Хвани юздите на съдбата

13

Преместването мина учудващо спокойно и без бъркотия. Когато пристигнах в градския дом на семейство Грейстоун на Гросвенор скуеър, конете бяха на мястото си в обора, персоналът се беше нанесъл в отредените му стаи, във всички помещения бяха поставени свежи цветя, а Реми беше приготвил за вечеря едно от любимите ми рагута. Запознах се с мисис Ричардс, лондонската икономка, и тя ме разведе из къщата, която беше просторна и елегантна, но без дворцовото величие на семейното имение.

На следващия ден Луиза ме завлече на Бонд стрийт, за да пазаруваме — напълно безполезно мъчение, което обаче й достави огромно удоволствие. Нямах кураж да я лиша от това приятно преживяване. Когато я залових да гледа с копнеж шапката, изложена на една витрина, се сетих, че тя няма собствени пари, и реших да й предоставя половината от джобните си пари под претекст, че такава е волята на Ейдриън.

На втория ден по обед излязох с Елза на разходка в Хайд парк. Тревожех се, че движението по улиците ще уплаши животното, затова помолих Хари да ме придружи. Той яздеше един кротък кафяв кон, който се разбираше отлично с Елза. Благодарение на ненарушимото спокойствие на Монарх и на моите окуражителни забележки, придружени от непрестанно потупване по шията, успяхме да стигнем без особени премеждия до парка.

Въздъхнах облекчено, когато минахме през портата. Ако нещо се случеше с Елза, Ейдриън щеше да ме убие.

— Бедната кобила никога не е виждала такова движение по улиците — отбеляза Хари, докато се движехме бавно по алеите. Листата им бяха наситен озелени, цвят, характерен само за пролетта, и аз бях изпълнена с радост. Пролетта беше любимият ми сезон. — Много ме беше страх да не свършиш под колелата на някоя каруца — продължи иронично той, — но Елза притежава разума и издръжливостта на стар боен кон.

— Милата Елза има ум в главата си — отговорих сериозно аз. — И ми се доверява.

Яркосиньото небе над дърветата беше обсипано с къдрави бели облачета, толкова съвършено подредени, като че бяха излезли изпод четката на художник. Взирах се в небето, без да мисля за коня си, бях отпуснала юздите и се наслаждавах на разходката. В този момент от близкия храст изскочи една катеричка и се стрелна в краката на Елза. Кобилата подскочи, вдигна се два пъти на задните си крака и ме хвърли от седлото.

Бях толкова слисана, че забравих всичко около себе си и изпуснах юздите — смъртен грях, за който татко щеше да ме накаже строго. Паднах толкова тежко на задните си части, че в първия момент не можах да си поема дъх.

За щастие Елза беше изненадана от падането ми не по-малко от самата мен. Вместо да избяга, тя се закова наместо, наостри уши и ме погледна учудено. Изражението й ми казваше съвсем ясно: „Какво правиш там долу?“ Засмях се, без да обръщам внимание на натъртеното си дупе.

— Няма нищо, миличка, добре сме — проговорих задъхано. Огледах се за Хари, който беше запазил присъствие на духа и с оживено ръкомахане спря двамата ездачи, които идваха по пътеката и явно се готвеха да ми се притекат на помощ. Ако видеше чуждите коне, Елза със сигурност щеше да се подплаши и да избяга.

Изправих се бавно, като през цялото време говорех окуражително на Елза, а когато най-после хванах увисналата юзда, изпратих безмълвна благодарствена молитва към небето.

— Всичко наред ли е, Кейт? — обади се Хари.

— Чувствам се ужасно неловко — признах аз.

Хари избухна в смях и отново вдигна ръка, за да успокои спрелите ездачи, докато се метна на седлото.

Хората, които станаха свидетели на малкото произшествие, най-после можаха да се приближат.

— Добре ли сте, милейди? — попита единият.

— Единственото, което пострада, е самоуважението ми — отговорих с усмивка. — Благодаря, че спряхте. Ако кобилата ми беше избягала, много трудно щях да си я върна.

Господата отговориха на усмивката ми. По-младият се обърна към Хари:

— О, вие не сте ли Хари Удроу?

Хари също го позна и след като размениха няколко думи, реши да ми го представи.

— Кейт, позволи ми да ти представя Джордж Марш. Той беше в моя колеж и завърши миналата година.

От своя страна мистър Марш представи придружителя си, мъж в средата на четиридесетте с пепелявосиво лице на име Чалмърс. Вгледах се по-внимателно в него, защото ми се стори познат.

— Срещали ли сме се някъде, мистър Чалмърс? — попитах небрежно аз, докато Хари си уговаряше среща с Джордж Марш за вечерта.

— Не съм имал удоволствието, лейди Грейстоун — отговори с ленива усмивка мъжът. — Повярвайте, срещата с вас със сигурност би се запечатала завинаги в паметта ми.

Не му повярвах, но в момента не беше особено важно дали бях срещнала някъде Уинстън Чалмърс, или не. Ако си бях спомнила още същия следобед, щяхме да си спестим големи неприятности.

Когато Хари и аз се върнахме на Гросвенор скуеър, бяхме посрещнати на входната врата лично от Уолтърс, който величествено обяви:

— Негова светлост се завърна.

Сърцето ми спря да бие.

— О, тук ли е вече?

Уолтърс беше твърде добре възпитан, за да удостои с отговор глупавата ми забележка.

— Очаква ви в салона, милейди — беше всичко, което каза.

— Много се радвам — отговорих едва чуто. Погледът ми проследи Хари, който се беше запътил към стълбата.

— Къде отиваш? — попитах укорно.

— Нямам никакво намерение да попреча на първата ви среща — отговори с ангелската си усмивка той. — Ще се кача в стаята си, за да си поговориш на спокойствие с него и между другото да му обясниш присъствието ми в Лондон.

Хвърлих се след него и успях да го хвана за ръкава.

— Не, Хари, нямаш право да ме изоставиш. Ако си мислиш, че трябва да предоставиш всички обяснения на мен, много се лъжеш. — Стиснах по-здраво синьото палто. — Ти твърдеше, че Ейдриън няма да има нищо против, ако дойдеш с мен в Лондон. Ако са необходими обяснения, само ти си този, който може да ги даде.

Лицето на Хари се помрачи. И двамата знаехме, че Ейдриън очакваше младият му брат да остане в Грейстоун и да продължи уроците със свещеника, който владееше много добре класическите дисциплини. Причината да го взема със себе си в Лондон беше отчасти в съчувствието, което изпитвах към тревогите му, но главно в това, че ме беше страх да остана насаме с мъжа си.

— Хайде, тръгвай с мен — настоях енергично, без да го пускам. — Не е толкова страшно. Ейдриън със сигурност няма да ти крещи.

— Да, той не крещи, но това съвсем не означава, че не може да стане дяволски неприятен, когато е решил да ми се кара — отговори унило Хари.

Без да се трогвам от нещастното му изражение, го повлякох по коридора към червения салон.

Вратата беше затворена. Спрях за малко, поех дълбоко въздух, за да се успокоя, и отворих.

Веднага видях Ейдриън. Съпругът ми стоеше до прозореца с някакъв документ в ръка. Пантите бяха добре смазани и вратата се отвори безшумно, но той веднага вдигна глава и погледът му срещна моя.

Не посмях да проговоря. Сърцето ми биеше с такава сила, че Хари със сигурност го чуваше. Нещо просветна в тъмносивите очи, които гледаха в моите, и изпитах странното чувство, че той ме е докоснал. Стъпих здраво на пода, забраних си да изтичам към него и проговорих задъхано:

— Добре дошъл у дома, милорд.

— Благодаря. — Ейдриън сгъна бавно документа, сложи го върху резбованата масичка и пристъпи към мен по мекия ориенталски килим. Имах чувството, че иска да ме целуне, а знаех, че не мога да го допусна. Ако ме целунеше, нямаше да мога да се удържа, щях да го прегърна и да отговоря страстно на целувката му. А това окончателно щеше да ме издаде.

Обзета от паника, му протегнах ръка.

Ейдриън спря насред крачка, погледна ме и бавно повдигна едната си вежда. Усетих как бузите ми пламнаха, но не оттеглих ръката си. Най-после той улови пръстите ми, наведе се над тях и ги пусна. Едва тогава се огледа за брат си.

— Здравей, Ейдриън — проговори нервно Хари. — Радвам се, че отново си у дома.

— Не очаквах да видя и теб в Лондон, братко — отговори без следа от усмивка Ейдриън.

— Сметнах, че Кейт има нужда от компания — отвърна Хари.

Ейдриън го погледна изпитателно.

— Луиза не е ли с вас? — Тонът му беше убийствено спокоен и аз най-после разбрах какво имаше предвид Хари, като каза, че Ейдриън може да стане дяволски неприятен.

— Напротив, и тя е тук. — Обърнах се бързо към Хари. Ангелското му лице беше придобило необичайно мрачно изражение, а това не беше начинът да се общува с Ейдриън. — Но си помислих, че ще е по-добре, ако и Хари ме придружи — побързах да добавя. — Той си донесе всички книги и ми обеща, че всеки ден ще учи прилежно.

— Това е прекрасно, Кейт. А доведе ли и свещеника?

Прехапах устни. Ейдриън знаеше много добре, че не можехме да доведем и свещеника в Лондон.

— Не — отвърнах глухо.

— Разбирам. Е, Хари, щом си решил да учиш сериозно, няма ли да бъде най-добре да ти ангажирам домашен учител?

Лицето на Хари помрачня още повече.

— Не виждам смисъл да се задълбочавам толкова в старогръцкия и латинския — проговори дрезгаво той, устремил поглед към килима. — Дяволски досадна работа е да се изучават мъртви езици.

Видях как Ейдриън изкриви устни при тази не особено прилична забележка и побързах да се намеся:

— Няма нищо, Ейдриън, не се засегнах.

Бедният Хари трябваше да си плати, защото аз бях помрачила настроението на брат му, затова затърсих отчаяно някакъв начин да разведря напрегнатата атмосфера.

Хари най-после вдигна очи от килима.

— Ти изобщо не си се мъчил с тези досадни науки, Ейдриън — продължи упорито той и сам влоши положението си. — Чуй ме, аз съм на двадесет години! Не искам да бъда повече ученик. На двадесет ти вече си бил офицер в Испания.

— Да, бях там и видях как убиват хора — отговори мрачно Ейдриън. — А ти вършиш само глупости и допускаш да те изхвърлят от Оксфорд.

Високите скули на Хари се обагриха в тъмночервено.

— Изхвърлиха ме, защото се наскучах там. — Погледът му се отдели от Ейдриън и отново се вторачи в килима. — Обучението в Оксфорд беше толкова… безсмислено.

Възцари се мълчание. Ейдриън наблюдаваше сведената глава на брат си.

— И как възнамеряваш да живееш, щом не искаш да се върнеш в Оксфорд? — попита след малко той. Изнервящото равнодушие отстъпи място на искрен интерес.

Реакцията на Хари беше енергично поклащане на главата.

— Не знам.

— Може би искаш да получиш офицерски чин в кавалерията?

— Сега имаме мир и за кавалерията няма никаква работа. Там би ми било също така скучно като в Оксфорд.

По лицето на мъжа ми пробяга изумление, но той се овладя бързо и отново се вгледа в упорития си млад брат. Подир малко пристъпи мълчаливо към камината и протегна ръцете си към огъня. След минута явно намери решението, защото намести една цепеница с ботуша си и се обърна към нас. Огряна от пламъците, косата му беше повече златна, отколкото сребърна.

— Е, добре — проговори спокойно той. — Няма нужда да учиш повече и можеш да останеш в Лондон. Скоро ще дойде и Каролайн. Мисля, че ще бъде прекрасно да поживеем отново тримата.

Хари се ухили доволно и в погледа му светна обожание.

— Много ти благодаря за великодушието, Ейдриън.

— Ще обсъдим бъдещето ти през лятото, преди да се завърнеш в Оксфорд — добави с лека усмивка брат му.

Хари веднага помръкна и от устните му се изтръгна тежка въздишка. Промърмори някакво извинение, че трябвало да се качи горе и да се преоблече, и побърза да излезе. Вратата се затвори с трясък зад гърба му.

Между веждите на Ейдриън се вряза дълбока бръчка.

— Дано не съм направил грешка — проговори замислено той. — В момента нямам време да се занимавам с него, а неопитно хлапе, което само се чуди как да си убие времето, много лесно може да изпадне в затруднено положение. Той дори не подозира колко опасен е Лондон за такива като него.

— Хари те обожава — отговорих твърдо аз. — Иска да бъде като теб, но не знае как да го постигне.

Бръчката между сребърно русите вежди се задълбочи.

— Не бих искал да се стреми да стане като мен — промълви замислено той. — По-добре е да живее свой живот.

— Съгласна съм, но първо трябва да открие що за човек е и какво иска.

Мъжът ми продължаваше да стои пред огъня, а аз бях до вратата. Той ме погледна и аз разбрах, че чака аз да направя следващата стъпка. Искаше ми се да избягам като Хари, но много по-силен беше напорът да се хвърля в прегръдката му. Тъй като не можех да направя нито едното, нито другото, пристъпих предпазливо към средата на помещението и заговорих оживено:

— Няма да повярваш какво ми се случи преди малко! Елза ме хвърли на земята!

— Нима? — Той ме огледа от главата до петите по начин, който накара всеки нерв в тялото ми да затрепти. — Добре ли си?

Побързах да издигна помежду ни стена от думи, като му разказах всичко за Елза и Евклид. Описах му живота си с Луиза и помощта й в благотворителните акции на свещеника. Разказах за новите си тоалети. Говорих дори за новите очила на Мери Блекуел. Единствената новост от последния месец, която премълчах, бе срещата ми с Шарлууд.

Ейдриън изслуша дългия ми и забележително глупав разказ спокойно и непроницаемо. Когато най-после спрях задъхана, коментарът му гласеше:

— Радвам се да чуя, че си била толкова заета, Кейт.

— Винаги съм желала да имам дом — отговорих по възможно най-глупавия начин.

Той вдигна глава и погледът му потъмня.

— За мен Грейстоун никога не е бил дом — промълви с тиха болка той. — Надявам се, че ти ще го промениш.

Не знаех какво да отговоря.

Ейдриън се отдалечи от камината и аз побързах да се отдръпна. Той спря на вратата, обърна се и посочи писмото, което четеше при влизането ми.

— Сестра ми пише, че ще пристигне в Лондон утре или вдругиден. Мъжът й и двете им малки деца ще бъдат с нея. Би ли помолила мисис Ричардс да приготви стаите им?

— Но, разбира се.

Той ме удостои с учтива усмивка.

— А сега ме извини, скъпа моя, но имам задължения.

— Разбира се — повторих.

Без да каже дума повече, мъжът ми излезе от салона. Дългоочакваната среща се бе състояла и отмина, без да се издам. Защо тогава ми се щеше да се разплача?

В градската къща на Гросвенор скуеър имаше само една господарска спалня. Тя беше необичайно голяма и от двете й страни бяха обзаведени стаи за преобличане. В стаята на графинята имаше огромни гардероби, високо огледало, масичка за фризиране с подвижно огледало, две удобни кресла и един шезлонг, докато стаята за преобличане на лорда беше обзаведена с гардероби, огледало за бръснене, високо огледало и тясна кушетка.

Пожелах лека нощ на новата си камериерка, млада французойка, която Уолтърс беше намерил специално за мен, и се отпуснах в голямото легло с балдахин, в което бях прекарала последните две нощи. Мислите ми бяха при кушетката в стаичката за преобличане. Ейдриън, който бе излязъл в ранния следобед, изпрати вест, че се е срещнал със стар приятел от конната гвардия и ще вечеря навън. Вече беше единадесет и половина, а той още не се беше върнал.

Чувствах се много зле. Бях го посрещнала хладно и той имаше право да ми се сърди. Знаех какво изразяваха вдигнатите вежди, когато му предложих ръката, а не устните си.

Къде ли щеше да спи? Това беше въпросът, който ме мъчеше и ми пречеше да заспя.

За мен щеше да бъде най-добре, ако Ейдриън нощуваше в стаята за преобличане. Това беше повече от ясно. Той беше завладял сърцето ми и аз така се бях задълбочила в любовта си, че никога вече нямаше да бъда в състояние да се отделя от него, ако продължавахме да спим заедно и за в бъдеще. Щях да го задуша с любовта си и с течение на времето да унищожа и двама ни.

Знаех всичко това, но не исках той да спи в онази стаичка.

Чаках и чаках, но не се чуваше никакъв шум. Ивицата светлина под свързващата врата ми показваше, че камериерът Роджър също очакваше господаря си. Когато най-после заспах, вероятно е било към един.

Събудих се, когато вратата на стаичката за преобличане се отвори. Останах да лежа неподвижна и видях изпод полуспуснатите си ресници как Ейдриън влезе бос и по халат. Той отиде бавно до празната страна на леглото и остави свещта, която държеше в ръка, на масичката. Свали халата си, остави го на стола и се върна до леглото. Отворих очи и проследих приближаването му. Походката му беше гъвкава и безшумна като на голяма котка, силното му тяло блестеше, огряно от свещта. Беше прекрасен.

Когато се наведе да загаси свещта, Ейдриън видя, че не спя. Погледите ни се срещнаха.

— Много късно се връщаш — прошепнах едва чуто.

— Да. — Той не каза нищо повече, докато ме гледаше с тежък, тъмен поглед. Често бях виждала този поглед у баща си и разбрах какво бе станало. Ейдриън беше пил.

— Легни си, преди да си настинал — продължих смело аз.

— Аз никога не настивам — възрази сериозно той. Езикът му не беше натежал. Значи е пил, без да се напие, казах си.

Ейдриън отметна завивката и легна до мен.

— Няма ли да изгасиш свещта? — прошепнах.

— Не. — Той поклати глава. — Искам да те виждам.

Погледнах в тъмносивите очи, засенчени от гъсти мигли. Косата, която беше пораснала по време на престоя във Франция, заобикаляше лицето като сребърен шлем.

— Липсваше ми — проговорих аз въпреки намерението си да мълча.

— Така ли? — пророни той. Наведе се над мен и ме целуна.

Усетих вкуса на виното, което беше пил. Зарових пръсти в косата му и го притиснах към себе си. Устата му се плъзна от устните към гърдите ми, измамна сладост нахлу в слабините ми и аз простенах.

Когато бяхме заедно, не можех да удържам чувствата си. Тежестта му ме притисна към матрака и аз усетих как се отворих за него, както цветето се отваря за слънчевата топлина. Взирах се унесено в балдахина над главата си, усещах Ейдриън в себе си и имах чувството, че в мен прониква слънцето, горещо, неустоимо, жизнеутвърждаващо. Надигнах се насреща му, докато силните му тласъци изпълваха тялото ми с упойваща сладост, вълна след вълна. Обгърнах с ръце тила му, извиках името му, отново и отново, като призив или молитва.

На следващия ден пристигна Каролайн и когато я видях, веднага разбрах защо вуйчо ми се е влюбил в нея. Тя беше на двадесет и шест години, една година по-малка от Ейдриън и шест години по-голяма от Хари. След като поздрави братята си, тя се обърна към мен с дружелюбна усмивка.

— Най-после ще си имам сестра! — бяха първите думи, които ми отправи.

Очаквах първата ни среща с известна плахост, но сърдечният й поздрав ме обезоръжи. Подадох й усмихнато ръка, но тя не я улови, а ме привлече към себе си, прегърна ме и ме целуна. Имаше ангелското лице на Хари, но костната й структура беше много по-фина и не беше много по-висока от мен.

Каролайн се обърна към по-големия си брат и каза:

— Много се радвам, че си спазил семейната традиция и си избрал истинска красавица, Ейдриън.

— Още не си поздравила мис Кранбърн, Каро — усмихна се топло Ейдриън и когато Каролайн се обърна, за да се ръкува с Луиза, той ми представи съпруга на сестра си.

Лорд Ашли беше в средата на тридесетте и с приятна външност. Устата му издаваше чувство за хумор, а кафявите очи бяха будни и интелигентни. Той придружи силното си ръкостискане с думите:

— Лейди Грейстоун, надявам се, че семейството ми няма да се окаже прекалено тежък товар за вас. Искам отсега да знаете, че сме невероятно шумни.

Той трябваше да повиши глас, за да бъде чут, защото бебето ревеше в ръцете на бавачката си, а по-голямото, което упорито се дърпаше от своята бавачка, крещеше до бога, че умира от глад.

— Моля ви, наричайте ме Кейт — помолих весело аз, после махнах на мисис Ричардс и се обърнах към измъчените бавачки: — Икономката веднага ще ви покаже детските стаи и ще се погрижи да ви набави всичко необходимо.

Двете млади жени ме погледнаха с благодарност и последваха мисис Ричардс по стълбата.

— Много ти благодаря, Кейт — засмя се Каролайн. — Малките са уморени от пътя.

— Е, поне дробовете им са здрави, това е очевидно — усмихна се Хари и си запуши ушите.

— Имам огромна нужда от едно порто — помоли пламенно лорд Ашли.

— Пак ли сте пътували всички заедно в една карета? — попита развеселено Ейдриън.

— Едуард беше през цялото време на седлото — оповести Каролайн. — Нямам представа защо толкова държи да получи порто. Аз съм тази, която заслужава подкрепление.

— Заповядайте в салона — поканих ги. — Там всеки ще получи, каквото желае.

Донесоха за господата бутилка порто, а аз поръчах чай за дамите. Докато мъжете се настаниха пред камината, ние с Луиза и Каролайн се оттеглихме на удобния диван с копринена тапицерия.

— Искам веднага да чуя каква рокля ще носиш при представянето в двореца — настоя Каролайн.

Налях й чай и се постарах да задоволя любопитството й.

— Естествено ще сложиш семейните диаманти на Грейстоун — каза тя, когато завърших описанието си.

Ейдриън не ми беше казал нищо за семейни скъпоценности, но преди да успея да й попреча, Каролайн повика властно големия си брат:

— Ейдриън, само не ми казвай, че още не си връчил диамантите на Кейт!

Тъй като слушаше внимателно зет си, той не реагира и аз си помислих, че не я е чул. Затова казах на Каролайн, че е по-добре да не говорим сега за скъпоценностите. Но тя не ме послуша, а повтори въпроса си по-силно, така че Ейдриън се обърна към нас и каза:

— За диамантите ли питаш? Дал съм ги за почистване при Рандъл и Бриджис. Не се бой, Каро, Кейт ще ги получи навреме за представянето в двора.

— Много добре. — Каролайн се обърна отново към мен. — Няма да можеш да сложиш диадемата заради щраусовите пера, но огърлицата, обиците и гривните ще ти стоят чудесно.

— Толкова ли много накити имате? — попитах уплашено.

— О, Кейт, всички жени ще бъдат накичени с бижута — увери ме засмяно тя. — Модата изисква колкото се може повече скъпоценности. — Тя помисли малко и отсече: — Май ще е най-добре да сложиш и диадемата. Ще драпират перата отстрани и готово.

— Искам да знаеш, че очаквам представянето с известна нервност — признах полугласно. — Мъчат ме кошмари, в които се спъвам в собствената си рокля или правя още по-страшни неща.

Сиво-сините очи на Каролайн засвяткаха развеселено.

— И аз се чувствах по същия начин — довери ми тя. — Мисля, че с всички е така.

— Може би, но ако направя някоя грешка, това ще хвърли лоша светлина върху семейство Грейстоун.

— Кейт, постоянно ти повтарям, че няма от какво да се опасяваш — намеси се Луиза и се обърна към Каролайн: — Придворният й реверанс е съвършен. Би могла да остане в тази поза цял час. Сигурна съм, че ще направи силно впечатление в двора.

— Иска ми се всичко да беше свършило — въздъхнах тежко аз.

— Още няколко дни, и ще мине — усмихна се окуражително Каролайн. — Чакам с нетърпение сезона и съм много горда, че Ейдриън ме помоли да те представя. О, Кейт, да знаеш как ще се забавляваме! Само почакай!

Докато гледах очарователното й, пламнало от усърдие, лице, неволно мислех за вуйчо си.