Хвани юздите на съдбата

6

При следващите посещения на Хари обмислихме как да протече търсенето на Пади. Тъй като конете бяха единственото, от което верният ирландец наистина разбираше, бях абсолютно убедена, че той ще се опита да продължи работата на татко. Това означаваше, че е най-вероятно да бъде намерен на някой манеж. Фактът, че през януари не се провеждаха надбягвания, нанесе силен удар на плановете ни.

— Къде прекарваше зимата с баща си? — попита ме Хари в един студен следобед, докато седяхме пред буйния огън в камината и пиехме чай. Бях изненадана от посещението му, тъй като беше идвал и предишния ден.

Протегнах крака към огъня и раздвижих скованите си пръсти в леките кожени обувки.

— Обикновено прекарвахме зимата в Ирландия. Татко често купуваше млади коне от дребни ирландски скотовъди и ги продаваше с добра печалба в Англия.

— Мислиш ли, че Пади може да е отишъл в Ирландия?

— Според мен е твърде вероятно — признах.

Лицето на Хари изрази недоволство.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да прекратим търсенето и да изчакаме пролетта и началото на надбягванията.

Въздъхнах.

— Вероятно си прав.

Хари изду устни и се задълбочи в разглеждането на новите си ботуши. През целия следобед имах чувството, че се готви да ми каже нещо, и накрая той не издържа.

— Вчера пристигна писмо от Ейдриън — оповести мрачно той.

Усетих как цялата изстинах. Не казах нищо.

Хари вдигна глава и очите му бяха пълни със загриженост.

— Той участва в преговорите за френския заем.

Тъй като любезният мистър Крауфорд беше уредил да ми изпращат два лондонски вестника, знаех за какво говори Хари.

— Заемът от Беъринг, който ще позволи на Франция да започне с изплащането на военните репарации на съюзниците. За него ли говориш?

Хари кимна.

— Да, става въпрос за същия заем. — Една от точките в мирния договор, подписан в Париж, предвиждаше Франция да изплати на съюзниците обезщетение в размер на 700 милиона франка. Тъй като френското стопанство не беше в състояние да събере такава сума, британското правителство водеше преговори с банковите къщи Беъринг Брадърс и Хоупс за отпускане на заем.

— Договорът трябва да бъде подписан следващия месец — продължи Хари и лицето му още повече потъмня. — Ейдриън се връща в Лондон, за да помогне всичко да протече гладко.

Усетих как кръвта се отдръпна от бузите ми.

— Точно така — заяви Хари.

Прехапах долната си устна.

— Дали ще остане в Лондон, как мислиш? Или ще дойде и тук?

— Със сигурност знам, че има намерение да дойде в Грейстоун Аби — отвърна Хари. — Всъщност останах с впечатлението, че е планирал да остане в Англия. Писа ми, че твърде дълго е отсъствал от именията си.

Той ме погледна и с мъка потисна въздишката си. Огледах с тревога приятното светло и топло помещение. Беше прекрасно да живея в Ламбърн, но дълбоко в себе си знаех, че няма да е за дълго.

— Ако Ейдриън желае да се разведе, аз, разбира се, ще дам съгласието си — казах на Хари. — Но никога няма да се върна в дома на вуйчо си. Хари, ти трябва непременно да откриеш Пади. Направи го заради мен. Така ще мога да живея с него.

Хари явно не споделяше мнението ми.

— Ейдриън няма да се разведе, Кейт. Помисли си какъв скандал ще се вдигне!

— Ако лейди Мери наистина го обича, няма да я е грижа за скандала — възразих аз.

Хари поклати глава.

— Лейди Мери няма значение — обясни той. — Ейдриън няма да се разведе.

Може би е свързано с желанието му да се занимава с политика, помислих си. Може би разводът щеше да опетни доброто му име и затова беше недопустим.

Цяла зима бях размишлявала над проблема и сега споменах второто решение, което беше възможно.

— Може би ще постигнем анулиране на брака. Нямам представа при какви условия един брак може да бъде обявен за невалиден, но ние никога не сме имали истински брак. Никога не сме живели заедно.

— Ако Ейдриън има поне малко ум в главата си, ще си запази жената, с която бог го е дарил — отговори рязко Хари. — Това е най-доброто, което може да направи.

Бях трогната.

— Хари, това е много мило от твоя страна, но твоят брат вярва, че съм била посветена в плана на Шарлууд, и не се отнася с особена симпатия към мен.

— Аз ще му отворя очите — обеща Хари. — Който те познава отблизо, веднага разбира, че никога, при никакви обстоятелства не би участвала в подобна подла интрига.

Тъй като бях много потисната, доверието му в мен ме разтърси до дън душа.

— Благодаря ти, Хари — прошепнах трогнато.

Младият ми девер ме дари с ободряваща усмивка.

— Не се страхувай, Кейт, аз ще говоря с Ейдриън. Ще видиш, че всичко ще свърши добре. Ейдриън е човек на честта. Няма да те отблъсне.

— Стига, Хари, не искам милостиня — отвърнах раздразнено аз.

Той не отговори и аз реших да изоставя темата. Бях само една обикновена млада жена без мъжка закрила, без средства, без опората на семейството си. Ако аз нямах нужда от милостиня, тогава не знаех кой друг. Не е нужно да казвам, че тази мисъл съвсем не ме изпълни с радост.

— Може би аз не искам да бъда омъжена за него — проговорих с детинска упоритост.

— Не ставай глупава, Кейт — укори ме сърдито Хари.

Погледнах го мрачно, но не намерих отговор.

Споразумението между Беъринг Брадърс и Хоупс и френското правителство беше подписано на 10 февруари 1817 година. Граф Грейстоун присъстваше на подписването като представител на британското правителство. След два дни той напусна Лондон, за да отиде в семейното имение Грейстоун Аби, което се намираше в близост до Нюбъри, в графство Беркшайър. Знаех всичко това, защото Хари долетя като вихър, за да ми донесе вестта, че Ейдриън ще пристигне в Грейстоун на следващия ден.

Минаха още три дни, докато лордът се появи в Ламбърн.

Предполагам, всички ще разберат, че това не беше лесно време за мен. Тъй като времето позволяваше, яздех всички коне, които бяха в обора, не на последно място и за да се разсейвам. Когато си бях вкъщи, бях толкова нервна, че не можех дори да чета. Тъй като в библиотеката на Ламбърн нямаше нито един роман, цяла зима се занимавах с „Благосъстоянието на нациите“ от Адам Смит, труд, който не може да бъде четен бегло и без съсредоточаване.

Той пристигна на шестнадесети февруари в единадесет сутринта и ме завари в къщата, тъй като през нощта земята беше замръзнала и трябваше да почакам да се позатопли, преди да отида в обора. От няколко дни мисис Ноак непрестанно ме укоряваше, че нямам апетит, и тази сутрин се бях скрила в библиотеката, за да не я срещна. Почти час седях в креслото пред камината и се взирах с празен поглед в огъня, когато влезе мистър Ноак и съобщи с подозрителна мекота:

— Негова светлост е тук, милейди.

Скочих като опарена. Само след секунди Ейдриън влезе в библиотеката. Бях забравила колко е висок. Раменете му изпълниха рамката на вратата.

— Как сте, милорд — проговорих тихо и учтиво.

Настъпи пауза. Сигурно гласът ми беше прозвучал, като че се срещахме за първи път.

— Добре съм — отвърна той. — Надявам се, че и ти си добре.

— Да — прошепнах. Не ми хрумваше нищо друго. Хвърлих умолителен поглед към мистър Ноак, но той се приготви да си върви.

— Да кажа ли на мисис Ноак, че днес ще обядвате с нас, милорд?

— Да, Ноак, благодаря.

Мистър Ноак излезе и ме остави сама с Ейдриън. Със съпруга ми.

— Седни, Кейт — проговори меко той. — Няма да те изям.

Отпуснах се в едно от сините кресла пред камината и той седна срещу мен на креслото, на което обикновено седеше Хари. Носеше син жакет, светлокафяви панталони и високи ботуши. Тъй като лицето му беше зачервено от студа, предположих, че сам е карал каретата. Седях мълчаливо и чаках, скръстила ръце в скута си.

— Е поне не си бъбрица — установи развеселено той.

— Не знам какво да кажа — отговорих, без да се замислям, и бързо прехапах устни. — Държах се с вас толкова лошо, а вие бяхте толкова великодушен, че се срамувам.

Ейдриън вдигна вежди.

— Не можеш да твърдиш, че съм постъпил великодушно, като съм те оставил девет месеца сама.

— Вие ми позволихте да живея в тази прекрасна къща — обясних аз. — Даже ми дадохте издръжка. Знаете много добре какви бяха обстоятелствата около женитбата ни, милорд. Затова съм на мнение, че бяхте много… — спрях, за да намеря подходящата дума, но не ми хрумна нищо по-добро и повторих: — много великодушен.

Този път Ейдриън вдигна само едната си вежда. Косата му блестеше от сиянието на огъня, както беше блестяла косата на Хари, но той не будеше у мен безгрижието и задоволството, които ме обземаха в присъствието на Хари.

Когато Ейдриън заговори отново, гласът му прозвуча доста по-рязко:

— Както управителят ми, така и брат ми се постараха да ме убедят, че ти не си участвала в мръсния план на Шарлууд и си станала жертва на интригите му също като мен.

Значи аз също трябваше да се опитам да го убедя!

— Вярно е, аз нямах и понятие какво е замислил вуйчо Мартин. Ако знаех, никога, никога нямаше да тръгна с вас. Но… — Усетих, че се изчервих. Досега издържах на погледа му, но не можех повече. Сведох виновно очи, неспособна да понеса присъдата на коравите сиви очи.

— Но… — подсети ме той — не гневно, само любопитно.

Вече нищо не можеше да ме спре.

— Трябваше да откажа да се омъжа за вас. Беше проява на страхливост от моя страна да се поддам на натиска на вуйчо си. Това е моята вина и се разкайвам за стореното. Вече казах, че ще направя всичко, което желаете… — Лицето ми стана тъмночервено, защото си припомних какво беше станало след тези думи, и вдигнах глава, за да видя дали и той помни. Изражението му беше сериозно.

Продължих забързано:

— Ако желаете анулиране на брака, аз ще направя всичко, за да ви помогна.

— Ако реша да обявя брака ни за невалиден, ти ще се върнеш ли при Шарлууд?

— Никога! — Гласът ми затрепери издайнически. Преглътнах и се постарах да говоря спокойно и разумно. — Дълго размишлявах. Знам, че притежавате много къщи. Може би се нуждаете от икономка? — Тази идея ми беше хрумнала само преди два дни, но ми се струваше изключително подходяща.

— Значи ли това, че искаш да прекараш живота си като икономка? — попита невярващо Ейдриън.

— Мисис Ноак ме научи да готвя — отговорих със законна гордост. — Цяла зима я наблюдавах как работи и съм сигурна, че ще се справя.

— Кейт, твоят дядо е бил виконт. Не е нужно да се учиш да готвиш.

Той не ме разбираше. Мисля, че не го и очаквах.

— Мога също да потърся Пади О’Грейди, стария коняр на татко, и да остана при него. Той ме познава от раждането ми.

— Но ти не можеш да живееш с един коняр — отвърна нетърпеливо Ейдриън.

— Пади е много повече от това — възразих. — Той беше като член на семейството.

На устата му се изписа корава линия.

— Ако решим да анулираме този брак, ще се погрижа да имаш достатъчно пари, за да водиш собствено домакинство и да живееш, както ти харесва.

— Не мога да взема парите ви — отговорих аз и бях напълно сериозна.

Мистър Ноак се появи на входа и възвести:

— Милейди, обедът е сервиран. В трапезарията.

— Благодаря, мистър Ноак.

Когато излязохме от библиотеката, Ейдриън попита любопитно:

— Защо Ноак сметна за необходимо да подчертае така силно думата „трапезария“?

Нямаше смисъл да го лъжа.

— Обикновено се храня в кухнята. Но мисис Ноак не престана да ме укорява, че се държа неподобаващо.

Всички допълнителни дъски от голямата маса в трапезарията бяха махнати още преди месеци и двамата с Ейдриън седяхме недалеч един от друг. Помежду ни беше блещукащата махагонова повърхност на масата. Мистър Ноак донесе супа от полска опашка, но аз можах да преглътна само една лъжица, тъй като стомахът ми се бунтуваше.

Ейдриън почти беше изял супата си, когато мистър Ноак, който стоеше до стената и чакаше да вземе чиниите за супа и да сервира следващото ястие, проговори с подчертана мекота:

— Милейди, мисис Ноак ще се ядоса много, като види, че не сте си изяли супата.

Ейдриън вдигна глава.

— Много съжалявам, мистър Ноак — отговорих. — Но просто нямам апетит.

— Ноак, всеки път ли следите дали дамата на къщата се храни добре? — попита меко Ейдриън.

Старецът го погледна развеселено.

— Извинете ме, милорд. Не исках да се намесвам. Но работата е там, че милейди почти цяла седмица страда от липса на апетит и ние… — Той остави изречението недовършено.

— Вие никога не се намесвате, където не трябва, мистър Ноак — отговорих твърдо. — Ще се опитам да изям супата. Знам, че е много вкусна. — И за да му покажа добрата си воля, погълнах бързо няколко лъжици.

Остатъкът от обеда премина много приятно и аз през цялото време се стараех да си похапвам солидно от поднасяните ястия, за да умиротворя мисис Ноак. Задавах на Ейдриън въпроси за френския заем и той ми отговаряше с готовност, която помнех от първата половина на катастрофалния ни излет, преди да се счупи оста. За известно време дори забравих, че той вероятно ме мразеше.

Спомних си този факт, когато седнахме отново в библиотеката и се погледнахме.

— Кейт, не е лесно да се постигне анулиране на брака.

— Аз съм готова да се закълна, че вуйчо ми направи всичко това, за да ви унижи — отговорих твърдо.

Брадичката му се опъна.

— Проклет да бъда, ако позволя светът да узнае, че Шарлууд ме е подмамил в най-стария капан на света.

— Прав сте — прошепнах замислено аз. — За всички ни ще бъде неловко. Но може би е по-добре да го изтърпим и да приключим веднъж завинаги. Ще понесете ли да живеете до края на дните си с жена, която не обичате?

Мълчание. Кадифените завеси бяха вдигнати, слънчевите лъчи падаха косо през старите прозорци и се събираха върху износения персийски килим. Наблюдавах напрегнато прашинките, които танцуваха на светлото сияние.

Изведнъж Ейдриън се изправи пред мен, хвана брадичката ми и вдигна лицето ми към своето. Бях безкрайно изненадана, когато усетих мазоли на аристократичните му ръце.

— Ти си или невероятно наивна, или си най-добрата артистка, която някога съм срещал — проговори тихо той.

Не можах да удържа гнева си. Извърнах се рязко и той ме пусна. Отстъпих няколко крачки назад и го погледнах с цялата злоба, на която бях способна.

— Не съм нито едното, нито другото! — извиках възбудено аз.

— Наистина ли?

— Наистина! Не съм!

Той ме погледна изпитателно и кимна.

— Добре. Тогава да отидем в оборите, за да ми покажеш Елза.

Начинът, по който смени темата, беше, меко казано, объркващ, но се зарадвах, че ме покани да отидем в обора. Облякох зимния си костюм за езда, а той се уви в дебелата пелерина и се запътихме към обора.

Слънцето беше затоплило въздуха, докато бяхме обядвали, и аз веднага подложих лицето си на топлите лъчи. Единственият шум беше скърцането на ботушите ни по чакъла на алеята.

Щом се изправихме пред бокса на Елза, Ейдриън извика името й с необикновено мек и нежен глас.

— Е, как си, моето момиче? — попита с обич той. — Ела тук и ме поздрави.

Кобилата го позна. Вдигна глава, наостри уши, после бавно се обърна и закрачи към него с протегната шия и мек поглед. Изцвили тихичко и потърка муцуна в рамото му. Той протегна ръка и нежно поглади бялата звезда на челото й.

Мисля, че това беше мигът, когато се влюбих в него.

— Изглежда прекрасно — прошепна след малко Ейдриън, обърнат към мен.

Той нахлузи през главата й дългото въже, стегна го и я изведе от бокса. Слънцето направи тъмната й зимна грива още по-блестяща. Ейдриън ме погледна подканващо.

— Искам да видя как си я обучила — помоли той.

— Отивам да донеса седлото, милейди — предложи Уил, преди да мога да отговоря, и се втурна към стаичката, докато ние с Ейдриън стояхме един до друг насред двора и наблюдавахме кобилата.

Помилвах грациозно извитата й шия и попитах:

— На колко години беше, когато я купихте?

— Тя на четири, а аз на четиринадесет — отвърна с усмивка Ейдриън. — Няколко пъти беше излизала на състезание в Нюмаркет без особен успех, затова я купих евтино. Ако си спомням добре, дадох за нея половината от половингодишната си издръжка.

— Тялото й е съвършено оформено — казах аз. — Не се ли опитахте да я използвате за разплод?

— О, разбира се. Роди две мъртви жребчета и се отказах да правя повече опити, защото не исках да я мъча.

— Не помислихте ли да я вземете в Испания?

— Не и моето малко момиче — отговори той с тон, в който се смесваха веселие и привързаност. — Трябва да знаеш, че тя не е истински кон. Тя е принцеса в образа на кон.

Не можах да не се засмея. Той беше намерил най-подходящата характеристика за Елза.

Уил пристигна със седлото ми и го сложи на гърба на Елза. Когато усети тежестта, тя наостри уши, но веднага ги отпусна, когато успокоително цъкнах с език.

— Не можех да я изложа на трудностите и опасностите на кавалерийския живот — обясни Ейдриън, — но сърцето не ми позволяваше да я продам на някой безразсъден ловец на лисици. Затова я изпратих в Ламбърн. Знам, че беше твърде млада, за да прекара живота си в обора, но не намерих друга възможност.

Докато говорехме, Уил беше затегнал ремъците на седлото и сега каза:

— Готова е, милейди.

Ейдриън хвърли бърз поглед към стълбичката, която аз почти не използвах, макар че Елза беше висока поне шестнадесет разтега. Пъхнах лявото си стъпало в стремето и се метнах на седлото. Насочих Елза към заграденото място и Ейдриън ме последва, като непринудено бъбреше с Уил.

Както винаги, започнах упражненията с широки стъпки при отпусната юзда, за да раздвижа мускулите на Елза. После преминахме към препускане в тръс. Описахме няколко кръга на двете страни и след около четвърт час започнах да ги стеснявам.

Конят, обязден в класически маниер, е еластичен, стои винаги изправен и гледа напред. Стъпва равномерно и мускулестият му гръб образува естествен мост между активния заден крайник и челюстта. Елза беше реагирала бързо на опитите ми да я обучавам. Мускулите й се развиваха непрестанно, изражението й издаваше постоянна бдителност, тя изглеждаше и се движеше като кон, който е поне наполовина по-млад.

Яздих половин час, което е напълно достатъчно за интензивните упражнения, които прилагах. Ейдриън отвори вратичката, за да излезем от площадката, и застана до главата на Елза, докато аз сляза от седлото. Както винаги, я похвалих с няколко топли думи и й дадох бучка захар, след което предоставих на Уил да я отведе в бокса при сеното.

Ейдриън проговори за първи път от половин час насам:

— Винаги съм искал да я яздя по този начин, но не знаех как да започна…

— Татко ме научи — обясних. — Преди революцията е учил в Сомюр.

Излязохме заедно от обора и се запътихме обратно към къщата. Главата ми едва стигаше до рамото му, виждах как скъсяваше крачките си, за да ги изравни с моите.

— Аз разполагах само с литература — отговори той. — „Ecol de Cavalerie“ от Ла Гуерниер ми беше като библия, но нямаше нито един човек, който би могъл да ми покаже някои практически упражнения.

— Дори само с помощта на книгата сте постигнал много. — По ослепително синьото небе се гонеха бели облачета, от къщата се носеше миризма на огън. — Честно казано, бях много учудена, когато първия път установих колко добре обяздена е кобилата. Обикновено англичаните са тромави и…

Той не отговори и аз изпитах опасения, че бях засегнала кавалерийската му чест.

— Исках само да кажа, че англичаните не яздят в класически стил — опитах се да се оправдая.

— В младостта си херцог Уелингтън е яздил в манежа на Анжер — каза Ейдриън. — Винаги е бил на мнение, че английската кавалерия се състои от некадърници.

Татко беше на същото мнение, но аз сметнах за по-умно да не се задълбочавам в тази тема.

— Сигурна съм, че херцогът не е имал предвид вас, като е изказвал тази оценка — отговорих.

Ейдриън явно се развесели от начина, по който защитих ездаческото му изкуство.

— Учих много — беше всичко, което каза. Когато минахме покрай старата млекарница, земята беше заледена и аз закрачих по-внимателно, за да не се подхлъзна.

— В Лисабон имах възможност да яздя в кралския манеж — казваше точно в този момент Ейдриън. — Това беше дар от небето.

Погледнах го и той ми се усмихна. За първи път се усмихваше по този специален начин и сърцето ми заби като безумно.

— Върнах се от Португалия с млад лузитански жребец — заключи гордо той и отново ми се усмихна.

Не можах да се удържа и го зяпнах смаяно. Лузитанските коне са топлокръвни, характерни за Португалия, и от векове насам се отглеждат единствено за дресура. Те са скъпи и редки като липицанските от испанския придворен манеж във Виена.

— Тук, в Англия? — попитах задъхано. Португалците бяха известни с нежеланието си да продават скъпоценните си коне извън страната.

— Да, в обора на Грейстоун — отговори с усмивка Ейдриън. — Непременно трябва да го видиш и да го пояздиш.