че не е особено умно да заложа на някой кон.

Ейдриън пак се е проявил като рицар, помислих си с прилив на меланхолия.

— Ако хората не залагат на конете, няма да има надбягвания — възрази Хари.

— За съжаление си прав — подкрепих го с въздишка аз.

Един мъж, възседнал светлокафяв чистокръвен жребец, си пробиваше път през навалицата и аз казах на Хари:

— Виж какъв хубав кон, Хари. Не ти ли напомня за Елза?

Хари изръмжа нещо неразбрано.

— Надявам се, че бедната Елза се чувства горе-долу добре… затворена в тесния лондонски обор. — Много ми беше мъчно за нея.

Хари се изсмя подигравателно.

— Затворена! Не ме карай да се смея. Нали чух със собствените си уши какво заповяда, преди да потеглим. — Той се опита да наподоби тона ми: — „И внимавай поне три пъти на ден да я яздиш по един час, Джорджи. Не забравяй да й даваш любимите лакомства.“ — Хари изпухтя презрително. — Ако конярчетата изпълнят нарежданията ти, като не забравят, че Ейдриън е наредил почти същото за Евклид, изобщо няма да им остане време за другите коне.

Неволно се усмихнах.

— А, ето го и Ейдриън — извика Хари и тримата се обърнахме в указаната от него посока, за да видим как гологлавият ездач умело водеше едрия червеникав жребец през множеството.

Касъл Рок спечели Гвинеите. По някое време изостана зад плътната стена от конски тела, не можа да мине от вътрешната страна и жокеят му трябваше да стегне юздите и да го отведе от външната страна. Над множеството се издигна многогласен стон, защото повечето се уплашиха, че ще загубят парите си. Ала щом видя пред себе си свободно пространство, Касъл Рок направо експлодира.

Гледката беше наистина прекрасна. Тъмнокафявият кон буквално поглъщаше разстоянието с дългите си скокове. Надмина един кон, само след секунда надмина още един и аз имах чувството, че останалите са спрели да се движат. На една осма миля от финиша той пое водачеството и когато мина през бялата линия, беше на десет разтега пред втория.

Побиха ме тръпки. Този кон беше чудо невиждано.

Зрителите избухнаха в луди ръкопляскания и възторжени викове.

Очите на Ейдриън блестяха.

— Великолепно състезание — каза ми той. — Виждала ли си някога нещо подобно, Кейт?

Поклатих безмълвно глава. Никога не бях виждала такова бягане. Нито един от зрителите не можеше да каже, че е присъствал и друг път на такова зрелище. Яркосиньото небе на източна Англия също славеше великолепния млад жребец, който премина в галоп обратно по трасето, за да приеме овациите на зрителите и да се наслади на триумфа си. Собственикът му, маркиз Стейд, беше заобиколен от толкова много хора, че веднага го загубих от поглед.

Нека се наслаждава на поздравите, нека си мисли, че е на върха, повтарях си злобно. Скоро ще падне по лице в калта.

Започна да се свечерява и Луиза не беше на себе си от тревога за Пади. Аз обаче бях не просто разтревожена, а направо умирах от страх, че нещо се е объркало. Когато Пади най-после се появи, половината посетители вече бяха напуснали хиподрума. Двете с Луиза бяхме толкова щастливи да го видим, че едва не се хвърлихме в прегръдките му от високия файтон.

Пади моментално измисли някаква убедителна лъжа за Луиза: как за малко не купил един чудесен кон, обаче в последния миг го разубедили, но тогава Хари буквално го отмъкна по-далече от файтона, за да го разпита на четири очи. Наблюдавах изпитателно лицата им и когато Хари внезапно се усмихна, разбрах, че усилията на Пади са се увенчали с успех и Шон е идентифицирал жребеца като фин Макол.

Трябваше да чакам до следващата сутрин, преди да узная какво се бе случило. Хари беше уговорил да се срещнем с Пади и Шон на половината път между Харли хол и селото, на малкото мостче над потока. Сутрин продължавах да страдам от гадене и замайване, но вече се чувствах малко по-добре. Бях напълно уверена, че това се дължи на чистия въздух в провинцията и близостта до природата.

За щастие Ейдриън беше излязъл преди мен, за да разгледа ловните кучета на сър Чарлс. Така че нямаше нужда да измислям обяснения за ранното си излизане.

С Хари пристигнахме първи на уговореното място. Слязохме от конете и ги оставихме да пасат на равния, обрасъл с трева, бряг. Зад нас се издигаше заоблен хълм. Тревата му беше изпъстрена с минзухари, блатни орхидеи и иглики. Пролетното утро беше невероятно красиво. По околните хълмове пасяха овце, от близката гора се чуваха призивите на кукувиците, а от обраслия с гора стръмен насрещен бряг долиташе усърдното чукане на кълвача.

Почакахме около четвърт час, докато пристигнаха Пади и Шон Макбрайд — дребен, мършав, чернокос ирландец.

— Жребецът в конюшнята на Стейд е самият Фин Макол — каза Шон. — Бил е откраднат от мистър Фарел по време на пожара. — Зеленикавите му очи пламтяха от гняв. — Трябва да върна коня на законния му собственик. Трябва да го върна в Ирландия, където му е мястото.

— Ще го направим, приятелю — обеща Пади. — Само трябва да решим как точно да изобличим онзи негодник.

— Полагат ни се пари за всички кобили, които са били водени при жребеца! — допълни ядно Шон. — Непременно ще ги поискам.

Изобщо не бях помислила за тези пари. Кимнах енергично.

— Напълно сте прав, Шон. Мистър Фарел трябва да получи таксите за кобилите, оплодени от Фин Макол.

— Вчера Шон огледа обстойно маркиз Стейд, който се перчеше като паун с победата на жребеца си — разказа ни Пади. — Позна в негово лице човека, който преди пожара се е опитал да купи Фин Макол.

Ставаше все по-добре. Потривах ръце от радост.

— Лорд Барбъри е президент на Жокей клуб — заговорих решително. — Мисля, че следващата ни стъпка е да му представим доказателствата.

— Стейд ще отрече всичко — възрази Пади. — А думата на един прост ирландски коняр няма особена тежест срещу думата на един английски аристократ.

Не бях съгласна с него.

— Не помниш ли, пускаха се какви ли не слухове относно успехите на Алказар като жребец за разплод — напомних му. — Членовете на Жокей клуб са запознати с тях и сега просто ще бъдат длъжни да направят разследване.

— И как ще се проведе разследването? — попита недоверчиво Шон.

— Един от членовете на Жокей клуб ще замине за Ирландия и ще огледа конете на мистър Фарел. Той със сигурност има в конюшнята си наследници на Фин Макол.

— Разбира се, че има — кимна доволно Шон. — Например Конкубар, който пет поредни години печели купата Голоуей.

— Ако това е конят, който спечели купата преди две години, приликата му с Касъл Рок направо се набива на очи — намесих се аз.

— Всички наследници на Фин Макол приличат досущ на баща си — допълни Шон. — Крушата не пада далече от дървото, нали така се казва, а това важи с пълна сила за нашите кончета.

— Какво ще правим с обвинението в убийство? — попита Пади. — Стейд трябва да си плати за смъртта на мистър Даниел.

Сигурно чувствата бяха избили на лицето ми, защото Хари нежно сложи ръка на рамото ми. Облегнах се на него и го погледнах с благодарност.

— Мисля, че нищо не може да се направи, Пади — проговорих сломено. — Естествено ние ще споделим подозренията си с лорд Барбъри и съм сигурна, че аргументите ни ще намерят отзивчиви слушатели, но нямаме достатъчно доказателства, за да изправим Стейд пред съда.

— Не е достатъчно да бъде изгонен веднъж завинаги от Жокей клуб — настоя Пади. — Трябва да бъде наказан за смъртта на мистър Даниел. Живот за живот.

— Напълно си прав — отговорих. — Но не вярвам, че ще го постигнем.

Хари, който беше необичайно мълчалив, най-после се намеси в разговора:

— Виж, Пади, за човек като Стейд е по-лошо от смърт да бъде избягван от хората от своята класа и да води живот на парий.

— В света на любителите на коне може да го смятат за парий — възрази сърдито Пади, — но останалите изобщо не се интересуват от това. Особено след като Жокей клуб прогони от манежа дори принц регента!

— Не си прав, Пади, това са съвсем различни провинения — опитах се да обясня аз. — За принца се говореше, че възложил на жокея си да отстрани един кон от състезанието. Един-единствен път. Много хора са на мнение, че жокеят е действал на своя глава. Стейд обаче е откраднал високо ценен жребец и с голяма вероятност е убил човек, за да прикрие кражбата. Хари е прав. Стейд ще бъде отритнат от обществото. Никога повече няма да бъде допуснат в аристократичните кръгове.

Пади пак не изглеждаше убеден.

— Слушай, Пади, да не мислиш, че аз не искам да го видя пред съда? — попитах раздразнено. — Знаеш ли как ми се иска да видя главата му, набучена на Лондонския мост! — поех дълбоко въздух, защото цялата треперех. — Но нямаме достатъчно доказателства.

Пади кимна мрачно. Кукувицата отново се обади от отсрещния бряг. Две овце майки с агънцата си слязоха по склона, за да пият вода от потока. Сладко ухаещият утринен бриз раздвижи тревата.

Колко прекрасен беше светът! Беше несправедливо, че Стейд можеше да му се наслаждава, а татко гниеше под земята. Пади въздъхна тежко.

— Мисля, че имате право, мис Катлийн. Малко странна справедливост, но все пак…

Шон отново ни върна на земята.

— Е, ще си върнем ли Фин Макол?

— Разбира се, старче — отговори с мрачна решителност Пади. — Непременно ще си го върнем.

Сър Чарлс, Ейдриън и още двама мъже тъкмо закусваха, когато с Хари се върнахме в Харли хол. Ейдриън беше много учуден, като ме видя да влизам в стаята за закуска. Откакто страдах от сутрешно гадене, и аз като всички останали дами пиех сутрешния чай в стаята си.

Още с влизането си Хари каза на сър Чарлс:

— Бихте ли ни отделили време за един разговор, сър?

Макар и изненадан, домакинът отговори със съвършена учтивост:

— Да, разбира се. — Той допи чая си. — Вече привърших със закуската. Елате в работната ми стая.

Тръгнах след сър Чарлс и усетих в гърба си погледа на Ейдриън.

Работната стая на домакина беше до библиотеката, обзаведена с махагоново писалище и няколко стола. Етажерките за книги съдържаха издания на „Календар на надбягванията“, „Регистър на надбягванията“, издание на Бейли, списанието „Спортинг“ и естествено списъка на конезаводите. На писалището бяха подредени документи, пера, сребърно съдче за разтопяване на восък и очила. Сър Чарлс премести очилата си и ни погледна с очакване.

Хари веднага заговори по темата.

— Бихме желали незабавно да свикате заседание на Жокей клуб, сър — каза той. — Имаме да повдигнем обвинение срещу маркиз Стейд.

Сър Чарлс остана като ударен от гръм.

— Какво казахте?

Хари повтори думите си.

— И какво по-точно е обвинението? — поиска да узнае сър Чарлс, който очевидно не беше особено въодушевен от искането ни.

Хари и аз разменихме поглед. Дадох му знак да продължи и той описа какви разследвания бяхме провели и какъв беше резултатът.

Когато Хари привърши страшната история за алчност, кражба и убийство, президентът на Жокей клуб, който изглеждаше силно впечатлен, промърмори:

— Съществува възможност ирландският коняр да лъже с надеждата да помогне на господаря си да се сдобие с един великолепен жребец.

Гневът ми се събуди и не можах да се сдържа:

— Сър Чарлс, аз видях коня на мистър Фарел да се състезава в Ирландия. Няма съмнение, че носи същата кръв като вчерашния победител в Гвинеите. Ако вие или друг от членовете на председателството отидете в Голоуей, ще се съгласите с мен. Освен това предлагам да откриете старите коняри на Алказар, които ще потвърдят, че конят, който Стейд представя за Алказар, не е същият, който някога е бил в обора му.

Един слънчев лъч падна през единствения прозорец на помещението и се отрази в очилата на писалището. Сър Чарлс проговори бавно:

— Много хора се учудват как стана така, че известният със средните си постижения Алказар можа да създаде такива великолепни наследници.

— Моят баща също се учудваше — потвърдих аз. — Той пръв предположи, че е направена замяна и се опита да види Алказар. — Устремила поглед към очилата, завърших с треперещ глас: — Затова бе убит.

— Вероятно имате право, лейди Грейстоун — отговори с известна неловкост сър Чарлс, — но Жокей клуб не е компетентен да издава присъди.

Вдигнах глава.

— Разбирам това, сър Чарлс. Моля ви само да предадете чутото от нас на председателството на Жокей клуб. Само вие можете да вземете необходимите мерки и да поправите стореното зло.

— В момента повечето господа от председателството се намират в Нюмаркет — рече сър Чарлс, потърка слепоочията си, сякаш имаше болки, и продължи: — Е, добре, ще запозная членовете на председателството с резултатите от разследванията ви. Утре ще свикам заседание на Жокей клуб в централата ни в Нюмаркет. Моля ви, мистър Удроу, да се явите там точно в единадесет. Доведете и двамата ирландски джентълмени като свидетели.

— И аз ще дойда — обадих се решително аз.

Сър Чарлс ме погледна учудено.

— Не е нужно, лейди Грейстоун. Не бих искал да ви обременявам.

— За нищо на света няма да пропусна това заседание на клуба, сър Чарлс. — Тънката бръчица около устата ми издаваше крайна решителност. — Трябваше да чакам доста дълго, докато застана срещу човека, който уби баща ми.

Сър Чарлс изглеждаше доста уплашен от отмъстителното ми изражение.

— Моля ви, мистър Удроу — обърна се той към Хари, — опитайте се да убедите лейди Грейстоун, че присъствието й не е препоръчително.

Хари, да бъде благословен, отговори твърдо:

— Мисля, че тя трябва да дойде.

Сър Чарлс явно се ядоса, но не каза нищо повече. Станах от стола си.

— Значи се разбрахме — отбелязах сухо. — Утре в единадесет.

Сър Чарлс също стана.

— Лорд Грейстоун ще ви придружи ли? — попита с надежда той.

Отново размених поглед с Хари.

— Още не знам — отговорих честно. — Първо трябва да го попитам.

Качих се в спалнята си и не се изненадах, когато намерих там Ейдриън. Момичетата подреждаха съседното помещение и аз го помолих:

— Ела да се поразходим в градината, за да мога да ти обясня защо Хари и аз трябваше да говорим със сър Чарлс.

— Това очаквах да чуя — отговори безизразно той.

Докато слизахме по стълбата, го наблюдавах крадешком. Минахме през високите стъклени врати и излязохме на терасата. Ейдриън мълчеше, аз също. Лицето му беше напълно безизразно. Никой не умее по-добре от него да крие мислите си.

На терасата срещнахме лейди Мери, майка й и още две дами. След размяна на учтиви усмивки и забележки за хубавото време Ейдриън взе ръката ми и ме поведе към двата каменни лъва в средата на моравата, които охраняваха входа към затворена тисова горичка.

Мълчахме, докато се скрихме от погледите на останалите. Под дърветата бяха поставени каменни пейки, а срещу тях бяха разположени десет коринтски колони от портландски камък. Ейдриън ме настани на една пейка, изправи се пред мен и зачака.

Не бях виждала този сдържан поглед, откакто му бях открила, че съм бременна. Стомахът ми се преобърна, когато — твърде късно — осъзнах, че отдавна трябваше да му разкажа за подозренията си и за разследванията ни с Хари.

По дяволите! Изведнъж се почувствах нещастна. Защо непрекъснато правех грешки в отношенията си с Ейдриън?

Спомних си, че исках да му кажа, но Хари ме разубеди. Обясни ми, че не бива да го товарим с нашите грижи, защото си има достатъчно свои проблеми. Тогава аргументите на Хари ми се сториха разумни, но сега разбрах, че съм направила катастрофална грешка.

Разказах му всичко, като се опитвах да говоря колкото се може по-спокойно. Ейдриън ме изслуша с безизразно лице.

— Отдавна исках да ти кажа — заключих, — но Хари ме убеди, че си толкова затънал в политическите проблеми, та не е редно да те натоварвам допълнително.

— Разбирам.

— Ти наистина беше много зает — допълних за своя собствена защита.

Той гледаше право напред, не към мен. Чертите на лицето му бяха съвършени и неподвижни като на класическите статуи в градината на лейди Барбъри.

— Хари каза… — подзех наново.

— Вече чух какво е казал Хари — прекъсна ме рязко той и извърна глава, за да ме погледне. Очите му бяха съвсем тъмни. — Вие с брат ми явно сте много добри приятели?

Тази забележка и особено горчивината в гласа му ме изумиха дотолкова, че отворих уста. Когато най-сетне успях да се овладея, отговорих едва ли не сърдито:

— Хари ми е като брат.

Ейдриън отново се извърна настрана.

— Хайде да се връщаме, Кейт. Обещах на Белертън да отидем на лов и вече закъснявам.

Пак имаше уговорка. Станах, съзнавайки, че съм развалила всичко, но нямах представа как бих могла да спася отношенията ни. Чувствах се все по-зле. Довчера се държеше с мен като нежен съпруг, а сега беше дълбоко обиден.

По дяволите!

Тръгнахме обратно към лъвовете и макар че се опирах на ръката му и външно всичко беше наред, мислите ни течаха в различни посоки. Щом излязохме от горичката, попитах:

— Ще ме придружиш ли на заседанието на Жокей клуб, Ейдриън?

— Не мисля, че е необходимо, Кейт — отговори равнодушно той. — Досега се справяш отлично и без мен.

— Много бих искала да дойдеш — настоях тихо.

— Нали си имаш Хари — отвърна той. Така се разделихме.