Хвани юздите на съдбата

3

— Вие ще спите на пода — обявих, когато най-после се качихме в малката спалня. — Нали сте войник. Сигурно сте свикнали да спите на земята.

Ейдриън вдигна вежди и ме огледа развеселено.

— Кейт, аз бях офицер, а офицерите не спят на земята.

Изражението ми явно е издало, че не му вярвам, защото избухна в смях.

— Мога ли да ви помоля поне за една възглавница? Дано да е чиста.

Проверих внимателно възглавницата, като накрая я поднесох към носа си, за да я помириша. След като бях спала в безброй наети квартири, опитът ме беше научил, че миризмата е също толкова важна като вида.

— Чиста е — обявих с известна изненада. — Ще получите и едно одеяло — добавих великодушно. Взех одеялото от леглото и го разстлах грижливо на пода. Когато се обърнах, забелязах, че той ме е последвал. Изведнъж осъзнах колко дребна изглеждах в сравнение с този величествен мъж, тъй като трябваше да отметна глава назад, за да го погледна. Очите, които гледаха в моите, бяха тъмни и неразгадаеми.

— Лека нощ, Кейт — проговори тихо той.

— Лека нощ… Ейдриън.

Събух проклетите обувки и ги оставих до леглото. Легнах си, без да се събличам, и се завих с едно одеяло. Възцари се мълчание. Бяхме оставили прозореца отворен, един лунен лъч падаше косо в стаята и излинялото одеяло на леглото светеше с неземен блясък. Лежах неподвижна и се вслушвах напрегнато в равномерното дишане на мъжа на пода. Мислех си, че никога няма да заспя.

Стресна ме тропот на ботуши по дървената стълба. Изправих се в леглото и се огледах объркано. След миг пред мен застана широкият мъжки гръб, облечен в бял лен. Ейдриън стоеше между мен и вратата.

Някой натисна с все сила дървената врата и се опита да влезе в стаята. При третия опит ключалката поддаде, вратата се отвори с трясък и на прага застана вуйчо ми Шарлууд. Обляно от лунната светлина, лицето му изглеждаше почти бяло.

— Грейстоун — проговори церемониално той, но в гласа му имаше недвусмислено задоволство, — какво правите в една стая с племенницата ми?

Зад рамото на вуйчо се появи ужасено мъжко лице.

— По дяволите — проговори голямата уста. — Май дойдохме тъкмо навреме, Шарлууд!

Ейдриън се отдалечи бавно от мен и застана до прозореца. Останах сама срещу двамата мъже на вратата и това беше горчива загуба. Все още не осъзнавах какво беше станало.

— Заповядайте, влезте, джентълмени — проговори Ейдриън и в спокойния му тон звънтеше леден гняв. Той веднага беше разбрал какво му се готви.

— Надявам се, Грейстоун, че ще постъпите като човек на честта — заговори отново вуйчо ми. — В противен случай ще се видя принуден да изложа доброто ви име пред цял Лондон. — Едва сега проумях какво означаваше внезапната му поява. Поех шумно въздух и макар че всички ме чуха, никой не ме погледна.

Ейдриън мълчеше. Местех поглед от него към вуйчо Мартин и обратно. Шарлууд се усмихваше, но изразът в очите му беше повече от заплашителен. Стомахът ми се преобърна.

— Как успяхте да счупите оста? — попита накрая Ейдриън и в гласа му нямаше нищо повече от равнодушен интерес.

— Да счупят оста? — повторих неразбиращо. — Велики боже, наистина ли мислите, че не е било случайност? — Гласът ми замря. Никой не ми обръщаше внимание.

— Ще се ожените за Кейт, Грейстоун — заяви тържествено вуйчо ми. — Имам очевидец, който ще свидетелства под клетва, че ви е заварил заедно в спалнята на една селска гостилница. Как ли ще изглежда великият герой от войната, ако тази случка се разкрие, питам се…

Това звучеше… като жажда за отмъщение.

Ейдриън се облегна на стената до прозореца и ме огледа, като че бях единствен екземпляр от екзотичен вид насекоми.

— Много добре играхте — отбеляза той. — Когато оста се счупи, заподозрях, че съм станал жертва на измама, но вие играхте толкова естествено, че накрая повярвах в злополуката.

Погледнах обвинително Шарлууд.

— Злополука ли беше, вуйчо Мартин?

— Бедното ми невинно момиченце. Значи той те е убедил, че оста се е счупила? Това е било само претекст, Кейт, за да те примами в тази стая. — Очите на вуйчо блестяха от задоволство. Разбрах, че ме лъже.

— Нищо не се е случило — казах аз и погледнах към неговия придружител и свидетел, който също беше влязъл в стаята. Присъствието на двамата натрапници сякаш беше изсмукало всичкия въздух в помещението и не можех да дишам. — И двамата сме напълно облечени.

— Това няма значение — възрази непознатият мъж. — Момиче, вие сте компрометирана.

— Уейн е напълно прав, скъпа моя — кимна вуйчо ми. — Ти наистина си напълно компрометирана. — Думите му бяха отправени към мен, но погледът му беше втренчен в лицето на Ейдриън.

— Никой няма да узнае! — извиках отчаяно аз.

— Напротив, всички ще узнаят, защото аз лично ще се погрижа за това. — Погледът на вуйчо обходи жалката стаичка, спря за малко върху използваното легло и се върна на Ейдриън. — Грейстоун, носят се слухове, че искате да опитате в голямата политика. Ако наистина е така, днес не постъпихте особено интелигентно. В действителност, драги — заключи с недвусмислена злоба той, — попаднахте в много неизгодно положение. Ако се ожените за Катлийн, ще имате жена, която е дъщеря на един пропаднал ирландски авантюрист. Ако не се ожените, аз ще разкажа на цял Лондон как съм ви заварил с племенницата ми в една жалка селска гостилница. А това ще сложи край на надеждите ви за политическа кариера, прав ли съм? — Усмивката му тръпнеше от злобно задоволство.

Лицето на Ейдриън беше като издялано от мрамор.

— Ами ако аз откажа да се омъжа за него? — намесих се аз с обичайното си упорство.

Морскозелените очи на вуйчо ме пронизаха с хладна неумолимост.

— Ти ще правиш, каквото ти казвам, Кейт — проговори съвсем тихо той.

Изведнъж ми стана студено. Нито един човек — нито в предишния, нито в настоящия ми живот — не ми беше вдъхвал такъв страх като вуйчо ми. Дори много по-късно, когато той насочи оръжие към гърдите ми, не изпитах такъв безумен страх, както през нощта в гостилницата. Днес ми е ясно, че заплахата, която се излъчваше от Шарлууд, е била сексуална, но тогава осъзнавах само, че умирам от страх. Не казах нищо повече.

Трябва да избягам, повтарях си безмълвно. Не мога да остана под властта на този човек.

— Разбира се, че ще се оженя за Кейт — прозвуча твърдият глас на Ейдриън.

Когато Шарлууд избухна в смях, ме побиха ледени тръпки. В този момент разбрах, че ще избера пътя на най-малката съпротива.

Мъжете слязоха в кръчмата и ме оставиха сама. Свих се на кълбо в леглото, метнах отгоре си одеялото и се опитах да не мисля за страшното, което ми предстоеше.

Когато гостилничарката ми донесе чай и топли бисквити за закуска, изпих жадно две чаши чай, но не се докоснах до храната. Отново се пъхнах в леглото и останах там, докато към обед вуйчо дойде да ме вземе. Обясни ми, че е взел разрешително за брак и с Ейдриън можем да се венчаем веднага. Свалих измачканата рокля, с която бях прекарала нощта, и извадих от куфара онази, която беше предвидена за посещението при измисления приятел в Уинчестър. Докато слизах по стълбата, не виждах и не чувах нищо наоколо си.

Венчавката стана в кръчмата, от която предвидливият гостилничар беше отстранил всички местни гости. Миришеше на бира и помия, както и на тор, който един селянин бе внесъл с ботушите си.

Отвратително място за женитбата на граф Грейстоун, нали? Не бях в състояние да го погледна, толкова много се срамувах. Казах своето „да“ шепнешком и със сведена глава.

Когато най-сетне излязохме от гостилницата и забелязах, че грее ярко слънце, бях безкрайно учудена. Вуйчо ми омайваше свещеника със светските си маниери, докато приятелят му Уейн непрестанно се прозяваше и бързаше да се сбогува. Само лицето на Ейдриън остана напълно безизразно.

Междувременно файтонът беше поправен и чакаше пред гостилницата. Кафявите коне бяха впрегнати и нетърпеливо потрепваха с копита. Докато стоях на мръсните плочки, се чувствах като пакет, захвърлен от собственика му.

— Качвай се, Кейт — нареди кратко Ейдриън. Погледнах го нерешително. Сивите очи бяха тъмни и студени като северното море. — Ще те откарам в имението си Ламбърн — обясни той и от думите му ми стана още по-студено.

Направих няколко крачки към файтона, но когато ръката на вуйчо докосна рамото ми, спрях като закована.

— Позволете да ви помогна, лейди Грейстоун — проговори злобно той и посегна да ме хване през кръста.

— Не я докосвайте, Шарлууд. — Две силни ръце обхванаха талията ми и ме настаниха без усилие на седалката на файтона, като че бях лека като перце. Веднага след това Ейдриън седна до мен и подкара отпочиналите коне в бърз галоп към изхода на двора. Само след минута село Лъстър остана зад нас, забулено в облак прах. Очевидно лордът нямаше търпение да напусне това място.

Пътуването беше потискащо. Единствената дума, която произнесох, беше: „Съжалявам“. От погледа, който той ми хвърли, бликаше презрение. Не му се сърдех.

Спряхме два пъти, за да отпочинат конете, а и ние да се подкрепим, но аз не можах да преглътна нито хапка. Ако бях някоя ревла, щях да си изплача очите, докато стигнем Ламбърн. Но както вече споменах, аз не съм от този тип жени. Очите ми бяха сухи, брадичката упорито вирната. Файтонът мина бързо по дългата входна алея към Ламбърн Мейнър, обградена от стари букови дървета. Това беше само едно от многото провинциални имения на граф Грейстоун.

При пристигането ни не забелязах почти нищо, но по-късно опознах добре Ламбърн и се научих да го обичам. Затова бих желала да го опиша още сега.

Къщата беше много стара и не прекалено голяма като повечето господарски домове. Но беше разположена сред низината Беркшайър, меко нагъната, постоянно разхлаждана от лек ветрец, и това я правеше прекрасна. Тъй като поляните на низината стигаха практически до вратата, имението изглеждаше като част от местността. И вътрешността на къщата показваше видими следи от древност.

Помещенията изглеждаха така, като че през последните сто години не са виждали прясна боя. За мен обаче избледнелите цветове бяха приказни и успокояващи — пастелни нюанси на слонова кост, червено, розово и синьо, всички забулени в златна мъгла.

Повечето имения на Грейстоун бяха дадени под аренда на селяни, които отглеждаха коне, говеда и овце и садяха овес, пшеница и ечемик. Имаше достатъчно пасища за добитъка, почвата беше плодородна, климатът благоприятен. Господарският дом се поддържаше от постоянно назначен домашен персонал, в оборите работеха двама коняри. Разбрах, че оборът не беше особено голям, но всички коне бяха от най-добрите породи.

Разбира се, всичко това научих доста по-късно. В онзи първи ден ми направи впечатление само варовиковата облицовка на къщата, оцветена в прекрасно сребърносиво. Когато Грейстоун ме представи като своя съпруга, дотичалите слуги едва можаха да скрият смайването си.

Мисис Ноак, икономката, ме отведе веднага в стаята ми. По-късно научих, че за мащабите на граф Грейстоун отредената ми стая беше малка и недостатъчно представителна, но според мен беше голяма и красива.

— Тъй като не водите със себе си камериерка, ще изпратя Нанси да ви помага в обличането, милейди — каза тя.

— Аз нямам камериерка, мисис Ноак — отговорих откровено. — Свикнала съм да се оправям сама. Моля ви, не безпокойте Нанси заради мен.

Тя ме погледна изумено.

— За безпокойство и дума не може да става.

Нанси все пак се появи, но аз побързах да я отпратя и когато останах сама, разгледах на спокойствие новото си убежище. Възхитих се на удобните тапицирани мебели, покрити с кожа, и на избледнелия килим. Всъщност първата ми работа беше да потърся свързваща врата към съседната спалня, защото знаех, че това е обичайно в аристократичните семейства. Моята стая обаче нямаше такава врата. Веднага ми олекна на сърцето, като разбрах, че Ейдриън не ме е настанил в голямата господарска спалня.

Отидох до големия еркерен прозорец и се загледах към просторната низина. В нишата на стената под прозореца беше поставена пейка, на която седнах и вдигнах колене към гърдите, за да се насладя на прекрасната гледка. Всичко изглеждаше толкова мирно и спокойно — меки хълмове, безкрайни зелени ливади. От сърцето ми се смъкна тежък товар.

Съзнавах, че съм сторила нещо ужасно и се измъчвах от чувство за вина и срам. Неудържимият страх, от който направо ми се гадеше, предизвикан от присъствието на вуйчо ми и от онова, което ми беше причинил, постепенно изчезна. Скоро установих, че чувството за вина и срамът се понасяха много по-лесно от страха. Изпълнена с разкаяние, се съблякох и се измих основно с топлата вода, която беше донесла камериерката.

Грейстоун ме покани в красивата трапезария с резбовани мебели и стар персийски килим и докато слугите безшумно поднасяха яденето, двамата поведохме учтив разговор. През цялото време лицето му беше мрачно и хладно, тонът церемониално учтив, но аз, глупачката, започнах да вярвам, че онова, което му бях сторила, не е чак толкова лошо. Магията на Ламбърн успя да ме заблуди.

Когато се навечеряхме, беше почти десет и Грейстоун каза:

— Качи се в стаята си. Ще изпия още една чаша порто и ще дойда.

Имах чувството, че съм получила удар в корема. Усетих как очите ми се разшириха. Погледът ми го накара да вдигне въпросително вежди.

— Д-да, милорд — измънках и побързах да се оттегля.

Мисис Ноак отново ми предложи услугите на Нанси, но аз отказах. Изчаках я да излезе, измъкнах се на пръсти от стаята си и отидох да разгледам останалите спални помещения, разположени на етажа.

Онова, което видях, не ме успокои. Не ми бяха дали голямата господарска спалня просто защото такава не съществуваше. Стаята, в която щях да живея, беше най-голямата на етажа и куражът ми се стопи, когато ми стана ясно, че в това помещение обикновено спеше господарят.

Четките на Грейстоун бяха поставени върху малкия скрин в помещението до моето, но аз не се поддадох на илюзията, че той възнамерява да прекара нощта на удобния кожен диван в тази стая. Вероятно беше решил да спи при мен.

Все пак той ти е съпруг, повтарях си, докато стоях в средата на красивата си стая и се взирах в широкото удобно легло. Какво си очаквала, да не те докосва ли?

В действителност аз не бях помислила за онова, което ме очакваше. Когато човек бяга от нещо, често не си прави труда да размисли накъде тича. Все още заета с тези неприятни размишления, чух как вратата зад мен се отваря. Обърнах се стреснато и видях Ейдриън.

Учтивата маска, която си беше наложил заради слугите, беше изчезнала. Този човек кипи от гняв, казах си и стомахът ми се преобърна. С гордо изправен гръб и вирната брадичка се подготвих за онова, което неизбежно щеше да дойде.

Той прекоси помещението и застана пред мен. Божичко, колко грамаден беше! Изкушавах се да поискам милост, да се хвърля в краката му и да призная, че аз също съм жертва на вуйчовата интрига и страдам не по-малко от него, но не можах да произнеса нито дума. Нямаше смисъл да хленча. И двамата знаехме, че с този брак аз не губя нищо, докато за него беше истинска катастрофа.

Когато Ейдриън ме погледна с кораво лице и присвити очи, стомахът ми се сви на топка. Все пак изпитах и странно успокоение, защото това не беше чувството, което ме обземаше в близост до Шарлууд. Осъзнах, че Ейдриън ме плаши, но по съвсем различен начин, и се успокоих.

Никога не ми е липсвал кураж и сега намерих сили да кажа:

— Милорд, вече ви казах, че много съжалявам. Ще направя всичко, което поискате от мен.

Погледът му се плъзна по застланото легло и се върна върху мен.

— Наистина ли? — попита дрезгаво той.

Сърцето ми заби като лудо. Мисълта да прекарам нощта с един кипящ от гняв мъж беше повече от страшна. Но тъй като не можех да се откажа от думите, които бях произнесла, се изправих в целия си ръст и отговорих смело:

— Да.

— Аха — промърмори той и ме измери с поглед, който ме накара да се изчервя. — Бременна ли си?

Погледнах го стъписано, неспособна да говоря.

Устата му се опъна в тънка горчива линия.

— Сигурен съм, че Шарлууд ще счете отмъщението си за напълно успешно, ако ми е натрапил не само жена, която не искам, но и наследник, който не е от моята кръв.

Това беше нетърпимо! Гневът ми избухна като вулкан.

— Не съм бременна! — изкрещях. Как смееше да се държи така с мен!

— Наистина ли? — преди да усетя какво става, той ме сграбчи за раменете и ме привлече към себе си. Инстинктивно се опитах да го отблъсна, но ръцете, които ме държаха, бяха неумолими. На следващата сутрин щях да имам сини петна. Отворих устни да извикам, но преди да съм казала и една дума, устата му завладя моята в брутална целувка, която ми даде да усетя цялата сила на гнева му. В отговор пламна и моят гняв, толкова силен, че се опитах да го изритам. Той ме вдигна във въздуха и ме притисна до гърдите си, без да отделя уста от моята.

Държеше ме, като че бях лека като перце. Кипях от безпомощен гняв, но не изпитвах страх — и сама се чудех на себе си. Отново се опитах да го ритна.

Изведнъж целувката се промени. Натискът на устните му отслабна, тялото му ме обгърна по начин, който подчиняваше, но не вдъхваше страх. Усетих как съпротивата ми се стопи, усетих как се размекнах и се притиснах към него.

Не знам колко време останахме така. До мен долитаха неясни шумове… пращенето на огъня, тихото шумолене на вятъра в листата на дървото под прозореца. Той ме плъзна бавно по тялото си, докато стъпих на крака. Десницата му обхвана тила ми и наведе главата ми назад. Затворих очи.

Когато ме отдели от себе си, това стана толкова рязко, че се олюлях и едва не паднах.

— Не — проговори той. Гласът му беше дрезгав, дишането тежко, сякаш беше тичал. Моето тяло пулсираше едва ли не болезнено, сърцето ми беше пълно с объркване. Онова, което току-що бе станало между нас, ме извади от равновесие.

— Няма да влоша положението си, като консумирам този фарсов брак — процеди през зъби той.

Прическата ми беше в пълно безредие. Косата ми се изплъзна от фуркетите и падна тежко на гърба. Устните ми бяха подути и разранени. Отстъпих няколко крачки назад и отговорих с цялото си възможно достойнство:

— Не аз поисках тази целувка, милорд.

Ейдриън задиша по-спокойно. И неговата коса беше разрешена и падаше по челото. Изведнъж изпитах неприлично силно желание да пригладя назад немирните къдрици. Като дете, което се старае да устои на изкушението, скрих ръце зад гърба си.

— Засега ще останеш в Ламбърн — заговори делово той, като че не беше чул забележката ми. — Новината за женитбата ни ще се разпространи бързо — сигурен съм, че Шарлууд ще се погрижи за това, — но той не може да ме принуди да те представя в обществото като своя съпруга.

Явно омразата между вуйчо и граф Грейстоун тлееше отдавна, но сега не беше моментът да задавам въпроси. Изражението му ми подсказа, че очаква отговор.

— Както заповядате, милорд — отговорих учтиво.

Сега пък явно не беше доволен от покорството ми.

— Няма да прекарам нощта тук — отвърна мрачно той. — Ще отида в Грейстоун Аби.

Знаех, че Грейстоун Аби, същинското семейно имение, беше на около петнадесет мили оттук, недалеч от Нюбъри. Междувременно беше паднала нощта, но аз нямах право да го помоля да остане.

— Да, милорд — отговорих все така учтиво.

Мрачното му лице ме накара да направя още една крачка назад. Но щом усетих какво правя, се върнах на предишното си място. Отпуснах ръцете си, застанах изправена и го погледнах в очите. Явно много му се искаше да ми каже още нещо, но се отказа. Обърна се рязко и излезе. Когато вратата се затвори зад гърба му, разбрах, че това беше краят. Въздъхнах облекчено, завлякох се с омекнали крака до пейката под прозореца и седнах, треперейки с цялото си тяло.