Хвани юздите на съдбата

22

Пристигнахме в Харли хол в понеделник, макар че надбягванията щяха да започнат в сряда, а Гвинеите бяха едва в петък. Следователно заговорниците трябваше да чакат три дни, докато направят първата крачка, т.е. докато се уверят, че Алказар наистина е изчезналият Фин Макол.

Пади се беше настанил в обичайната си квартира в града заедно с ирландския коняр Шон Макбрайд. В петък сутринта, след като се уверим, че Стейд е на хиподрума, Пади и Макбрайд щяха да отидат в имението на маркиза, което беше в близост до Бъри, за да установят идентичността на жребеца. След това щяхме да го изобличим.

Във вторник сутринта сър Чарлс отведе господата в Нюмаркет Хет, за да наблюдават тренировката на конете. Тренировъчният хиподрум и пистата за надбягвания бяха собственост на Жокей клуб. В конюшните около града имаше около четиристотин коня. Гледката на великолепните чистокръвни коне, които препускаха вихрено под синьото небе на Англия, беше за мен най-прекрасното нещо на света.

Дамите бяха предоставени на грижите на лейди Барбъри, която ни показа великолепните градини на Харли хол. Паркът беше огромен, с разнообразни храсти, цветя и дървета. В западния край минаваше широк път за коне, обрасъл с трева и заобиколен с двойни редици кестени, и по цялата му дължина бяха засадени алеи с прекрасни цветя. Южната страна беше заета от зелени морави с островчета от върби, бъз и други храсти. На брега на бистрото поточе растяха чинари, ясени, брястове и други дървета. Моравата около къщата беше украсена с класически статуи и каменни урни.

Градините наистина бяха необикновено красиви. Възхищавах им се съвсем искрено и нито веднъж не си признах, че бих предпочела да наблюдавам тренировката на конете с господата.

Мъжете се върнаха малко след дванадесет и им сервираха лек обяд в стаята за закуска. Хари напълни моята и неговата чиния и ги донесе на масата, която бях заела. Обходих с поглед просторното помещение, в което цареше весела бъркотия, и веднага установих, че лейди Мери отсъства.

— Къде е Ейдриън? — попитах недоверчиво.

— Някакъв тип от Форин офис го потърси още докато бяхме в Нюмаркет — обясни Хари. — Каза ми, че ще се върне в Харли хол доста късно.

Естествено изпитах облекчение, че мъжът ми не беше с лейди Мери, но ми стана мъчно, че не го оставяха на мира дори тук, за да може да изгледа спокойно надбягванията.

В този момент в стаята за закуска влезе лейди Мери. Веднага след нея влезе тъмнокос млад мъж, който леко куцаше, и останах с впечатлението, че двамата бяха дошли заедно.

— Кой е придружителят на лейди Мери? — попитах любопитно.

— Вчера ти го представиха — промърмори с пълна уста Хари. — Защо никога не запомняш имената на хората?

— Не ставай лош — укорих го. — Е, кой е младежът?

— Името му е Ричард Белертън. — Хари намаза наденичката си с горчица, отряза си голямо парче, натъпка го в устата си и задъвка с наслада. Удостоих го с хладен поглед.

— Кой е Ричард Белертън?

Хари не престана да дъвче. Изритах го под масата и той подскочи.

— Престани да се държиш неприлично, Кейт — изсъска в ухо то ми той. Бузите му се бяха зачервили.

Усмивката ми беше почти толкова ангелска, колкото неговата.

— Искам веднага да разбера кой е Белертън, Хари.

Той най-после преглътна и ми отговори с контравъпрос:

— Откъде е този интерес към обожателя на лейди Мери?

— О, значи наистина й е обожател?

Погледнахме към двойката, застанала пред бюфета. Мистър Белертън не беше много по-висок от лейди Мери, но раменете му бяха широки, а талията тясна и изглеждаше симпатичен. Според мен бяха чудесна двойка.

— Преди да напуснем Лондон, в „Уайт“ сключиха писмен облог дали двамата ще се сгодят до края на сезона — обясни с усмивка Хари.

Имах чувството, че от сърцето ми е паднал камък.

— Но това е прекрасно. — Лицето ми засия.

— Той е племенник на стария Алдършот — продължи Хари. — Тъй като старецът е ерген, Белертън ще наследи титлата и богатството му. Бих казал, че щом херцогинята е приела да дойде тук с дъщеря си, това е равно на одобрение.

Ставаше все по-добре.

— Да не би този Белертън да има състезателни коне? — попитах с нарастващо любопитство. — Никога не съм го виждала.

— Той е братовчед на лейди Барбъри — обясни Хари.

Лейди Мери се запъти към масата си, но когато видя, че я наблюдавам, спря. Усмихнах й се толкова любезно, че очите й се разшириха от учудване. Тя изкриви устни едва забележимо и бързо седна в другия край на масата. Мистър Белертън се настани до нея.

Обърнах се към Хари.

— Ама този Белертън куца!

— Да, защото е бил ранен при Ватерлоо.

Това беше върхът! Лейди Мери си беше намерила нов герой! Можех да се успокоя, че ще остави мъжа ми на мира. Погледнах Хари, който се тъпчеше с месо, и изведнъж усетих глад. За първи път от много дни насам. Посегнах към ножа и си отрязах малко парченце ростбиф.

Надбягванията бяха открити в сряда. Присъстваха всички гости от мъжки пол, поканени в дома на сър Чарлс Барбъри, Луиза и аз. Държах да не пропусна първото състезание. Господата бяха на коне, а ние с Луиза бяхме заели места във високия файтон на сър Чарлс и виждахме отлично финиша. Слънцето грееше, но тъй като беше ветровито, Ейдриън ни беше загърнал грижливо в няколко вълнени одеяла, преди да потеглим от Харли хол.

Обичах надбягванията. Няма нищо по-красиво от чистокръвни коне, препускащи в галоп. Ала мъжете посещаваха надбягванията, за да се обзалагат. Татко винаги залагаше по много пари и това беше основната причина за колебанията във финансовото пи състояние. Повечето пари, които печелеше от продажбата на коне, се губеха при обзалаганията.

Ейдриън беше прекарал много време извън страната и почти не познаваше английската състезателна система. Миналата вечер му бях направила списък на конете, на които да заложи при посредника, с който работеше лорд Барбъри.

Посредниците приемаха облози с различна големина за всеки кон, участващ в надбягването, система, която наричаха букмейкърска. Посетителите на надбягването се ползваха от услугите им, но според мен всички тези хора бяха негодници. Често се случваше букмейкърите да неутрализират фаворита с отровена вода за пиене или щипка опиум. Жокей клуб полагаше усилия да не допуска мошеничества при облозите, но не постигаше особен успех.

За Ейдриън денят с нас започна по-скоро късно, защото разни хора непрекъснато търсеха компанията му и след обяда почти не го видяхме. Въпреки това ние с Луиза не се чувствахме пренебрегнати. Много стари познати спираха до каретата ни, за да ми кажат, че са много щастливи да ме видят отново на надбягването.

Денят можеше да бъде наистина съвършен. Слънцето грееше, в ранния следобед дори вятърът утихна и стана още по-топло. Състезанието минаваше гладко и макар че не всички фаворити спечелиха, местата им бяха почетни и никой не остана с впечатлението, че са били манипулирани. Четири от конете, които бях препоръчала на Ейдриън, заеха първите места и аз бях много радостна, когато той ме поздрави за избора ми.

Това беше светът, в който бях отраснала: чистокръвни коне се носеха в луд галоп, миришеше на кожа, коне и тор, победителите се кипреха гордо, победените навеждаха разочаровано глави. Осемнадесет години бях живяла сред тези хора и все още се чувствах част от тях.

Само татко не беше тук. Не бях очаквала, че ще усещам така болезнено липсата му. От смъртта му бяха минали осемнадесет месеца и аз мислех, че вече не тъгувам за него, но сега разбрах, че съм се лъгала.

Следобедът минаваше и болката ми, вместо да намалява, се усилваше. Вече не можех дори да говоря. Когато мина и последното състезание, казах на Луиза:

— Преди да се върнем в Харли хол, искам да отида на гроба на татко.

Луиза, която вече два пъти беше попитала дали се чувствам добре, огледа търсещо множеството.

— За съжаление не виждам лорд Грейстоун, Кейт.

— Сигурно е още при букмейкъра — отговорих. — Това значи, че ще се забави, но няма нужда да го уведомяваме. Той знае, че възнамерявах да тръгна веднага след края на състезанието.

Луиза смръщи чело.

— Мисля, че трябва да го почакаш. Редно е той да те придружи на гробищата.

Ала потребността да се изправя пред гроба на баща си беше толкова силна, че не можех да чакам нито минута повече.

— Татко е погребан в края на града. Ще стигна много бързо дотам и няма да се бавя, обещавам ти.

Стегнах юздите, готова да потегля, но Луиза сложи ръка на рамото ми и ме задържа.

— Почакай малко, Кейт. — Погледнах я нетърпеливо, но тя се беше извърнала настрана и махаше на някого. Проследих погледа й и видях Пади, който си пробиваше път към нас през навалицата от хора и коне. През деня беше идвал няколко пъти, за да си побъбрим. Когато чух мелодичния му ирландски глас, усетих още по-болезнено загубата си.

— Дамите май са решили да тръгват? — попита той и спря красивата си червеникава кобила отстрана на файтона.

— Кейт иска да посети гроба на баща си, преди да се върнем в Харли хол — отговори бързо Луиза. — Ще дойдеш ли с нас, Пади?

— Разбира се — отговори спокойно той и ме погледна втренчено със светлосините си очи.

— Не съм била там след погребението — обясних тихо.

— Аз винаги минавам, когато съм в Нюмаркет — отговори също така тихо той. — Знам, че много хора, които го познаваха, също посещават гроба му, когато имат работа в града.

Татко наистина умееше да печели привързаността на хората.

Усмихнах се несигурно.

— Е, тръгваме ли?

— Потегляйте, мис Катлийн — отговори той и отмести коня си.

Някой беше засадил на татковия гроб камбанки. Те бяха с цвета на очите му и сърцето ми преля от болка.

„Стейд ще си плати за стореното, татко. Няма да позволя да се изплъзне. Той трябва да бъде наказан за онова, което е извършил.“

Задушавах се. Болката ми беше непоносима. Сините камбанки на фона на белия надгробен камък се размиха пред очите ми.

Господи, татко… Татко…

Вятърът ни бе настигнал и сега свиреше над гробището. Наблизо беше кацнало врабче и си търсеше червейче. Очите ми бяха пълни със сълзи и не можех да прочета дори името на татко.

— Хайде, мис Катлийн, да си вървим — каза Пади и сложи ръка на рамото ми.

Чувствах се толкова сама. Вътрешностите ми мръзнеха. Толкова исках някой да ме утеши.

— Искам да си ида в къщи — отроних.

Пади ме отведе до файтона.

— Грейстоун е много далече, мила моя — прошепна той. — Ще те отведа в Харли хол.

— Не искам в Грейстоун — обясних. Сълзите вече се стичаха по бузите ми и трябваше да мигам силно, за да ги прогоня. — Искам вкъщи.

— Хайде, качи се — проговори меко Пади и съчувствието в гласа му разкъса сърцето ми. Той ме вдигна на седалката и отиде да помогне на Луиза.

Посегнах към юздите, макар да не бях сигурна, че съм в състояние да управлявам конете.

— Почакай, Кейт — помоли Луиза. — Пади привързва коня си за файтона и ще се качи на капрата, за да ни закара в Харли хол.

Не възразих. Наместихме се някак си на тясната седалка, Пади взе юздите в сигурните си ръце и ни откара до входната врата на Харли хол.

Ейдриън беше в двора и разговаряше оживено с Ричард Белертън. Когато видя файтона, се затича насреща ни и чух как попита:

— Случило ли се е нещо, Пади?

Седях в средата и Луиза отговори вместо мен:

— Бяхме на гроба на мистър Даниел. Кейт е много развълнувана.

— Разбрах — отговори той и добави: — Ще ти помогна да слезеш, Луиза.

Когато тя слезе, аз се преместих на нейното място. Ейдриън протегна ръце да ме поеме. Опрях се на раменете му, той ме вдигна високо във въздуха и ме сложи на земята. Не успях да предотвратя едно мъчително изхълцване и изпитах ужас от слабостта си.

— Ах, Ейдриън — промълвих през плач. — Ах, Ейдриън!

Вместо да отговори, той ме вдигна като дете на ръце и ме понесе нагоре по стълбата. Скрих лице на гърдите му, защото не исках никой да види сълзите ми. Икономът ни отвори и каза нещо, но не разбрах какво. Ейдриън ме понесе по стълбата към първия етаж, приведе се, за да отвори някаква врата, и най-накрая се озовахме в уютната ни стая. Той затвори вратата с крак и ме отнесе на люлеещия се стол пред камината. Седна и ме настани в скута си.

— Няма нищо, милата ми — прошепна нежно той. — Сега можеш да се наплачеш.

Това и направих. Плаках и ридах като никога досега, дълбоко и безутешно, без да се владея, а той ме държа в прегръдката си, докато бурята отмина и млъкнах изтощено.

Облегнах се на гърдите му, вслушах се в равномерните удари на сърцето му до бузата си, насладих се на силните ръце, които ме държаха здраво, и разбрах, че най-после съм си вкъщи.

След малко заговорих с треперещ глас:

— Много съжалявам. Не знам какво ми става. Никога не съм плакала така.

— Не бива да се срамуваш от сълзите си, Кейт — отговори той.

Аз бях на друго мнение.

— Сълзите не могат да променят нищо — обясних. — Плачът само обезсилва.

— Това не е вярно — отговори той.

— Напротив, вярно е.

Ейдриън не каза нищо.

— Ти никога не плачеш, Ейдриън — прошепнах до гърдите му.

Усетих как гръдният му кош се разшири в дълбоко вдишване, а после отново се сви. И още веднъж. Когато заговори, той го направи съвсем бавно, сякаш някой му изтръгваше думите със сила:

— Знаеш ли колко хора съм убил при онази прославена атака, Кейт?

Бях толкова слисана от смяната на темата, че вдигнах глава.

— Ти си унищожил целия ляв център на французите — отговорих уверено.

Лицето му беше побеляло от напрежение. Внезапно осъзнах значението на странните думи, които беше изрекъл. „Знаеш ли колко хора съм убил аз?“ — беше попитал той.

— Големи ли бяха нашите загуби? — пошепнах едва чуто.

— Аз взех решението да нахлуем зад френските позиции. Аз взех решението да се насочим към оръдията. По обратния път бяхме обкръжени от цял полк на френската лека кавалерия. Загубите ни бяха огромни.

Лицето му беше безизразно. Мразех, когато изглеждаше така.

— Никой няма да потърси вината у теб, Ейдриън.

Той разтърси нетърпеливо глава. Не това искаше да чуе.

Прокарах пръст по линията между веждите му, опитвайки се да я загладя. При това се запитах защо ми бе разказал тази история. Той се залюля леко на стола и аз отново облегнах глава на гърдите му.

— Когато битката най-после приключи, реших да се върна през полето до мястото, където ни бяха обкръжили — за да видя има ли още живи и ако мога, да им помогна. — Усетих колко напрегнати бяха тялото и гласът му. Страшният спомен беше оживял в съзнанието му. — Как да ти опиша какво видях там? На полето лежаха хиляди мъртви, а сред тях хиляди ранени, които пищяха от болка. Това беше по-страшно от ад, Кейт. — Устата му докосна главата ми, дъхът му раздвижи косата ми. — Тогава се разплаках — прозвуча твърдият му глас. — Не виждах къде стъпвам, защото от очите ми се лееха сълзи.

Столът се полюляваше ритмично и движението му беше странно успокояващо. Притиснах се до него, за да усетя топлината и силата му, но не можах да откъсна мислите си от онова, което ми беше казал.

— Виждаш, че и аз съм плакал, Кейт. И не се срамувам от сълзите си. Както и ти не бива да се срамуваш, че оплакваш баща си. — Той вдигна брадичката ми, за да го погледна. — Има събития, които заслужават този изблик на чувства — заключи твърдо той.

Никога не бях срещала толкова силен и едновременно с това чувствителен човек. Господи, колко го обичах! Когато отново го погледнах в очите, бях готова да дам воля на чувствата си, да му призная любовта си. Не знам какво ме задържа. Всъщност днес вече го знам. Беше гордостта. Проклетата ми гордост.

Един ден неизбежно щях да му го кажа, но не сега. Не сега.

Вместо това прошепнах:

— Благодаря ти, Ейдриън. — Отново облегнах глава на гърдите му. — Вече се чувствам много по-добре.

Той продължи да ме люлее като бебе.